Чарлз Броко
Кодът на Атлантида (21)

21.

Международно летище „Муртала Мохамед“

Лагос, Нигерия

12.09.2009

— Хей.

Сепната от гласа на Гари, Лесли вдигна очи към отражението му в стъклото. Беше се загледала към самолетите на пистата. Баща й често пътуваше извън страната по работа. Двете с майка й винаги го изпращаха до „Хийтроу“. Лесли беше запленена от самолетите. Хората непрекъснато пристигаха и заминаваха нанякъде.

— Какво?

Гари сви смутено рамене. Приличаше на кацнал на клон петел. Слушалките на iPod-а висяха на врата му. Едва сега си даде сметка колко грубо се беше държала с него. Точно в този момент не й пукаше. Но знаеше, че по-късно ще съжалява, затова му спести хапливите коментари, които й идваха наум.

— Просто исках да се уверя, че си добре — каза Гари.

— Добре съм.

Той кимна.

— И аз така си помислих.

— Аз съм лошо момиче — каза Лесли, като се мъчеше да скрие горчивината в гласа си. — Не ми е разбил сърцето. Просто правихме секс.

— Да. Знам. Случвало ми се е на няколко пъти. — Гари й хвърли крива усмивка. — Шантава работа — отначало си казваш, че е само физическа връзка и не ти пука…

— Не ми пука.

— … а ти е криво, когато приключи. — Гари я погледна още по-смутено. — Просто исках да знаеш, че не си сама.

— Да не си влязъл в ролята на голямото братче?

— Може би донякъде.

Лесли изгледа свирепо отражението на Лурдс и Наташа, седнали до изхода на чакалнята. Професорът работеше върху бележките си. Руската крава четеше списание и отпиваше вода от бутилка. Не разговаряха помежду си.

— Щом си ми батко, би ли натупал Лурдс вместо мен? — попита Лесли.

Гари се намръщи.

— Не мисля, че идеята е добра.

— Че защо? Само не казвай, че те е страх от него. Той е просто университетски професор. Здрав и як момък като теб не би имал никакъв проблем с такъв като него.

— Лурдс не ме притеснява. Повече се страхувам от новото му гадже. Ще ми нарита задника, без да се замисли. И то ако преди това не ме пречука.

— Ама че батко — промърмори Лесли.

Гари я погледна с огорчена физиономия.

— Просто исках да ти кажа, че съм на линия, ако имаш нужда от нещо. — Обърна се и се отдалечи.

Лесли въздъхна. Не трябваше да си толкова груба с него. С нищо не ти е виновен. Отпи от енергийната си напитка и продължи да гледа самолетите. По-късно щеше да се извини на Гари за гадното си поведение. Но засега имаше нужда да остане ядосана.

Да бъде ядосана беше единственият начин, по който можеше да напомпа егоизма си достатъчно, за да предаде доверието на Лурдс и да се погрижи за собствената си кариера. Знаеше, че трябва да го направи. А и след като тази сутрин бе открила професора в леглото на Наташа, той май си го заслужаваше.

Няколко минути по-късно пътниците започнаха да се качват на самолета. Лесли гледаше как Наташа и Лурдс си събират нещата. Диоп и Адебайо се затътриха след тях, без да прекъсват оживения разговор, който водеха от сутринта. Гари си беше намерил поредната хубавица и бъбреше с нея.

Лесли събра кураж, обърна се и пусна празната кутия от напитката в кошчето, след което се насочи към телефоните до тоалетните.

Пъхна в апарата кредитната карта на компанията и набра телефонния номер на шефа си.

— Уин-Джоунс.

— Филип, Лесли е.

Тонът на Уин-Джоунс моментално стана раздразнен.

— Къде си, по дяволите? — сприхаво попита той.

При друга обстоятелства Лесли би се уплашила да не загуби работата си. Но не и днес. Историята, с която разполагаше, просто бе прекалено голяма.

— В Нигерия — отвърна тя.

Уин-Джоунс изруга цветисто.

— Знаеш ли колко ни струва малката ти екскурзия?

— Нямам представа — честно си призна Лесли. Беше се отказала да следи разходите, след като видя разписките за първите няколко хиляди лири, които бяха похарчили.

— Надхвърлихте многократно онова, което мога да покрия. Когато се върнеш, сядаш да си пишеш оставката. И имаш страшен късмет, че ви плащаме самолета.

— Ти ще имаш късмет, ако не вдигна цената.

Това разрази нова буря от ругатни.

— Филип — каза Лесли, докато за последен път призоваваха пътниците да се качат в самолета, — мога да ти дам Атлантида.

Ругатните спряха.

— Чу ли ме? — попита тя.

— Да — предпазливо отвърна Уин-Джоунс.

— Нещата, които търсим — звънецът от Александрия, цимбалът от Русия и барабанът от Нигерия, за който нямах време да ти разкажа — са свързани с Атлантида. Лурдс се справи. Мога да го докажа.

Уин-Джоунс замълча за малко от другата страна на линията.

— Не си просто отчаяна, нали? Или полудяла от някоя тамошна болест?

— Не.

— Или прекалила в някой бар?

— Не. На летището съм. Пътуваме за Лондон.

— Кажи ми за Атлантида — предпазливо рече Уин-Джоунс.

— Лурдс разчете надписите върху звънеца, цимбала и барабана.

Лесли се чувстваше едновременно развълнувана и потисната. Не й харесваше да бъде предател, но в случая ставаше дума за самосъхранение. Тя обичаше работата си. Не беше влюбена в Лурдс. Ни най-малко. Нито за момент… Чуваше горчивината на собствените си мисли. Концентрира се върху онова, което искаше да каже.

— На подобна история се попада веднъж в живота.

— Онова с оставката не беше сериозно — заотстъпва Уин-Джоунс и едва не заскимтя от желание да спечели доверието й. — Горещините се отразяват на всички ни, но съм сигурен, че мога да запазя мястото ти. Компанията харесва как работиш.

Лесли се усмихна.

— Добре. Значи нямаш нищо против да им кажеш, че искам дял от това.

