Чарлз Броко
Кодът на Атлантида (3)

3.

Площад „Свети Петър“

Ватикана

17.08.2009

По-малко от хиляда души живееха между стените на Ватикана, но всяка година в града се стичаха милиони туристи и вярващи. Ето защо най-малката държава в Европа беше и страната с най-високата в света престъпност на глава от населението. Всяка година наред с туристите и вярващите тук идваха и тълпи от джебчии и улични крадци.

Кардинал Стефано Мурани беше сред целогодишните обитатели на Светия град и — поне през повечето време — му харесваше да живее тук. Отнасяха се добре с него и веднага печелеше всеобщото уважение, независимо дали носеше кардиналската си роба или костюм на Армани, който често обличаше, когато беше свободен от задълженията си. Днес не беше в църковни одежди, тъй като имаше лична работа и не искаше да го запомнят като представител на Римокатолическата църква.

Беше висок почти метър и деветдесет и изглеждаше много добре. Знаеше го и винаги се грижеше да се представи в най-добра светлина. Тъмнокестенявата му коса, подстригвана веднъж седмично от личния му стилист, който го посещаваше в покоите му, беше грижливо сресана. Тънка брада очертаваше челюстта му и се разширяваше върху брадичката, преди да се съедини с поддържаните мустаци. Черните очи доминираха на лицето и именно тях хората запомняха най-добре при срещите си с Мурани. Според някои те бяха студени и безмилостни. Други, които нямаха техния опит, го смятаха просто за открит и твърд — сигурен знак за вярата му в бог.

Вярата му в бог, подобно на вярата в самия себе си, бе съвършена. Той знаеше това.

Освен това неговите дела бяха и божии.

В момента десетгодишното момче, което се извиваше в ръцете му, бе убедено, че го е сграбчил самият дявол. Или поне беше казало така, преди Мурани да го накара да замълчи. Сега ужасът бе разширил очите на детето и изтръгваше жални мяукащи звуци от него. Беше съвсем слабичко, същинска торба с кокали.

Мурани знаеше, че момчето изобщо не трябваше да се допуска в пределите на Ватикана. Би трябвало да го спрат и незабавно да го отпратят. От пръв поглед се виждаше, че е джебчия, тепърва започнал да учи занаята. Някои смятаха, че е достатъчно само да влезеш в Светия град, за да промениш коренно живота си. Затова пускаха дори измет като тази. Може би, казваха вярващите в милосърдието, тук и тези щяха да открият бог.

Мурани не влизаше в числото на тези глупаци.

— Знаеш ли кой съм аз? — строго попита той.

— Не — отвърна момчето.

— Би трябвало да знаеш името на човека, в чийто джоб се каниш да бръкнеш — продължи Мурани. — Това би ти помогнало в избора на жертвите. Тъй като не те познавам, наказанието ти ще бъде бързо и леко. Само ще ти счупя един пръст.

Обезумялото момче се опита да го ритне.

Кардиналът бързо отстъпи настрани и оръфаната маратонка се размина на сантиметри с него. В същия момент той счупи показалеца на момчето като солета.

То рухна на земята и започна да вие.

— Постарай се да не те виждам отново — каза Мурани. Това не беше заплаха. И двамата знаеха това. — Защото следващия път ще счупя нещо повече от пръст. Разбра ли ме?

— Да.

— А сега ставай и се махай оттук.

Без да каже нито дума, момчето се изправи на крака и се заклатушка към изхода, като притискаше наранената си ръка.

Мурани стана и изтупа коленете си, докато не се убеди, че тъмният плат е отново чист. Загледа се към Ватикана, без да обръща внимание на зяпащите го туристи. Тези хора бяха незначителни, почти по нищо не се различаваха от крадеца, който току-що беше пуснал. Глупави като овце, те живееха в благоговение и страх от истинската власт. А той беше част от тази власт.

И вярваше, че един ден тя ще бъде негова. Цялата.

Тръгна през площад „Свети Петър“. Беше като джудже в сравнение с масивната грамада на Сикстинската капела отляво и Папския дворец зад него. Археологическата служба, ризницата и съкровищницата се намираха отпред вдясно, между Ватиканската поща и информационната будка при входа. Пред него се издигаше Микеланджеловата Пиета.

