Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Томас Лурдс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Atlantis Code, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Чарлз Броко

Заглавие: Кодът на Атлантида

Преводач: Венцислав Божилов

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: Роман

Националност: Американска

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-585-999-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3216

История

  1. — Добавяне

4.

„Шератон Монтаза“

Александрия, Египет

19.08.2009

Почукването на вратата го изтръгна от тихото местенце, където се оттегляше по навик, когато разчепкваше някой особено заплетен проблем. От рязкото завръщане в реалността сърцето му бясно запрепуска. Хвърли поглед към прозорците на балкона. Нощта вече се бе спуснала над града. Беше късно. Особено за неканени гости.

Макар че нападението срещу телевизионното студио беше станало преди три дни и Лурдс имаше доверие в охраната на хотела, той изпита пристъп на паника. Изтика я насила в мрачното кътче на съзнанието, откъдето беше дошла. После се изправи, усещайки познатата болка в гърба и раменете от прекалено дългото прегъване пред бюрото.

Благодарение на екипа на Лесли Крейн разполагаше с увеличени снимки на звънеца. Беше ги залепил на стената над бюрото в хотелската си стая, после ги свали, за да се опита — засега неуспешно — да разгадае мистериозния надпис. Не се съмняваше, че в крайна сметка ще се справи, но явно щеше да му отнеме доста време.

Прекоси стаята бос, облечен в тениска и къси панталони. Спря, преди ръката му да хване дръжката, и се замисли докъде е стигнал предвид неотдавнашните събития. Отстъпи към дрешника до вратата. Пръстите му се обвиха около закрепената за стената ютия. Може и да не беше кой знае какво оръжие, но поне не се чувстваше чак толкова уязвим.

Ама че неандерталец се извъди! Знаеше, че не е така. Иначе разминаването на косъм със смъртта преди три дни нямаше да го тормози толкова много. Просто не беше достатъчно цивилизован — или глупав — да вярва, че александрийската полиция контролира нещата, независимо от твърденията й. Пазителите на реда все още нямаха представа кои бяха нападателите в телевизионното студио.

Или кой беше убил горкия Джеймс Кейл. Гледката на изгореното тяло с отрязани пръсти на едната ръка в болничната морга продължаваше да го преследва в сънищата. Беше отишъл заедно с Лесли и екипа й да идентифицира останките.

Чукането се повтори.

Лурдс осъзна, че се е скрил, но е забравил да отговори.

— Кой е?

Смути се от пискливия си глас. Сякаш пубертетът се завръщаше отново.

— Лесли.

След като вече знаеше кой е от другата страна, не беше чак толкова уплашен, че може да получи куршум в главата, докато гледа през шпионката. Надникна през мъничките лупи, не видя другиго, освен младата жена и отвори вратата.

Лесли беше облечена за жега — сандали, три четвърти панталони с бронзов цвят и зелено изрязано горнище без ръкави, което разкриваше деликатната диамантена обеца на пъпа й. Скъпоценното камъче сякаш му намигна. Беше изненадан. През последните три дни, прекарани с нея, изобщо не бе предположил, че тя може да носи подобно нещо.

Нещо абсолютно примитивно се размърда с интерес вътре в него, измествайки за момент всички мисли за мъртвия продуцент.

— Времето за гладене ли уцелих? — попита Лесли.

Объркан, Лурдс впери поглед в нея, без да разбира за какво става дума. После осъзна, че продължава да стиска импровизираното си оръжие.

— Съжалявам. Просто се чувствах малко несигурен. Нямам навика да посрещам гостите си с ютия в ръка.

Обърна се и върна уреда на стойката му.

— Аз лично предпочитам стик за голф — рече Лесли.

— Играеш ли голф?

Лесли се усмихна.

— Не толкова добре, колкото ми се иска, но татко ми даде няколко урока за домашна защита. Аз исках глок. Той ми даде стик за голф. — Сви рамене, сякаш казваше Какво смяташе да правиш?

