Чарлз Броко
Кодът на Атлантида (19)

19.

Северно от Иле-Ифе

Щат Осун, Нигерия

11.09.2009

Селото се състоеше от пръснати колиби и малки къщички, построени от всевъзможните материали, до който обитателите им бяха успели да се доберат. Тук-там се виждаше и някой ламаринен покрив, но повечето постройки бяха покрити със снопи трева. Около домовете бродеха кози, кокошки и овце. По клоните зад къщите висеше пране.

Шофьорът спря джипа в центъра на селото. Момиченце на не повече от четири или пет годинки се отдели от майка си и изтича с викове, за да привлече вниманието на баща си.

— Виждате ли? — тихо рече Диоп. — Ето какво ще изпуснете, ако не създадете семейство.

— Все още ми е рано — отвърна Лурдс. — Не съм изживял детството си.

Очите на Диоп проблеснаха.

— Не. И подозирам, че няма и да излезете от него. Ще влизате от едно приключение в друго и те ще отвличат вниманието ви.

Лурдс си помисли за Александрийската библиотека. Все още се надяваше, че не всички нейни книги и свитъци са изгубени. Искаше да ги открие. Може би именно това желание нямаше да му дава покой през целия му живот.

Слезе от колата, схванат и натъртен. Знаеше, че това се дължеше както на спалния чувал, така и на любовните игри с Лесли. Май беше малко остарял за упражнения на гола земя.

Мъжете, жените и децата от селото ги наобиколиха развълнувано. Заговориха на няколко диалекта, мъчейки се да намерят общ език с новодошлите. Накрая разпознаха английския, но имаха само основни познания по този език.

Въпреки това се оправяха с него много по-добре, отколкото средностатистическият англоезичен турист би се справил с наречието йоруба.

Лурдс обаче не беше средностатистически англоезичен.

Бъбреше леко и непринудено с тях на родния им език. Макар да бяха минали години, откакто го беше ползвал за последен път, думите се завръщаха почти несъзнателно. Винаги беше знаел, че има талант за езици. Не само ги овладяваше бързо, но и ги възстановяваше светкавично, когато отново имаше нужда от тях — без значение колко време бе минало от последния път, когато ги беше използвал.

Селяните напразно се опитаха да опознаят Наташа. Тя кимаше и се усмихваше на многобройните им въпроси, но вниманието й беше насочено към гората наоколо. Ловната карабина висеше на рамото й, а пистолетите бяха на кръста й. Беше вързала дългата си коса на опашка и носеше каубойска шапка, която хвърляше сянка върху лицето й. Сини като лед слънчеви очила криеха очите й.

Изглеждаше по-опасна от всеки горски хищник.

Докато говореше със селяните, Лурдс за пореден път се зачуди колко силно се различаваше Юлия от сестра си. Но пък от друга страна, трябваше да бъде благодарен на това. Без Наташа всички те отдавна щяха да са мъртви.

Мислите му бяха прекъснати, когато тълпата се раздели, за да стори път на един възрастен мъж в жълто-кафяви къси панталони, сандали и бяла тениска. В дясната си ръка носеше тояга. Бели като памук косми покриваха главата и лицето му.

Мъжът спря пред тях.

— Томас, представям ти оба Адебайо — каза Диоп.

Лурдс пристъпи напред и погледна новодошлия в очите.

— Оба Адебайо, това е професор Томас Лурдс — каза Диоп. — От Съединените щати.

Адебайо погледна от Диоп към Лурдс.

— Какво искаш? — попита той на английски със силен акцент.

— Само да поговоря с теб — отвърна Лурдс на йоруба.

Веждите на стария оба се извиха изненадано нагоре.

— Говориш на моя език.

— Горе-долу — призна Лурдс. — Но не толкова, колкото бих искал.

— Отдавна не съм чувал бял човек да говори така добре моя език — рече Адебайо. — За какво искаш да разговаряме?

Лурдс беше мислил много как да повдигне темата за барабана. Би могъл да започне отдалеч, но реши, че всеки, който има достатъчно мъдрост да ръководи едно село, би прозрял хитрината му.

Затова свали раницата си и я постави на земята.

— Ще ти покажа — каза той.

Коленичи до раницата, отвори един от външните джобове и извади снимките на звънеца и цимбала.

— За това — каза той, подавайки му фотографиите.

След кратко колебание Адебайо ги взе. Загледа ги мълчаливо и замислено, а добитъкът сновеше около него и децата продължаваха да бърборят възбудено.

После погледна към Лурдс.

— Къде са тези неща?

