Чарлз Броко
Кодът на Атлантида (11)

11.

Кабинетът на папа Инокентий XIV

Ватикана

22.08.2009

Напрежението свиваше стомаха на кардинал Мурани и оголваше нервите му, докато седеше пред папския кабинет. Столът му беше неудобен въпреки пищната си украса. От време на време Мурани прелистваше страниците на една книга по история на Източна Европа, но не четеше. Умът му бе твърде объркан за подобно нещо.

Погледна часовника си и видя, че е 8:13. Бяха минали само три минути, откакто бе проверил за последно колко е часът. Понечи да прелисти страницата и забеляза, че пръстите му леко треперят. Треморът грабна вниманието му. Загледа се с жив интерес в ръката си.

Страх? Или възбудено очакване? Нямаше представа защо папата беше свикал това събиране.

Сви юмрук и му заповяда да се успокои. Така и стана. Усмихна се на контрола върху самия себе си. В края на краищата, именно това бе наистина важното.

Вратата на кабинета се отвори. Отвътре излезе млад свещеник и погледна към него.

— Кардинал Мурани? — попита той.

Отначало Мурани си помисли, че свещеникът проявява наглост, като го пита за името му. Във Ватикана го познаваха всички.

После осъзна, че не познава младежа пред себе си. Разбира се, това беше напълно нормално. Мурани не си правеше труда да научава имената на свещениците, освен ако не бяха негови помощници или противници.

— Да — отвърна той.

Младият свещеник кимна и направи знак към вратата.

— Негово светейшество ще ви приеме сега.

Мурани прибра книгата обратно в кожената си чанта и се изправи.

— Разбира се, че ще ме приеме — рече той. Но му се искаше да се чувства по-самоуверен.

— Добро утро, кардинал Мурани. — Папа Инокентий XIV махна с ръка към един от плюшените столове пред огромното си писалище. Полираната повърхност отразяваше разкоша на помещението. — Надявам се, че не съм ви накарал да чакате твърде дълго.

— Разбира се, че не, ваше светейшество. — Знаеше, че друг отговор не се допуска. Приближи към папата.

Инокентий XIV изглеждаше добре за човек в началото на седемдесетте. По слабото му тяло нямаше излишък от плът и сините му очи бяха ясни. Големият му гърбав нос изпъкваше пред опънатото назад лице. От годините, прекарани върху тайнствени текстове, главата му беше леко потънала между раменете. Като цяло напомняше на хищна птица. Бялата му роба приличаше на перата на гълъб, но Мурани знаеше, че това е подвеждащо. У папата нямаше нищо мило.

Преди да бъде избран за папа от Светата колегия на кардиналите, Вилхелм Вайерщрас беше неин библиотекар. А преди това — епископ, в чиято кариера нямало нищо забележително.

Мурани беше сигурен, че и годините му като папа ще бъдат също толкова незабележителни. Нямаше да промени нищо, нямаше да поведе нищо и — накрая — нямаше да постигне нищо за заздравяването на положението на Църквата в света. Мурани не беше гласувал за него.

— Научих, че се чувствате по-добре — каза папата.

— По-добре съм, ваше светейшество. — Мурани коленичи набързо и целуна Пръстена на рибаря, преди да седне. Огледа помещението и двамата швейцарски гвардейци, стоящи мирно от двете страни на папата.

Папската швейцарска гвардия бе създадена през 1506 г. от папа Юлий II, но Сикст IV и Инокентий VIII бяха в основата на набирането на наемници за охрана. Сега гвардията беше единствената военна част от този род. Беше започнала съществуването си като издънка на швейцарската наемна армия, чиито части били разположени из цяла Европа.

Макар че при специални случаи продължаваха да обличат традиционните униформи в червено, синьо, жълто и оранжево, гвардейците обикновено носеха синя униформа, бяла якичка, кафяв колан и черна барета. Двамата в кабинета бяха въоръжени и с полуавтоматични пистолети SIG Р75. Сержантът носеше и картечен пистолет „Хеклер и Кох“. Оръжията бяха въведени, след като папа Йоан Павел II се размина на косъм със смъртта при покушението.