— Какво?

— Чу ме. Искам процент от крайния продукт. От правата за излъчване. От книгите. От продажбите на дискове.

— Невъзможно.

— Същото се отнасяше и за откриването на Атлантида. — Отново се усмихна, част от болката, че е намерила Лурдс в леглото на Наташа, изчезна. Беше на път да разчисти здравата пътя на кариерата си. — Погрижи се, Филип. Трябва да вървя.

Затвори, метна сака през рамо и забърза към изхода. Знаеше, че е постъпила като истинска кучка. Но си имаше оправдание. Не го бе направила само заради кариерата и личното издигане, а и защото това беше единственият начин Лурдс да я запомни. Мъжете винаги запомнят жените, които отвръщат на удара.

А Лесли беше достатъчно егоистична, за да държи той да я запомни.

 

 

„Хемпъл“

Западен Лондон, Англия

14.09.2009

Последният от Пазителите пристигна късно вечерта. Лурдс беше предложил да го вземе от летището, но той бе отказал.

Когато Лурдс отвори вратата на апартамента в хотел „Хемпъл“, уреден така изненадващо от Лесли, остана за момент изненадан от външния вид на мъжа. Беше среден на ръст и с атлетично телосложение. Кожата му бе тъмна, очите — лешникови. Сребърна лента не позволяваше на дългата му черна коса да пада върху лицето. Носеше изтъркани джинси и риза на райета под украсеното с ресни кожено яке. Спокойно можеше да е на около двадесет и пет.

— Професор Лурдс? — с учтив глас попита младият мъж.

— Същият.

— Аз съм Туанту Блекфокс. Наричайте ме Джес.

Лурдс стисна протегнатата ръка.

— Радвам се да се запознаем, Джес. Влизайте.

Блекфокс пристъпи непринудено в стаята. Очите му обаче моментално обходиха апартамента и не пропуснаха нищо.

— Настанявайте се. — Лурдс посочи към дългата съвещателна маса в дневната. Диоп, Адебайо и Ванг Као Сунглуе, другият Пазител, вече бяха заели местата си.

Наташа стоеше до прозореца. Лурдс не се съмняваше, че вече е „напазарувала“ оръжия, които да заместят оставените в Нигерия. Дългото яке стигаше до бедрата й.

Гари и Лесли седяха настрани. Лурдс бе забранил каквито и да било снимки, но сърце не му даваше да ги отстрани от срещата. Бяха изминали дълъг път заедно.

Лесли бе осигурила и компютъра с вградения проектор, който ползваше в момента. Лурдс беше запознат със системата от университета.

Последва кратко представяне. За щастие присъстващите говореха общ език и донякъде познаваха историите си благодарение на разменяните писма.

Ванг беше възрастен мъж, по-сбръчкан и древен от Адебайо. Носеше черни панталони и бяла риза с черна вратовръзка. Беше монг, едно от племената, които бяха воювали заедно с американците срещу комунистическия Северен Виетнам. Сивите кичури на главата му бяха грижливо пригладени назад.

Той беше разказал на Лурдс, че навремето е бил юрист в Сайгон, преди градът да падне и да бъде преименуван на Хо Ши Мин. Сега отново живееше в планините заедно със сънародниците си. Там бил шаман. Като Пазител той се грижеше за лютнята, предавана от поколение на поколение в рода му в течение на хилядолетия.

Никак не му се беше искало да напуска Виетнам с инструмента. Лютнята никога преди не била излагана на подобен риск.

Но Лурдс знаеше, че всички те бяха заинтригувани от предназначението на родовите ценности, които бяха пазили толкова много години.

— Дами и господа — каза Лурдс пред заседателната маса, — през изминалия месец всички ние взехме участие в едно забележително пътешествие. — Погледна към Адебайо, Блекфокс и Ванг. — Някои от вас са тръгнали на това пътешествие много, много по-рано. Да видим дали можем да го доведем до края му. Или поне да се опитаме.

Лурдс затрака с клавиатурата. На големия екран зад него се появиха надписите от инструментите.

— Върху всеки от тези инструменти има по два надписа. Казахте ми, че не можете да прочетете нито един от тях. Както знаете от разговорите помежду ви, единственото, което ви е било разказано, е историята за островното царство и всевъзможните му чудеса. Според легендата именно там са били създадени петте инструмента.

Никой не сваляше поглед от него. В стаята цареше пълна тишина.

— Според историите, които са ви били разказани, в своя свещен гняв бог решил да порази острова — продължи Лурдс. — Тук съм, за да ви кажа, че единият от надписите върху инструментите потвърждава тази история.

— Значи сте ги превели? — попита Блекфокс.

— Да. Преведох надписа от вашия инструмент, както и другите, които съм виждал.

— Виждали сте другите два инструмента? — Блекфокс не беше присъствал на краткото разяснение, което бяха получили Адебайо и Ванг.

— Да. И предполагам, че надписът върху флейтата, за която отговаряте, е същият.

— Така е.

Лурдс погледна младия мъж.

— Откъде знаете?

— Преведох го.

Лесли видя изненаданото изражение на Лурдс и леко се усмихна. Май не си единственият мозък в групата, професоре?

После видя укорителния поглед на Наташа и усмивката й изчезна.

— Как преведохте надписа? — попита Лурдс.

Блекфокс сви рамене и попита:

— Какво знаете за езика на моя народ?

— Чероките са имали развито общество — отвърна Лурдс. — Широко разпространеното заблуждение е, че сричковото им писмо е било измислено от Секвоя^[1].

Блекфокс се усмихна.

— Повечето хора я наричат азбука на чероките.

— Повечето хора не са лингвисти — отвърна Лурдс.

Гари вдигна ръка, сякаш беше в класна стая. Лесли тихо изсумтя.

— Да, Гари? — отзова се Лурдс.

— Не знам какво е сричково писмо, приятел.

Лурдс облегна бедро на масата и скръсти ръце. Като го гледаше, Лесли отново си даде сметка какво я беше привлякло към него. Той беше умен и красив, а любовта му към работата и преподаването бяха очевидни. Да го отмъкне от работата му бе равносилно на това да го подтикне към изневяра.