— Не зная. — Лурдс се изправи и отново метна раницата през рамо. — Но искам да разбера.

— Защо дойде тук?

— За да чуя историята.

— Напразно си бил път. Сбъркал си мястото. — Адебайо му подаде фотографиите и се обърна да си върви.

— Наистина ли съм сбъркал мястото? — меко попита Лурдс. — Не успях да преведа надписите върху тях, но все пак открих предупреждение. Пази се от събирачите.

Адебайо продължаваше към малката си къща. Тя имаше ламаринен покрив, а стените й бяха покрити с детски рисунки, вероятно от някоя легенда на Йоруба.

— Някой събира тези инструменти — каза Лурдс. — И е безжалостен. Моя приятелка беше убита, когато й отнеха цимбала. Който и да стои зад кражбата, не е добър човек.

Старецът дръпна найлоновата завеса на входа.

— Той знае повече за инструментите от мен — каза Лурдс. — Зная, че събирането им на едно място е опасно, но нямам представа защо. — Помълча. — Трябва ми помощ.

Адебайо изчезна в къщата. Лурдс понечи да го последва. Половин дузина млади мъже незабавно препречиха пътя му.

Лурдс безпомощно се обърна към Диоп. Старият историк само поклати глава.

— Ако Адебайо не желае да разговаря с теб, значи няма да разговаря. Може би някой друг път.

Отвратен от себе си, Лурдс се замисли как да постъпи. Погледна снимките на звънеца и цимбала.

— Ти трябва да пазиш барабана — каза Лурдс. — Знам това. Но също така си и мъдър мъж. Затова са надписите върху инструментите. Би трябвало да предадеш знанието на онези, които ще заемат мястото ти като Пазители.

Младите войни пристъпиха напред и разгониха децата и животните.

— Ще си вървиш — каза един от тях на английски. Ръката му докосна ножа в колана му.

— Ще дойде някой друг — каза Лурдс, докато неохотно отстъпваше пред воините. — И то скоро. Ще дойде и ще ти вземе барабана. Можеш ли да попречиш на онова, което ще се случи, когато инструментите се съберат?

Главата на Адебайо се подаде навън.

— А ти можеш ли?

— Не зная — призна Лурдс. Трябваше да бъде честен, дори това да издаваше невежеството му. Калникът на джипа докосна бедрото му и спря отстъплението му назад.

— Знаеш ли какво казват надписите върху звънеца и цимбала? — попита Адебайо.

— Не. Надявах се ти да ми помогнеш. — Лурдс почувства искрица надежда, но не смееше да помръдне.

На старческото лице се изписа гняв.

— Пуснете го — изръмжа той на воините. — Ще говоря с него.

Воините бавно се отдръпнаха.

— Ела — каза Адебайо. — Ще ти кажа каквото мога за Удавената земя и за бога, който вървял по земята.

 

 

Скрит в храстите на повече от километър от селото, Галардо следеше развоя на събитията през мощния си бинокъл. За момент изглеждаше, че на Лурдс ще му наритат задника.

Не беше сигурен как да постъпи, ако се случеше подобно нещо. Все още не знаеше със сигурност и какво прави Лурдс тук в гората.

Придърпа ловната си карабина и свали предпазителите на оптичния мерник. Погледна през него и се прицели в главата на рускинята.

Лесно щеше да я убие.

Започна да обира мекия спусък, но в същия миг тя се премести и изчезна от обхвата на мерника.

Галардо тихо изруга.

Фарук се засмя тихо.

Галардо се обърна към него и се намръщи.

— Онази жена май наистина ти е влязла под кожата — каза Фарук, без да крие усмивката си.

— Да. Но няма да остане там. Поне не за дълго — обеща Галардо.

 

 

В тесния едностаен дом имаше съвсем малко покъщнина. Старецът се настани в един люлеещ се стол, а Лурдс и Диоп се задоволиха със столове с прави облегалки, които се оказаха толкова неудобни, колкото изглеждаха.

Лавиците по стените бяха отрупани с дреболии, каквито можеха да се купят в магазинче за сувенири. Имаше също карти и няколко прастари американски и английски списания.

— Разкажи ми за звънеца и цимбала — рече Адебайо.

Лурдс го направи, но сви разказа си до най-основните факти и следата, която в крайна сметка го бе довела в Нигерия. Докато говореше, една млада жена донесе ориз и прясно изстискан сок от манго.

Лурдс беше опитвал това ястие и преди, когато бе гостувал на преподавателката си. Оризът беше приготвен с домати, доматено пюре, лук, люти чушки, сол и къри, от което крайният резултат имаше червеникав цвят. Към него бяха добавени тънки резенчета печено пиле, боб и салата от зеленчуци и плодове.