Мурани опря лакти на облегалките на стола и подпря брадичка върху пръстите си. Не се чувстваше комфортно в папските покои, но се стремеше да създаде впечатлението, че не е така.

— Били сте болен няколко дни — каза папата.

Мурани кимна.

— Питах се дали не смятате, че е време да потърсите лекарска помощ.

За момент Мурани остана объркан. После осъзна, че Инокентий XIV всъщност посочва факта, че през проточилото се „неразположение“ той нито веднъж не се бе обърнал към доктори.

Това беше грешка. Обеща си в бъдеще да бъде по-внимателен.

— Мисля, че беше просто грип, ваше светейшество. Нямаше смисъл да безпокоя лекарите.

Папата кимна.

— Все пак този… грип ви откъсна за доста дни от работата ви.

В стаята увисна тежка и потискаща тишина. Мурани знаеше, че папата не му е повярвал.

— Да, ваше светейшество. За щастие пред мен има още много години, които да посветя в служба на бог.

— Разбирам също, че проявявате необичаен интерес към работата на отец Себастиан в Испания.

— По-скоро светът проявява необичаен интерес към работата на отец Себастиан — възрази Мурани. — Разкопките в Кадис сякаш са привлекли вниманието на всички.

Уви, май е така. Мисля, че светът би си помогнал много повече, ако беше насочил вниманието си към други проблеми.

Знаеше, че папата не се вълнува особено от интересите на света. А от тези на Мурани.

— Ще минат два-три дни, преди някой инцидент в Близкия изток, икономиката или смъртта на видна личност да насочи вниманието на хората другаде — каза Мурани.

— Не бих пожелал нито едно от тези неща да се случва — рече папата.

Гневът се надигна в Мурани и той едва го овладя. Не — помисли си ядосано, — ти не би допуснал да се случи каквото и да било, ако зависеше от теб. Просто заемаш престола и допринасяш още повече за развалата, в която затъна Църквата при последните няколко папи.

Насили се да диша спокойно, но яростта му бе като камък в гърдите и заплашваше да изригне. Инокентий XIV беше поредното раково образувание, процъфтяващо върху Църквата и изсмукващо нейните сили.

— Зная, че имате страшно много работа, кардинал Мурани. — Папата хвърли поглед на работния календар пред себе си. — Известно време нямахме възможност да разговаряме. Реших, че е най-добре отново да се сближим.

— Разбира се, ваше светейшество. — Мурани знаеше, че е предупреден. Папата го наблюдаваше. Посланието — и скритата в него заплаха — беше ясно.

 

 

— Беше небрежен в задълженията си, Стефано.

Мурани погледна към по-възрастния мъж, който седеше от другата страна на елегантната малка масичка. Отчупи от франзелата и не каза нищо.

Кардинал Джузепе Рецонико бе в началото на шейсетте си години. Бялата му коса беше грижливо сресана и той изглеждаше достатъчно добре, за да събуди интереса на няколко жени от съседните маси. Висок и малко напълнял напоследък, кардиналът продължаваше да излъчва сила. Беше започнал да служи на Църквата късно, но бързо се бе издигнал сред учените и накрая бе получил място в Светата колегия на кардиналите. Беше облечен в тъмносин костюм, също като Мурани.

Мурани поклати глава, като се взираше в него.

— И за кои задължения става въпрос?

— За задълженията на поста ти, Стефано — отвърна Рецонико. — Отсъствия. Отмяна на срещи, уговорени от името на Църквата. Подобни неща са червени знаменца за сегашния ни папа.

— За вашия папа — кисело рече Мурани.

Рецонико се намръщи.

— Всички знаят, че ти не гласува за негово светейшество.

— Не, не гласувах. — Мурани остави франзелата настрана.

— Сигурен съм, че и папата го знае.

— Значи мислиш, че ще си отмъсти?

— Не. — Рецонико поклати глава. — Негово светейшество не би се поддал на подобно нещо.