Възбуждаше се, като го гледаше как работи. Съзнаваше, че физическата връзка помежду им се дължеше само на нейните манипулации, и изпита съжаление за това, което беше направила.

— Сричковото писмо е система от знаци, които предават отделни срички — каза Лурдс. — Използват се вместо букви. Изградено е изцяло на фонетиката, а много думи се различават по интонацията си. Сричковото писмо не отразява тона, но читателите разбират какъв е той от контекста. Дотук ясно ли е?

— Ясно — кимна Гари.

— В писмеността на чероките има осемдесет и пет знака — каза Лурдс.

— Говорите ли езика? — попита Блекфокс.

— Мога, ако ми се наложи. Четенето е по-трудно.

— Грешат, като си мислят, че писмото е измислено от Секвоя.

— Зная — съгласи се Лурдс. — Чероките имали съсловие от жреци, наричани А-ни-ку-та-ни, които изнамерили писмеността и ревниво я пазели от непосветени. Наскоро четох, че жреците потискали народа си и в крайна сметка били избити при бунт.

— Повечето от тях — каза Блекфокс. — Някои от младите им потомци, които знаели езика им, се скрили сред народа. Обществото им се запазило тайно и непокътнато. Секвоя бил един от тях. Гневът срещу жреците бил толкова силен, че писмеността била забранена за стотици години.

— Как надписът върху флейтата се свързва с езика на чероките?

— Много прилича на него.

— Мога ли да го видя?

Флейтата представляваше прав цилиндър от изпечена сиво-синя глина с шест дупки. На дължина беше около тридесет и пет сантиметра. Надписите бяха налице, но беше нужна лупа, за да се видят ясно.

Лурдс прокара пръсти върху грапавата повърхност.

— И сте прочели надписа?

Блекфокс кимна.

— В него се разказва същото, за което говорехте. Имало островно царство, откъдето дошъл нашият народ. Било унищожено от Великия дух.

— Но не сте могли да разчетете другия надпис, така ли?

— Не.

Лурдс пое дъх и потисна разочарованието си. Другият надпис скоро щеше да отстъпи пред уменията му. Беше уверен в това, но и изпълнен с нетърпение.

— Секвоя знаел ли е за флейтата? — попита Лурдс.

Блекфокс се поколеба.

— Никога не я е виждал. Не било позволено.

— Но е знаел за съществуването й.

— Може би.

Лурдс се изправи и закрачи напред-назад.

— Смятам, че някой е търсил инструментите през двайсетте и трийсетте години на деветнадесети век.

— Какво ви кара да мислите така? — попита Ванг. От пристигането си предишния ден той неизменно бе много тих и сдържан в разговорите.

— Чували ли сте за народа ваи? — попита Лурдс.

Ванг поклати сбърчената си глава.

— Народ, който живее в Либерия — обади се Адебайо.

— Точно така — усмихна се Лурдс. — Те не са имали писменост. Но през хиляда осемстотин тридесет и втора година някой си Остин Къртис се установил в Либерия и се оженил за жена от това племе. Оказва се, че Къртис бил част от група чероки, преселили се в този район.

— И мислите, че са търсили флейтата? — попита Диоп.

— Възможно е.

Диоп поклати глава.

— Може и де не е така. През хиляда осемстотин и шестнадесета преподобният Робърт Финли предложил да се създаде Американското колонизаторско дружество и Джеймс Мънроу, който вече бил избран за президент на Съединените щати, помогнал за основаването му. Благодарение на това дружество в Западна Африка се завръщали освободени роби. Възможно е този Къртис просто да е бил свързан с него.

— Така или иначе знаем, че Остин подбудил народа ваи да създаде своя писменост. Което и станало. Тя много прилича на писмеността на чероките. За неин създател се сочи Момолу Дуала Букаре.

Лурдс върна флейтата на Блекфокс и младият мъж я прибра в кутията й.

— Смятам, че тези инструменти се издирват още от създаването им — каза Лурдс. — Преди много хиляди години.

— От кого? — попита Блекфокс.

— Не зная. Обсъждаме го от доста време. — Лурдс почувства колко е изтощен. Крепяха го единствено самодисциплината, вълнението и увереността, че всеки момент ще разчете последния език.

— В надписа се казва, че инструментите са ключ към Удавената земя — каза Блекфокс.

— Когато го разчетох за първи път, не повярвах — призна Лурдс. — Реших, че някога може и да са били, но не и през хилядите години, когато островът е бил под водата. С времето солената вода разяжда дори среброто. Превръща го в безформена буца оксидиран метал. Не можех да си представя врати от злато. А още по-малко това.

Отново се обърна към монитора и затрака с клавиатурата. Огромната врата от обекта на отец Себастиан в Кадис изпълни екрана.

— Не зная от какво е изработена тази врата — каза Лурдс, — но не ми прилича на злато. А ето че след като е била на морското дъно, или поне близо до него, днес тя изглежда като чисто нова.

— Това е Кадис, Испания — каза Блекфокс. — Следях предаванията.

— Точно там е — кимна Лурдс.

— Мислите ли, че това е Удавената земя?

Лурдс посочи надписите върху вратата.

— Писмеността е същата като онази, която засега не мога да разчета. Така че съм склонен да мисля така.

— Смятате ли, че трябва да отидем там?

— Не — обади се Адебайо. — В нашите истории се казва, че на онова място лежат семената на окончателната гибел на човека. Бог е въздал отмъщение и не бива да предизвикваме гнева му отново.

— Но — тихо рече Блекфокс, — ако казаното в надписа е вярно и ако Удавената земя, или Атлантида, или както искате я наречете, наистина крие изкушението, способно отново да унищожи света, не трябва ли да го премахнем?

— Мисля, че да — каза Ванг.

— Ами ако си навлечем божия гняв, като унищожим инструментите? — попита Адебайо.

Блекфокс и Ванг не отговориха.

— Човекът е моделиран от своята вяра и устойчивост на изкушението — каза Адебайо. — Затова бог е създал планините, за да направи пътя ни труден, а океаните, за да изглежда, че някои пътешествия са невъзможни.

