Чарлз Броко
Кодът на Атлантида (22)

22.

Пещера 42

Гробищни катакомби на Атлантида

Кадис, Испания

13.09.2009

Писъците на ранените изпълниха пещерата и успяха да проникнат през чувството за нереалност, изпълващо съзнанието на отец Себастиан. Без да обръща внимание на огромната врата, която вече бе открехната и разкриваше зад себе си мастилен мрак, той се завтече към най-близкия от пострадалите.

Бранкати също викна на работниците да се погрижат за ранените и сам тръгна да помага, когато пристигнаха пакетите за първа помощ. Няколко минути кипя кървава дейност.

За щастие никой не беше убит на място. Предвид ситуацията, пораженията можеха да бъдат много по-лоши.

Никой не загина… Господ ги е спасил — помисли си Себастиан. — Нека милостта му ни следва и занапред.

Приключи с превързваното и избърса ръце със стерилна кърпа. Беше отказал да чака да донесат ръкавици. Докато те пристигнаха, вече се беше погрижил за няколко от най-тежките рани.

— Вярвате ли в лошите предзнаменования, отче? — попита Бранкати.

— Вярвам във всичко, което произлиза от божията ръка — отвърна Себастиан. — Но също така вярвам в случайностите. Хората са уморени и напрегнати от всичко, с което се сблъскваме. Трябва да бъдем много внимателни.

— Съгласен. — Бранкати му подаде един от големите фенери, които работниците носеха в добавка към светлините на каските. После се отправи към следващата зала.

Себастиан го следваше плътно. Двамата швейцарски гвардейци, които го пазеха, крачеха от двете му страни.

Следващата пещера беше по-голяма и от предишната. Същинска зейнала паст от камък. Сталактити и сталагмити стърчаха като жестоки зъби под лъчите на фенерите. Залата беше суха, което означаваше, че е била херметически затворена, преди да отворят вратата.

— Може би ще е по-добре да я оставим да подиша малко, отче — предложи Бранкати. — В случай че промяната в налягането създаде проблем като в предишната пещера.

Себастиан се насили да кимне. Не искаше да си тръгва, но знаеше, че така е най-безопасно.

— Отец Себастиан — извика някой.

Себастиан се обърна към гласа. Двама души осветяваха с фенерите си някакъв надпис върху стената. Той тръгна към тях.

Думите почти не можеха да се различат. Себастиан присви очи и се вгледа по-добре. Този път видя посланието.

ВЪЗКЛИКНЕТЕ НА ГОСПОДА

Себастиан не можеше да разбере смисъла на посланието, но бе успял да го разчете. Дълго време остана вторачен в него, после се обърна и отново огледа огромната зала.

— Насам! — извика някой пак. — Отец Себастиан, насам!

Подкрепян от двамата гвардейци, свещеникът забърза към гласа и се озова пред дълга редица стени, добре огладени и покрити с изображения. Картините бяха разделени като листата на огромна каменна книга. Сложна работа, несъмнено резултат от труда на няколко поколения майстори.

Първата картина показваше огромна гора. На една поляна стояха голи мъж и жена. Много животни лежаха в краката им или ги гледаха отстрани. По клоните на околните дървета имаше накацали птици.

— Пресвета майко — прошепна Себастиан. Хипнотизиран от видяното, пристъпи напред и прокара треперещи пръсти по изящно изваяната повърхност.

— Какво е това? — тихо попита Бранкати.

— Едемската градина — изграчи Себастиан. — Адам и Ева в Едемската градина.

Няколко от работниците се прекръстиха и свалиха каските си, докато Бранкати не им изръмжа да ги нахлупят отново.

— Нима се опитвате да ми кажете, че това място е било Едемската градина? — попита инженерът.

— Не — отвърна Себастиан. — Това място не е Едемската градина. А част от Атлантида. Или както са я наричали хората, които ние назоваваме атланти.

— Защо са изсекли тези картини в стените?

— За да не забравят. За да не последват Адам и Ева в тяхното безразсъдство. — Себастиан насочи лъча нататък и откри друга картина. На нея ръката на бог извайваше Адам от глина.

— Цялата история е тук. — Каза Петър. — Образите разказват библейската история за сътворението.

— Това бог ли е? — с трепет попита Мартин.

Себастиан закрачи през извивките на пещерата към него и следващата картина — Адам и Ева в джунглата. До тях беше изобразен друг човек. В едната си ръка държеше дебела книга. Над главата му висеше блестящ ореол.

— Не — каза Себастиан. — Това не е бог.

— Тогава кой е? — попита Мартин.

— Не съм сигурен. Но мисля, че е синът му.