— Къде си се научила да стреляш?

— Татко в крайна сметка отстъпи пред любовта ми към огневата мощ. Научи ме и на двете — и да играя голф, и да се справям с оръжия. Известно време е служил в специалните части, а преди да се пенсионира, беше треньор. Страхотен учител е. Имам късмет, нали?

— След случилото се оня ден определено съм съгласен — отвърна Лурдс. — Няма ли да влезеш?

Лесли влезе и се огледа. Лурдс беше обхванат от любопитство. През трите дни, откакто беше тук, тя никога не го бе посещавала в стаята.

— Впечатлена съм — рече Лесли.

— От какво?

— От чистотата в стаята. Мислех, че щом си професор и ерген, няма да си така спретнат.

— Стереотипът ли търсиш? Разсеяният професор?

— Очаквах подобно нещо.

— Е, не отговарям и на представата за темерут — Лурдс я упъти към столовете на балкона. Стаята бе умело разделена на работна част и място за отдих. — Ако нямаш нищо против, можем да излезем отвън. Гледката е невероятна, а твоята фирма така или иначе плаща за нея.

Нощта обгръщаше Александрия и градът проблясваше в мрака като обсипана със скъпоценни камъни кутия. Пълната луна висеше високо горе като сребърна монета сред пръснатите притъмнели облаци. На север светлината й целуваше разпененото Средиземно море. Далеч долу се носеха безразборният звук на вечерния трафик и веселите крясъци на туристите по улиците.

Лурдс придърпа един стол и я настани край малката кръгла масичка.

— Египетските нощи са изпълнени с екзотика и мистерии. Би трябвало да излизаш и да видиш колкото се може повече от града и околностите, докато сме тук. Александрия е невероятна. Знаеш ли кой е Е. М. Форстър?

— Писател. Автор на романите за Хорейшо Хорнблоуър.

Сащисан, Лурдс се отпусна в плетения стол срещу нея. През изминалите три дни тя бе успяла да го омае със своето остроумие, характер и чар. Вече разбираше защо телевизионните продуценти са я избрали за водеща на тази програма.

— Чела ли си ги?

Лесли поклати глава и го погледна малко смутено.

— Гледах филмите по A & E. Не съм кой знае какъв читател. Нямам време.

— Значи си любителка на стари филми? — Поне това беше нещо. — Мисля, че Грегъри Пек игра особено добре.

— Не съм гледала класиките, а новите версии с Йоан Гръфъд. Купих си ги на дискове.

— Не могат да се мерят с романите. — Лурдс пропъди идеята като пълна глупост. — Както и да е. Според Форстър „най-добрият начин да разгледаш Александрия е да се мотаеш безцелно“.

Лесли се наведе над масичката и подпря брадичка на сплетените си пръсти.

— Определено би било по-добре, ако имам гид — рече тя и зелените й очи проблеснаха.

Лурдс също опря лакти на масата и се наведе към нея.

— Ако ти трябва гид за това място, просто се обади.

Лесли се усмихна малко дяволито.

— Ще го имам предвид.

— Е, какво те води насам?

— Любопитството.

— Относно какво?

— Всеки път след вечеря просто изчезваш. Започнах да си мисля, че съм те обидила с нещо. — Лесли се поколеба. — Или че прекарваш много време в разговори с любимата по телефона. Или пък че пращаш снимки по интернет.

— Не. И на трите предположения. С нищо не си ме обидила. Нямам някаква специална връзка. Не те избягвам. Просто съм погълнат от загадката на звънеца.

— Разбрах го още от вратата по снимките из стаята. Звънецът е една от причините да намина. Реших, че може би се нуждаеш от малко разсейване.

— Разсейване ли?