— Бихме могли да спасим света, като унищожим инструментите — каза Ванг. — Дори и само един от тях. Предците казват, че трябва да се използват и петте.

— Не мисля, че унищожаването им ще е толкова лесно — възрази Адебайо. — Цимбалът и звънецът са били изгубени за хиляди години. Как ще обясните факта, че са оцелели дори в такива тежки условия?

Никой не отговори.

— Смятам, че вече сме свидетели на божията воля в действие — каза Адебайо. — Той е запазил тези инструменти и е изпратил професор Лурдс, за да ни намери. За първи път Пазителите са се събрали заедно.

Лурдс не знаеше как да приеме това. Никога не беше мислил за себе си като за божествен инструмент.

— Трябва да се има предвид и нещо друго — обади се Наташа.

Всички се обърнаха към нея.

— Ако унищожите инструментите, вашите врагове — които и да са те — печелят. Вие губите. Ще се провалите в задачата, която ви е била възложена. — Наташа замълча. — И не само това. Ще изгубите възможността да отвърнете на удара.

Думите й увиснаха над групата.

— И още нещо — каза Лурдс, на когото никак не му се искаше евентуалното бъдеще на света да се крепи на отмъщението, което той лично не разглеждаше като нещо положително. — Възможно е хората, които търсят инструментите, да знаят за тях повече от нас.

— Те вече се показаха като наши врагове. И няма да ни кажат нищо.

— Ако ни се удаде възможност да преговаряме с тях, може и да научим нещо.

— Няма да дадем инструментите — тихо рече Блекфокс.

— Никой не иска това от вас. — Лурдс заговори по-високо. — Няма да се наложи да го правите.

— Можете да отидете в Кадис — каза Лесли.

— Не — незабавно отвърна Лурдс. Ако отидеше в Кадис, щеше да изгуби инструментите. Щеше да бъде лишен от шанса да разчете надписите. Не се страхуваше, че ще се размине със славата — така или иначе не вярваше в нея, боеше се да не изгуби предизвикателството. То беше всичко за него. А и онзи проблем с края на света го тревожеше, макар никак да не му се искаше да мисли, че е от суеверност. — Това не е добра идея.

Лесли се намръщи недоволно. Отговорът определено не й хареса.

— Само ми дайте още малко време — каза Лурдс. — Мога да разчета последните надписи. Сигурен съм. Време. Само това искам. — Погледна към събралите се. — Моля ви.

 

 

— Сигурна ли си? — попита Гари.

Лесли едва не го наруга. Щеше да го направи, ако беше сигурна, че може да си осигури друг оператор в близките пет минути.

— Да — рязко отвърна тя. — Сигурна съм. — Приглади блузата си, за да се увери, че не е измачкана. — Да действаме. Искам да го занеса на Уин-Джоунс колкото се може по-скоро.

Стоеше на улицата пред хотел „Хемпъл“. Нощта беше настъпила и светлините на Западен Лондон оживяваха зад нея.

Въпреки сопнатия си отговор тя все още се колебаеше. Но в крайна сметка реши, че има право. Беше изложила на риск работата си, като бе повярвала в Лурдс.

Гари стоеше пред нея с камера на рамо.

— Добре — каза Лесли и пое дълбоко дъх. — Да го направим. По моя команда. Три, две…

 

 

Острият звън изтръгна Лурдс от съня. Той замаха слепешком към телефона и накрая успя да го докопа. Само че онзи, който говореше от другата страна — гневно и бързо — звучеше някак неясно. Едва тогава Лурдс осъзна, че е долепил микрофона до ухото си. Обърна слушалката.

— Ало — каза той. Отвори едно око и погледна часовника. Беше 23:41 часът местно време. Гласът от другата страна беше на американец. Часовата разлика между Англия и Източния бряг беше четири часа.

— Професор Лурдс — изстреля гласът с кристално ясна и перфектна дикция. — Обажда се декан Уидър.

— Здрасти, Ричард. Радвам се да те чуя.

— След малко може и да си на друго мнение.

Това сепна Лурдс. От години отношенията помежду им бяха много добри.

— Мислех, че си в Александрия и снимаш научнопопулярен филм за BBC — каза Уидър.

— Бях — отвърна Лурдс. Свали крака на пода и седна в леглото. Все още беше облечен. Когато стана от компютъра преди час, смяташе да полегне само колкото да отмори очите си.

— А сега си в Лондон?

Това вече окончателно го разбуди. Не се беше обаждал на никого от университета и те не знаеха къде се намира.

— Как разбра това?

— От CNN. В момента те дават.

— Какво? — Лурдс сграбчи дистанционното и включи телевизора. Прехвърли каналите, докато намери CNN. Моментално разпозна лицето си. Надписът под него гласеше: ПРОФЕСОР ПО ЛИНГВИСТИКА ОТ ХАРВАРД ОТКРИВА КОДА НА АТЛАНТИДА.

— Истина ли е? — остро попита Уидър.

— Кое?

— Наистина ли си открил кода на Атлантида?

Лурдс не беше сигурен как точно да отговори. Взираше се в телевизионния екран и се чудеше как от CNN са успели да се доберат до историята.

— В Александрия се появи нещо — слабо каза той. — Тръгнахме по следите му.

— „Тръгнахме“?

— Мис Крейн и аз. И още няколко души. — Не знаеше как щеше да обясни всичко необходимо за толкова кратко време. — Намерихме артефакт с надпис, който не можех да разчета.

— Ти?

— Да. Именно аз.

— Мнозина от вас сигурно познават името на професор Лурдс — каза младият водещ. — Неотдавна той преведе един ръкопис, добил известност като „Креватни упражнения“.

На екрана се появи крещящата обложка, която красеше — ама че подбор на думи! — изданието с меки корици. Позата беше излязла направо от „Кама сутра“.

— Ох, Господи, не отново — изпъшка Уидър.