Джан Лоренцо Бернини бе създал общия план на площада през шейсетте години на седемнадесети век. Проектираният от Карло Мадерно фонтан заемаше централно място още при влизането в площада, но вниманието на всички моментално се привличаше от огромните дорийски колонади. Те му придаваха имперски вид и очертаваха пределите на градините на Барберини. В самия център на откритата площ се издигаше египетски обелиск, висок почти четиридесет и един метра. Изваян тринадесет столетия преди раждането на Спасителя, той дълго време се намирал в цирка на Нерон, преди Доменико Фонтана да го премести тук през 1586 г.

През вековете на площада бяха добавяни и променяни най-различни неща. Покритият с калдъръм път бил изместен. Ивици от травертин разнообразили цялостния му вид. През 1817 г. около обелиска били разположени кръгли камъни, образуващи огромен слънчев часовник. Дори Бенито Мусолини бил силно впечатлен от площада и съборил сгради, за да отвори нов вход в района по Виа дела Кончилиационе.

Още като дете Мурани беше стъпил за първи път във Ватикана с родителите си и се бе изпълнил с възхищение, което така и не го напусна. Когато обяви, че някой ден ще живее тук, баща му само се беше изсмял.

Като негов наследник Мурани можеше да избира сред множество имения и вили по цял свят. Баща му беше повече от богат. Като момче Мурани се впечатляваше от неговите милиони. Навсякъде хората се държаха почтително и с уважение, а мнозина дори се страхуваха от него. Но и баща му си имаше своите страхове. Те бяха свързани с други хора, безмилостни като самия него. И с полицията.

Само един човек можеше да върви из Ватикана напълно безстрашно и Мурани се надяваше някой ден това да бъде самият той. Искаше да стане папа. Папата имаше пари. Ватикана прибираше над четвърт милиард долара годишно от различните данъци, дарения и търговски начинания. Но не парите бяха целта на Мурани. Той жадуваше за властта на папата. Дори когато престолът се заемаше от хора, превити от възраст, болести и немощ, уважението към поста си оставаше неизменно. Папата беше могъщ.

Хората — вярващите и светът като цяло — смятаха, че папската дума е закон. И тя се изпълняваше без каквато и да било демонстрация на силата, която светият отец държеше в ръцете си.

Кардинал Стефано Мурани бе един от малцината, които знаеха какво огромно влияние има папата, стига да реши да го използва. За съжаление сегашният папа Инокентий XIV не вярваше в показването на мускули. Опитваше се да проповядва за мир въпреки постоянните терористични атаки и икономическата разруха, в която тънеше светът.

Стар глупак.

Мурани постъпи в Църквата съвсем рано. Още като момче стана прислужник в енорийския храм в Неапол и обикна подредения живот на свещениците. Самият той не трябваше да става свещеник. Баща му имаше други планове за него. Но щом възмъжа, Мурани не откри в себе си интерес към семейния бизнес и избра духовенството.

Баща му бе побеснял от решението му и дори се опита да го избие от главата на сина си. За пръв път през двадесет и пет годишния си живот Мурани откри, че волята му е по-силна от тази на баща му — можеше да понесе всички обиди и да не трепне нито за миг. Въпреки това откри, че бащината школа може да му послужи в новото поприще. След ръкополагането си той продължи обучението си по компютърни науки и изпъкна пред всички останали. Бързо си проправи път във Ватикана и скоро стигна до върха на компютърния отдел, в който служеше. В крайна сметка стана кардинал — един от малцината, които можеха да бъдат избрани за папа. Почти не го забелязаха на последния папски събор, но пък участва в събранието, което бе поставило Инокентий XIV на престола.

През последните три години, само няколко дни преди четиридесет и четвъртия си рожден ден, той бе приет в Обществото на Квирин — тайна група, в която влизаха най-влиятелните хора, държащи най-ревниво пазените тайни на Църквата.

Повечето от тези тайни бяха маловажни — папски грешки, незаконни деца на кардинали и архиепископи или високопоставени свещеници, които обръщаха прекалено много внимание на невръстните църковни прислужници. Това бяха неща, които можеха да се уредят тихомълком, макар това да ставаше все по-трудно в епоха, в която всичко предизвикваше моменталния интерес на медиите. Историите за сексуални извращения напоследък не даваха нито миг покой на Църквата, тормозеха я до дъно и я караха да изглежда слаба. През 2006 г. един свещеник дори бе обвинен в убийство по особено отвратителен начин.