— Вече си го поставил сред светиите, така ли? — Това му се видя интересно. Рецонико обикновено не се връзваше толкова лесно. — Все пак той си остава просто човек. Въпреки поста и одеждите.

Бръчките по челото на Рецонико станаха още по-дълбоки.

— Това е светотатство.

— Това е истината. — Нямаше намерение да подминава въпроса. Тази сутрин му се бе наложило да се черви пред Инокентий XIV, нямаше да позволи да бъде подкупен с добра храна и мила дума. — Той е късоглед и ти го знаеш. Продължава да забавлява с приказки евреите и мюсюлманите.

— Разбира се, че го прави — рече Рецонико. — Това, което се случва по онези места, засяга целия свят. Днес икономиките на отделните страни са твърде тясно преплетени помежду си, за да бъде другояче.

— Чуваш ли се какво говориш? — поклати глава Мурани. — Икономиките? Това ли е Църквата днес? Икономики?

По-възрастният мъж се облегна назад и смени тактиката.

— Заклел си се във вярност към папата.

— Заклел съм се във вярност към бог — рязко отвърна Мурани. Гневът и отчаянието вече го бяха завладели напълно. Не можеше да се спре. — Това отменя клетвите ми към когото и да било другиго.

— Вървиш по опасен път.

Млада сервитьорка донесе салати и още вино. Двамата спряха да разговарят, докато момичето не се отдалечи.

— Всички вървим по опасни пътища в наши дни. — Мурани вече беше успял да се овладее донякъде.

Рецонико вдигна вежди.

— Заради разкопките на отец Себастиан ли? — Поклати глава. — Все още не знаем дали от тях ще излезе нещо.

— Ами ако излезе? Ако отец Себастиан открие нещо? Дори и да не е книгата, какво ще стане, ако попадне на нещо друго, което сочи към Тайните текстове?

— Тогава ние ще се заемем с това.

Мурани изсумтя презрително.

— След дъжд качулка.

— Стефано, моля те, чуй ме — рязко рече Рецонико. — Аз съм твой приятел. Всичко е под контрол.

Мурани отказа да повярва на това.

— Нищо не е под контрол. — Искаше му се да каже на Рецонико за звънеца и цимбала и за това какво представляват те според него. Но не можеше. Рецонико беше член на Обществото на Квирин и Мурани не можеше да допусне да му отнемат всичко. Не би могъл да понесе подобно нещо.

Известно време Рецонико го гледаше мълчаливо.

— Контролираме Швейцарската гвардия. Имат свои хора на обекта. Ако отец Себастиан намери нещо — каквото и да било — те имат заповед незабавно да му го отнемат.

Мурани знаеше това. Беше участвал в уреждането му. За щастие след дългите си години служба мнозина от лидерите на Швейцарската гвардия споделяха едни и същи основни виждания с Обществото на Квирин. И за едните, и за другите запазването на Църквата беше от първостепенна важност. За осъществяването на тази цел можеше да се отнема живот и да се изговарят лъжи.

Работата на отец Себастиан застрашаваше Швейцарската гвардия толкова, колкото и самата Църква. Началникът на гвардията командир Карл Пулвер осъзнаваше и опасността от Тайните текстове, макар да нямаше представа какво се съдържа в тях.

— Трябва да се направи нещо повече — каза Мурани.

Рецонико го погледна предпазливо.

— Какво например?

— Отец Себастиан е човек на папата. Не е един от нас.

— Още по-добре — рече Рецонико. — Ако Себастиан намери нещо, няма да го разпознае. Само ние знаем какво представляват Тайните текстове.

— Папата си мисли, че знае.

Рецонико махна пренебрежително ръка.

— Папата знае само онова, което му казваме. И дори тогава не разбира всичко като нас.

Мурани поклати глава.

— Това не е достатъчно. Трябва да контролираме обекта. Без никой да ни се бърка. За целта трябва да ръководим разкопките.

— Папата се спря на отец Себастиан. И той очевидно е добър избор. Областта му е археологията. От всички нас…

— Той е най-неблагонадеждният. — Тонът на Мурани стана по-твърд. — Прекарал е в света на миряните много време, преди да се обърне към Църквата.