— Когато блокирам с някой проект, обикновено се измъквам от студиото да поговоря за работата с приятели. Понякога това изтласква от подсъзнанието ми някоя идея, която е чакала удобния момент да излезе на бял свят.

— Предлагаш да се разходим ли? Ние двамата?

— Да — отвърна Лесли и го погледна право в очите.

Лурдс погледна към покритата със снимки стена. Не се безпокоеше, че ще ги остави. Звънецът приличаше на онова, което и беше — загадъчна антика.

Въпросът бе дали беше склонен да остави главоблъсканицата, за да прекара известно време с интересна и красива жена в един от най-романтичните градове на света.

Май да.

— Мога да се преоблека и да се срещнем долу — каза той.

— Глупости. Изглеждаш чудесно.

Лурдс й се ухили.

— Е, поне ще ми трябват обувки.

Беше готов за по-малко от минута.

 

 

Рязан, Рязанска област

Русия

19.08.2009

Отчаянието се редуваше с радостна възбуда, докато професор Юлия Хапаева седеше зад малкото бюро в сутерена, който бе наела от Рязанския университет за един от проектите си. Подземното помещение таеше хлад, от който не можеше да се отърве въпреки пуловера под лаборантската престилка.

Провери имейла си, без да се надява на отговор. За пореден път. Впери поглед в индустриално сивите стени и зачака програмата да източи последните съобщения.

Погледна часовника и откри, че е почти единадесет вечерта. Изстена. Беше си обещала, че тази вечер ще се прибере по-рано в общежитието, където бе настанена. Измъчваше я чувството, че е забравила нещо, макар да не можеше да определи какво точно. Семейството й беше в Казан. Не трябваше нито да готви, нито да пере. Нямаше нищо, което да я отвлича от проучванията й.

Работата по четиринадесет-петнадесет часа на ден в любимата й област беше почти като ваканция. На съпруга й това не му се нравеше особено, но я разбираше, тъй като самият той се чувстваше по подобен начин, докато работеше по някой от строителните си проекти.

Щастието й се бе усмихнало, когато приеха проекта й за изследване на наскоро откритите артефакти от разкопките на един хълм между реките Ока и Проня. Въпреки че районът бе отцепен през 2005 г. и забраниха по-нататъшните разкопки, доста от находките от първоначалните проучвания не бяха каталогизирани според изискванията.

И някои от тях излязоха на бял свят по-късно въпреки забраните.

Районът между двете реки беше контактна зона за безброй култури от късния палеолит чак до Средните векове. През 2003 г. археологът Иля Ахмедов, връстник на Юлия, беше открил останките от дървен комплекс, подобен на английския Стоунхендж. Учените смятаха, че той също е бил използван за наблюдаване на звездите.

Онова, което бе заинтересувало най-много Юлия (и я беше вбесило), бе глиненият цимбал, който в момента лежеше върху една от масите в лабораторията. Беше характерна сиво-зелена керамика, която й напомняше за деликатните китайски и японски музикални инструменти. Но върху него имаше надпис, който не можеше да разчете. Другите руски лингвисти, с които се беше свързала, също се оказаха безсилни.

Накрая направи няколко снимки на артефакта и ги изпрати на Томас Лурдс с надеждата, че познанията му по древни езици ще помогнат за разкриването на загадката.

Цимбалът беше открит прибран в предпазна кутия от кост. Сега парчета от нея лежаха около находката. Кутията или беше разбита, или просто се бе разпаднала през годините — не можеше да определи точно. Беше изпратила няколко парчета кост за радиовъглеродно датиране и очакваше резултатите. Артефактът беше стар. Може би дори невъзможно стар.

Компютърът й я информира с мелодичен звън, че е получила имейл. Беше от Тина Меткалф, асистентката на Лурдс.

Ръцете й трепереха, когато кликна върху файла.

Скъпа Юлия,

Съжалявам. Професора го няма. А знаеш как се оправя с имейлите.