 

 

В околностите на Кадис, Испания

13.09.2009

Приведен над лаптопа, кардинал Стефано Мурани гледаше поточното видео от обекта, който се намираше на няколко километра оттук. Беше наел къщата предварително, в случай че му се наложеше да потърси убежище. Една от малките постройки в района, които понякога се даваха под наем на туристи. Не му предлагаше лукса, с който беше привикнал, но пък се намираше недалеч от археологическия обект и Атлантическия океан.

Картините се виждаха дълбоко в центъра на новооткритата пещера зад грамадната метална врата. Мурани ги гледаше с нарастващо вълнение и възбуда. Себастиан се бе приближил до целта повече, отколкото се беше надявал папата.

Нима това са илюстрации от Книгата? Превъртя заснетите изображения. Майсторството на създателите им бе изумително.

За момента не можеше да си отговори на този въпрос. Трябваше да влезе в пещерите.

Мобилният му телефон изчурулика.

— Да.

— Ще пристигнем най-много след пет минути — каза Галардо.

— Доскоро. — Мурани прекъсна връзката, излезе от интернет и изключи компютъра. Отиде до изхода и мина покрай охранителните постове на швейцарските гвардейци, които бе избрал да го последват. Околният терен се наблюдаваше с камери.

Лейтенант Мило Сбордони седеше в стол на покритата веранда. На тридесет и няколко, той бе красив мъж с изсечени черти на лицето и непокорна козя брадичка. Подобно на другите гвардейци под негово командване, Сбордони носеше тактическа броня, окичена с оръжия. Нямаше съмнение, че ще успеят да превземат обекта, след като Галардо доведе Лурдс.

— Кардинале — Сбордони скочи на крака. Пистолетът и карабината му блестяха от смазка.

— Време е — рече Мурани.

— Добре — отвърна Сбордони. Усмихна се и заповяда на хората си да се приготвят.

Швейцарските гвардейци тутакси се задействаха. Появиха се още оръжия. Двигателят на големия товарен камион на улицата оживя.

— Искам да кажа две думи на твоите хора — каза Мурани.

Сбордони бързо издаде заповед. Гвардейците наобиколиха Мурани. Покрай тях кардиналът се почувства като джудже. Но те уважаваха поста му и останаха мълчаливи, докато им говореше:

— Вие сте мои бойни братя. Вие сте най-добрите, които може да предложи Швейцарската гвардия и Ватикана. Нещо повече, вие разпознавате светостта на божия свят по начини, които мнозина от обитателите на онова място са забравили… Църквата е отслабена. Трябва да върнем силата й. — Мурани направи кратка пауза. — Някои от вас от години знаят за Обществото на Квирин и как кардиналите в него избраха да работят с последните папи и да върнат изгубени през изминалите хилядолетия неща. Някои от вас са благословени от бог и са имали възможност да помагат за откриването и опазването на някои от тези неща.

Споменатите мъже кимнаха. Сбордони беше сред тях. Всички носеха белези от онези битки. Църквата не беше единствената, която търсеше могъщи артефакти. И Обществото на Квирин невинаги беше успявало да се сдобие с това, което търсеше. Понякога съкровищата се губеха отново или попадаха във вражески ръце.

— Тази нощ търсим най-важния артефакт, който бог е давал някога на избрания си народ — каза Мурани. — Той има силата да прекрои света.

Погледът на Сбордони срещна неговия. Лейтенантът кимна в очакване.

— Вече е бил използван веднъж. От неверниците и покварените от жажда за власт. Те поискали да бъдат като бог. — Мурани направи пауза. — Това е най-святото му творение и трябва да се използва от онези, които го обичат. Зная, че вие обичате бог толкова, колкото и аз.

— Хвала на бога — каза Сбордони.

Мурани ги подкани да сведат глави и се замоли за закрилата на Светата Дева.

 

 

Лурдс седеше вързан в покритата с платнище каросерия на някакъв камион. Чувстваше главата си като надут балон и бе замаян от въздействието на наркотика.

Лесли беше до него. Погледът й също бе замъглен.

— Къде сме? — попита тя.

— Не зная. — Погледът на Лурдс се насочи към тъмната брегова линия, която се виждаше през отворената задна част. Лунната светлина се отразяваше във вълните. — Край морето.

— Кога те хванаха? — Лесли облиза устни и опита да се освободи от белезниците.

— След като хванаха теб — отвърна Лурдс. — Казаха ми, че ще те убият, ако не отида при тях.

— Новата ти приятелка не ги ли спря?