Лицето на Рецонико потъмня.

— Бихме могли да предприемем стъпки за поправяне на положението.

Мурани омекна.

— И други свещеници и кардинали могат да поемат ръководството на разкопките.

Рецонико се усмихна.

— Като например теб ли?

Мурани дори не се опита да се прави на скромен.

— Да. Аз бих бил идеалният избор.

— Защо точно ти?

— Защото още от най-ранна младост съм посветил живота си на Църквата. Вярвам в силата на папската институция. Църквата трябва да заеме подобаващото й място в света. Тя става все по-слаба и по-слаба. Вземи само загубата на латинската литургия и връзките с другите религии и страни. Папите се държат така, сякаш са държавни глави…

— Каквито са — посочи Рецонико.

— … и се отнасят към другите държави и религии като с равни. — Гласът на Мурани отново стана твърд. — Никой не е равен на Църквата. Сам бог ни е сложил да бъдем пастири на народите, които той ни е дал. Ние трябва да ги водим и да определяме живота им. Не можем да го правим, когато непрекъснато се отказваме от властта и престижа, които ни правят божии избраници и инструменти.

Рецонико рязко си пое дъх и издиша. Поколеба се.

— Всичко, което казваш, е вярно…

— Зная, че е вярно.

— Но…

Мурани го прекъсна.

— Стига с това „но“. Църквата е свещена, тя е и би трябвало да бъде върховната сила на земята. И всеки предмет, който контролира тази сила, принадлежи на Църквата. Свещените артефакти са наши по право и по божие благоволение.

— Светът е станал различно място, Стефано — меко каза Рецонико. — В днешно време трябва да действаме по-внимателно и предпазливо.

— Става въпрос за книги и артефакти, способни да сложат край на този свят и да положат началото на нов. Лежали са погребани незнайно колко години и са на път да се появят отново.

— Само ако сме прави относно разкопките.

— Съмняваш ли се?

— Тепърва предстои да се докаже.

Мурани се облегна назад с отвращение.

— Трябва ти вяра.

За първи път погледът на Рецонико стана леден.

— Не се самозабравяй, Стефано. Можеш да си позволяваш такъв тон с по-нисши свещеници и кардинали, но аз съм тук от името на Обществото.

Думите му донякъде стъписаха Мурани. Той обаче беше очаквал повече. Въпреки че имаше склонност към автокрация и независимост, Рецонико често вземаше ролята на галено кученце на по-старшите в Обществото на Квирин.

Преброи до десет и реши да отстъпи.

— Нямаше да бъдем в това положение, ако изборът на папа се правеше по друг начин.

— Загубена работа — каза Рецонико.

Светата колегия на кардиналите се бе разделила при избора. Всяка фракция избра свой кандидат. Двамата, от които трябваше да се избере папа и които вече бяха натоварени със свещения дълг да закрилят света от Тайните текстове, не успяха да наберат достатъчно гласове, за да спечелят. Третата фракция, която преследваше свои лични цели, беше предложила алтернатива в лицето на Вилхелм Вайерщрас. В крайна сметка заради разцеплението новият папа, който се качи на престола, не знаеше нищичко за Тайните текстове.

Всъщност Мурани не беше сигурен, че Инокентий XIV е повярвал в съществуването им, след като му е било съобщено за тях. Той изслушваше всекиго, но винаги си мълчеше. Докато накрая не избра да изпрати отец Себастиан начело на разкопките. Това — поне според преценката на Мурани — говореше страшно много.

— Прав си — рече той.

Рецонико го изучаваше известно време.

— Всичко е наред, Стефано — каза накрая той. — Ще видиш. От теб Обществото би искало да не се набиваш много на очи. Доверието на папата към нас е съвсем крехко. Особено сега. Ако беше заел престола в по̀ друго време, щяхме да сме по-сигурни във влиянието си върху него.

