Барбара Паркър
Подозрение за измяна (14)

14.

В сряда сутринта в кантората на Гейл бе доставен букет цветя. Шест рози, украсени с няколко стръка папрат. Мириам, навярно помислила, че са изпратени от Антъни, ги внесе и с дяволита усмивка зачака Гейл да отвори картичката. Лин надничаше от коридора.

Гейл, която се хранеше на бюрото си, остави сандвича. Веднага разбра, че не са от Антъни. Би избрал тъмнорозови, а не червени. Това бе евтин букет в обикновена стъклена ваза.

— Красиви са — каза Лин и се приближи. — Миналата седмица Том ми подари червени рози по случай годишнината ни.

Сред зеленината с пластмасов кламер бе закрепен малък плик. Върху него бе напечатано името й, Гейл Конър, и служебният й адрес.

В понеделник в пощенската й кутия се бе появило трето анонимно писмо. Предупредена от полицията, ако получи още такива пликове, да не ги отваря, го бе занесла неразпечатано на детективите, поели случая. Надяваха се да има отпечатъци, но не откриха нищо. Беше друга снимка на Карън на игрището, която Гейл не пожела да види. Вече бе сънувала достатъчно кошмари.

— Кажи ни от кого са. Умираме от любопитство.

Мириам скръсти ръце и се завъртя на тока на обувката си.

Гейл взе плика и извади от него малка картичка от цветарски магазин. Когато се опомни, прочисти гласа си и попита:

— Мириам, кой ги донесе?

— Някакъв човек от „Екзотик Гардънс“.

Доловила нещо в тона й, тя погледна Лин.

— Добре. — Русите коси на Лин се спуснаха над едното й рамо, когато наклони глава. Намръщи се на розите, сякаш бяха отровно растение, което някой бе пренесъл покрай нея. — Какво има?

Гейл повдигна вазата с треперещи ръце, отнесе я в тоалетната, изля водата, хвърли цветята в торбата за смет и я завърза. Двете жени я изгледаха с недоумение.

— Трябва да поговоря с вас. Елате в офиса ми, ако обичате.

Безмълвно я последваха и седнаха една до друга на канапето, Мириам с късата си червена пола, а Лин — с обичайното си невзрачно облекло. Гейл им показа посланието.

„Съболезнования за загубата на дъщеря ти. От Рене“.

— О, господи! — прошепна Мириам и широко отвори тъмните си очи. — О, Гейл.

— Но Карън не е… — Лин отново погледна картичката. — Коя е Рене?

Гейл взе картичката от ръцете й.

— Сестра ми. Почина преди повече от година.

Лин зяпна от учудване.

Защо името й е написано тук?

— Някой си прави непростима шега със смъртта й. — Гейл придърпа един стол и седна с кръстосани крака. Постара се гласът й да не издаде вълнение. — Вече знаете, че някой ме заплашва. Телефонните обаждания, боята по колата ми. Това не е всичко. Получих три снимки. А сега и тези цветя. Изпратени са тук, в кантората, затова смятам, че трябва да знаете и останалото. Този човек, който и да е, явно е решил, че не се плаша лесно. Затова сега използва Карън.

Описа им снимките, не с подробности, но думите й накараха Мириам да затисне уста с ръка, за да не изпищи. Лин остана мълчалива, с поглед, втренчен в нея.

— Обадихме се на полицията, естествено. За последен път разговарях с тях в понеделник. Май трябва да ги посетя отново днес следобед.

 

 

В понеделник е Антъни бяха занесли втората снимка в главния полицейски участък на Маями в центъра на града. Беше модерна тухлена постройка на няколко пресечки от съда. Дейв ги придружи. Двамата мъже бяха невероятно сдържани, осъзнавайки кое е най-важно. На снимката се виждаше как нечии жестоки ръце разрязват едно малко момиче. Когато наближиха сградата, Антъни запази ледено самообладание. Дейв настоя да сторят нещо, да открият копелето или да се обадят на ФБР.