Раните на любимата Църква тревожеха Мурани.

През последните три години той напълно се убеди, че папите преди него (мислеше за себе си като за папа, защото не се съмняваше, че един ден ще стане такъв) са прахосвали властта си и непрекъснато са отстъпвали от онова, което им принадлежеше по право. Хората се нуждаеха от вяра. Без нея те не можеха да разберат всички объркващи неща, от които бяха част само по силата, че ги има на този свят. Огромните маси се водеха от животинска паника. А да бъдеш истински вярващ означаваше да бъдеш истински каещ се и боязлив.

Съвършеният страх беше нещо прекрасно.

Обичаше да го всява.

Смяташе да върне отново на този свят страха от папската власт.

Като дете често беше седял на коляното на майка си и бе слушал разкази за миналото на Църквата. В онези времена папската благословия можела да направи кралете по-могъщи, войните — по-продължителни или по-кратки, да подбужда завоевателни походи и да събаря империи. Светът е бил по-добре организиран и управляван, когато папската власт е била абсолютна.

Мурани копнееше за такава власт. Баща му се бе отрекъл от него, но майка му също произлизаше от богато семейство. Мурани щеше да получи от нея онова, което баща му откажеше да му даде.

Един ден, когато стане папа (а той бе сигурен, че този ден не е далеч), щеше да пречупи баща си и да го накара да признае, че избраният от сина му път — даже не път, а съдба — носи повече власт от всичките му нечестни печалби.

Съсредоточен в мислите си, Мурани излезе от пределите на Ватикана и забеляза тъмносиния хамър на Галардо, който го чакаше край тротоара.

Галардо се пресегна през мястото до себе си и отвори вратата. Мурани се качи на стъпалото и се настани в седалката.

— Имаше ли други неприятности в Александрия? — попита той.

Галардо се озърна през рамо, намери дупка в движението и майсторски я зае. Поклати глава и се намръщи.

— Не. Измъкнахме се чисти. Не оставихме нищо, което би могло да ги доведе до нас. Онези от телевизията ще се заемат със следващата голяма история. Винаги правят така. А Лурдс е университетски професор. Дребна прашинка на фона на всичко важно. Какъв проблем би могъл да ни създаде?

— Но той е и един от най-ерудираните хора на планетата, когато стане въпрос за езици.

— Значи знае как да казва „Моля, не ме убивайте!“ на няколко езика. — Галардо се усмихна. — Не съм особено впечатлен. Жената с него струваше повече от десет професори. Самичка ни попречи да убием свидетелите. Но тя е само жена. Макар че тя намери онова, което толкова искаш.

— Къде е то?

— Ей там е тайникът — каза Галардо и посочи с месест пръст към пода пред мястото на пътника.

— В колата? — Мурани впери поглед в постелката.

— Да. Просто натисни. Силно. И завърти надясно.

Мурани изпълни указанията и част от пода се надигна едва забележимо. Ако нямаше точни инструкции какво да прави, никога нямаше да успее.

Ръцете на кардинала леко трепереха, докато се протягаха към скритата кутия. Това го изненада. Никога не бе проявявал каквато и да било физическа слабост. Беше израснал с много строг възпитател и се бе научил да не издава чувствата си, освен ако не го иска.

Галардо му каза шифъра за ключалката.

Мурани набра поредицата числа и чу как ключалката забръмча. Само преди няколко дни бе попаднал на звънеца, докато преглеждаше археологически уебсайтове. Беше търсил музикални инструменти, за които бе чул от останалите членове на Обществото на Квирин. Никой друг не се бе сетил да се допита до интернет — всички смятаха, че инструментите са или мит, или отдавна унищожени.

За тях бе достатъчно само да пазят тайната. Повечето бяха старци и не им оставаха още много години. Сигурността и трохите уважение, давани им от Църквата, бяха отмили от древните им кокали амбицията и желанията.

Мурани имаше амбиция колкото за всички тях.