Уханието на храната събуди апетита му и той усети, че е гладен. От закуската бяха минали часове.

— Свързал си историите на тези инструменти с великия потоп — каза Адебайо.

— Да.

Старецът започна да се храни, но продължи да говори:

— Знаеш, че много народи говорят за потопа, пратен от бог да унищожи света и да заличи покварата му.

Лурдс кимна.

— Бог има много имена за различните народи — каза Адебайо. — Но повечето техни истории са едни и същи. — Замълча и посочи към вратата. — Навремето хората от моя народ били големи рибари и търговци. Били горди и могъщи. Пътували по море до всички части на света. Знаеше ли това?

— Не — отвърна Лурдс.

— Е, така е било. Чувам как някои от белите учители отново започват да говорят за тези неща, но на мнозина не им допада идеята африканците да знаят толкова много. Прокуждането на народа ми било и неговото падение. Когато водата погълнала Удавената земя, повечето от предците ми и техните кораби също потънали.

— Какво се е случило?

— Хората на острова разгневили бог.

— Как?

— Искали сами да станат богове, отказали да бъдат негови деца. — Адебайо отпи от сока си. — По онова време всички народи били едно. Говорели на един език.

— Един език — повтори Лурдс. Тази идея го развълнува. С налагането на интернет и интерфейса на бинарния език и транслаторите, светът беше стигнал отново почти до същата точка. Като лингвист той одобряваше това, макар че част от него тъгуваше за уникалните езици, които избледняваха от съзнанието на човечеството.

Адебайо кимна.

— Точно така. Бог повелил океанът да се надигне и да потопи земята и хората. Но бил милостив и пощадил живота на някои от тях. Така йоруба стигнали до тези земи.

— Ами Одудуа?

— Той бил лоцманът на кораба. Одудуа ни довел в тези земи. Бил също и първият закрилник на барабана. Между хората обаче имало разпри за барабана. Одудуа повел войската си на юг и на запад от мястото, където корабът му достигнал суша. Дядо ми казваше, че мястото, където Одудуа стъпил на суша, се намира там, където е днешен Египет. Именно там се водила първата война за инструментите.

— Война за инструментите?

— Да. Много хора загинали, за да ги притежават. Одудуа сторил, както бог му заръчал, и държал барабана отделно. На четири други народа — Адебайо вдигна четири криви пръста — също били дадени инструменти.

— Кои са тези народи?

— Онези, които станали известни като египтяни, задържали звънеца. Други се пръснали към мразовития север.

— Русия — каза Лурдс.

Адебайо поклати глава.

— Не зная тези имена. Те не са съществували в онези времена. И никой не трябвало да говори за инструментите, след като били разделени.

— Защо?

— Защото имат силата да отворят пътя — каза старецът.

— Какъв път?

— Пътят към Удавената земя.

Лурдс се замисли.

— Но щом бог е сторил така, че онези земи да потънат в морето, как хората ще стигнат отново до тях?

— Чувам много истории — каза Адебайо. — Чувам, че хората ходят по Луната и по дъното на морето.

— По Луната, да — отвърна Лурдс. — И по дъното на морето. Но не можем да отидем навсякъде.

— Може би Удавената земя не се намира в най-дълбоката част на океана.

— На кой океан?

— Онзи, който днес се нарича Атлантически. По онова време е имал друго име.

— Защо не Индийският или Средиземно море?

— Морето на запад — потвърди Адебайо. — Винаги така се споменава в историята.

— Кой е направил инструментите?

— Бог събрал петима души. На всекиго дал собствен език, на който да научи останалите. Казал, че петте инструмента, които изработили по указанията му, ще са ключът за отварянето на Взетата земя.

— Как?

Адебайо поклати глава.

— Бог не им дал това знание. Казал само, че когато времето дойде, ще се намери начин да се достигне скритото от очите на хората.

— Какво е било скрито?

— Сила — рече Адебайо. — Силата светът да бъде унищожен отново, и този път бог няма да го спаси.

— Защо бог просто не е отнел тази сила?

— Не зная. Моите предшественици смятат, че бог не би унищожил онова, което е сътворил.

— Но е унищожил света!

— Не напълно. Ти и аз сме доказателство за това. — Адебайо отпи от сока си. — Моят предшественик ми разказа, че бог оставил силата тук, за да изпита отново децата си. Че засял сред тях семето на собственото им унищожение.

— За да види дали са се поучили?