Гейл каза:

— Предупредиха ме да не отварям писма, които ми се струват подозрителни, а незабавно да им ги предам, за да проверят за отпечатъци. Ако пристигне още нещо подобно, не го отваряйте, а веднага ми го донесете. Ясно ли е?

Лин и Мириам кимнаха.

— Надявам се да няма проблеми, но трябва да бъдете подготвени, ако видите нещо необичайно. Много съм предпазлива, особено с Карън.

Мириам пристъпи към Гейл и хвана ръката и.

— Защо му е на някого да прави това?

— Защото е луд. Кой знае защо?

Гласът на Лин затрепери.

— Не бих ги приела, ако знаех.

— Напротив, по-добре е, че си ги взела. От полицията твърдят, че всеки път оставя някаква следа. Може би продавачката от цветарския магазин ще си спомни кой е поръчал букета или ще може да проследи сметката. — Гейл стана. — Хайде, да се залавяме за работа. Бог знае колко клиенти чакат пред вратата, докато си говорим.

Помоли Лин да почака малко.

— Да?

— Би ли се обадила на Чарли Дженкинс? Нали го помниш? Той поправи инсталацията в кухнята ми. Този път климатикът е повреден. — Прелисти бележника си. — Не биваше да отлагам толкова дълго. Снощи се събудихме плувнали в пот.

Докато преписваше номера на Чарли, телефонът иззвъня. Тя натисна интеркома. Мириам й каза, че се обажда Тереза Цимерман, и попита дали да я свърже.

— О, господи. — Клиентката с пострадалото коляно, на която трябваше да позвъни още в петък. — Да, ще говоря с нея. — Гейл нарисува знака за долар в бележника си, след което написа 28000. — Здравей, Тереза. Извинявай, че не ти се обадих. Програмата ми е претоварена. — Мис Цимерман искаше да знае кога ще получи парите си от споразумението за застраховка. — Най-вероятно в петък — каза й Гейл. — Чековете от други щати винаги пристигат по-бавно… Да, обади ми се в петък, ще се постарая сумата да е налице.

Затвори и остана загледана в телефона.

— Повярвай ми, ще бъда доволна колкото теб, когато получа този чек.

Лин каза:

— Нали чекът е действителен? Не можеш ли просто да й дадеш парите?

— Не, защото съществува нищожна вероятност да се окаже без покритие и да нямам пари за следващия клиент, а той да съобщи на Юридическия съвет. Има случаи, когато адвокати са загазвали заради плащане с чекове.

— Аха.

— Ето номера на Чарли Дженкинс. Провери дали може да дойде у дома в пет часа.

Когато Лин излезе, Гейл застана до прозореца и се замисли колко нормален изглежда светът навън. Потокът от коли не спираше, а търговският център, както обикновено, бе пълен с клиенти от южноамерикански страни. В този момент той може би тръгваше от паркинга. Или стоеше до някоя витрина и наблюдаваше прозореца на кантората й, обмисляйки следващия си ход. Какво ли още щеше да стори? Колко време щеше да я разиграва? А хората, които минаваха покрай него, нямаха представа какъв човек се намира сред тях.

Когато се обърна, Гейл забеляза кутията на бюфета си. Мириам бе прекарала целия понеделник и вторник до обяд в тършуване из старите дела в голямата кантора в центъра. Когато се върна, седна на стола на Гейл и докато подреждаше копията в папки с етикети, я осведоми за последните клюки за всички, които двете познаваха. „Престарала си се“, каза й Гейл. Съвестната мис Руиз не бе пропуснала нито едно дело, в което клиент, опонент, свидетел или адвокат да е бил недоволен от стратегията или изхода на делото. Само през последните две години, защото бяха решили, че ако някой иска да й отмъсти за нещо, не би чакал по-дълго.

