Чарлз Броко
Кодът на Атлантида (17)

17.

Международно летище „Шарл дьо Гол“

Париж, Франция

05.09.2009

АТЛАНТИДА ПОТЪВА ОТНОВО?

Водещото заглавие на новините по CNN привлече вниманието на Лурдс, докато седеше в залата за заминаващи в очакване на полета до Дакар, Сенегал.

Макар и с неохота, продуцентската компания на Лесли беше открила отделна сметка, за да подведе онези, които шпионираха разходите. Освен това й бяха изпратили пачка пътнически чекове вместо кредитни карти.

Това обаче не се отрази положително на Лесли. След като завърши преговорите с шефа си, тя се върна в хотела им в Париж в особено лошо настроение. След нощта в Лайпциг не се беше любила отново с Лурдс. В момента спеше увита в лекото си яке на редицата седалки срещу него.

Гари се бе разположил наблизо и играеше някаква видеоигра, която като че ли го беше обсебила изцяло. Слушалките напълно го потапяха във виртуалния свят на малката конзола.

Лурдс нямаше представа къде е Наташа. Беше сигурен, че тя изобщо не бе спала, ако не се броят кратките почивки тук-там. Беше убеден също, че липсата на оръжието й в границите на летището я подлудяваше.

Нищо не можеше да направи по този въпрос. Лурдс отново се загледа в телевизора.

— Преди около тридесет часа археологическият обект при Кадис, който през последните няколко месеца беше обект на медийно внимание от цял свят покрай свързаните с него митове за потъналата Атлантида, се изправи пред сериозен проблем — каза младата чернокожа водеща.

На екрана се появи картина от обекта. Самосвали и багери извозваха земя от широкия отвор на разкопките до бреговата линия по-малко от стотина метра по-нататък. Големи диги държаха морето настрана.

— Рано сутринта на четвърти септември отец Емил Себастиан с група изследователи влязъл в новооткрита пещера — продължи водещата.

Следващите кадри показаха отец Себастиан, докато разговаря с различни екипи в базата. По пътя Лурдс беше чел, че медиите не били допускани по-навътре и дори движението им в базата било ограничено.

— По непотвърдена информация групата е изучавала погребална зала, пълна с мъртъвци.

— Следва страшна музика — обади се Гари.

Лурдс хвърли поглед към оператора и видя, че е прибрал играта и е насочил цялото си внимание към телевизора.

— Решил си да напуснеш кибер световете? — попита Лурдс.

Гари се ухили.

— Ако зависеше от мен, приятел, още щях да съм там. Проклетите батерии се скапаха. Трябва да ги презаредя.

Той се огледа за контакт, а Лурдс отново се обърна към екрана.

— Макар че тези съобщения не се потвърждават официално, според анонимен източник от екипа в пещерата са били открити тела. Освен това разполагаме с картина на така наречените гробове, изсечени в една стена.

Картината беше прекалено тъмна и на петна, но наистина приличаше на древна гробна камера с наредени един върху друг гробове. Образът беше твърде размазан и Лурдс не успя да забележи някакви рисунки или надписи.

На екрана отново се появи лицето на водещата.

— Доколкото знаем, двама души не са могли да бъдат спасени по време на инцидента и са се удавили.

На екрана зад водещата се появиха снимки на двама мъже, единият млад, другият — на средна възраст. Никой от тях не беше отец Себастиан.

— Отец Себастиан заяви, че новооткритата пещера е била почти изцяло наводнена — каза водещата. — Злополуката наруши графика на експедицията, но според отец Себастиан работата ще продължи. Ватикана финансира разкопките, но не излезе с коментар по случая.

— На тия типове яката им стиска, приятел — каза Гари. — За нищо на света не бих се напъхал под земята, когато морето само дебне да се стовари отгоре ми.

— Дори и за да видиш нова култура? — попита Лурдс.

— Нито за любов, нито за пари. — Гари поклати глава. — Честно да си кажа, не би трябвало и да се мотам покрай теб, Лесли и Наташа Терминатора.