Адебайо сви рамене.

— Може би.

— Но тази история дори не е известна — невярващо рече Лурдс.

— Много от хората, които я знаели, нарочно разпространили лъжи, за да не тръгнат другите да търсят инструментите. Преиначили вярата в бог така, че да бъдат единствените, които знаят истината. Много войни се водят по света в името на бог.

Лурдс мълчаливо се съгласи.

— Два от инструментите — звънецът и цимбалът — били изгубени много отдавна за онези, които искали да придобият силата на Удавената земя — продължи Адебайо. — Йоруба винаги са пазили барабана.

— Знаеш ли къде са флейтата и лютнята?

— Не би трябвало да знаем.

Лурдс се замисли. Нещо не му звучеше както трябва. Имаше някакво противоречие, беше пред него, но му убягваше.

— Знаеш, че звънецът и цимбалът са били изгубени — каза той.

— Това е станало преди много години.

— Но… ти знаеш…

Адебайо не каза нищо.

Лурдс реши да смени тактиката. Извади отново снимките на звънеца и цимбала.

— Върху двата инструмента има надписи. Един от тях е на един и същи език.

— Зная.

— Можеш ли да ги прочетеш?

Адебайо поклати глава.

— Забранено е. За всеки народ трябва да има отделен език.

— Тогава какъв е общият език на надписите?

— Това е езикът на бог — каза Адебайо. — Той никога не ще бъде известен на неговите деца.

Думите му зашеметиха Лурдс. Езикът на бог? Нима е възможно? Не, беше просто някакъв забравен език.

— Барабанът у теб ли е? — попита той.

— Да.

— Мога ли да го видя?

— Той е светиня — каза Адебайо. — А не някаква туристическа играчка.

— Зная — каза Лурдс с цялото търпение, на което бе способен в тази ситуация. Всеки нерв в тялото му крещеше Адебайо да му покаже барабана. — Изминах дълъг път, за да го видя.

— Ти си чужденец.

— Също като хората, които търсят инструментите — с мек глас възрази Лурдс. — А те са обучени убийци. Няма да спрат пред нищо, за да получат каквото търсят. Те знаят за петте инструмента.

— Никой, освен Пазителите не знае за тях.

— Не е така. Някой ги търси от много време. — Лурдс пое дълбоко дъх. — Аз също знам за тях. Владея достатъчно езици, за да разбера, че върху цимбала има надпис на йоруба.

— Не може да бъде. Езиците са били други.

— Това са по-късни надписи. И са написани на диалект на йоруба. Затова дойдох тук — Лурдс кимна към Исмаил Диоп. — Фактът, че си му показал барабана, помогна да те намеря още по-лесно. Когато има повече от един замесен, тайните не остават задълго скрити.

Адебайо не изглеждаше особено щастлив.

— Ти пазиш отдавна барабана — продължи Лурдс, — но тайната се разчува. Някъде някакви хора знаят повече от мен за всичко това. И търсят систематично инструментите. Няма да мине много време и ще стигнат и до теб. — Пое дъх. — А може вече да са те намерили.

Тревога изпълни очите на Адебайо.

— Зная кои са другите Пазители. Поддържаме връзка помежду си от дълго време, както са правели и предшествениците ни. Още от самото начало. Затова знам, че звънецът и цимбалът са се изгубили.

Лурдс чакаше мълчаливо и осъзна, че е затаил дъх. Толкова близо, толкова близо…

— Смятахме, че звънецът и цимбалът са унищожени — рече Адебайо. — Поколения наред пазехме инструментите и не се бояхме, че божият гняв отново ще се стовари върху света. — Помълча. — А сега ти казваш, че това може да се случи всеки момент.

— Да. Дошло е време да се действа, преди да е станало твърде късно. Посланието върху инструментите трябва да се разчете — каза Лурдс. — Може би това ще помогне.

— Никой Пазител не е успял да прочете надписите.

— Може би защото никой Пазител не е бил професор по лингвистика — обади се Исмаил Диоп. Протегна ръка и потупа Адебайо по коляното. — Открай време говориш за пророчества. А ето че сега едно от тях е на път да се сбъдне. Може би, приятелю мой, е време да стане така.

— Дори и да унищожи света? — попита Адебайо.

— Не можем да позволим това да се случи — каза Лурдс. — Ако е рекъл бог, може би ще предотвратим това тук и сега. Но ако ние не направим нещо, враговете ни ще направят.

Адебайо коленичи на пода до тъканото чердже, служещо за легло. Опря длани на стената и част от нея се плъзна настрани. Едва сега Лурдс забеляза, че е дебела повече от стъпка. Скривалището беше умело маскирано.