Лурдс въздъхна. Да си пленник беше достатъчно опасно. Още по-опасно бе да си пленник заедно с млада жена, решила да ти трие сол на главата заради любовни несгоди.

Наркотикът, който й бяха дали, я бе накарал да говори, докато се намираше в безсъзнание. Не беше особено милостива към Лурдс. Обидните й коментари страшно забавляваха слугите на Галардо. Лурдс беше благодарен, че не се е събудил много преди нея.

— Аз не съм единственото, което получиха чрез теб. Галардо се обади и ми каза, че ако не му дам инструментите, ще те убие.

— Дал си му инструментите? — изписка тя.

— Да. Беше съвсем сериозен. В частта с убиването.

— Обзалагам се, че това не се е понравило особено на новата ти приятелка. Имам предвид размяната на инструментите срещу мен.

— Наташа не е новата ми приятелка — каза Лурдс.

— Само не ми казвай, че е решила просто да те използва и да те изхвърли като носна кърпичка — с престорено съчувствие отвърна Лесли.

— Защо се тревожиш за любовния ми живот? — Лурдс вдигна закопчаните си китки. — Да ти е хрумвало, че може да се намираме в беда?

— Едно на нула за теб. — Лесли се огледа към суровите лица на пазачите им. — Добре. Прав си. Хубавото е, че не са ни убили.

— Може да не се окаже чак толкова хубаво, колкото си мислиш — отвърна Лурдс.

Камионът спря. Един от мъжете сграбчи Лурдс за ризата и грубо го изправи на крака. Помъкна го към задната част на каросерията и през капака. Болеше ужасно.

Похитителите им не се безпокояха особено, че ще натъртят стоката.

Лурдс се препъна и падна тежко на земята, като си изкара въздуха. Пред очите му заплуваха петънца. Преди да успее да дойде на себе си, мъжът отново го дръпна грубо. Болката в китките беше изгаряща. Той се изправи на крака колкото се може по-бързо.

Пред Лурдс застана елегантен мъж в кардиналска роба. Зад него се виждаше малка армия, въоръжена до зъби.

— Професор Лурдс. Аз съм кардинал Стефано Мурани — представи се той и се усмихна.

От изражението на свещеника по гръбнака на Лурдс полазиха ледени тръпки.

— Предвид обстоятелствата не мога да кажа, че за мен е удоволствие — каза той.

— Абсолютно никакво удоволствие — съгласи се Мурани. — Но вие се оказахте изненада. Приятна изненада за мен, но се боя, че може да завърши неприятно за вас.

Лурдс не отговори, но студеният неспокоен страх загриза стомаха му.

— Разкрихте ли загадката на инструментите? — попита Мурани.

— Не.

Очите на кардинала не трепнаха.

— Лейтенант Сбордони.

Строен мъж със стърчаща козя брадичка пристъпи напред и извади пистолет от кобура си.

— Кардинале?

— Жената — каза Мурани.

Мъжът незабавно вдигна оръжието и го насочи към Лесли. Лурдс застана между дулото и младата жена. Тя се вкопчи в ризата му и го задържа с все сили пред себе си. Не беше точно реакцията, която очакваше Лурдс, но не можеше да я вини.

Брадатият лейтенант излая заповед. Двама от хората му пристъпиха напред и сграбчиха Лесли. Тя викаше, риташе и пищеше, докато я издърпваха настрани.

— Не убивай — извика Лурдс. — Това не беше ли една от десетте заповеди на бог?

Войниците на Мурани притиснаха Лесли към земята. Лейтенантът застана над нея с пистолет, насочен право в лицето й.

— Тази заповед не се прилага, когато се водят свещени войни в името на бог — каза Мурани. — А това е война. Вие станахте наш враг. Бог ще ни прости простъпките, които правим в негово име. Ние сме тук, за да отървем света от злото. Инструментите, които намерихте, са нашите оръжия. — Погледна лежащата на земята Лесли. Беше се свила като зародиш, но ръцете върху лицето й нямаше да спрат куршумите. — Вие ще ни помогнете. Склонен съм да жертвам момичето, за да ви докажа колко съм сериозен в това отношение.

— Не съм разкрил загадката на инструментите — каза Лурдс с цялата убедителност, на която беше способен. Нямаше загадка в онова, което вече беше превел. — Все още работя върху надписа. Справих се с по-голямата част от него. Но там не се споменава загадка.

Мурани го погледна.

— Кълна се — каза Лурдс. — Ще ви помогна да направите каквото искате. Не искам тя да умира. Аз също не искам да умирам. — Сърцето му биеше бясно и кръвта бучеше в ушите му. — Ще опитам отново. Това е най-доброто, което мога да направя.