Определено знаеше как Лурдс се оправя с имейлите. Не познаваше друг, който да се отвращава повече от електронната комуникация. Често двамата си разменяха дълги писма — естествено, по обикновената поща — и дискутираха находките, върху които работеха, и последиците от изследванията си. Пазеше всички писма, които бе получила през годините; всъщност дори бе използвала част от тях в лекциите по археология за горните курсове, които водеше в Казанския държавен университет.

Харесваше писмата му, харесваше и начина, по който той разсъждава. Съпругът й, който беше строител, понякога дори я ревнуваше. Но Юлия знаеше, че никоя жена не е в състояние напълно да завладее сърцето на Лурдс. Истинската любов на професора беше знанието и той щеше да прекара целия си живот в търсене на изгубеното в Александрийската библиотека. Никоя жена не можеше да съперничи на страст като тази. Въпреки това някои по-младички от време на време явно привличаха вниманието му, а понякога дори стигаха и по-далеч за известно време.

Помисли си, че ако имаше такава склонност, Лурдс би могъл без проблем да засенчи Дон Жуан.

Съобщението на Тина продължаваше:

Все пак ти пращам имейл адреса, на който би могла да го откриеш в Александрия.

Александрия значи? Разсмя се. Лурдс явно се беше върнал в обятията на истинската си любовница — великата библиотека. Запита се как ли се държи с него господарката му.

Замина за снимките на едно предаване на BBC. Научнопопулярен филм за езици или нещо подобно. Деканът беше много въодушевен от цялата работа и се опита да го накара да участва насила, но той така и не отстъпи, докато от продуцентската компания не се съгласиха да снимат в Александрия. Явно е фигурирала в списъците им за подходящи места.

Знаеш какво е неговото отношение към Александрия! Библиотеката и тъй нататък. Достатъчно е само да отвори уста, за да те засипе с всички онези дрънканици.

Юлия заподозря, че младата мис Меткалф също е хлътнала по професора и е донякъде раздразнена, че той все още не я е възприел като жена, при това на разположение. Юлия беше виждала как жените направо прималяват при появата на Лурдс. Не че той забелязваше.

Мисля, че ще остане там за няколко седмици. Все още нямам телефонния му номер, а знаеш, че мрази мобилните. Ама че човек!

Ако имаш нужда от него (или ако разбереш как АЗ бих могла да се свържа с него!), моля да ме уведомиш.

Твоя,

Тина Меткалф,

асистент на д-р Томас Лурдс,

професор по лингвистика

Департамент по езикознание,

Бойлстън Хол,

Харвард

Кеймбридж, Масачузетс 02138

Така. Значи без Томас. Може би нямаше да го има седмици.

Раздразнена, Юлия заряза компютъра и отиде в лабораторията. Глиненият цимбал все още се мъдреше в средата на масата.

Сякаш й се подиграваше.

Разбери ме! — казваше й находката.

Де да можеше!

Ниският таван на мазето я притискаше, сякаш сградата бавно потъваше с цялата си тежест отгоре й.

Изведнъж й се стори, че някой я наблюдава.

Странно.

Никой не би трябвало да е останал в университета по това време. А нелепите хрумвания далеч не й бяха по вкуса.

Тогава я споходи друга мисъл. Охраната, дори когато я имаше, беше най-малкото смешна по повечето стандарти.

Страхът я сграбчи и изля в кръвта й огромна доза адреналин. Изнасилванията и убийствата в университетските градчета бяха ужасяващо редовни.

С привидно спокойно движение Юлия посегна към малкия нож, който бе използвала за почистването на подлудяващия надпис. Пръстите й се свиха около дървената дръжка.

— Закъсня. Ако наистина исках да ти сторя нещо, вече щеше да си мъртва.

Гневът избухна в нея, когато разпозна насмешливия глас. Рязко се завъртя към мъчителя си.

Наташа Сафарова стоеше облегната на стената до изхода към стълбището.