Лурдс се намръщи.

— Не ми се вярва да й хареса, ако те чуе да я наричаш така.

— Сигурно. Затова не се навъртам около нея. — Гари му хвърли една крива усмивка и стана да включи играта в близкия контакт.

Лурдс хвърли последен поглед към Лесли; изпитваше тревога, но знаеше, че не може да промени начина, по който се развиваха нещата помежду им. Реши да остави тези проблеми за момент, в който ще може да се справи по-добре с тях, и насочи вниманието си към документите на йоруба, които беше копирал в Института „Макс Планк“.

Обърна особено внимание на легендата за петте инструмента — цимбала, барабана, лютнята, звънеца и флейтата. Ако беше превел всичко правилно, може би беше попаднал на нещо.

 

 

Кабинетът на папа Инокентий XIV

Ватикана

06.09.2009

Отец Себастиан стоеше на балкона в личния кабинет на папата и се взираше към Ватикана. Беше прекарал месеци наред в Кадис, рядко му се бе случвало да излиза от базовия лагер и малкото селище, което се бе появило наблизо, и сега градът предизвикваше у него клаустрофобия.

Но това чувство далеч не можеше да се сравнява с онова, което беше изпитал в погребалната зала, когато пещерата започна да се наводнява. Ако не бяха швейцарските гвардейци, със сигурност щеше да умре.

Не. Не само гвардейците. Ако бог не те бе спасил от бедата, щеше да умреш. Никога не забравяй в чии ръце си.

— Емил — поздрави го развълнуван и весел глас.

Себастиан се обърна и видя папата да приближава към него.

— Ваше светейшество — каза Себастиан, докато се отпускаше на колене и свеждаше глава.

Папа Инокентий XIV помогна на стария си приятел да стане и двамата се прегърнаха.

Себастиан така и не можеше да се справи с факта, че скъпият му приятел е станал папа. Дори на шега не бяха споменавали подобно нещо, докато работеха заедно в библиотеките на Църквата.

Когато беше не папа, а прост енорийски свещеник, приятелят му бе очарован от разказите на Себастиан за пътуванията с баща му. Дори беше прочел всичките му дневници от онова време.

— Радвам се, че си добре — каза папата. — Когато чух за срутването и се уплаших, че сме те загубили, се молех за оцеляването ти. Чувствах се виновен, че те изпратих, там.

— Глупости — пренебрежително махна с ръка Себастиан, но се запита дали подобен жест е допустим сега, когато приятелят му беше вече папа. — Ти ми върна живота, твое светейшество. Обичам да разкривам миналото. Баща ми, бог да успокои душата му, обичаше тази работа. Разкопките ме върнаха при него — и към мен самия — след толкова много години.

— Радвам се, че чувстваш нещата по този начин. Особено след всичко станало. Наводнението… Чух какво казват по новините, но те драматизират всичко. Зле ли е положението?

— Зле е, но може би не за постоянно. Дарио Бранкати твърди, че може да пресуши пещера четиридесет и две за две, може би три седмици. След това ще можем да продължим проучванията. — Идеята изпълни Себастиан със студен страх. Трябваше да се върне в залата след срутването, а нямаше никаква представа дали би могъл.

— Откъде е дошла водата?

— Водолазите на Бранкати смятат, че е от някаква друга зала, намираща се още по-дълбоко сред катакомбите. В момента я търсят. Имаме късмет, че въздушното налягане се нормализира така бързо.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато отворихме погребалната зала, уловеният в нея въздух се освободи навън. Промяната в налягането позволи на водата да пробие една слаба стена в пещерната система. Можеше да бъде много по-лошо. Цялата система можеше да потъне. Тогава жертвите и щетите щяха да бъдат много, много по-големи. А аз със сигурност нямаше да стоя тук. — Себастиан млъкна за момент. Побиха го тръпки. Сигурен беше, че спасяването му е станало благодарение на намеса свише.

— Не бива да забравяме, че целият Атлантически океан чака наблизо, готов да си върне пещерите обратно.