Погледът на кардинала не трепна. Накрая, когато Лурдс бе почти сигурен, че Мурани така или иначе ще заповяда да убият Лесли, той погледна към лейтенанта.

— Доведи я.

Слава богу — помисли си Лурдс. Издиша. Това обаче не отслаби напрежението в гърдите му.

— Натоварете ги в камиона — нареди Мурани.

Груби ръце отново сграбчиха Лурдс. Той стисна зъби и изтърпя болката.

След като отново се озова в неудобната каросерия на камиона, Лурдс седна на металния под между двете дълги пейки, на които седяха облечени в черно войни. Предполагаше, че са швейцарски гвардейци от Рим. Поне така разбра от дочутите разговори.

Къса верига свързваше белезниците му с пода на камиона. Този път нямаше как да потърси по-безопасно място. Камионът пътуваше през неравен терен и непрекъснато се люлееше насам-натам.

Спуснатото над задната част чергило скриваше по-голямата част от външния свят, но от време на време се повдигаше при по-остър завой или бабуна. Продължаваха да се движат покрай тъмния бряг. Вниманието на Лурдс се разкъсваше между Лесли, Мурани и озъртането за характерни особености на терена, по които би могъл да съобщи на полицията къде се намират.

Лесли седеше до Лурдс. Тялото й се блъскаше леко в неговото и будеше спомени за по-приятни моменти. Освен това му напомняше и колко беззащитна е тя.

Въпреки явната готовност на тези мъже да убиват за кардинал Мурани, те едва ли биха изнасилили Лесли. Поне това не я заплашваше, помисли си Лурдс. Надяваше се да е така. Галардо и хората му също бяха сред гвардейците. Похотливите им погледи често се спираха върху Лесли. Лурдс установи, че с неприятна лекота успява да разчете намеренията им.

— Томас.

Погледна към Лесли.

— Да?

— Съжалявам. — В очите й блестяха сълзи.

— За какво? — Беше му жал за нея. Не беше подготвена за подобно нещо. Нито пък той. Честно казано, беше му жал и за двамата.

— Че бях такава кучка.

— Виж, онази нощ с Наташа… — Млъкна, без да е сигурен какво да каже. Онази нощ с Наташа беше великолепна. Както и нощите с Лесли. Но не смяташе, че е длъжен да се извинява на когото и да било. Не беше крил намеренията си. Харесваше жените. Не беше готов да се установи окончателно с някоя. И не беше свалял нито едната, нито другата. Те сами му се бяха предложили.

— Не си направил нищо лошо — каза тя.

Лурдс се отпусна. Мъничко. Понякога в моменти на изпитания жените говорят това, което им се струва подходящо, но без да го мислят наистина. Беше научил това по трудния начин.

— Поне не наистина лошо. Ти си мъж и носиш основните недостатъци на своя вид, който впрочем не е от най-верните.

В ъгъла на камиона Галардо и един от хората му чуха разговора и се ухилиха.

— Може би ще обсъдим това в по-подходящо време — предложи Лурдс.

— Няма да има друго време — отвърна Лесли. Изглеждаше изкарана от търпение. — Не си в ситуация, от която известно време ще ти е криво, но след нея отново ще се върнеш към нормалния живот.

— Надявах се да е точно така.

Лесли изви очи към небето.

— Седим в пълен с лоши типове камион, а ти се държиш като непоправим оптимист?

Лурдс внезапно си даде сметка, че тя е на път отново да се вбеси.

— Не сме „лоши типове“ — обади се Мурани.

— Да, бе. — Лесли насочи вниманието си към кардинала. — Толкова ли е героично да отвличаш хора и да ги заплашваш със смърт?

— Опитвам се да спася света — запротестира Мурани. — Не аз съм злодеят.

Гняв обхвана Лурдс, когато си помисли как Галардо или някой от другите наемници на Мурани беше убил Юлия и бе стрелял по екипа на Лесли в Александрия. Каквото и да твърдеше, Мурани беше злодей.

— И как смятате да спасите света? — поинтересува се Лесли.

Мурани въздъхна.

— Чрез божието слово. А сега млъквайте или ще наредя да ви запушат устата.

Лесли се укроти, но се облегна още по-тежко на Лурдс.

— Както и да е. Съжалявам — прошепна му тя.

Лурдс кимна.

Тя го погледна с раздразнение.

— Няма ли да ми кажеш, че ти също съжаляваш?

Лурдс замръзна. За какво трябваше да съжалява.

Реши да стреля напосоки.

— Съжалявам, че те убедих да тръгнеш с мен.

Лесли изръмжа и се отдръпна.