Пръстите му жадно се плъзнаха по повърхността на звънеца. Надписът от двете страни беше изтъркан и гладък на пипане. Сигурно беше същинско чудо, че е оцелял пет или повече хилядолетия.

Може би това е божествено провидение? В такъв случай би трябвало да е дело на бог от Стария завет, а не от Новия. Богът, който бе позволил появата на звънеца, беше достатъчно отмъстителен и ревнив, за да удави в потоп целия свят — при това неведнъж, а два пъти.

Тайните на звънеца бяха много. Мурани знаеше част от историята му, но не цялата — и определено не знаеше достатъчно за приложението му.

— Можеш ли да го прочетеш? — попита Галардо.

Мурани поклати глава. Беше изучил писмено и говоримо няколко езика в добавка към езиковите си разработки в областта на компютрите. Според легендата само няколко души от едно поколение можеха да разчетат надписите върху всеки от инструментите.

— Не мога.

— Тогава защо ти е притрябвал толкова?

Мурани нежно върна звънеца в кутията и го постави в специално изрязаното в предпазната пяна легло.

— Защото този звънец е един от петте ключа, които ще отворят най-голямата съкровищница в историята на човечеството. — Загледа се в предмета. — С негова помощ ще се приближим до познаването на божията воля повече от всеки друг път.

Мобилният телефон на кардинала завибрира в джоба му. Отговори със спокоен глас, без да издава обхваналото го вълнение.

— Ваше преосвещенство. — Беше гласът на младия му и енергичен секретар.

— Какво има? — попита Мурани. — Изрично наредих никой да не ме безпокои този следобед.

— Разбирам, ваше преосвещенство. Папата обаче поиска всеки от управата на Ватикана да даде писмено изявление в подкрепа на разкопките в Кадис. И то веднага.

— Защо?

— Защото археолозите са попаднали под прицела на някои медии.

— Но папата може да излезе с изявление от името на Църквата.

— Папата смята, че е толкова отскоро на поста си, че и други членове на правителството трябва да изкажат подкрепата си. Вие сте един от посочените.

Мурани се съгласи, каза, че ще се погрижи веднага щом се върне, и прекъсна връзката.

— Проблем ли има? — попита Галардо.

— Папата е разтревожен за работата на отец Емил Себастиан в Кадис.

— По радиото не спират да се, чудят защо Ватикана проявява такъв голям интерес към онези развалини.

На един светофар край площад „Дел Пополо“ Галардо измъкна между задните седалки брой на „Ла Република“. Отвори националния ежедневник и посочи заглавието на Мурани.

ВАТИКАНА В ТЪРСЕНЕ НА ИЗГУБЕНИТЕ СЪКРОВИЩА НА АТЛАНТИДА?

Мурани се намръщи.

— Вестникът се подиграва с интереса на Църквата — каза Галардо.

Мурани разгърна вестника и бързо прочете описанието как с помощта на спътник, в блатата край Кадис били открити концентрични пръстени. Обектът се намираше недалеч от природните паркове до басейна на река Гуадалкивир северно от града.

Кадис беше най-старият град в Испания. Започнал съществуването си през 1100 г. пр.Хр. като търговски пункт. Финикийците го наричали Гадир, по тяхно време градът изнасял преди всичко сребро и кехлибар. След тях дошли картагенците, които преустроили пристанището и развили още повече търговията. По времето на маврите Кадис сам бил господар на себе си и се утвърдил като основно търговско пристанище за корабите от и за Новия свят. Две от плаванията на Колумб започнали от неговите кейове. По-късно градът бил нападнат от сър Френсис Дрейк. Наполеон Бонапарт едва не бил пленен там от враговете си.

А сега можеше да се окаже, че там се е намирала Атлантида. Откакто Платон беше описал прочутия град, станал жертва на природна катастрофа и потънал в морето, цялото човечество говореше за чудесата, които сигурно се криеха сред останките на изгубената цивилизация. Из посветените на конспирации сайтове непрекъснато циркулираха твърдения, че Атлантида е била град на велики учени, магьосници и дори на пришълци от космоса.

Никой не знаеше истината.

Никой, освен Обществото на Квирин.

И кардинал Стефано Мурани.

А той не смяташе да споделя с никого това знание.

— Честно казано, и аз се питам защо Църквата се интересува толкова много от това място — рече Галардо.