— Зная.

Помежду им се проточи мълчанието. От напрегнатия поглед на папата Себастиан разбра, че мислите му са също толкова тревожни, колкото и неговите собствени.

— Макар и да извадихме късмет, този път изгубихме двама души, ваше светейшество — каза Себастиан.

Папата въздъхна и поклати глава.

— И се питаш дали това, което правим, си заслужава живота им.

Себастиан не каза нищо. Нямаше сили да облече страховете си в думи.

— Когато те поставих начело на разкопките, ти казах, че това е може би най-важното дело, с което някой в наши дни би могъл да се заеме.

— Гробовете ли имате предвид?

— Не само. А огърлицата, която намери.

— Това ли?

Себастиан протегна ръка от расото си, разтвори пръсти и показа накита. Блестящата фигурка, протегнала едната си ръка напред и държаща Свещения текст в другата, се завъртя на разсеяната светлина.

— Господи, помилуй — прошепна папата и протегна треперещи пръсти към накита.

— След всичко, което човечеството е направило, за да отхвърли божиите дарове, не зная как той би могъл да има милост към нас.

Папата нежно пое накита.

— Мислите ли, че все още съществува някъде долу? — Себастиан дори не можеше да спомене името на глас. — Морето е унищожило толкова много…

— Всичко, създадено от бог, е вечно. — Сякаш разкъсван от твърде силна емоция, за да се изрази с думи, папата стисна накита с такава сила, че кокалчетата на пръстите му побеляха. — Когато достигнеш края на пътуването си, приятелю мой, ще намериш Едемската градина. Но ще откриеш и най-голямата опасност, която Бог е създал за света.

 

 

Дакар, Сенегал

06.09.2009

Лурдс седеше на мястото до шофьора в наетия „Ленд Роувър“, с който бяха тръгнали от международното летище „Дакар-Йоф-Леополд Седар Сенгор“ под палещото следобедно слънце. Маранята над нагорещената настилка се виждаше дори през слънчевите очила, които си беше сложил.

Дакар беше най-западният град в Африка. Атлантическият океан се плискаше по белите плажове, над които имаше скромни къщи, оградени с полупустинни храсти и дръвчета, предлагащи оскъдна сянка. Във водата се виждаха рибари и туристи.

Дакар беше смесица между старо и ново. Високи сгради се извисяваха в небето, но покрайнините бяха пълни със съвсем малки къщи. Много от тях нямаха съвременни удобства. Бъдещето и миналото вървяха ръка за ръка.

— Е, доколкото разбирам, Гори е остров и не можем да стигнем с кола до него — добродушно рече Гари.

— Ще вземем ферибота — каза Лурдс.

— Но не каза защо отиваме там.

— Ил дьо Гори, както бил известен навремето, има позорно минало. Там се намирали големите робски пазари, които осигурявали африкански роби за цял свят. Хиляди мъже, жени и деца били натъпквани на този остров и продавани на купувачи откъде ли не. Въпреки че Англия и няколко други страни в крайна сметка забранили робството на своя територия, винаги се намирали хора, готови да купуват роби оттук и да ги продават в Америка и Карибите.

— Но това не обяснява защо сме тръгнали натам.

— През годините на търговията с роби Ил дьо Гори станал и хранилище за документи и артефакти. Корабни дневници. Африкански статуетки и керамика. Накити. Всичко, което идвало от Африка, било показвано там.

— Странно, че не са ги продавали.

— Продавали са ги. Много от онова, което някога е съществувало в земите, където цели племена били затрити от поробителите, сега е изчезнало. Цели култури били погубени от времето и алчността.

Над сиво-синята вода се рееха чайки и бели чапли. По-нататък се виждаха пътнически и рибарски кораби, които влизаха и излизаха от пристанището.