— Ти — заяви тя — си пълен идиот.

Галардо и хората му се разсмяха гръмко. Дори Мурани изглеждаше развеселен.

Лурдс не можеше да повярва, че освен страх за живота си трябваше да изпитва и вина заради отношенията си с жена. Ако не беше толкова любопитен какво ще намерят на разкопките, щеше вече да се е побъркал. Концентрира се да си припомни надписа. Възстанови отново езика в ума си, за да се опита да го преведе.

След известно време (макар да не знаеше колко дълго бяха пътували) камионът спря. Отвън се чуха гласове. Бърз поглед през процепа преди един от гвардейците да завърже чергилото показа, че се намират на обекта в Кадис. Районът бе обсаден от коли на различни медии.

Отчаянието припламна в него. Достатъчно беше само да се развика за помощ и хората щяха…

— Недейте — студено рече Мурани. — Мълчете или ще убия приятелката ви. Блестящият ви ум ще ми трябва за известно време. Но компанията на мис Крейн е просто за да се чувствате по-удобно. Запазихте я единствено с доброто си поведение.

Лурдс посърна. До него Лесли пое дълбоко дъх. Един от гвардейците тутакси запуши устата й. Тя изквича, но звукът бе приглушен.

Двигателят забоботи отново и камионът потегли.

 

 

Наташа стоеше в сенките около обекта и наблюдаваше двата камиона, които минаха през портата на плътната ограда. Самата ограда бе издигната още в самото начало поради очаквания интерес на външния свят. Висока три метра, с бодлива тел отгоре, тя не би спряла брониран отряд, но държеше настрана журналисти, любопитни туристи и хора с по-користни намерения. Лъчите на мощни прожектори обхождаха скалистия терен.

Отдясно Атлантическият океан се разбиваше във високата близо два и половина метра стена, която трябваше да удържа стихията по време на прилив. Беше временна, но Наташа ясно виждаше, че конструкцията й е на най-високо ниво. Римокатолическата църква не жалеше средства за безопасността на своите хора.

От мисълта, че трябва да слезе долу в пещерите, леко й призляваше. Дори тунелите на московското метро я караха да се чувства така. Не й се нравеше идеята да се озове в капан под земята. А перспективата да се удави долу беше още по-ужасяваща.

Фокусира бинокъла върху двата камиона. Беше 2:38 сутринта. Не можеше да си представи, че тук има среднощни доставки, но всичко беше възможно.

— Е? — прошепна Гари, който стоеше до нея.

Наташа не отговори. Той беше доказал, че търпението е непознато за него качество.

— Те ли са? — продължаваше да упорства операторът.

— Не зная — отвърна Наташа. — Върху платнището нямаше списък на пътниците.

Гари изруга.

— Ами ако грешиш?

— Значи и Лурдс е сгрешил. Той направи превода и беше сигурен, че инструментите ни водят насам.

— Възможно е здравата да греши, нали знаеш. Дори да е прав, че в надписа се говори за Атлантида, това може да не е същата Атлантида, откъдето са инструментите.

— Знам.

— Значи можем да ги изгубим.

— Знам. — Поддържаше разговора, само защото това донякъде отпускаше Гари.

Той поруга още малко.

— Може пък Римокатолическата църква да греши и това да не е Атлантида. Ако си чела всичко писано за нея, знаеш, че по цял свят има места, които спорят за това име.

— Това не е мой проблем. Лурдс каза, че ще дойдат тук.

— Ако греши, значи сме ги изгубили.

— Опитай се да мислиш по-позитивно. Аз смятам, че Лурдс е прав. — Камионите спряха пред гърлото на пещерната система. Пътниците в каросерията слязоха.

— Как така да…

— Прав е. Ето ги. — Наташа фокусира бинокъла върху Лурдс, докато той слизаше с мъка от камиона.

— Знаех си, че ще са тук — каза Гари. — Лурдс наистина има акъл.

— Определено. — Въпреки все още дебнещата опасност Наташа не се сдържа и се усмихна. Отчасти поради нелепата физиономия на Гари в момента, отчасти защото Лурдс и Лесли Крейн бяха все още живи, но най-вече защото отмъщението за Юлия предстоеше.

С нетърпение очакваше да го осъществи.

Групата влезе в пещерата и изчезна в осветената й вътрешност.

Сега идваше трудната част.

— Имаме други проблеми — каза Наташа.

— Какви?

— Хората на Галардо влязоха в пещерата спокойно.

— Е, и?

— Това означава, че имат хора вътре — каза Наташа. — Внедрили са свои хора в охраната.

— Е, и?