Мурани продължи мълчаливо да чете статията. За щастие в нея нямаше нищо съществено. Липсваха конкретни факти, имаше само журналистически предположения. Цитираше се отец Емил Себастиан, ръководителя на разкопките, според когото Ватикана проявявал интерес към откриването на всеки артефакт, който би могъл да има нещо общо с Църквата. Една отделна колонка, която бе далеч по-достоверна, описваше предишните участия на отеца в различни археологически експедиции. Посочваше се, че е архивар във Ватикана.

— Пътищата на Църквата са загадъчни — каза Мурани, но си мислеше, че репортерът сигурно щеше да прояви по-голям интерес и да стане по-настъпателен в търсенето на истината, ако знаеше истинската област, в която работеше отец Себастиан. Титлата археолог едва докосваше онова, с което отецът се занимаваше в действителност. Той се беше добрал до далеч повече тайни, отколкото някога щеше да издаде.

— Какво ще правите с отец Себастиан? — попита Галардо.

Мурани сгъна вестника и го метна обратно на задната седалка.

— Ще напишем хвалебствени писма за усилията му.

— Какви усилия?

— За разкриването на миналото на Църквата.

— Нима Църквата е имала присъствие в онзи район? — Галардо поклати със съмнение глава. — От онова, което четох и видях по CNN, онази част от испанските тресавища е кажи-речи под водата от хиляди години.

— Може би.

— И Църквата е била там?

— Може би. Църквата е била из цяла Европа още от самото начало на своето съществуване. Провеждаме важни разкопки къде ли не.

Известно време Галардо шофираше мълчаливо.

Мурани се замисли за ситуацията. Не беше предполагал, че разкопките в Кадис ще привлекат толкова много внимание. Това можеше да се превърне в проблем. Обществото трябваше да върши делата си в абсолютна секретност.

— Мога да ида до Кадис — предложи Галардо. — Да огледам и да ти разкажа какво съм открил.

— Още не. Имам друга работа за теб.

— Каква?

— Открих друг предмет, който искам да ми донесеш.

— По-точно?

Мурани извади едно DVD и лист от вътрешния джоб на сакото си.

— Цимбал.

— Какъв символ? — не разбра Галардо.

Мурани разгъна листа и му показа глинения цимбал — сивкаво зеленикав диск на черен фон.

— На диска има по-конкретна информация относно местоположението му.

Галардо взе DVD-то и го пъхна в джоба си.

— Не може ли някой друг да го намери?

— Само ако знае къде да търси.

— Каква конкуренция да очаквам?

— Не по-голяма от онази в Александрия.

— Един от хората ми още повръща каша след онзи куршум в стомаха.

— Пука ли ти? — попита Мурани.

— Не — отвърна Галардо и го изгледа.

— Тогава продължавай да търсиш — каза Мурани и прегърна кутията със звънеца.

— Ще струва скъпо.

Кардиналът сви рамене.

— Ако ти трябват още пари, просто се обади.

Галардо кимна.

— И къде е този цимбал?

— В Рязан, Русия. Бил ли си там?

— Да.

Мурани не се изненада. Галардо беше обиколил доста места.

— Имам адреса на доктор Юлия Хапаева. Цимбалът е у нея.

Галардо кимна.

— Какъв доктор е?

— По археология.

— Май здравата се интересуваш от лингвисти и археолози.

— Точно при тях изникват тези неща. Нищо не мога да направя.

— Хапаева и Лурдс познават ли се?

— Да. Като колеги и като приятели. — Предварителните му проучвания бяха разкрили тази връзка. — Доктор Хапаева често се съветва с професор Лурдс.

— Значи имаме проблем. Връзката може да накара хората да започнат да се оглеждат — рече Галардо. — Първо Лурдс губи артефакт, а после Хапаева — ако успея, разбира се.

— Имам ти пълно доверие.

Галардо се ухили.

— Поласкан съм. Но въпреки това проблемът с връзката си остава. Хапаева разговаряла ли е с Лурдс за звънеца?

— Не.

— Има ли основания да подозира, че някой може да я потърси?

Мурани поклати глава.

— Кога тръгвам? — попита Галардо.

— Колкото по-рано, толкова по-добре — отвърна кардиналът.