В нишата имаше барабан и огъната палка. Лурдс веднага го разпозна като нтама, барабан с формата на пясъчен часовник. Поради уникалната си форма беше известен и като „прищипан“. Обикновено се изработваше от издълбано дърво.

Този тук беше керамичен. Подобно на другите нтами, имаше кожи от двете страни. Лурдс не знаеше дали са от коза или риба. Към обръчите им бяха привързани десетки гъвкави кожени върви.

При миналото си посещение в Западна Африка беше виждал как карат барабаните да „говорят“. Като поставяше инструмента под мишница и го стискаше, за да отпусне или да стегне кожените върви, барабанистът можеше да променя значително височината на тона.

Но никой от онези инструменти не беше от керамика.

— Може ли? — Лурдс протегна ръка към барабана.

— Много внимавай — каза Адебайо. — Керамиката се е показала здрава през годините, но си остава чуплива.

Както всички останали инструменти, помисли си Лурдс. Изобщо не проумяваше как са оцелели през хилядолетията. Но пък и осемте хиляди теракотени войници и коне, погребани с първия китайски император Кин Ши Хуан, бяха оцелели повече от две хиляди години.

Разбира се, те не бяха пътували никъде и някои от тях бяха счупени. Но бяха оцелели при революция, по време на която въстаниците проникнали в гробницата и откраднали бронзовите им оръжия.

Колкото и ненаучно да звучеше, за Лурдс единственото обяснение за оцеляването на тези инструменти беше божественото провидение.

Огледа керамичното тяло, като внимателно въртеше барабана в ръце и надничаше между кожените върви, за да намери надписите, които със сигурност бяха там.

Не остана разочарован. Щом ги видя, си спомни разказа на Адебайо за Удавената земя и божия гняв и косъмчетата на тила му настръхнаха.

Беше вярно. Всичко бе истина.

 

 

Ходенето по нужда в гората бе едно от нещата, с които Лесли Крейн се закле никога да не свиква.

Клекна в храстите и започна да изпразва мехура си, като се мъчеше да предпази гащетата си от струята. Не беше лесно. Налагаше се да пази равновесие, нещо напълно излишно в нормалната тоалетна. Мъжете определено бяха облагодетелствани в това отношение.

С нетърпение очакваше да се върне в града. Нормална тоалетна, вана и хубава храна щяха да й се отразят добре. А може би и още една вечер в леглото на професор Лурдс. Този човек я задоволяваше невероятно умело и издържаше по-дълго, отколкото бе очаквала за мъж на неговата възраст. Честно казано, трудно й беше да поддържа темпото, а това не бе нещо обичайно за нея.

Харесваше й да бъде с него.

Но да го придружава през пущинаците беше просто ужасно. През цялото време имаше чувството, че някой я наблюдава.

Може би някой…

Мръсна, жалка перверзница — помисли си тя, докато използваше тоалетната хартия, която бе взела със себе си.

Вдигаше гащетата си, когато с крайчеца на окото си забеляза някакво движение. Някой наистина я бе наблюдавал. Гневът кипна в нея. Първото й желание бе да го открие и да му даде да се разбере.

Едва не го стори. Даде си сметка, че не говори достатъчно добре езика, за да може да го направи. Нито пък знаеше как ще постъпи някой йоруба, ако внезапно се озове лице в лице с разлютена бяла жена.

Точно тогава забеляза мъжа в храстите. Мярна се само за миг. Едва успя да го зърне.

Но това й беше достатъчно да забележи, че цветът на кожата му е мургав от слънцето, а не черен. Осъзна, че не тя е била наблюдавана. А всички.

Настръхна от страх. Стисна здраво топчето тоалетна хартия и се застави да се върне в селото възможно най-спокойно, докато всичките й инстинкти я караха да побегне с писъци.

Когато Лесли се върна при джипа, Гари седеше с вдигнати крака на задната седалка. Беше изцяло погълнат от играта и палците му бясно натискаха бутоните на конзолата.

— Имаше ли змии? — попита той, когато тя метна тоалетната хартия в багажното отделение.

— Не, но видях един-двама любопитковци.

Гари се ухили.

— Местни момчета, а? Май ще станат донжуановци, а?

— Не. — Лесли се насили да запази спокойствие. — Не бяха местни. По-скоро загорели бели мъже. Може би китайци или араби. Но определено не бяха черни.

Това събуди вниманието на Гари и той вдигна очи от играта.

— Какво казваш, любов моя?

