Барбара Паркър
Подозрение за измяна (19)

19.

Гейл все пак изпрати Карън при баба й. Въпреки уверенията на Антъни, не можа да се отърси от страховете си и той най-сетне се съгласи Карън да замине, ако… Ако семейство Метзгър позволят частна охранителна компания да наблюдава сградата за негова сметка. Дейв възрази, че Антъни Куинтана няма право да поставя условия, при които родителите му не могат да извеждат внучката си, където пожелаят, но Гейл го помоли да не прави голям въпрос от това. В неделя сутринта заведе Карън в апартамента му и по обяд вече бе в Делрей Бийч. Антъни бе доволен, че взе „сеньор Мечок“ със себе си.

Три дни след раздялата с дъщеря си Гейл влезе в стаята й да погледа празното легло. Сгуши се на фотьойла и вечерта Антъни я откри заспала там. Телефонните разговори и носеха известна утеха и се обаждаше най-малко по два пъти на ден. Гласът на Карън бе весел, но казваше, че би се радвала да се върне у дома. Веднъж попита:

— Къде ще живеем сега, мамо?

Гейл не можа да отговори.

Няколко пъти позвъни на Дейв, но не да разговарят за Карън, а за да разбере как се развиват нещата с „Олд Айлънд Клъб“. Какво, за бога, ставаше?

Сделката с „Мариот“ бе отложена за понеделник, а после пренасрочена за сряда. Дейв не бе сигурен защо — някакво объркване в главния офис, но не бе притеснен. „Обади се на адвоката им“, беше й казал той. Джефри Барлоу се извини за забавянето. Обяснението му бе, че генералният съвет иска да преразгледа документите, но не вижда пречка до два часа в сряда следобед чекът за сто двадесет и пет хиляди долара да бъде донесен в кантората на мис Конър.

Прекара целия вторник в опити да успокои все по-нервната и подозрителна Тереза Цимерман. Извиненията й бяха толкова неправдоподобни, че сама се изчервяваше, докато ги изрича. „Трябва да прегледам цифрите за последен път“. „По невнимание чекът е бил изпратен на погрешен адрес“. Накрая бе престанала да вдига телефона. Мис Цимерман бе оставила съобщение: „Ако не получа парите си, ще се обадя на полицията“.

Вечерта, когато бе убито котето на Карън, семейният лекар на Педроса й бе предписал „Ксанакс“ и Гейл все още го вземаше. Струваше й се, че без лекарството разправиите с Цимерман биха я накарали да загуби и последната си капка здрав разум.

 

 

В края на юни слънцето бе убийствено дори сутрин, но балконът на спалнята им бе сенчест и остъклените врати стояха отворени, за да полъхва хладен въздух отвътре. Гейл чуваше шуртенето на вода в банята. Все още по розовата си памучна нощница, хапваше препечена филия. Фермина току-що бе донесла закуската, хляб, сок и кафе с мляко, както и днешния брой на „Маями Хералд“. Гейл бе прочела спортната страница. Фермина щеше да дойде отново по-късно, за да събере съдовете и да забърше стъкления плот на масичката. Тананикайки испански песни, щеше да смени чаршафите, да почисти банята и да подреди кърпите.

Точно когато Гейл вдигна сребърната каничка да налее еспресо, в чашата й падна листо. Намръщи се, извади го и сипа кафе на дъното на двете чаши, после ги допълни с мляко, добави захар и разбърка. Бе решила веднага след като закуси, да се облече и да отиде на работа преди десет часа.

Имаше проблем в банката. В петък, когато пресмяташе наум баланса на сметката си, бе допуснала грешка. Не бяха останали осем хиляди долара, а имаше дванадесет хиляди дефицит. Новите й чекове биха могли да се окажат невалидни. Банковият служител бе оставил съобщение: „Мис Конър, бихте ли могли да дойдете при мен утре сутринта?“ Гейл бе принудена да се довери на Мириам, която я прикриваше.

Днес, ако не се случи нещо непредвидено, щеше да депозира чека за сто двадесет и пет хиляди, който Джеф Барлоу трябваше да изпрати в кантората й до два часа. После мис Цимерман щеше да получи чек за 28650,27 — сумата, която застрахователната компания й дължеше за раненото коляно.

Гейл наливаше портокалов сок, когато Антъни излезе и я целуна по тила. Вдъхна от аромата на одеколона му. Той седна и приглади панталоните си. Шарената сянка обсипа скута му със светли петна, които приличаха на лъскави монети. Косите му имаха цвят на лакиран махагон, а ръцете му изглеждаха съвършено изваяни.

На месестите му устни се появи лека усмивка.

— За какво мислиш?

Гейл се поколеба.

— За сватбената си рокля. Лола Бенитес отново ме вика на проба.