Гейл прегледа папките, сигурна, че сред делата има поне две, свързани с отпуснати кредити. Неосъществени сделки за недвижими имоти или неизплатени ипотеки. Гейл си припомни имената на клиентите си и бе изненадана по колко дела е поемала едновременно. „Хартуел Блек“ бяха й предложили партньорство, но й бе омръзнала бюрокрацията, стриктното спазване на графика и еднообразието на търговските съдебни спорове. Шест месеца по-късно, когато работеше също толкова усърдно, но за по-малко пари, започваше да се пита какво е очаквала тогава.

Напълно загубила апетит, Гейл изхвърли остатъка от сандвича си. Извади една папка, след това друга. Мириам не бе копирала всичко, а само сведенията за клиента, подаденото оплакване, отговора, окончателното решение и всички писма и телефонни съобщения, свързани с това. Повечето не представляваха нищо интересно. Незначителни поводи за недоволство. Недоразумения. Прескочи онези, в които спорът бе с корпорация. Никоя компания не би изпратила букет от името на покойница и не би нарисувала окървавен нож върху снимка на десетгодишно момиче.

По-дълго се спря на делата, които бе водила срещу лица. Имаше три за просрочена ипотека. Гейл седна с папките в скута си. Отпи глътка чай с лед и остави чашата върху салфетката. „Атлантик Файненшъл Сейвингс срещу Янси“. Собствениците на жилището, Саймън Янси и съпругата му Рита Янси, не бяха подали ответ и Гейл бе поискала решение в полза на клиента си. Янси се появи на разглеждането в съда. Когато Гейл спечели, той изруга и ритна скамейката, а след това се втурна към нея като разярен бик. Съдията повика пристава. Янси блъсна вратата така силно, че тя се удари в стената. Държанието му накара адвокатите, очакващи да започне разглеждането на техните дела, да се засмеят. Гейл бе поразена, но имаше толкова други грижи, че случката с Янси се превърна в анекдот, който разказваше на приятелките си в кафенето. Около седмица по-късно получи по пощата напечатано писмо:

Уважаема мис Гейл Конър,

Надявам се, че сте доволна от себе си. Успяхте да ни отнемете дома, за който със съпругата ми плащахме редовно в продължение на пет години. Напоследък имахме известни затруднения, но вие не ни дадохте възможност да погасим заема. Радвате ли се, че благодарение на вас едно почтено семейство на работещи американци бе изхвърлено на улицата? Жена ми получи нервна криза и се подложи на лечение. Вие сте жалко подобие на човек, което спечели куп пари от кредитната компания, като открадна дома ни.

Искрено ваш,

Саймън Т. Янси

Това бе последната й вест от него. В писмото му пулсираше гняв, но Гейл бе впечатлена от учтивия тон и официалния стил: „Уважаема мис Гейл Конър… Искрено ваш, Саймън Т. Янси“.

Хвърли папката на бюрото. Спомни си, че бе имала известни угризения заради изгонването на Янси от дома му, но не бе толкова трогната, че да помоли компанията за отсрочка. Възнаграждението й за това дело бе около хиляда долара. Клиентът й нямаше никакви възражения относно хонорара, който бе добавен към оценката на имота и изплатен при препродажбата. „Атлантик Файненшъл“ бе поискала незабавно погасяване на заема. Може би лихвеният процент бе станал твърде нисък или бяха решили да не се занимават повече с тази част на града. Гейл не се бе поинтересувала от мотивите им, защото така би рискувала да провали шансовете си за партньорство. Не с умуване „Хартуел Блек“ се бе превърнала в една от най-преуспяващите кантори в Маями.

Отвори втората папка — още един ядосан собственик, загубил имота си. Този път обвиняваше съда и наричаше Гейл „пионка в системата“.

Интеркомът забръмча и тя вдигна слушалката.

Шарлийн Маркс й съобщи, че току-що е получила копие от доклада на доктор Фишмън във връзка с делото за попечителство.

Гейл затвори папката.

— Какво пише?

— Качи се при мен — каза Шарлийн. — Ще поговорим.