— Казвам, че Галардо е успял да ни открие.

Гари изруга и свали краката си.

— Трябва да кажем на Лурдс.

— Мислиш ли? — саркастично попита Лесли. Огледа се. — Не искам мутрите на Галардо да се усетят. Къде е руската вещица? Това е по нейната част.

Гари също се огледа.

— Не знам. Допреди малко беше тук.

— Е, това е направо върхът.

— Мога да я потърся.

— По-добре направо развей знаме и кажи на Галардо, че сме го усетили. — Лесли въздъхна. — Не. Стой тук и бъди нащрек. Имам чувството, че ще се наложи да се изнасяме скоростно.

И тръгна към къщата, в която бяха влезли Лурдс и Диоп.

 

 

Галардо наблюдаваше младата блондинка през оптичния мерник. Нещо не беше наред. Тя изглеждаше по-напрегната, отколкото когато отиваше да отговори на зова на природата.

Той остави карабината и огледа селото с бинокъла.

— Фарук.

— Да.

— Виждал ли си руската дяволица?

— Не.

— От колко време я няма?

— От десетина-петнайсет минути.

Галардо се замисли. Ако и тя беше отишла до тоалетната, щеше да бъде добре. Невидима, беше по-опасна.

— За какво мислиш, че си говорят Лурдс и онзи старец? — попита Ди Бенедето. Зениците му бяха станали на точки и Галардо разбра, че е смръкнал здрава доза кокаин.

— Не знам.

— Лурдс не би дошъл тук без причина.

Галардо изсумтя. Взе радиостанцията и включи микрофона.

— Бъдете нащрек. Рускинята изчезна от радара. — Не му излизаше от главата как преди два дни беше изненадала хората му на острова. — Видите ли я, съобщете ми. — Понечи да остави радиото, но размисли. — Ако ви се удаде възможност да я очистите, направете го възможно най-тихо. Който успее, ще получи бонус.

 

 

Сателитният телефон на Лурдс иззвъня, докато гледаше как Адебайо поставя нтамата в устойчивата на удари кутия. Погледна към екрана, питайки се кой ли го търси.

— Лурдс.

— Галардо и хората му са се разположили около селото — без предисловие съобщи Наташа. Говореше на руски. — Наел е цяла армия. Мисля, че чакат да тръгнем, преди да се опитат да ни спрат.

Обхванат от безпокойство, Лурдс отиде до прозореца и надникна навън.

— Страхотно — с отвращение рече Наташа. — Направо го отвори, за да бъдеш по-добра мишена.

Лурдс побърза да отстъпи назад.

— Къде си?

— В храсталаците с тях. Смятам да отвлека вниманието им, докато се измъкнеш.

— Кога да го направя?

— Преди пет минути.

Лурдс се замисли. Идеята да бъде настигнат на открито от Галардо и неговите хора не му допадаше. Нито увеличаваше изгледите да доживее до старини.

— Продължават да ни следят — каза той.

— Да.

— Лесли вече не поддържа контакт с продуцентите си.

— Значи Галардо е намерил друг начин. Сигурно ни следи телефоните.

— Възможно ли е?

— Да, стига да купи подходящите хора. Добър компютърджия може да се справи, макар че тези мутри не ми приличат много на хакери. Галардо работи за човек с дълбоки джобове, който няма намерение да спре пред нищо.

Страхът на Лурдс се засили.

— Ако имаш предложения, слушам те.

— Запазете спокойствие. Излезте, сякаш нищо не се е случило. Качвайте се в колата и изчезвайте. Бързо. Натиснете газта до дупка и не спирайте, докато не стигнете Лагос. Градът е пълен с въоръжени мъже. Там, покрай полицията и военните, ще бъдете в по-голяма безопасност.

— А ти?

— Аз съм добре. Ще се срещнем там.

Линията прекъсна точно когато Лесли влезе в къщата.

— Трябва да тръгваме — каза тя.

— Знам. — Лурдс вдигна раницата си. — Галардо ни е открил.

Лесли го погледна объркано.

— Това пък откъде го разбра?

— Наташа току-що се обади — обясни Лурдс. — Скрила се е близо до тях. Мисля, че се кани да ги нападне.

Очите на Лесли се разшириха.

— Нямам представа как го прави.

— Просто се радвай, че може. — Лурдс се обърна към Диоп и Адебайо и заговори на йоруба. — Враговете ни отново са ни намерили. Трябва да тръгваме. — Погледна към стареца. — Ако те оставим тук, може да ти посегнат.