— Те командват, добре са въоръжени и ни превъзхождат в съотношение сто към един — обясни му Наташа като на малко дете.

— Досега това не те е спирало.

 

 

Мурани се спускаше в пещерите със Сбордони от едната страна и Галардо от другата. Странно беше да си помисли, че ако се бяха срещнали без неговото посредничество, спътниците му нямаше да се харесат. А ето че той можеше да ги използва двамата заедно за своите цели.

Галардо гледаше нервно, докато новодошлите швейцарски гвардейци се срещнаха с екипите, които вече охраняваха обекта. Не си бе и помислял, че инвазията им в пещерите ще стане толкова лесно.

— Да не мислеше, че ще си пробиваш път с куршуми? — попита Мурани.

— Кой, аз ли? Надявах се да е по-скоро „промъкване през вратата“. — Галардо изглеждаше напрегнат. — През годините съм научил и още нещо — това, че си влязъл някъде, невинаги означава, че можеш и да излезеш.

— Можем да излезем — отвърна Мурани. Сигурен беше в това. Всички швейцарски гвардейци на обекта бяха положили клетва за вярност пред Обществото на Квирин и за опазването на тайните на Църквата. Онези, които не знаеха, че Мурани смята да използва артефакта, който отец Себастиан несъмнено щеше да намери всеки момент, нямаше да се усетят, докато не станеше прекалено късно.

— Само да те уведомя — каза Галардо. — Ако нещата загрубеят, нямам намерение да се мотая тук.

— Няма да загрубеят. — Мурани се загледа към пещерите и базата.

Повечето работници спяха в палатките си. Малцината останали будни заглеждаха с известно любопитство Мурани и хората му. Всички знаеха, че швейцарските гвардейци винаги носят оръжие, а срещу обекта бяха отправени заплахи. Мурани беше сигурен, че присъствието на гвардейците в базата просто казваше на работниците, че мерките за сигурност се засилват.

— Колко далеч е залата, в която е Себастиан? — попита Галардо.

— На близо три километра.

Галардо погледна неспокойно към входа на пещерата.

— Доста път под земята.

— Доста път извървях аз, за да стигна там, където искам да бъда. Изгарям от нетърпение.

Надяваше се, че Себастиан няма да намери Книгата преди пристигането му.

По заповед на един от гвардейците Лурдс се качи на едно ремарке, пригодено за превоз на припаси и работници през обекта. Седнаха на дълга дървена пейка.

Лесли се настани до него.

— Не обичам пещери — каза тя.

— Някои от тях са доста интересни — отвърна Лурдс. Беше посетил няколко, докато изучаваше праисторическите рисунки с надежда да намери някакви признаци на рудиментарна писменост. Мисълта за това как са живели хората в тях го бе пленила за известно време.

— Ти си падаш по какви ли не смахнати работи.

Лурдс се ухили.

— Май да.

— Това е едно от нещата, които те правят интересен.

— Ще се доверя на думите ти. — Мъчеше се да върви в крак с начина й на мислене. Не знаеше дали отначало го беше намерила за чаровен или отблъскващ. С огромна изненада установи, че мнението й има значение за него.

Вместо да се притеснява за Лесли, Лурдс насочи вниманието си към базовия лагер. Беше организиран горе-долу по същия начин като лагерите на алпинистките експедиции. Осигуряваше се храна, медицинско обслужване и развлечения. Имаше дори телевизия и видеоигри, захранвани от бумтящите генератори, които изпълваха пещерите с ниско боботене.

Камионът рязко потегли със закаченото ремарке. За момент Лурдс полетя към Лесли. Загледа се в гвардейците срещу себе си. Ако сцената беше от филм за Джеймс Бонд, Агент 007 веднага щеше да се задейства и да се справи с враговете си. А след това — да спаси света.

Но Джеймс Бонд поне знае от какво спасява света — кисело си помисли Лурдс. А той все още имаше само най-обща идея какво ще намерят.

Осъзнаваше колко налудничава е идеята му да скочи на гвардейците. Беше тайно благодарен за това. Като едното нищо можеха да го надупчат и Мурани да измъчва умиращото му тяло с нажежени шишове или нещо такова, за да го принуди да преведе надписа.

Камионът набра скорост, докато се спускаше в земните недра. Лурдс откри, че разкопките бяха следвали предварително съществуващи тунели, но на работниците им се бе налагало да разширяват някои от тях. Фаровете пронизваха мрака, а по голата стена светеха ярки крушки, които бележеха пътя им.

Усети как Лесли трепери до него. Замисли се дали да не я прегърне. Можеше да го направи дори с белезниците. Но не знаеше дали тя ще му позволи. Затова седеше мълчаливо, изпълнен с ужас и очакване какво ще намерят в края на това пътешествие към Атлантида.