Добре поне, че не се прокрадна отзад да ме докосне по шията! Страшно мразеше, когато по-малката й сестра й правеше такива номера.

— Следиш ли ме? — ядосано попита Юлия.

Наташа сви рамене и я изгледа равнодушно.

— Може би.

На двадесет и осем, с десет години по-млада от Юлия, Наташа беше същинска амазонка. Висока близо метър и осемдесет, тя стърчеше почти с цяла глава над по-голямата си сестра. Тъмночервената й коса се спускаше до раменете, обрамчвайки лице на фотомодел. В искрящите й кафяви очи играеше насмешливо пламъче. Носеше широки панталони и блуза под дългия черен шлифер. Имаше вид на участничка в ревю на Кристиан Диор.

Вбесяваше я.

Но въпреки това Юлия я обичаше.

— Наташа, какво правиш тук? — остави ножа на масата и отиде до сестра си. Прегърнаха се енергично — бяха много близки, макар че напоследък рядко се виждаха.

— Обадих се на Иван и открих, че си тук — каза Наташа. Иван беше съпругът на Юлия. — Така и така живея наблизо, реших да намина.

— Останало е малко кафе. И кифличките са почти пресни. Искаш ли?

Наташа кимна и последва сестра си в кабинета. Седна на неудобния стол зад едно от бюрата. Въпреки окаяния вид на малкото помещение Юлия имаше чувството, че я посещава царска особа.

Стопли кафето и кифличките в микровълновата печка, постави чинията и чашите на бюрото и също седна.

— Това ми напомня за времето, когато бяхме малки — каза Наташа и взе една кифличка. — Приготвяше ни закуска, преди да тръгнем на училище. Помниш ли?

— Помня.

Тъгата докосна сърцето й. Майка им ги напусна твърде рано от белодробно заболяване. Понякога късно нощем на Юлия й се струваше, че все още чува агонизиращите й хрипове. И си спомняше нощта, когато звуците внезапно изчезнаха… завинаги.

Юлия беше на четиринадесет, Наташа — на четири. Въпреки усилията си малката й сестра така и не можеше да си спомни майка им — голяма жена, която обичаше да пече кифлички — освен от снимките и разказите на Юлия. Баща им по онова време работеше в някакъв склад.

— Доколкото си спомням, всяка сутрин едва не закъснявах заради теб — продължи Юлия.

— Доколкото си спомням, винаги се контеше за някое момче.

— Контех се за Иван. И подейства. Женени сме и имаме две прекрасни деца.

— Метнали са се на леля си — ухили се Наташа.

Отхапаха от кифличките си и отпиха мълчаливо по глътка кафе.

— Липсва ми твоята закуска — промълви Наташа след известно време.

От думите на сестра си Юлия разбра, че Наташа пак бе прекарала известно време в някое кътче на света, което се беше превърнало в ад за нея. Но предпочете да не задава въпроси. Наташа никога нямаше да говори за това.

— Е, в такъв случай май имаш само две възможности — прозаично рече Юлия.

— Две? — вдигна вежди Наташа.

Юлия кимна.

— Можеш да наемеш прислужница и да я обуча да се грижи за теб…

— Да я обучиш?

— Разбира се. Това е единственият начин. Но за да бъде всичко както трябва, ще трябва да прекара няколко години при мен.

— Няколко години.

— Ако искаш да я обуча така, че да остана доволна.

— Разбирам.

Юлия едва не се изкиска и развали момента. Наташа винаги се владееше безупречно, винаги успяваше да контролира лицето си.

— Или…

— Добре, че има „или“, защото предишното предложение не ми допада — рече Наташа.

— Или — продължи Юлия — можеш да се преместиш при нас с Иван.

Наташа остана безмълвна и неподвижна.

Юлия знаеше, че прекалява, но не можеше да се сдържи.