— Ще дойда с вас. Освен това ти трябвам, за да говоря с другите пазители.

Лурдс се усмихна.

— Добре. Ще се радвам на компанията ти. Мисля, че така ще бъдеш в по-голяма безопасност.

Но не задълго.

 

 

— Тръгват — каза Галардо в микрофона. — Всички по местата си. Ще ги спипаме по пътя за Лагос, така няма да се забъркаме със селяните.

— По-добре ще е да ги спипаме тук — отбеляза Фарук. — Тръгнат ли, всичко става по-неясно.

— Ще се справим — каза Галардо. — Имаме превъзходство.

Ди Бенедето се усмихна.

— Разбира се, можем да убием рускинята тук — каза той. — Така ще изкараме акъла на останалите и ще бъде по-лесно да се справим с тях по-нататък.

Идеята допадна на Галардо поради няколко причини. Надяваше се да му се удаде възможност лично да сложи край на живота на кучката. Придърпа карабината по-близо до себе си и се заоглежда за червенокосата, докато Лурдс се наместваше зад волана на старата таратайка и палеше двигателя.

Професорът потегли с пълна скорост и наду клаксона, подплашвайки куп кокошки и кози пред колата.

Онази не е с него. Галардо се разтревожи. Мислите му запрепускаха бясно. Ако жената не е с Лурдс, значи се намираше извън селото. Трескаво огледа храсталаците.

— Намерете рускинята — нареди той. — Някъде тук е. Следи ни.

Фарук и Ди Бенедето започнаха да се оглеждат.

— Проверете останалите. Вижте дали някой не липсва.

И тогава я видя. Но само защото се целеше в него с карабина.

Галардо я улови в оптичния мерник за част от секундата. Дори не успя да постави пръста си на спусъка.

Тя се усмихваше в очакване под слънчевите си очила. Главата й бе наклонена зад мерника, през който го гледаше.

Галардо захвърли пушката и се претърколи настрани.

— Внимавай! — викна той и Фарук и Ди Бенедето се проснаха също на земята.

От начина, по който Галардо изчезна точно преди карабината да удари рамото й, Наташа разбра, че е пропуснала. Беше я видял точно навреме, за да се измъкне. Тя изруга и с плавно движение вкара нов патрон в цевта.

Стоеше под чепат баобаб, чийто ствол бе почти четири пъти по-широк от нея. Тънките клони изглеждаха като болни от артрит, сякаш измъчени от усилията, които са положили, за да направят дървото толкова дебело.

Въпреки че Галардо бе успял да й се измъкне, Наташа имаше и други набелязани цели. Не беше установила със сигурност колко души водеше със себе си италианецът, но знаеше къде се намират девет от тях. Беше се надявала да извади самия Галардо от играта.

Спокойно насочи мерника към един мъж, който стреляше по колата на Лурдс. Куршумите на стрелеца се забиха в земята зад автомобила — явно се мъчеше да спука гумите.

Лош избор.

Наташа натисна спусъка и пое ритането на пушката. Куршумът закова мъжа на земята. Тя презареди и празната гилза полетя във въздуха, за да направи място на следващия патрон.

Два натоварени с въоръжени мъже джипа излязоха с рев от храсталаците. Наташа ги беше пропуснала в преброяването. Беше видяла само другите две коли.

Спокойно и отмерено се прицели в шофьора на първия джип и го остави да стигне съвсем близо до колата на Лурдс. Пръстът й обра мекия спусък.

Куршумът го улучи отстрани по главата и го запрати върху седналия до него сред фонтан от кръв и парченца мозък. Джипът моментално изгуби управление и се блъсна в един баобаб. Двама мъже полетяха във въздуха.

Тя се прицели във втория джип, но той се движеше прекалено бързо и излезе от обсега на оръжието.

Щеше да се справи с тях по-нататък.

Насочи се към следващата си цел. Откри я и свали мъжа миг преди дузина куршуми да се забият в дървото, което използваше за прикритие.

Останеш ли тук, мъртва си — каза си тя. Вътрешният й подтик обаче беше да остане. Искаше убиеца на Юлия. Ако останеше тук, той със сигурност щеше да я подгони. Тогава можеше да го убие. Но това нямаше да стане сега.

Метна карабината през рамо и се плъзна по полегатия наклон зад дървото. Беше подбрала внимателно първата си жертва. Той бе един от малцината, които караха кросови мотори. И единственият, който беше застанал на позиция.

Вдигна полегналия мотор и натисна копчето на електронното запалване. Мощният двигател оживя и се разтресе между бедрата й. Спря само колкото да си сложи шлема — макар да не бе в състояние да спре пряк изстрел, все пак можеше да я спаси от косо летящ куршум.