Лурдс трепна. При представянето в дома на декана преводът беше станал сензация. Но след като го издадоха (и влезе в списъка на бестселърите на „Ню Йорк Таймс“), деканът не остана особено щастлив. Често казваше…

— На твое място не бих искал в този университет да ме запомнят само с порнографията. Колко пъти съм ти го казвал?

— Честно казано, не зная — отвърна Лурдс.

— А сега професор Лурдс е насочил невероятния си ум в нова посока — каза водещият от екрана. — За атлантския шифър ще ни разкаже Лесли Крейн, водещата на „Древни светове, древни народи“.

— Значи действате заедно? — обвинително рече Уидър. — От BBC може и да го намират за весело, но аз определено не мисля така.

— Нямах представа за това — възрази Лурдс.

Картината показа ъгъла пред хотел „Хемпъл“. Лесли изглеждаше блестящо с микрофон в ръка.

— Аз съм Лесли Крейн, водеща на „Древни светове, древни народи“ — каза тя. — Мнозина от вас са чували за професор Томас Лурдс. Превърналият се в бестселър превод на „Креватни упражнения“ все още е една от най-купуваните книги. Докато заснемахме епизод за моята програма „Древни светове, древни народи“, професор Лурдс откри древен звънец, който ни поведе по цял свят. Но именно тук, в Лондон, професорът най-накрая разби кода, който пазеше последните тайни на Атлантида.

На екрана отново се появи водещият.

— Мис Крейн обеща да ни даде повече информация веднага щом я получи. Но дотогава остава да се разбере дали отец Себастиан и неговият екип ще успеят да отворят загадъчната врата към пещерите, които според тях са свързани с Атлантида, и дали проучването на професор Лурдс ще даде изцяло нова насока на разкопките.

Лурдс изключи телевизора. Не му беше нужно да гледа повече. Душата го болеше.

— Значи не си знаел за това? — попита Уидър.

— Не — отвърна Лурдс. — Не знаех.

— Наистина ли си открил кода на Атлантида?

— Така мисля.

— Значи историята е вярна?

— Доколкото знам, да.

— Но не си знаел, че журналистката ще се разприказва пред CNN.

— Не. Ако ме беше попитала, щях да я помоля да не го прави. Тя знаеше, че не искам разгласа.

— Тогава защо го е направила?

— За да си отмъсти.

— Защо й е да… — Уидър млъкна.

Лурдс се усети, че е казал твърде много.

— Ох, Томас — изстена Уидър. — Кажи ми, че не си спал с нея.

Лурдс не каза нищо.

— Господи, човече, та тя може да ти бъде дъщеря.

— Само ако бях почнал да правя деца наистина много рано — опита да се защити Лурдс.

— Значи трябва да очаквам и този скандал ли?

— Няма да бъде скандал.

— Разбира се, че ще бъде. Как иначе? Ти си единственият професор, който е достатъчно представителен, за да се появи в „Добро утро, Америка“, готов да разменя остроумия с Джон Стюарт в „Дейли Шоу“ и отгоре на всичко да падне до дъното на детинщините и щуротиите на Шоуто на Джери Спрингър със сексуалното си неблагоразумие.

Самият Лурдс не мислеше, че сексът трябва да бъде благоразумен. И смяташе, че никога не е бил безотговорен във флиртовете си. Конското на декана наистина го изненада.

— Не знаех, че гледаш Шоуто на Джери Спрингър — каза той.

Уидър пое дълбоко дъх и преброи на глас до десет.

— Трябва да бъдеш много радостен, че имаш място тук, професор Лурдс.

— Радвам се. А понякога дори съм изумен.

— Даваш ли си сметка, че ситуацията изглежда така, сякаш драпаш да се натрапиш на всички медии, които отразяват разкопките?

— Да.

— Е?

— Какво „е“?

— Свързано ли е всичко това с Атлантида?

— Така мисля.

— Тогава, колкото и да не ми се ще да го казвам, заминавай да го докажеш. Не можеш да обърнеш коня насред течението.

Лурдс беше сигурен, че Уидър е наизустил метафорите си отнякъде, но бе твърде уморен, за да гадае откъде точно.

— Добре.

— И гледай да го направиш както трябва — предупреди го Уидър. — С това можем да привлечем много студенти, а и допълнително финансиране.

Лурдс поклати глава. Тези неща винаги бяха в главата на декана. Той се сбогува и затърси обувките си. Трябваше да намери Лесли и след това…

Спря на това място, защото, честно казано, не знаеше какво ще направи.

Срещна Наташа в коридора. Тя изглеждаше достатъчно разярена, за да убие някого. Лурдс със свито сърце си помисли, че знае кого точно би унищожила.

— Видя новините, нали? — остро попита тя на руски и тръгна по коридора към стаята на Лесли.

— Да — отговори Лурдс. — Май ще трябва да поговоря с нея.

— И двамата ще поговорим с нея — заяви Наташа. — С дрънканиците си може да е подплашила виновниците за смъртта на Юлия.

Лурдс не смяташе, че има такава опасност. Галардо и мутрите му бяха показали, че са готови да убиват при всякакви обстоятелства. Не мислеше, че дреболия като CNN би ги разтревожила особено.

— Онези хора няма да избягат от битката — рече той.

— Да, но ще се пръснат във всички посоки като хлебарки на светло. Ще бъде по-трудно да ги намерим. — Наташа спря пред вратата на Лесли и почука силно с кокалчетата на юмрука си. — Трябваше да я оставим в Африка.

Лурдс застана до нея и зачака. Цялата работа започваше да излиза от контрол. Почти усещаше как възможността да преведе надписите му се изплъзва.

— Или в Одеса — каза Наташа. — Трябваше да я оставим в Одеса. — Почука отново, този път по-силно. Изгледа кръвнишки Лурдс. — Какво толкова намери у нея?

Този въпрос го свари неподготвен. Сигурен беше, че каквото и да отговори, щеше да бъде използвано срещу него. Помъчи се да изглежда мъдър и опитен.

Наташа изсумтя гневно.

— Мъже. — Каза го като ругатня. Почука отново.

От съседната врата и от двете отсреща през коридора надникнаха глави.