 

 

Гейл не отказа предложеното питие. Шарлийн донесе две големи чаши мартини с водка, с натрошен лед и лимонови резени.

Докладът бе на бюрото й, където Гейл го бе хвърлила обърнат надолу. „Властната натура на майката… признаци на лабилност, граничеща с патологична… неприемливо съжителство с любовника на майката… риск от емоционално увреждане на детето… често поверявано на грижите на други хора… Препоръчвам бащата да получи пълно попечителство над детето“.

Гейл взе едната чаша.

— Питам се дали, ако знаех, че ще напише нещо подобно, бих се сдържала да не му изкрещя.

— Би трябвало естествено.

— Едва не го удавих в онзи аквариум. Щеше да виси на ръба и златните рибки да обикалят около главата му. — Гейл затвори очи. — Какво да правя сега?

Шарлийн седна на съседния стол и кръстоса крака.

— Само не изпадай в паника. Ще наемем друг психолог. Фишмън толкова се с увлякъл в доклада си, че биха го сметнали за фанатик.

— Нямам достатъчно пари.

— Помоли Антъни да ти помогне. Знаеш, че с радост ще го стори.

— Не обичам да искам пари от него. Скоро плати венчалната ми рокля. Страхувам се, че ще свикна.

— Това не е някаква сватбена рокля. Става въпрос за бъдещето на дъщеря ти.

Гейл протегна ръка напред.

— Добре. Права си — засмя се тя. — Тази сутрин ми се обади шивачката, вика ме за проба. Естествено, колкото може по-скоро, защото фотографът иска да започне със снимките далеч преди церемонията. Майка ми смята, че трябва да отложим сватбата, докато всичко това свърши.

Шарлийн смръщи вежди.

— Не. Не се предавай на страха си. — Заклати крака. — Но не мога да кажа, че не се безпокоя за теб. Както и за Карън. Храниш ли се? Отслабнала си.

— Напоследък нямам апетит. — Гейл отново отпи Мартини. — За бога, Шарлийн, колко вермут има в това?

— Не се бой. Изпий го.

— В един и половина имам изслушване в съда — каза Гейл. — Трябва да бъда трезва. Отнася се за делото на Суийт. Ще поискам съдията да вкара онова нищожество в затвора. Не ми донесе документите. — Отпи още глътка. — Не зная защо се старая толкова. Джейми е на път да се хване на въдицата му. Искам да й помогна, но как бих могла, като не ми позволява? Все още мисли, че този тип, който разби устата й, заслужава да бъде обичан? Какво да правя?

— Да правиш? Погрижи се само да получиш хонорара си.

— Мразя бракоразводните дела. В тях никой не печели.

— Гейл се отпусна на стола. — Когато работех в „Хартуел Блек“, бях станала толкова непоколебима, че разтрепервах опонентите си. Зад гърба ми бе онази огромна правна машина, нали разбираш. А сега съм сама, с двете си секретарки, и единственият начин да оцелея, е да бъда по-жестока от останалите.

— Аз такава ли съм според теб?

— Не. Нямах предвид теб — въздъхна Гейл. — А… себе си.

Шарлийн се усмихна. Прошарените й коси бяха като безброй тънки навити жици.

— Е, би, могла да се върнеш при машината. Или напълно да се откажеш и да живееш от парите на Антъни. Или да се оттеглиш в някоя женска комуна в Аризона и да се занимаваш с керамика. — Размаха пръст срещу Гейл. — Ти си адвокат. Въпреки всичко харесваш професията си. Ще продължиш да се явяваш в съда, защото вярваш, че въпреки глупостта си клиентката, която все още обича мъжа, разбил устата й, заслужава да се бориш за нея.

Гейл се усмихна.

— Шарлийн, винаги съм те смятала за циничка.

— Трябва по-често да те черпя с мартини.

 

 

В понеделник Гейл бе очаквала стотици страници документи за задграничните инвестиции на Уендъл Суийт. Когато й изпрати по-малко от петдесет, тя позвъни на съдията Рамирес, за да поиска спешно разглеждане, и успя да го уговори за сряда в един и тридесет.