Настъпи скоростния лост и превключи на първа, като държеше амбреажа. Завъртя газта, отпусна амбреажа и усети как задната гума захапва земята. Приведена възможно най-ниско, Наташа полетя нагоре по склона, превключи скоростите и бързо се понесе след Лурдс.

 

 

Галардо тичаше през гората, а с карабината си пробиваше път през клони и храсти. Когато един от моторите изрева наблизо с рускинята върху него, той спря и стреля, но и трите куршума не намериха целта си.

В следващия миг тя изчезна в облака прах от военния джип, който преследваше колата на Лурдс.

Галардо побягна към мястото, където бяха оставили колите. Наруга се, че бяха спрели толкова далеч от селото, но тогава това му се бе видяло най-разумното решение.

Когато стигна джиповете, беше останал без дъх. Запрепъва се към машината и се настани зад волана.

— Ключове! — викна той към Ди Бенедето, който тичаше на крачка зад него.

Ди Бенедето измъкна ключовете от джоба си и му ги метна, но в същия миг спря и поклати глава.

— Няма да ти свършат работа.

Галардо слезе от колата и погледна надолу. И четирите гуми бяха срязани.

— Най-напред е намерила колите — мрачно се обади Фарук. — Твоята така омразна мацка напълно заслужава вниманието ти, Патрицио.

Беше си свършила работата добре. Дори резервните гуми бяха срязани. Както и маркучите за бензина. Оставаше му единствено да се надява, че изпуснатият джип ще успее да настигне Лурдс.

— Хайде! — викна той и побягна обратно към пътя и рева на двигатели. Предстоеше му дълго тичане, но нямаше какво друго да стори.

 

 

Лурдс погледна в огледалото за евентуални преследвачи. Мислено се наруга, че не взе пистолета, който му предлагаше Наташа. Но желязото не беше любимото му оръжие. Предпочиташе да използва ума си.

Само дето не ти върши работа в ситуации като тази — мрачно си помисли той.

Лесли седеше до него. Беше се обърнала и се взираше неспокойно назад.

Гари, Диоп и Адебайо седяха на средната седалка, закопчани с предпазните колани. Старецът беше прегърнал здраво кутията с нтамата.

Поне ще трябва да внимават заради барабана — помисли си Лурдс. — Стига да знаят, че е у нас. Но това нямаше да им попречи да избият всички.

— Идват — тихо рече Лесли.

Лурдс погледна огледалото и видя един джип да се носи по пътя след тях. Опита да натисне още по-здраво газта, но кракът му вече опираше пода. Двигателят виеше възмутено. Джипът зад тях скъсяваше разстоянието. Засега не стреляха, но очакваше…

Един куршум улучи страничното огледало и то се разлетя на парчета.

Лесли извика и се сниши. Останалите също се наведоха.

Други два куршума разбиха задното стъкло. Един от тях, а може би трети, Лурдс не можеше да каже със сигурност, проби предното стъкло и остави дупка, в която можеше да си пъхне палеца.

В следващия миг забеляза мотор, който се носеше с бясна скорост в прашния облак от колите. Настигна джипа с лекота. Мотоциклетистът насочи пистолета в лявата си ръка към шофьора.

Пред очите на Лурдс главата на мъжа рязко отлетя настрани. Джипът изгуби управление. Седящият на предната седалка се помъчи да овладее волана, но мотоциклетистът застреля и него.

Седналият отзад се опита да използва пушката си, но джипът рязко зави наляво и мотористът едва не изгуби контрол. Джипът се понесе извън пътя, завъртя се и заподскача като топче на флипер между дърветата.

Дори някой да бе преживял атаката на Наташа, едва ли все още дишаше.

Наташа — а Лурдс разбра, че това е именно тя, по дрехите, които носеше — даде газ и се изравни с тях. Вдигна маската на шлема си.

— Мисля, че това бяха всички — извика му тя. — Галардо и неколцина други са все още живи, но няма да могат да ни преследват в скоро време.

Лурдс кимна. Не знаеше какво да каже, но знаеше, че трябва.

— Благодаря.

— Ще проверя напред дали пътят е чист. — Наташа спусна отново маската и полетя пред тях.

— Страхотно — каза Лурдс, макар че тя не можеше да го чуе.

— Това е най-невероятната жена, която съм срещал — обади се Диоп от задната седалка.

— Радвам се, че е на наша страна — отбеляза Гари.

Лурдс мълчаливо се съгласи.