— Може би ще е по-добре да продължите разправията другаде — предложи оплешивяващ мъж.

— Това е полицейско разследване, господине — каза Наташа на английски. Гласът й без никакво усилие бе придобил характерния официален тон на служителите на реда. — Моля, приберете се в стаите си.

Хората с неохота изчезнаха.

Наташа отново заблъска вратата и Лурдс бе готов да се закълне, че тя подскача на пантите си при всеки удар.

Гари надникна от своята стая.

— Здрасти.

— Здрасти — отвърна Лурдс.

— Какво става? — поинтересува се операторът.

— Къде е харпията? — попита Наташа.

Гари примигна.

— Ъъъ, няма я. Прибра се вкъщи.

— Кога?

— След като заснехме трейлъра за новите серии, които предложи на шефа си.

— Току-що го дадоха по CNN.

— Няма начин — каза Гари.

— Ама има — отвърна Лурдс.

— Не трябваше да го пуска по телевизията. Здравата ще й го начукат.

— Поне ще роди нещо истинско — каза Наташа. — И то сигурно ще защити докторантура в Харвард.

Ох! — изстена мислено Лурдс.

— Направи трейлъра, за да го покаже на шефа си. Филип Уин-Джоунс. Смята, че ако тази история с Атлантида се раздуха, ще може да уреди допълнителни серии, освен тази, която вече правите.

— За Атлантида ли?

— Да. Изпрати трейлъра си по интернет. Трябваше да бъде само за фирмено ползване. За да даде някакво оправдание за всичките пари, които пръсна по вас. Сигурно той я е изиграл.

— Защо му е да го прави?

— За да вдигне повече шум.

— Къде живее тя? — попита Лурдс.

 

 

Букман Хаус

Централен Лондон

13.09.2009

Патрицио Галардо седеше напрегнат в микробуса, паркиран от другата страна на улицата срещу Букман Хаус. Кварталът беше средна ръка за района — малки къщи и близко разположени спирки на метрото. Едно от онези места, на които млада професионалистка със скромни доходи би се опитала да уреди живота си. Улиците обаче бяха достатъчно тъмни, за да бъдат опасни.

Бяха получили адреса на Лесли Крейн от личното й досие в телевизията. След като разбра, че е напуснала хотел „Хемпъл“, Галардо се надяваше да се появи в дома си.

В края на краищата, на колко места щяха да я посрещнат с „добре дошла“?

— Виждам я — каза Чимино. Седеше зад волана и наблюдаваше улицата през очила за нощно виждане. Кимна към спирката на метрото.

Галардо прие, че Чимино има предвид Лесли. В тъмното не можеше да определи със сигурност. Фигурата й изглеждаше същата. Запита се какви ли чувства храни към нея Лурдс, след като го бе изтипосала по новините. Мурани все още смяташе за целесъобразно да не избързват. Но времето неумолимо работеше против тях.

А дори Мурани не можеше да спре времето.

— Добре — отвърна Галардо. Потупа микрофона си. — Добре ли я виждаш?

— Да — незабавно отвърна Ди Бенедето.

— Водете я тогава.

Загледа през прозореца как Фарук и Ди Бенедето излизат от сенките и застават от двете страни на Лесли Крейн, докато тя се мъчеше да отключи вратата.

За момент жената замръзна. После кимна. Ди Бенедето я хвана за лакътя и я насочи към микробуса. Всеки случаен свидетел щеше да ги помисли за излезли на късна разходка любовници.

Галардо погледна часовника си — 00:06. Беше започнал нов ден. Чувстваше се удовлетворен. Оставаше да направи само още един удар. За щастие всички козове бяха у него.

Ди Бенедето отвори вратата на микробуса и помогна на Лесли да се качи. После грубо я блъсна в седалката.

— Добър вечер, мис Крейн — каза Галардо на английски.

— Какво искате от мен? — Опитваше се да се държи дръзко, но той видя, че устните й треперят.

— Да се обадите по телефона — дружелюбно отвърна. Обърна се в седалката си и я погледна. — После ще ви пуснем.

— И очаквате да ви повярвам?

Галардо я изгледа свирепо и добави заплашително:

— Ако не се обадите, ще ви изкормя и ще ви хвърля в Темза. Сега вярвате ли ми?

— Да. — Гласът й се пречупи. Очите й се напълниха със сълзи, но тя успя някак да ги задържи.

— Малкото ви представление по телевизията разгневи работодателя ми — каза Галардо. — Единственият начин да оцелеете, е като ми съдействате.

Извади мобилния си телефон и й го подаде.

— Звъннете на Лурдс.

Ръката на Лесли трепереше толкова силно, че едва не изпусна телефона.

— Няма да иска да говори с мен.

— По-добре се надявайте да не е така.

 

 

Лурдс тъкмо закопчаваше раницата в стаята си, когато телефонът иззвъня. Реши да не отговаря, но в крайна сметка отстъпи. Можеше да е пак декан Уидър.

Заобиколи леглото и вдигна слушалката.

— Ало.

— Томас.

Моментално разпозна гласа на Лесли. Гневът пламна в него като нажежена до бяло жица.

— Лесли, имаш ли представа…

— Моля те. Чуй ме.

Задавеният й глас бе на ръба на истерията и това го накара да млъкне. Вратата се отвори и в стаята влезе Наташа, у която беше резервната карта. Погледна го малко раздразнено. Очевидно беше готова за тръгване.

— Хванаха ме, Томас — дрезгаво прошепна Лесли. — Галардо и хората му. Отвлякоха ме.

Лурдс усети как подът се люшва под него. Седна на ръба на леглото, защото коленете му внезапно омекнаха.

— Добре ли си? — попита той.

Това привлече вниманието на Наташа. Тя пристъпи към него и оформи с устни: Лесли?

Лурдс кимна.

— Добре ли си? — повтори той.

— Не са ми сторили нищо.

Кой я е пипнал? — попита Наташа.

Галардо — отвърна с устни Лурдс.

— Какво искат? — попита Лурдс.