 

 

— Това са били катакомбите под града. — Отец Себастиан вървеше сред големите каменни плочи, върху които бяха изобразени толкова много разкази от Битие. Спря пред една, която несъмнено илюстрираше раждането на вселената и разделянето на светлината и мрака. Бог стоеше с вдигнати нагоре ръце, заобиколен от слънчева светлина. — Сигурно са ги прокопали, докато са строили града.

— Но горе не намерихме нищо — рече Бранкати.

— Нима това не може да се обясни със земетресенията и огромните вълни? — Себастиан прокара длан по картина, показваща строежа на огромен зикурат^[1] в центъра на фантастичен град, далеч по-развит от всичко, което би трябвало да съществува по времето, за което се предполагаше, че е потънала Атлантида.

— Да. Виждал съм поразени от земетресения места, които бяха изравнени със земята в селските райони. Но такива неща не се случват в градове като днешните. Има прекалено много комунални линии и подземни системи — може би като тази, — за да изчезнат напълно.

— А преди хиляди години?

— Виждали сте кръглите стени на повърхността. Те са доказателство, че това най-вероятно е Атлантида.

Себастиан кимна. Посочи картината пред себе си.

— Библеистите и историците грешат за Вавилонската кула. Не е била изградена във Вавилон. А тук, в Атлантида.

— Така ли мислите? Не бях очаквал това.

Разпозна гласа, но нямаше никаква представа какво прави тук човекът. Обърна се към кардинал Мурани, който приближаваше начело на малката армия швейцарски гвардейци.

— Какво правите тук? — остро попита Себастиан.

Мурани спря пред картината и я разглежда известно време. После се обърна към Себастиан.

— Дойдох, за да извърша истинското божие дело. Ще дам на света знание за неговото слово и истина. Няма да го крия и да продължавам да го лишавам от силата му.

— Нямате право да бъдете тук.

— Така е — съгласи се Мурани. — Но човекът, който ми заповядва, е безполезен. Новият папа ще бъде също толкова слаб, колкото и предшествениците му. Ще настоява всичко, намерено тук, да се потули. Това е грешно. Няма да го допусна.

Ужас обхвана отец Себастиан, докато гледаше кардинала. Ясно беше, че е излязъл извън контрол. Погледът му бе толкова безумен, колкото уверено звучеше гласът му. Себастиан се озърна към Питър и Мартин, личните си телохранители.

Те отстъпиха от него.

Бранкати направи крачка напред.

— Не знам какви си ги…

Мъжът с грубиянската физиономия до Мурани стовари приклада на карабината си в челото на главния инженер и го събори. Бранкати се просна на земята. От малката рана над лявото му око бликна кръв.

Работниците се завтекоха напред да помогнат на шефа си, но гвардейците размахаха оръжия и ги прогониха назад. Чуха се резки заповеди и работниците се отпуснаха на колене с ръце на тила.

Гвардейците бързо ги обходиха, за да ги закопчаят с пластмасови белезници за еднократна употреба. Щом приключиха, неколцина от тях подкараха пленниците към външната пещера. Този път никой не посмя да се съпротивлява.

Мурани се усмихна. Приближи се достатъчно, за да не го чуе никой друг, освен Себастиан.

— Не можеш да ме спреш, старче. Можеш единствено да се бориш срещу мен и да умреш. Ако искаш да умреш за бог, давай. Ще ми се да направиш тази жертва. Всъщност дори бих я приветствал с аплодисменти.

Себастиан се опита да бъде твърд въпреки страха си.

— Книгата не е тук.

Мурани се огледа.

— Сигурен съм, че е тук.

— Тя е унищожила Атлантида.

— Защото царете — жреци от онова време са искали да бъдат равни на бог — отвърна Мурани. — А аз искам само да го върна на този свят. Искам всеки да познае страха от бог. Всеки, включително и безполезният некадърник във Ватикана. Особено той. Имам планове…

Себастиан затрепери, но не каза нищо. Не можеше да повярва, че това се случва. Швейцарската гвардия беше вярна само и единствено на папата. А ето че тези тук следваха Мурани, сякаш той е папа.

— Къде е Книгата? — заповеднически попита Мурани.

Себастиан поклати глава.

— Не зная. А ако знаех, нямаше да ти кажа.

Нервен тик оживя под дясното око на Мурани.

— Внимавай. Няма да търпя бунтове. Ще те погреба тук, ако се наложи.

— Значи към списъка на зверствата си ще добавиш и убийство?