— Децата ще са във възторг. Обичат те, Наташа. Ти си любимата им леля.

— Добър вкус имат — рече Наташа.

— Освен това си единствената им леля. — Юлия не можеше да спре да дълбае. Бяха сестри и никога не си позволяваха преструвки помежду си. Иван имаше трима братя и нито една сестра. Засега никой от тях не беше женен. Понякога малката й сестра й липсваше ужасно, при това не само заради липсата на други жени роднини в живота й.

Наташа се усмихна.

— Благодаря ти. Но само ще ви досаждам. — Взе още една кифличка и я разчупи. — Разкажи ми какво правиш тук. Иван каза, че си намерила нечия немита чиния.

Юлия с тъга остави въпроса за преместването — знаеше, че Наташа вече не желае да говори по тази тема. Облегна се назад.

— Не е мръсна чиния. А цимбал. На няколко хиляди години, доколкото може да се прецени. А може би и на повече. Чакам потвърждение.

Наташа поклати глава шеговито — тъжно.

— Горката ми голяма сестра, да отиде в университет, за да учи как се рови в нечий боклук.

Задърляха се по навик за известно време, след което Юлия разказа историята на цимбала, доколкото я знаеше. Както винаги, Наташа прояви повече интерес, отколкото очакваше.

А в този случай интересът беше напълно заслужен.

 

 

Александрия, Египет

19.08.2009

— Значи смяташ, че надписът е на повече от един език? — Лесли вървеше подръка с Лурдс по една от страничните улици недалеч от хотела.

— Да. Най-малко на два — отвърна той.

— И не знаеш нито единия, нито другия?

— Не. Поне засега. — Лурдс я погледна и се усмихна. — Това не разклаща ли доверието ти в мен?

Лесли се вгледа в ясните му сиви очи. Бяха прекрасни, топли, честни и… секси. Определено секси. Достатъчно бе да погледне в тях, за да изтръпне.

— Не — отвърна тя. — Ни най-малко не разклаща доверието ми.

— Ще ги разчета — каза той.

— Това ти е работата.

— Да. Така е. — Лурдс задъвка парче баклава, която си бяха купили от едно открито кафене, обслужващо нощните тълпи. — Чувала ли си за Розетския камък?

— Естествено.

— Какво знаеш за него?

— Бил е… — започна Лесли и спря, за да помисли. — Важен.

Лурдс се засмя.

— Да, бил е.

— И все още се пази в Британския музей в Лондон.

— Това също е вярно. — Лурдс отхапа отново от баклавата. — Важното в Розетския камък е, че е бил написан на два езика — египетски и гръцки.

— Аз пък си мислех, че са три.

— На два езика, но с три писмености. Йероглифна, демотична[1] и гръцка. След като войниците на Наполеон намерили камъка, той се превърнал в ключ към разбирането на древноегипетския език. Знаело се какво се казва в гръцкия надпис. Учените приели, че и трите надписа гласят едно и също, и в крайна сметка успели да разкрият значението на йероглифите. За разшифроването им било нужно само да свържат знаците към значението, с което разполагаме от другите две части. Откриването на камъка позволило дешифрирането и превеждането на всички надписи от Древен Египет, които сме гледали цяло хилядолетие по стените на гробници и храмове, без да имаме никаква представа какво се казва в тях. Разбира се, за това били нужни повече от двадесет години и множество блестящи умове въпреки съществуването на камъка.

— Мислиш ли, че звънецът е като Розетския камък? — Последиците от подобна възможност прелетяха през ума на Лесли. — Двуезично послание от древността, очакващо да бъде преведено?

— Не зная — отвърна Лурдс. — Не зная например дали на двата езика се казва едно и също нещо. Това е една от причините Розетският камък да е толкова важен. Надписите в него се повтарят. Освен това не мога да прочета нито единия, нито другия език, за разлика от Розетския камък. При него е бил преведен гръцкият надпис. Аз обаче нямам с какво да сравнявам. Знам само, че върху предмета е написано нещо на два езика, които не разбирам. И това не ми харесва. Не съм свикнал да удрям на камък при древни езици.