Мурани мълчаливо не се съгласи с това. Вилхелм Вайерщрас бе прекарал твърде много време между книгите си в библиотеките. Имаше мнение за всичко. И не се колебаеше да използва силата на поста си. Беше го показал, когато избра отец Себастиан пред останалите кандидати, които предложи Обществото на Квирин.

Показа го отново и тази сутрин, когато го изправи на килима. Мурани едва сега се досети, че това беше по-скоро предупреждение към цялото Общество на Квирин, отколкото само към него.

Внезапното прозрение го накара да осъзнае, че водите са далеч по-дълбоки и коварни, отколкото бе предполагал.

— Не се измъчвай, Стефано — каза Рецонико. — Имаш много приятели в Обществото на Квирин. Надявам се, че ще продължиш да броиш и мен като един от тях. Желая ти единствено доброто. Заедно сме във всичко това. Трябва да бъдеш по-търпелив.

— Зная. — Мурани отпи от виното си. — Но никога досега не сме били по-близко до Тайните текстове.

Рецонико кимна.

— Всички го знаем. Всичко е на мястото си. Не може да се случи нищо, което не е под наш контрол.

Това може и да е вярно, помисли си Мурани, но никой от тях не беше готов да използва тези текстове. Обществото на Квирин пазеше множество тайни. През годините то тихомълком и брутално беше убивало всеки, който се опълчваше срещу него или надничаше в хранилищата му.

Членовете му не се страхуваха да окървавят ръцете си. Нито пък Мурани.

 

 

Пазарът на Седми километър

Околностите на Одеса, Украйна

23.08.2009

— Това пък откъде се появи? — попита Лесли.

Лурдс се усмихна на наивността на младата жена. Макар и да минаваше за „светски“ телевизионен журналист (и вероятно беше пътувала доста), за нея светът си оставаше едно голямо и невъобразимо място. Беше видяла от него много по-малко, колкото й се струваше.

Пазарът на Седми километър беше свърталище на черния пазар, напълно отдаден на капитализма. Заемаше площ от близо осемдесет хектара и бе осеян със стоманени товарни контейнери, превърнати в сгради. Между тях се виеха претъпкани с хора тесни улички.

Контейнерите идваха от цял свят. Варираха от шестметрови кутии до шестнадесетметрови чудовища. Търговците държаха там стоките си и често живееха в тях. Имаше нови и стари, с всички цветове на дъгата. Повечето бяха долепени и свързани помежду си.

Приличаха на малки метални сгради с реклами и тротоари, понякога натрупани на два-три етажа. Пред тях имаше камиони и коли, на които непрекъснато товареха и разтоварваха стоки. Чуваха се гласове на всевъзможни езици. По „улиците“ бяха монтирани лампи, за да попречат на мрака да спре търговията.

Лурдс бе уморен и схванат от пътуването, продължило близо двадесет и шест часа, но това не му попречи да влезе в ролята на туристически гид и наставник едновременно. Старецът, който ги беше докарал, незабавно бе поел обратно към Москва.

— Добре дошли в Пазара на Седми километър — махна той към сложната плетеница контейнери. — Първоначално той се е намирал в очертанията на Одеса, но след падането на Берлинската стена през осемдесет и девета и нашествието на капитализма в района броят на търговците се увеличил.

— Направо невероятно — каза Лесли.

Гари снимаше с ръчната си камера.

— Внимавай с това нещо — нареди Наташа.

— Защо? — той прибра камерата в чантата, която висеше на рамото му. — Не позволяват ли на туристи да снимат?

— Позволяват, но някои от търговците са незаконни — обясни Лурдс.

— Мнозина от тях са търсени от полицията и службите на различни страни — каза Наташа, като си отваряше очите на четири. Въпреки че бяха пътували цяло денонощие, тя изглеждаше отпочинала и готова за път. — Ако някой от тях реши, че си пратен да ги шпионираш, могат да се опитат да ни прережат гърлата.

— О. — На Гари определено не му се понрави подобна перспектива.

— Когато започнал да се разраства, пазарът бил преместен извън града — каза Лурдс. — Просто защото станал много печеливш. Разположил се тук — на седем километра от Одеса.

— Откъдето е и името му — каза Лесли.