— Не знам. Томас, просто искам да знаеш, че нямам нищо общо с излъчването по CNN. Идеята не беше моя. Аз…

Миг по-късно в слушалката заговори мъжки глас.

— Мистър Лурдс, ще ви направя едно предложение.

— Слушам ви.

— Работодателят ми иска трите инструмента, които намерихте.

— Нямам…

Плясък на плът върху плът прекъсна думите му. Лурдс чу как Лесли нададе вик от шок и болка, след което започна да плаче.

— Знам, че ви е известно къде се намират тези инструменти — каза мъжът. — Всеки път, когато ме излъжете, ще режа един от пръстите й. Вярвате ли ми?

— Да. — Гърлото му бе така стегнато, че едва чу собствения си глас. Повтори отговора.

— Добре. Действайте бързо и ще спасите живота на мис Крейн. Имате един час да вземете инструментите и да се срещнете с един от колегите ми пред хотела.

— Времето не е достатъчно — запротестира Лурдс.

Връзката прекъсна.

— Какво? — попита Наташа.

Лурдс остави слушалката.

— Галардо току-що ми даде един час да му занеса инструментите. В противен случай ще убие Лесли.

Лицето на Наташа потъмня от гняв. За момент Лурдс си помисли, че ще му каже да ги остави да я убият. Вече беше наясно, че Наташа може да бъде много категорична. Нямаше представа какво щеше да прави, ако се случеше подобно нещо.

— Ще им занесем инструментите — каза Наташа.

 

 

Лурдс почука на вратата на Адебайо. Наложи се да чука дълго. През цялото време, докато стоеше в коридора, му се струваше, че ще повърне. Добре, че Наташа стоеше до него и беше така спокойна и…

Адебайо отвори вратата.

— Да?

— Съжалявам, че те безпокоя… — започна Лурдс.

Наташа въздъхна отвратено до него.

— Нямаме време за любезности.

— Какво се е случило? — попита старецът.

— Галардо. Мъжът, който ни преследваше, е отвлякъл Лесли. Заплашва да я убие, ако не му предадем инструментите.

— Много лошо — промълви Адебайо. Големите му очи бяха изпълнени със скръб. — Но не можеш да му дадеш инструментите.

Лурдс гледаше невярващо как старецът се кани да затвори вратата.

— Какво? Не можеш просто да ги оставиш да я убият…

Наташа пристъпи напред, пъхна крак между вратата и касата и опря дулото на пистолета между очите на стареца.

— Отваряй — заповяда тя.

— Нима ще ме застреляш? — попита старецът.

— Ако се наложи, да. Не е нужно да те убивам, но и да те прострелям, е много неприятно.

Адебайо отстъпи назад. Погледна към Лурдс.

— Не можеш да й позволиш да направи това.

Наташа заговори, без да поглежда към него:

— Искаш ли да опиташ да спасиш Лесли или не?

Грубият й тон изтръгна Лурдс от вцепенението му.

— Разбира се, че да.

— Тогава да действаме. — Наташа му хвърли ролка скоч. — Сложи го на леглото. Поне да се чувства по-удобно.

— Съжалявам — извини се Лурдс, докато омотаваше с лепенката ръцете на стареца.

Адебайо не каза нищо. Просто припадна в леглото, от което Лурдс се почувства още по-виновен.

Четиридесет и седем минути по-късно Лурдс излезе от хотела с трите инструмента. Беше ги натоварил в количка за багаж, защото бе твърде неудобно да ги носи наведнъж.

Лично той се нуждаеше от още по-голяма количка за вината, която изпитваше. Джес Блекфокс беше оказал съпротива. Дори бе успял да удари Лурдс в окото и сега то беше подуто и почти затворено. След това Наташа го беше неутрализирала с душеща хватка. Никой не бе дошъл да провери какво става.

Ванг беше плакал, когато му отнеха лютнята, за която се бе грижил толкова дълго. Пазителят бе получил инструмента още като момче. Баща му бил убит, а дядо му умрял млад. Това беше най-тежкото изпитание за Лурдс. Бе разбил сърцето на стареца и му беше взел най-скъпото.

— Да ви помогна ли, господине? — попита го пиколото, докато чакаше на улицата.

— Не, ще се справя — отвърна той. — Все пак благодаря.

Младият мъж се върна на поста си.

Няколко секунди по-късно до тротоара спря микробус. Шофьорът се пресегна и отвори предната врата.

— Професор Лурдс — каза той. — Ще дойдете с мен.

— Къде е Лесли? — попита Лурдс.

— Засега е жива.

— Искам да я пуснете.

Мъжът вдигна пистолет между седалките и го насочи към Лурдс.

— Дайте кутиите. Иначе ще ви застрелям и ще се надявам в тях да намеря онова, което ми трябва. Много главоболия създавате. Няма да е зле да ви гръмна.

От товарното отделение се показа втори мъж. Също с пистолет.

— Аз ще взема инструментите.

Лурдс едва не се озърна през рамо. Знаеше, че Наташа е някъде наоколо. Но тя не можеше да им попречи да го застрелят.

Без да каже и дума, той предаде инструментите на мъжа отзад. Очакваше микробусът просто да потегли и да го остави да стои като идиот на улицата.

Само че не стана така.

Шофьорът направи знак с пистолета.

— Качвайте се, професор Лурдс. Наредено ми е да доведа и вас.

— Защо?

— За да не се налага да ви убивам още тук. Какво предпочитате, да дойдете тихичко или да умрете на улицата?

Лурдс с неохота се качи. Мъжът отзад взе въже и завърза ръцете и тялото му към седалката, докато шофьорът излизаше на улицата. Няколко секунди по-късно Лурдс не можеше да помръдне.

— Лесли жива ли е? — попита той.

— Седнете спокойно и се насладете на возенето, професор Лурдс. Скоро ще получите отговори на въпросите си.

Лурдс гледаше тъпо през мръсния прозорец. Беше толкова уморен и зареден с адреналин, че виждаше в размазаните насекоми думи и символи. От време на време поглеждаше в огледалото за някакъв знак, че Наташа е след тях. Не бяха наели кола, но тя винаги можеше да се оправи.