— Нямам търпение да те видя с нея. — Целуна устните й и отмести поглед към вестника. — Не! „Марлинс“ са загубили от „Синсинати“, шест на четири. Дължа на Раул двадесет долара.

— Горкичкият.

Антъни взе вестника и прегледа статията.

— Снощи разговарях с Хари Ласко. Имаме предложение относно делото „Суийт“, което искаме да обмислите… ти и клиентката ти.

Гейл задържа чашата си във въздуха.

Той сгъна страницата и се съсредоточи върху долната половина.

— Хари се тревожи за Джейми. Освен това процедурата по развода може да се проточи с месеци и се безпокоим какво би могъл да стори Уендъл… което вече обсъдихме. За всички, най-вече за клиентката ти, е най-добре Хари да се погрижи за разходите й, нейните и на децата, освен сумата, която Уендъл навярно ще плаща без възражения. Ще се погрижа да получава парите си редовно. Естествено, трябва да измислим начин да го осъществим, без да събудим подозрение, но ако всичко е наред, Джейми ще се освободи от Уендъл, той ще прави каквото иска, а Хари няма да има причини за безпокойство. Не е зле да съставиш списък на разходите й… — Антъни сложи вестника на коленете си — и твоя хонорар. Колко беше… двадесет и няколко? И две?

— Двадесет и две хиляди и петстотин — уточни Гейл. — Без предварителния ми хонорар, който Хари вече плати.

— Той ще се погрижи за възнаграждението ти, щом Уендъл прави проблем — усмихна се Антъни. — Е?

Гейл бе изумена.

— Не виждам причина Джейми да откаже. Това е изключителна щедрост.

— Хари е много привързан към нея.

— Да. Но не би искал да прекара повече време в затвора, отколкото се налага. — Сокът в чашите им заблестя на светлината. — Днес ще се обадя на Джейми.

— Добре. Присъдата на Хари ще бъде прочетена след две седмици. Бих искал дотогава въпросът да се уреди, ако е възможно.

Антъни повдигна салфетката от панера с препечен хляб, взе филия и захапа кората със съвършените си бели зъби. Облиза няколко трохи и тръсна вратовръзката си. Шарките й представляваха преплитащи се спирали, зелени и златисти, а цветът бе в тон с райетата на чорапите му. Съсредоточи се върху вестника, чиито страници лежаха разхвърляни между двата стола.

Гейл внезапно усети, че я обзема унило настроение, но не знаеше защо. Делото „Суийт“ щеше да приключи след няколко дни. Антъни й бе поднесъл решението на тепсия и трябваше само да го съобщи на Джейми. Реши, че това, което я измъчва, е фактът, че не бе стигнала до него сама. Толкова държеше да накара Уендъл да плати, че може би собствената й гордост бе забавила края на делото. Удряше с юмруци по желязна врата, а през цялото време Антъни бе въртял ключа на пръста си. Какъв адвокат бе тя всъщност?

В осем и половина все още седеше по нощница. Замаяна от ксанакса. Избягваше да ходи в кантората, чието изплащане се бе оказало непосилно за нея. Избягваше купчината книжа, струпани върху бюрото й. Както и клиентката, чиито пари бе взела назаем уж само за един ден, за да спаси кожата на скъпия си бивш съпруг и се бе замесила в сделка, която той се кълнеше, че не представлява никакъв риск за нея. „Никакъв, Гейл“. Чувстваше се на ръба на катастрофа, едва издържаше на напрежението…

Гласът на Антъни я изтръгна от мислите й.

— … Можем дори да се обадим на същия брокер на недвижими имоти. Как се казваше тя?

— Силвия Санчес.

Гейл отпи глътка кафе, но й се стори твърде сладко. Остави чашата си на масата.

Бяха решили да продадат къщата на Клематис стрийт. Карън не искаше да се връща там, Гейл не бе в добри отношения със съседките, а Антъни смяташе, че ще бъдат необходими години труд за обновяването й. Той бе подхвърлил идеята. Гейл се бе съгласила. Щяха да потърсят друго жилище. Междувременно щяха да живеят тук.

— Ако пазиш номера й, нали не би имала нищо против да й се обадиш?

— Добре.

Антъни хвана ръката й.

— Не е лесно решение. И моите чувства са объркани. Ако искаш, ще запазим къщата. — Изражението му издаде какъв отговор очаква.

Гейл се усмихна с надеждата да го окуражи.

— Ще се обадя на мисис Санчес. Предполагам, че ще мога да й покажа къщата в събота. В неделя искам да отида при Карън.

— И аз бих се радвал да я видя. Мога ли да дойда с теб?

— Разбира се.

Гейл се бе надявала да прекара деня насаме с Карън, но не желаеше да разочарова Антъни.