— Късно. Много отдавна съм го добавил — студено отвърна Мурани. — Сега мога единствено да доведа работата си докрай. И не е убийство, когато отнемам живот, изпълнявайки божията воля.

— Това не е божие дело.

— Ти не го разпознаваш като божие дело. За разлика от мен.

— Няма да ти помогна.

Мурани се усмихна.

— Помощта ти не ми трябва — озъби му се той и повиши тон. — Професор Лурдс.

Лурдс се препъна по каменния под, когато един от гвардейците го блъсна напред. Забеляза колко излъскан е подът между големите гравирани стенописи. Осъзна колко много хора са вървели между тези изображения преди хиляди години.

— Елате тук — заповяда Мурани.

Лурдс неохотно приближи кардинала. Беше наблюдавал разговора между Мурани и отец Себастиан, но не успя да го чуе от боботенето на генераторите в съседната зала. По израженията им обаче ставаше ясно, че никой от двамата не е доволен от казаното.

Мурани посочи към изображението върху камъка пред него.

— Знаете ли какво е това?

Лурдс погледна картината и си помисли, че кардиналът може би го изпитва. Образът беше съвсем ясен. Нямаше място за грешки.

— Атлантида. — Лурдс посочи с двете си ръце, тъй като бяха закопчани, към зикурата. — Това е Вавилонската кула. Искали са по нея да достигнат небето и бог.

— Да. — Мурани насочи вниманието на Лурдс към части от каменната стена, покрити със същите знаци като инструментите. Картината обаче беше различна. Двама мъже и една жена стояха в гора, заобиколени от животни. — Можете ли да разчетете това?

Известно време Лурдс изучаваше надписа. Много добре усещаше върху себе си напрегнатия поглед на отец Себастиан.

— Не му помагайте да го прави — меко рече старият свещеник. — Не знаете какво възнамерява…

Бърз като атакуваща змия, Мурани го зашлеви през лицето с опакото на дланта си. Себастиан извика, олюля се и падна на коляно. От носа и разцепените му устни потече кръв.

Неколцина швейцарски гвардейци, сред които един млад мъж с белег на лицето, който беше особено смутен, пристъпиха напред. Само резките заповеди от техните началници ги задържаха на място. Очевидно по някои въпроси мненията им се различаваха. Гвардейците не бяха напълно единни.

Лурдс не знаеше дали това е добро или лошо. Знаеше обаче нещо друго — всички гвардейци бяха въоръжени. Бунт сред тях можеше да означава много жертви и на случайните свидетели най-вероятно нямаше да им се размине. Реши, че точно сега не е особено благоразумно да ги настройва едни срещу други. Може би по-късно, ако положението станеше съвсем безнадеждно.

— Можете ли да го разчетете? — попита Мурани.

Лурдс разгледа текста.

— Не зная. Едва снощи проумях как да чета тази писменост.

— Какво пише тук?

Лурдс хвърли поглед към него и се запита дали той може да прочете надписа.

Тънките устни на кардинала се изкривиха в усмивка.

— Позволете да ви преразкажа този откъс. След като създал небето и земята, океаните и сушата, бог най-сетне създал мъжа, а малко по-късно — жената от неговото ребро, след което изпратил сина си да върви с Адам и Ева.

— Не може да е вярно — каза Лурдс. По време на рецитала си Мурани нито веднъж не бе погледнал към надписа.

— Вярно е — отвърна кардиналът.

Лурдс отново се загледа към изписаната върху камъка история. Беше написано точно това, дори ако се допуснат някои погрешни интерпретации.

— Но това не е вярно — каза Лурдс. — В Библията се казва, че Исус е бил роден от Мария хиляди години по-късно и че той е единственият божи син.

— На това ви учи Църквата — съгласи се Мурани. — Това е просто една от тайните, които сме пазили през всички тези години. Бог е имал двама синове. Двама. И двамата били изпратени на земята. И двамата били убити от хората.

Лурдс погледна към отец Себастиан.

Мълчанието на свещеника беше красноречиво.

— Щом можете да четете това, защо съм ви нужен аз? — обърна се Лурдс към Мурани.

— Защото не мога да го чета — отвърна кардиналът. — Знам какво се разказва в историята. Известна ми е само част от тайната. Нуждая се от вас, за да ми кажете останалото. Първият син дошъл на земята, в Едемската градина, и донесъл чуден дар — Книгата на познанието. — Мурани се усмихна. — Изобщо не е било дърво или плод. Това е друга скрита тайна на Църквата. Било е книга. Тази книга е божието слово и има силата да преобрази нашата реалност. — Той замълча. — Тази книга е унищожила Атлантида.