— Би било страхотно, ако звънецът беше своеобразен Розетски камък.

— Върху камъка е имало само един неразчетен език. И едно-единствено съобщение, записано три пъти. Случаят не е същият.

— Значи смяташ, че съобщенията тук са различни?

— Все още не зная. Но дължината на пасажите и структурните разлики в текста ми подсказват, че може би е така. Което означава, че ще ми трябва много повече време да ги разчета, отколкото ми се иска. Предварително се извинявам за разсеяността си. Тази загадка не ми дава покой.

— Няма проблем. Напълно те разбирам. — Лесли дояде баклавата си. — Знай, че не си сам. Пуснах снимките на звънеца в няколко академични сайта и ги разпратих на всички учени, които познавам. Никой не успя да ми каже на какъв език са надписите. Или на какви езици.

Лурдс се закова на място и я погледна.

— Пуснала си снимките в интернет?

— Да.

— Някой отговори ли на обявите ти?

— Няколко души.

Лурдс развълнувано я сграбчи за лакътя и я завъртя. Озърна се, за да се ориентира (едва тогава Лесли осъзна, че е следвал съвета на Е. М. Форстър за безцелното шляене из града), и закрачи енергично.

— Къде отиваме? — попита Лесли.

— Обратно в хотела — отвърна Лурдс. — Мисля, че току-що открихме как крадците са се насочили към нас.

 

 

Рязан, Рязанска област

Русия

19.08.2009

Галардо чакаше в руския товарен микробус ГАЗ-2705 пред Рязанския държавен медицински университет, където работеше професор Юлия Хапаева. Към колата бяха прикрепени с магнит рекламни надписи на фирмата за почистване, която обслужваше учебното заведение.

Намести се в седалката и се насили да запази спокойствие и да не се дразни от дългото чакане. Жената отдавна трябваше да е излязла от сградата на път към общежитието си.

Къде се бавеше? Дори и работохолиците не стояха толкова до късно.

— Някой излиза — обади се Фарук по радиото.

Галардо извади бинокъла за нощно виждане от жабката.

— Тя е — каза Фарук.

Галардо насочи бинокъла и се вгледа в самотната фигура, която излизаше от сградата. Устройството обезцветяваше косата на жената и превръщаше всичко в меки зелени петна. Не можеше да определи дали е брюнетка или блондинка, но ръстът и тялото й отговаряха на описанието.

Знаеше, че Фарук и Ди Бенедето са наблизо и се готвят да й се нахвърлят.

— Носи ли нещо?

— Не — отговори Фарук.

Галардо обмисли думите му.

— Значи предметът трябва да е все още вътре.

— Да.

Галардо отвори вратата на микробуса и излезе. Вътрешното осветление не се включи — беше свалил за всеки случай крушката. Зърна жената, която крачеше енергично към паркинга. Миг по-късно тя изчезна.

— Погрижете се за жената — нареди той. — Аз ще взема предмета.

След като Фарук отговори, че ще се постараят да я заловят жива, Галардо прехвърли пистолета от кобура под мишницата в десния джоб на палтото си и тръгна с прибежки към сградата, като се мъчеше да остане скрит в сенките.

Наташа Сарафова знаеше, че мъжете я следят. И преди беше следена, така че бе наясно накъде да гледа и за какво да се ослушва. Сърцето й затуптя малко по-бързо, когато тялото й се приготви за бягство или схватка. Продължаваше да диша бавно и равномерно. В студа всеки можеше да забележи промяната в дишането — сивата пара щеше веднага да я издаде.