Присъствието на Джейми Суийт не бе необходимо, но Гейл я помоли да се яви, надявайки се, че невинното й майчинско изражение ще трогне съдията. Седнаха на една пейка в коридора да почакат. Секретарката пристигна с машината си и с Гейл побъбриха. В 1:29 часа Суийт и адвокатът му слязоха от асансьора. Марвин Акър се усмихна и доволно потърка двойната си брадичка.

— Здравейте, мис Конър.

Уендъл Суийт мрачно тътреше крака зад него, с ръце в джобовете и приведени рамене като на Джеймс Дийн.

— Надявам се — каза Гейл и кимна към издутото куфарче на Акър, — че сте донесли документите, за които ви помолих.

— Уендъл казва, че не съществуват такива. Даде ви всичко, с което разполага.

Едва помръдвайки устни, Гейл промърмори:

— Наистина ли вярваш в това, Марвин?

— Разбира се. Никога не се съмнявам в думите на клиента си… освен ако престане да плаща хонорарите ми.

Уендъл Суийт гледаше съпругата си. Черните му коси блестяха на слабата светлина в коридора, а червените му устни бяха свити, сякаш пиеше лимонада през сламка. Джейми втренчи поглед в него. Луничките се открояваха на пребледнялото й лице. Гейл я хвана за лакътя и влязоха заедно.

Разглеждането бе в малка зала с изглед на запад. През прозорците се виждаше „Евърглейдс“, подобен на размита зелена ивица в далечината. Помещението бе обзаведено в модерен административен стил — с етажерки и гравирани табели, дълга маса със столове, подредени от двете страни, в края на която бе катедрата на съдията. Секретарката нагласи машината си, а Гейл постави документите на Суийт в средата на масата. Купчината бе не по-висока от сантиметър.

За по-малко от десет минути изложи аргументите си. Съдът бе разпоредил Уендъл Суийт да предостави документи. Той не бе изпълнил нареждането и трябваше да бъде подведен под отговорност за неуважение.

Съдията, който се канеше да тръгва за дело в голямата зала, свали тогата си от закачалката зад вратата.

— Откъде знаете, че не ви е дал всичко, мис Конър? Може би наистина няма друго.

С крайчеца на окото си тя видя самодоволната усмивка на Уендъл Суийт, който седеше, подпрял брадичка на юмрука си.

— Мистър Суийт е развивал бизнес като консултант на петролни компании по южното карибско крайбрежие в продължение на петнадесет години. Абсурдно е да представи само петдесет страници документи. По този начин обижда интелигентността на съда.

Съдията се засмя.

— Понякога се питам дали има такава.

Марвин Акър се усмихна, демонстрирайки чувство за хумор. После стана сериозен.

— Господин съдия, по-голямата част от сделките на мистър Суийт не са документирани. Даде на мис Конър това, с което разполага. Всичко останало е в архивите на компаниите, за които е работил.

За свой ужас и изумление Гейл усети, че делото й се изплъзва.

— Нима мистър Суийт очаква да повярваме, че не притежава копия от договори?

Съдията погледна часовника си.

— Не зная как се надявате да докажете, че мистър Суийт е укрил нещо. Честно казано, мис Конър, не мога да сторя много по въпроса.

— Господин съдия, при последното разглеждане вие изрично разпоредихте мистър Суийт да предостави всичко. Погледнете. Това е копие от постановлението ви. А сега той твърди, че има документи, които се съхраняват от хора, чиито имена дори не знаем.

— Е, подайте иск за задължаване на мистър Суийт да съобщи имената. — Съдията закопча тогата си. — Щом ги получите, ще изпратите призовки.

— Повечето от компаниите са извън страната! — Гейл сниши гласа си. — Надявам се, че съдът няма да позволи на мистър Суийт да ни разиграва.