Той наведе глава назад и дълбоко вдъхна свеж утринен въздух.

— Като дете исках да се махна оттук. Чувствах се като в затвор. Бях дошъл от провинциална Куба, където скитах бос по поляните… — Сложи ръка на рамото й. — Искам да обмислиш нещо. Бихме могли да живеем тук. Снощи Нина ми каза: „Защо се каните да купувате къща? Тук има толкова място и няма да плащате нищо. Ако желаете, бихте могли да помагате с разходите за храна“.

Гейл опря брадичка на юмрука си.

— От време на време по някоя консерва черен боб.

Той се засмя, после стана сериозен.

— Права е.

— Искахме собствено жилище.

— Ще ми завещаят тази къща.

— Нима?

— Нина ми каза, въпреки че не бивало да зная. — Стисна ръката на Гейл. — Не мисли за това сега. Има време. — Приближи се и я целуна по бузата. — Ще поговорим, когато всичко свърши и Карън се върне.

Тя се притисна към рамото му, преди да се отдръпне.

— Къде си, Антъни?

— Какво искаш да кажеш? — Той смръщи вежди и леко се усмихна. — Тук, до теб, както винаги. Siempre tuyo. Вечно твой. — Отново я целуна, задържайки устни върху нейните.

От спалнята се чу пронизителен звън на телефон.

— Твоят ли е или моят?

— Твоят. Изключих своя.

Антъни стана и влезе в стаята.

„Разбира се, че ще живеем тук“, помисли си Гейл. Беше неизбежно. Всъщност, не бе толкова зле. Снимки на къщата се бяха появявали в списание „Архитектурен салон“, а дворът й бе привлякъл интереса на авторите на книга за градините в Южна Флорида. Винаги щеше да има приготвено ястие. Нямаше да се налага да чистят, което би зарадвало Карън. Беше тихо и спокойно, освен по време на семейните събирания два-три пъти в седмицата, които, ако живее тук, не би могла да избегне…

— Гейл.

Обърна се и видя Антъни, застанал на прага.

— Обади се Хари Ласко. От дома на Джейми Суийт. Пристигнали са полицаи. Снощи са извадили Уендъл от река Маями.

— Мъртъв ли е?

— Напълно.

 

 

Уендъл Суийт бе убит от търговци на наркотици. Или някой се бе погрижил да изглежда така. БМВ-то му бе открито в парк край реката с празен сак в багажника, по чието дъно имаше следи от бял прах и няколко къса сребристо тиксо, което обикновено се използваше при пакетиране на кокаин. Уендъл бе прострелян два пъти в гърдите отблизо с малокалибрен пистолет и веднъж в тила. Трупът му бе хвърлен в реката. Престрелките не бяха нещо необичайно за района и нямаше свидетели. Портфейлът и ключовете от колата все още бяха в джоба му.

Тялото на Уендъл Суийт се бе придвижило с течението покрай хаитянските товарни кораби в пристанището, яхтите в Бертъм Ярд, купчините мокри дъски и малките къщи с бананови дървета в задните дворове. Мазните солени води, пълни с гнили кокосови орехи, пластмасови чаши и трески, го бяха отнесли до светлината от лампите на открит ресторант, предлагащ морски деликатеси, където един от собствениците бе забелязал плаващата фигура на няколко метра от брега.

Детективите от отдел „Убийства“ бяха използвали адреса от документите за самоличност на жертвата и в осем и петнадесет сутринта бяха пристигнали да съобщят новината. Беше ги посрещнала мисис Суийт. Полицията бе открила, че мистър Суийт не живее тук поради съдебна забрана да посещава дома, докато трае бракоразводното дело. След кончината му съпругата ставаше единствен собственик на цялото им общо имущество. Бяха разбрали също, че бившият бизнеспартньор на жертвата е прекарал нощта в жилището.

Пет минути след обаждането на Хари колата на Антъни потегли от двора на Педроса. Толкова време бе необходимо на Гейл да се облече и приготви.

Антъни бе предупредил Хари Ласко да не казва нищо и да предаде на Джейми Суийт също да не говори, докато той пристигне. При натовареното сутрешно движение успяха да се доберат до къщата едва в девет часа.

— Кого точно представлявате, мистър Куинтана?

Случаят бе поверен на детектив Еваристо Гарсия и въпросът бе зададен от него.

Антъни отвърна:

— По чисто съвпадение — и двамата. Това е сътрудничката ми мис Конър. Бихме искали да влезем. Очакват ни.

Вътре имаше още един детектив. Хари Ласко и Джейми Суийт седяха на дивана. Антъни им кимна и подаде ръка на Джейми.

— Да поговорим няколко минути.