— Точно така. — Лурдс поведе групата. Минаха покрай контейнери, предлагащи азиатска електроника и туристически стоки, както и високотехнологични западни продукти ментета. — Тук има над шест хиляди магазина, които плащат хиляди долари наем на месец. Само от даването на места под наем се печелят огромни суми, а оборотът надхвърля двадесет милиона долара.

— Двадесет милиона на година ли? — попита Лесли.

Лурдс й се усмихна.

— Двадесет милиона на ден.

Лесли спря на едно кръстовище и се огледа във всички посоки. Безброй посетители задръстваха уличките и се пазаряха с продавачите.

— Имало е опити пазарът да се затвори, след като започнал да расте — каза Лурдс. — Но вече било твърде късно. Бил започнал да живее свой собствен живот. И продължава да расте. Но въпреки това Русия иска да закрие това място. А търговците и купувачите са готови да се вдигнат на оръжие, за да не го позволят.

— Но защо някой ще иска да закрива подобно нещо?

— Защото не могат да го контролират.

— А защо им е да го контролират?

— Заради данъците.

— Значи всички тези стоки са необложени? — Лесли спря пред един контейнер, предлагащ италиански дамски чанти. — Двадесет милиона долара на ден без нито цент данъци?

— Да. Това, което е пред теб, е в общи линии най-големият пазар в Европа. Интересно е да се отбележи, че е свърталище и на контрабандисти. Тук можеш да намериш всичко — оригинални продукти, фалшификати и нелегални стоки като муниции и наркотици. Бизнесът действа на светло просто защото никой не го спира.

Лесли разгледа една от чантите на малката маса. Лурдс знаеше, че жените не могат да подминат такива изгодни цени. Макар лично той да се съмняваше, че нещо от намиращото се на масата си заслужаваше дори и тези пари.

— Нямаме време за покупки — каза Наташа.

Лесли неохотно върна чантата.

— Къде трябва да се срещнем с приятеля ви? — попита Наташа.

— Наблизо — отвърна Лурдс.

Час по-късно Лурдс стоеше и пиеше турско кафе пред магазин за американски джинси. Лесли моментално ги заклейми като ментета. Лурдс не би се усетил. Гари беше зает да заснема кадри от различни магазини и дори накара Лесли да каже няколко встъпителни и заключителни думи за проекта, който щяха да предложат на BBC.

— Сигурен ли сте, че приятелят ви ще се появи? — попита на руски Наташа.

— Йосиф каза, че ще дойде — отвърна Лурдс на английски. Не искаше Лесли и Гари да се чувстват изолирани от разговора.

Измина поредната неловка минута, която бавно се проточи до още пет.

Наташа се премести и застана пред Лурдс. За момент той си помисли, че се е обидила, но вниманието й бе насочено към някакъв млад мъж, който приближаваше. Ръката й вече бе в джоба на якето.

Нямаше съмнение накъде е тръгнал младежът. Той спря на няколко крачки от тях. И двете му ръце бяха в джобовете му. Лурдс знаеше какво държат. Погледът на младежа нито за миг не се откъсна от очите на Наташа и Лурдс реши, че новодошлият я е определил като най-опасната сред тях.

— Професор Лурдс. — Английският му беше безупречен.

— Да.

— Праща ме Йосиф Данилович.

— Някакви доказателства? — обади се Наташа.

Младежът се ухили и сви рамене.

— Тук не е място за доказване на каквото и да било. Нито пък за полицаи. Идвам да ви предложа начин да излезете от града. Вие решавате дали да приемете.

Телефонът на Лурдс иззвъня. Той вдигна. Батерията беше почти изтощена.

— Ало.

— Томас — поздрави го жизнерадостно Данилович, но в тона му се долавяше малко напрежение.

— Здрасти, Йосиф. Мисля, че току-що срещнахме твоя човек.

— Името му е Виктор — каза Данилович. — Можеш да му имаш доверие.

Лурдс знаеше, че младежът очаква обаждането. Виктор остана напълно спокоен. Наташа все още беше нащрек.