— Не се сърдете на мен, мис Конър. Не аз съставям правилата. Извинете ме, господа. Трябва да тръгвам.

Марвин Акър стана.

— Ще издадете ли разпореждане, господин съдия?

— Считам, че ответникът мистър Суийт е изпълнил нареждането на съда.

— И ще промените постановлението за временната издръжка на съпругата и децата при следващото разглеждане. Заявихте, че ще го сторите, Ваша Чест, ако мистър Суийт не притежава достатъчно средства да го изпълни.

— Щом съм заявил, значи ще променя решението си.

Черната тога изшумоля и той излезе.

Ръцете на Гейл лепнеха от пот. Искаше й се да изкрещи на съдията: „Трябва да бъдете отстранен от длъжност. Това е непростимо!“

Уендъл не скри усмивката си. Наведе се над скамейката и потупа Джейми по ръката.

— Лош късмет, скъпа.

— Махни мръсните си пръсти от мен.

Бухналите червени коси приличаха на пламъци около лицето й.

Акър раздвижи едрото си тяло и стана от креслото.

— Хайде, Уендъл, да тръгваме, преди дамите да са предизвикали скандал.

Гейл се усмихна през стиснати зъби.

— Марвин, почти премина границата.

— Е, понякога човек печели, а друг път губи.

— Няма да загубим това дело. Бъди сигурен.

Секретарката прибра машината обратно в куфарчето си.

— Мис Конър, искате ли копие от записките?

— Ще ви се обадя. — Обърна се към Джейми Суийт. — Кълна ти се, Джейми, няма да оставя нещата така. Искам да обжалваме. Честна дума, това е недопустимо.

— Уендъл никога не се предава лесно. — Джейми преметна тежката си чанта през рамо и приглади подгъва на сакото си. — Не подавай обжалване. Искам час по-скоро да свърши.

Гейл стисна зъби, когато двете се качиха в препълнения асансьор. Антъни й бе обещал да поговори с Хари Ласко. Първо до петък. После в понеделник. Следващата седмица. „Съжалявам, Гейл, заминал е извън града“. „Имам процес“. „Ще му се обадя сутринта, bonboncita“.

Лъскавите хромови врати на асансьора се отвориха и хората се втурнаха към фоайето на съдебната сграда. Слънцето навън блестеше ослепително. Гейл присви очи и потърси очилата си. Вятърът развяваше знамената на площадката.

— Слушай, Джейми. Когато се прибереш у дома, претърси всяко кътче на съзнанието си за аферите на Уендъл. С кого е разговарял, кои са били партньорите му. Опитай се да си спомниш с кого сте се срещали на островите. Достатъчно е да намерим двама-трима души, готови да свидетелстват, за да го притиснем.

Жената до нея не отговори и Гейл се спря.

— Джейми? Хайде, не бива да се отказваш. Видя ли как той се разтапяше от задоволство?

Джейми прехапа устни, за да престанат да треперят, и Гейл разбра, че всеки момент ще заплаче.

— Ако искаш да се бориш срещу него, продължавай, но не мога да ти плащам. Съсипана съм.

Гейл се приближи и я хвана под ръка.

— Само ми кажи какво искаш. Не мисли за хонорара. Какво би желала да направиш?

— Господи, ако се отнасяше само за мен, бих му казала: „Уендъл, жалка твар, дай ми колкото искаш, а ако си решил да задържиш всичко за себе си, все ми е едно“. Но не мога да му позволя да причини това на децата. Мисли за себе си, без да го е грижа от какво се нуждаят те, а това е ужасно. Искам да продължа.

— Да. Добре — кимна Гейл. — Ще започнем подготовката за процеса. Няма за какво да се безпокоиш. Разбра ли?

Хвана ръката й и я притисна с пръсти.

— Чувствам се толкова уморена. Не мога повече да търпя Уендъл да ме гледа с такова презрение.

— Интересува ли те какво мисли за теб?