Тя хвърли поглед към Гейл и го поведе към кухнята. Гейл чу вратата да се затваря. Детективите я погледнаха. Повика Хари и заедно се оттеглиха в преддверието.

— Къде са децата? — попита Гейл.

— Горе. Все още спят. — По лицето му се забелязваше набола брада, а разрошените му коси стърчаха. Отвори широко очи. — Какво ще кажеш за Уендъл? Мили боже. Търгувал е с дрога.

— Познавахте се доста добре. Никога ли не си подозирал?

— Беше изненада за мен.

— Кой мислиш, че го е застрелял?

— Очевидно купувачите са се изхитрили. Взели са коката и са задържали парите. Уендъл не биваше да се забърква с такива типове.

— Продали сте казиното на един от тях.

— Това е различно.

Гейл попита:

— За какво си дошъл тук снощи, Хари?

— Не е така, както изглежда. Джейми ме повика, защото я налегнала тъга, и дойдох. Поговорихме си. Поиграх с децата… Онзи хлапак Боби ме държа буден до два часа. Заспах на кушетката в детската стая. Ужасно ме боли гърбът. — Наклонените вежди на Хари се повдигнаха. — Антъни каза ли ти какво исках да сторя за Джейми?

— Тази сутрин.

— Какъв обрат. — Дяволито завъртя очи. — Старая се да не се усмихвам пред полицаите, но е трудно.

Гейл не откъсна поглед от него.

— Аха. Зная какво си мислиш, кукличке. — Хари протегна ръка към нея. — Помня какво казах, когато дойде в апартамента ми, но се кълна в живота на внуците си, че не съм натиснал онзи спусък.

Гейл чу гласа на Антъни и с Хари се върнаха в коридора. Той се оттегли с адвоката си, а Гейл отиде при Джейми. Явно набързо бе облякла първите дрехи, които й бяха попаднали — стари джинси и широка тениска, изцапана с гроздов сок или „Куул Ейд“.

— Здравей, Гейл. — Прегърна я и предложи кафе на детективите. — Трябваше да се сетя по-рано.

Отвърнаха, че идеята им се струва чудесна, и погледнаха часовниците си.

— Искате ли малко орехов сладкиш? От вчера е, но все още е пресен.

Отказаха.

Кухнята светеше, което почти накара Гейл да примигне от изненада. Подът бе измит, а съдовете — прибрани в чистите шкафове.

Джейми се усмихна и приглади несресаните червени коси зад ухото си.

— Хари свърши това снощи, докато къпех децата горе. Той е истинско съкровище.

— Жалко, че не е с десет години по-млад.

— Да. Много държа на него, и го знае. — Джейми наля вода в кафеварката. — Ще ми липсва този духовит старец.

Гейл придърпа една табуретка до плота.

— Хари мисли, че Уендъл е търгувал с кокаин. Разпитаха ли те за това?

— Да, но не вярвам. Уендъл имаше няколко приятели, за които знаех, че са в бизнеса, но ми се кълнеше, че за нищо на света не би се замесил.

— Дори ако отчаяно се нуждае от пари?

Джейми съсредоточено отмерваше кафе. Поклати глава.

— Познавах, когато Уендъл ме лъже.

— Какво ти каза Антъни?

— Интересуваше се къде е бил Хари снощи. И дали напоследък е имал вземане-даване с Уендъл. — Натисна бутона за включване. — Не се изрази така прямо, естествено, но това намекваше. Беше изключително тактичен. Сякаш каза: „Няма да ти нареждам какво да говориш пред полицаите, но ще държат Хари под око заради случилото се“. — Джейми щракна ключа. — А аз му отговорих: „Хари ле го с направил. Цялата вечер бяхме тук. Разговаряхме и играхме с децата. Попитайте големия ми син“. — Извади чаши от съдомиялната машина, която все още бе пълна с чисти съдове. — И не е платил на никого.

Подреди петте чаши в редица на плота и предизвикателно погледна Гейл.

Тя опря брадичка на ръката си.

— Той ли ти го каза?

— Кой, Хари ли? Не. Не беше нужно. Зная, че не би причинил това на децата. Уендъл беше техният татко. Не би им го отнел. Те обичаха Уендъл. Виждаха само доброто в него, а Хари знае, че в наши дни децата нямат много неща, в които да вярват, и ако загубят баща си… — Джейми се загледа в тънката струя, която се процеждаше над каната. — След малко ще се събудят. Не зная какво да им кажа.

Затвори очи и бързо извърна глава. Раменете й затрепериха и грабна хартиена носна кърпа.

Гейл се приближи и я прегърна.

Джейми изтри очите си.

— Дълбоко в сърцето си Уендъл беше добър човек. Мъчно ми е, че вече го няма. Неведнъж съм желала смъртта му, но сега не се радвам.