— Може би ще е по-добре да ми го опишеш — предложи Лурдс. — Напоследък нещо ни е хванала параноята.

— Разбира се. Живеем в параноични времена. — Данилович направи доста добро описание на пратеника си.

— Благодаря, Йосиф. Надявам се скоро да се видим — каза Лурдс и прекъсна връзката.

— Той ли е? — попита Наташа.

— Да. Йосиф го описа. Включително и облеклото му.

Виктор се ухили.

— Естествено, нищо не ми пречи да имам партньор, който да е опрял пистолет в главата на приятеля ви. Стига, разбира се, да последвате параноичния си начин на мислене. Но ако го направите, не ми се вярва да излезете някога от този пазар.

Лурдс вдигна раницата си и я метна през рамо.

— Да вървим.

 

 

— Този път си надминал и себе си, стари приятелю — каза Лурдс. Имаше предвид масата в трапезарията на Данилович, която буквално се огъваше от храна. Лурдс му беше гостувал няколко пъти и бе свикнал с разточителното обзавеждане в дома му.

Центърът на трапезарията се заемаше от богато украсена маса и столове, достойни за царско семейство. Стените бяха покрити с картини и навсякъде бяха разположени вази и всевъзможни колекционерски рядкости.

Данилович махна пренебрежително с ръка. Беше дребен, фин мъж с тънък мустак. Носеше скъпия си костюм с увереност и гордост.

— Реших, че щом трябва да ти уреждам бягство от Москва, то поне да бъде със стил. — Широката му усмивка разкри дупка между зъбите. — И може би със съвсем мъничък нюанс на опасност — добави той и леко раздалечи палец и показалец.

— Бих предпочел да пропусна опасността, ако нямаш нищо против — унило рече Лурдс. — Лично аз съм на мнение, че през последните няколко дни ни се насъбра предостатъчно.

На масата имаше дори табелки, показващи кой къде да седне. Лурдс и Данилович заеха главните места. Лурдс не се изненада, когато забеляза, че Данилович е настанил двете жени по-близо до себе си.

Облечени в бели ливреи сервитьори наляха вино, след което се появи готвачът да обяви менюто. Въпреки напрежението, което бе изписано по лицата им, Лурдс видя, че всички слушат прехласнати.

— Реших, че френската кухня би била подходяща — каза готвачът. — Ще започнем с лека салата, „Бьоф Буржиньон“, телешко в червено вино, охлюви „Дьо Буржон“ с магданоз и масло, бургонско фондю буржиньон, гужери и пошуз, което е мой специалитет. — Той щракна с токове и се оттегли в кухнята.

— Не разбрах всичко, но прозвуча страхотно — обади се Гари.

— Огюст е превъзходен готвач — отвърна Данилович. — Наех го от един ресторант за тази вечер.

— Не е било нужно да си създаваш толкова грижи — запротестира Лурдс.

— Знам — каза Данилович. — Ти би останал доволен и от сандвич с бира. Но що се касае до дамите… — и той хвърли бързи погледи към Наташа и Лесли — … тях просто съм длъжен да впечатля.

— Наистина съм впечатлена — каза Лесли.

— Благодаря, мила моя. — Данилович взе ръката й и я целуна.

Ах, ти старче — помисли си Лурдс, но не можеше да не се усмихне на старомодното държане на приятеля си. Данилович беше един от най-общителните хора, които познаваше. Обичаше да изнася представления и да играе главната роля.

Вечерята не закъсня. Пикантната салата бе последвана от телешка супа, след което поднесоха охлювите, опечени в собствените им черупки. Гари се стресна и отказа да ги яде. Лурдс реши, че маслото с магданоз беше най-доброто, което бе опитвал някога, и прати специални поздрави на готвача.

Във фондюто имаше парченца телешко, което допълваше аромата и го правеше още по-вкусно. Гужери бяха топчетата сирене в тесто. Но върхът на всичко беше сготвената в червено вино риба — пошуз.

За десерт имаха ягоди и плодова пита, която направо се топеше в устата.