Мислите й препускаха, пресмятаха различните възможности и рискове. Където и да отидеше, мястото беше потенциално бойно поле. Беше се научила да се възползва от всичко налично. Винаги виждаше терен, а не гледка. Тук обаче това можеше и да не й помогне. По това време в района на университета нямаше кой знае колко възможности за прикритие.

Запита се кои ли са преследвачите й, дали не са част от онази мръсотия в Беслан. Фракция войнствени осетинци се бе разбунтувала за пореден път, за да възвърне родната си земя, и беше взела заложници. Наташа бе участвала в освобождаването им. Имаше много кръв. Не се съмняваше, че някои от тях искат да си отмъстят. И че тя е една от потенциалните им цели.

А ако не са осетинци, може да са много други — помисли си тя. Беше оставила дълга опашка врагове след себе си. Работата й го изискваше. Гневът се просмука в нея — тези хора докарваха насилието препалено близо до семейството й.

Съсредоточи се, заслушана в ритъма на преследвачите си, като отделяше звука от стъпките им от всички останали шумове в спокойната нощ. Беше готова за тях.

Пъхна ръце в джобовете на шлифера си и сграбчи дръжките на двата пистолета модел „Ягирин ПЯ/МР-443 Грач“. Във всеки от тях имаше пълнител със седемнадесет патрона. Носеше и допълнителни пълнители във вътрешния си джоб. Надяваше се, че няма да й потрябват.

Мъжете бяха доста търпеливи и я приближаваха постепенно от три страни.

Без никакво предупреждение Наташа зави и спринтира нагоре по стълбите към близката сграда. Сенки изпълваха покрития проход и тя беше сигурна, че моментално ще стане невидима за преследвачите си.

Те обаче бяха твърдо решени да не я изпускат. Стъпките им се поколебаха само за миг и забързано продължиха след нея.

Наташа се затича леко, суровият каучук на подметките й не издаваше никакъв звук. В края на прохода отскочи наляво и се сниши край стената зад редицата храсти. Извади двата пистолета, свали с палци предпазителите и зачака.

Двама мъже се появиха тичешком, спряха и се загледаха към откритата площ пред тях. Оръжието в ръцете им определи действията на Наташа. Не бяха само тези двамата. Броят им даваше предимство. Но тя можеше да промени залога в своя изгода — още тук и сега.

Насочи пистолетите си.

Единият от мъжете се обърна към нея. Оръжието му бе вдигнато и свитата му ръка го държеше близо до тялото, като в същото време покриваше триъгълника пред него. Той погледна право към нея.

Наташа натисна спусъка на десния пистолет веднага щом преследвачът й я видя. 9-милиметровият куршум се заби между разширяващите се очи на мъжа. Тя стреля отново с другия пистолет и улучи два пъти врата на втория мъж. По начина, по който онзи рухна на земята, тя реши, че единият от куршумите е прекъснал гръбначния му мозък.

С бързи стъпки Наташа приближи двамата мъртъвци. Глухото дрезгаво ехо от изстрелите още отекваше в прохода зад нея.

Коленичи, прибра за момент левия пистолет в джоба на шлифера си и бързо ги пребърка. Нямаха документи. Това не беше необичайно. Наемният убиец обикновено оставяше всички лични вещи, за да не могат по него — или нея — да стигнат до работодателите му.

Маншетът на единия от мъжете привлече вниманието й в мига, когато от слушалките в него се чуха гласове. Другите вече бяха нащрек. Които и да бяха нападателите й, вече знаеха, че е въоръжена.

Огледа маншета и разпозна тактиката, използвана от спецчастите по цял свят. Свали защитното покривало, очаквайки да види собственото си лице.

Но лицето на снимката не беше нейното. А на Юлия.

Наташа се изправи, извади втория пистолет от джоба на шлифера, обърна се и побягна обратно към сградата, в която бе оставила сестра си.

Бележки

[1] Опростена бързописна форма на древноегипетското йероглифно писане, развила се през VIII-VII в. пр.Хр. — Б.ред.