Светлините постепенно гаснеха, докато Лондон оставаше зад тях. Надеждата на Лурдс за спасение също угасна. Най-вероятно Галардо вече бе убил Лесли и я беше изхвърлил в първата удобна уличка. Призля му от тази мисъл.

И въпреки всичко умът му отново и отново се връщаше към последния надпис върху петте инструмента, който не успя да разчете напълно. Беше се справил с по-голямата част. Сигурен беше в това.

Микробусът отби от магистралата и тръгна по изровено с дупки шосе между масивни дъбове. После спряха и купето се изпълни с песента на щурци.

— Какво правим? — попита Лурдс.

— Млъквайте — заповяда му мъжът. Извади цигара и запали.

Не след дълго от черното небе се спусна хеликоптер и кацна в полето наблизо. Двамата мъже слязоха от микробуса, развързаха Лурдс и го поведоха през високата трева към машината.

Лурдс веднага разпозна Галардо. Здравата като добиче мутра седеше в задното отделение на хеликоптера. Друг мъж закопча Лурдс с белезници и го блъсна в една от седалките.

— Къде е Лесли? — остро попита Лурдс.

Галардо се изсмя безрадостно.

— Вие и малката вещица бяхте проблем от самото начало. Единственото добро, което дойде от вас, беше, че ми намерихте инструментите.

Сякаш игла прободе сърцето на Лурдс. Беше се привързал към Лесли и го болеше при мисълта, че й се е случило нещо ужасно.

— Имахме уговорка — изграчи Лурдс, докато двигателите набираха мощност.

Галардо заговори с по-висок глас:

— Изплащам ви част от сделката. Още е жива. — Дръпна се и Лурдс видя Лесли, отпусната в седалката до него. Също беше закопчана с белезници и като че ли спеше неспокойно. Видя гърлото й да пулсира.

Слава богу — помисли си той. — Наистина е жива.

— Но от вашето съдействие зависи колко време ще остане жива.

Страхът отново сграбчи Лурдс, когато осъзна какво се крие в думите на Галардо.

— Защо ви трябва съдействието ми?

— Скоро ще разберете. — Галардо кимна.

Мъжът до Лурдс се наведе към него с голяма спринцовка в ръка. Иглата потъна в шията му. Той усети острата болка за момент, след което в главата му нахлу топлина и той се строполи напред.

 

 

Да се добере до Кадис се оказа по-трудно, отколкото бе предполагала. Когато видя от поста си на втория етаж как Лурдс се качва в микробуса, Наташа не се опита да го последва. Хората на Галардо бяха професионалисти. Тя знаеше кога да спре и да използва главата си, вместо да се втурва безумно към опасността.

Знаеше къде щяха да го отведат. Или поне се надяваше, че знае. Можеше и да не стигне жив дотам. Имаше вероятност Галардо или мистериозният му работодател просто да вземат каквото искат от Лурдс и да го убият някъде по пътя.

Но тя вярваше на инстинктите си.

Вместо да тръгне след микробуса, Наташа събуди Гари и потеглиха към „Хийтроу“ да наемат частен пилот. Смяташе да използва Гари за целта, за да няма въпроси около самоличността й. Оказа се, че операторът има приятел пилот, който с радост се съгласи да ги откара.

Поне този проблем се реши лесно.

Гари седеше отпред до пилота и разказваше за безумията, през които бе минал през последния месец. Естествено, излъга за свалените хубавици и ролята си в опасните моменти. Типично мъжко перчене между двама стари приятели.

Наташа само вдигаше очи към небето, когато измислиците му ставаха прекалени.

Самата тя седна в малкото пътническо отделение, докато самолетът подскачаше и се друсаше през коварния мрак на нощта. Сигурна беше, че Галардо няма да закара Лурдс до Испания по обичайния път. Ако беше права, щеше да пристигне в Кадис преди него.

Не беше кой знае какво преимущество, но не разполагаше с друго.

Настани се удобно в седалката и си заповяда да заспи, но я заизмъчваха кошмари. Сънуваше Юлия, но сестра й вече не можеше да я чуе, без значение колко силно й викаше.

 

 

Пещера 42

Гробищни катакомби на Атлантида

Кадис, Испания

13.09.2009

— Пробихме!

Отец Себастиан седеше с наметнато през раменете одеяло, за да се предпази от постоянния студ в пещерата. По-голямата част от водата беше изпомпана, но разчистването на разпилените тела продължаваше. Наложи се да ги слагат на палети като товар и да ги извозват навън.

Голямата метална врата се оказа сериозен проблем. От какъвто и материал да бе изработена, Бранкати не беше виждал подобно нещо. Накрая се решиха да пробият заключващия механизъм. Дори диамантените бургии се износваха. Отне им дни да се справят с ключалката.

Себастиан се изправи на крака. За момент му се зави свят, но постепенно се оправи. Не спиш достатъчно — смъмри се той. — Трябва да се грижиш повече за себе си.

— Мисля, че успяха да се справят със заключващия механизъм — каза Бранкати. Той също изглеждаше изтощен. — Ако сте готов, отче.

Себастиан кимна, но го обхвана страх при мисълта какво ще открият.

Към вратата бяха закачили стоманено въже от малък булдозер. Лебедката се завъртя бавно, изпълвайки пространството около себе си с механичен шум, и въжето постепенно се опъна.

Пещерата се изпълни с остър стържещ звук.

Всички изглеждаха нервни. Никой не знаеше със сигурност колко са здрави стените, никой не можеше да забрави за безжалостното море, което чакаше някъде навън.

От тавана на пещерата полетяха сталактити и предизвикаха суматоха, като се пръскаха в каменния под и разплискваха локвите вода. Един от тях улучи защитната кабина на булдозера.

Стреснат, водачът натисна прекалено силно газта. Машината подскочи с рев назад, запъна се от тежестта на вратата и накрая веригите й зацепиха в земята. Въжето се скъса и полетя като камшик, помитайки трима работници. Те изпопадаха като кегли, кървейки жестоко.

Но масивната врата се отвори.