По-късно се настаниха в кабинета на Данилович пред запалената камина, която прогонваше нощния хлад. Лурдс и Данилович запалиха пури и се изненадаха, когато Наташа също прие да изпуши една. Пиха бренди от големи чаши.

— Познаваш ли хората, които те преследват? — попита Данилович.

Лурдс поклати глава.

— Мисля, че разпознах някои от тях от Александрия.

— Значи смяташ, че са по същата следа като теб?

— Това е единственото обяснение. — Лурдс се бе настанил в дълбокото кресло, което се оказа повече от удобно. — Няма причина да проявяват интерес към мен.

Данилович се наведе напред и го потупа по коляното.

— Аз винаги съм те намирал за интересен, скъпи мой професоре.

— Ти си пиян — обвини го Лурдс.

— Може би малко. — Данилович погледна към Лесли. — Може пък да не е било заради теб, приятелю. А заради нашата телевизионна звезда.

— Не съм звезда — рече Лесли. — И нищо не разбирам от история и артефакти.

— Знаете, че те вървят заедно — каза Данилович. — А повечето хора не го знаят. — Тръсна пепелта в един пепелник, като продължи да я гледа замислено. — Та нали вие сте намерили звънеца в Александрия.

— Беше чиста случайност.

Данилович сви рамене.

— В общи линии аз съм вярващ човек, мила моя, макар да работя в област, която според някои изключва това. Онези, които ви преследват, вече са търсели този звънец — или най-малкото нещо подобно. В противен случай е нямало да дойдат за него.

— Можем да разберем кой ни гони — тихо каза Наташа. — Като го идентифицираме, ще разберем защо иска инструментите, а така ще научим повече и за самите инструменти.

Данилович се усмихна като ангелче.

— Да. Нали разбираш, приятелю, когато продавам нещо, аз трябва да знам от кого го получавам, на кого го продавам, както и достатъчно за самия предмет, за да знам какво го прави ценно и за двете страни. Защо се интересуваш толкова много от тези предмети?

— Заради надписите — незабавно отговори Лурдс.

— Това е ценно за теб, но малцина биха се заинтересували от мъртъв език, чието разчитане може да отнеме години.

— Не смятам, че ще е нужно толкова много време — рече Лурдс. — Ако открия връзката между инструментите, ще мога да направя предположение и да го подкрепя с факти.

Данилович го потупа по рамото.

— Не се съмнявам, че ще го направиш. Странно е, че материалите, от които са изработени тези инструменти, на практика нямат никаква стойност. Не са от злато или сребро. Не са инкрустирани със скъпоценни камъни. Най-обикновени са. Като изключим изписаните върху тях тайни.

— Но хората, които ги задигнаха, вече знаят какво е написано върху тях — обади се Гари и се наведе развълнувано напред. — Или най-малкото знаят какво би трябвало да е написано. Като карта на съкровище или нещо подобно.

Лурдс обмисли думите му.

— Те са знаели какво да търсят. Не е задължително да знаят какво е написано.

— Тогава откъде идва информацията им? — попита Лесли.

— Това е един от въпросите, които трябва да си зададете — каза Данилович. — Така ще ограничите списъка на възможните преследвачи.

— А защо продължават да ни гонят? — попита Гари.

— Поради две причини — тихо каза Наташа. — Първо, защото се страхуват, че професор Лурдс ще разчете надписите и ще разкрие техните тайни. И второ, защото професор Лурдс е бил, по случайност или не, свързан с два от предметите, които търсят.

— Ще трябва да поемем към Лайпциг колкото се може по-скоро, стари приятелю — обърна се Лурдс към Данилович.

— И да се откажете толкова бързо от гостоприемството ми? — изненадано го погледна домакинът.

— Ако обстоятелствата бяха други…

Данилович вдигна ръка и се усмихна.

— Не се обиждам. Разбирам положението ти. Въпросът вече е уреден. Утре сутринта Виктор ще ви качи на един кораб, където съм ви осигурил места.

— Благодаря — каза Лурдс.

— А дотогава да се насладим на останалото от това чудесно бренди и да поговорим за миналите времена.