— Знаеш ли, колкото и да е странно, интересува ме. Все още. Предполагам, че това е просто слабост — засмя се тя. — Непрекъснато си спомням какъв беше преди.

— Но и лошата му страна е съществувала още тогава. И няма да изчезне.

— Просто съм пленница на любовта — усмихна се Джейми. — Имала съм много връзки, вече знаеш, но Уендъл… Боже мой. „Ти си египетската кралица, а аз съм твой роб“. Такива неща ми говореше. Ще свикна да живея без него, както свикнах без пиенето. Когато човек се откаже от лош навик, естествено, му липсва. Може би някой ден ще срещна добър мъж, който няма да се отнася с мен като Уендъл. Но не зная дали ще покори сърцето ми като него.

Когато стигнаха до ескалатора за спирката на метрото, Гейл обгърна раменете й.

— Ще уредиш живота си, Джейми, ще бъдеш щастлива.

— Не съм престанала да се надявам. Благодаря ти, Гейл.

Стъпалата блестяха на слънцето, а Джейми бавно се изкачваше, красива жена с лунички и млечнобяла кожа, с развети като флаг червени коси. Гейл й махна, но тя не забеляза.

Покритият паркинг се намираше на няколко крачки и докато вървеше натам, Гейл свали сакото, за да почувства полъха през тънката си блуза без ръкави, въпреки че лекият бриз едва раздвижваше горещия въздух. Качи се с асансьора до четвъртото ниво и трескаво се огледа, преди да излезе. Щом наближи наетата кола, премести куфарчето в другата си ръка, за да потърси ключовете в чантата си.

Понеже бе внимавала, не очакваше да чуе стъпки зад себе си. Извърна глава и видя Уендъл Суийт. За миг сърцето й замря.

Пое си дълбоко дъх.

— Какво искате?

— Здравейте. — Той повдигна крайчеца на червените си устни в самодоволна усмивка. Яката му бе разкопчана, а вратовръзката — разхлабена. Бе оставил някъде сакото на скъпия си официален костюм. В колата си, досети се Гейл. Бяха паркирали близо един до друг и я бе забелязал, навярно случайно. Лицето му издаваше гняв, който проблясваше в очите му. — Бих искал да ви задам един въпрос, госпожо адвокат. Какво удоволствие изпитвате, като разрушавате един брак? Кара ви да чувствате, че имате власт над хората? Или сте мъжемразка? Така ли е?

Гейл прецени колко време ще й бъде необходимо да изтича до колата си, да отключи вратата, да седне зад волана…

Отговори със спокоен тон:

— С брака ви е било свършено още преди Джейми да ме наеме. Ако търсите виновник, започнете със себе си.

Без да откъсне поглед от Уендъл Суийт, Гейл тръгна към колата си.

Той я последва.

— Трябва да се срамувате, че промивате мозъка на жена ми. С Джейми се обичаме. Навярно за сухарка като вас това е трудно за разбиране.

— Не се приближавайте. — Пристъпи заднешком към вратата. — Ще викам.

— О, господи. Нима мислите, че бих ви наранил? Макар и да смятам, че заслужавате някой да разбие челюстта ви.

Застана до задната врата и я притисна между нейната и съседната кола.

Ключът изтрака и се плъзна в ключалката.

— Ако ме докоснете, сте мъртъв. Годеникът ми ще ви пребие, без окото му да мигне.

Устните му се разтвориха в престорен израз на тревога.

— Куинтана ли? Не мисля. Той знае интереса си.

Гейл хвана дръжката на вратата, но не я отвори.

— Какво искате да кажете?

— Имам информация за вас. Любопитна ли сте? Ще ви предложа малка сделчица. Ако посъветвате жена ми да се откаже от това, няма да съсипя Куинтана. Съгласна ли сте?

— За какво говорите? — попита Гейл.

— Защо не зададете този въпрос на него?

Уендъл Суийт шумно докосна с устни върха на пръстите си, изпрати й въздушна целувка и се отдалечи.