— Но това е позната история — продължи Лурдс. — Навсякъде, където една цивилизация побеждавала друга, се случват подобни неща, В Англия пиктите били разгромени от римляните и почти напълно унищожени. Били принудени да се оттеглят по възвишенията на Шотландия. В Америка много от индианските племена били изцяло заличени, когато европейските заселници стъпили на континента, а малкото оцелели и до днес се борят да запазят културната си идентичност. Унищожаването е най-пълно, когато победените култури имат само устна традиция, не и писмена. Убиеш ли разказвачите на някое племе без писмен език, убиваш и културата му.

— И какво се надяваш да откриеш на онзи остров? — попита Гари. — Разказвачи ли?

— Искам да проследя една интересна легенда, на която попаднах в института.

— Каква легенда? — попита на руски Наташа.

А, езиковата бариера — помисли си Лурдс. — Говорещите по няколко езика винаги могат да ги използват, за да се изолират от останалите. И да демонстрират разликата между „нас“ и „тях“.

— Има една стара легенда, която разказва за комплект от пет инструмента — отговори Лурдс на английски. — Флейта, лютня, барабан, звънец и цимбал. И как те били разделени между народите след потоп.

— Нашият звънец ли? — попита Лесли на английски.

— Цимбалът, върху който работеше Юлия ли? — попита Наташа на руски.

— Кой потоп? — попита Гари.

— Добри въпроси. Не зная дали става въпрос за звънеца и цимбала, които ние открихме — призна Лурдс. — Но мисля, че в проучването си Юлия се е насочила именно в тази посока. Не забравяйте, тя е знаела, че цимбалът не е направен в Рус.

— Смятала е, че е отнесен там от търговци — каза Наташа на английски. Беше решила да заговори езика на другите, след като Лурдс отказваше да отговаря на нейния.

— Правилно.

— Само дето това е безсмислено, тъй като цимбалът няма никаква стойност.

— Отново правилно. — Лурдс помълча известно време. — От техническа гледна точка. Ами ако стойността на инструментите не е свързана с материала, от който са направени? Ако са били свързани с някаква обща катастрофа?

— С потопа ли? — попита Гари.

— Един от най-разпространените митове на културите от цял свят е този за потопа. Освен историята за Ной можете да намерите подобни разкази у шумерите, вавилонците, норвежците (макар че при тях потопът бил предизвикан от кръвта на ледения великан Имир), ирландците, ацтеките и на много други места. Гърците пък твърдят, че светът е загивал при потоп три пъти.

— Включително потопът, който унищожил Атлантида — каза Гари.

— Всъщност тези истории за потопи не включват измислиците на Платон — поправи го Лурдс. — Това е съвсем друга история. При нея светът оцелял, единствено Атлантида загинала. Потопът от легендата за инструментите е по-голям. Много по-голям.

— Значи смяташ, че инструментите са били свързани с големия потоп? — попита Наташа. — С потопа от Библията, пратен от бог да изтрие злото и покварата от света?

— Легендата не беше много ясна. Не зная. Възможно е. Но е възможно и да става въпрос за съвсем друг потоп. В един или друг момент светът е бил заливан от потопи, които наводнявали обширни територии. Голяма част от Съединените щати някога е била дъно на море. Археолозите непрекъснато откриват останки от праисторически морски животни в пустините на Запада. Голяма част от Европа също е била под водата. Откриха скелет на кит на една планина в Италия.

— Но инструментите… Мислиш ли, че са свързани с потопа? — попита Лесли.

— Не зная. Това е стара устна легенда, която е почти напълно изгубена. Няма значение с какво са свързани. Просто искам да потвърдя дали е вярна. Иска ми се да разбера дали в тази история има нещо повече от това, което вече знам. Мисля, че може да се окаже важно.

 

 

Светата колегия на кардиналите

Ватикана

06.09.2009

Въпреки че пристигна по-рано от уречения час, Мурани влезе в залата последен. Беше облечен в кардиналската си роба, символизираща властта на поста му и достойнствата на божиите доспехи.

Подземното помещение не беше много известно във Ватикана. Само няколко души имаха ключ за двете врати, през които се влизаше в него. През хилядолетията под Ватикана бе издълбан огромен, отчасти занемарен лабиринт, благодарение на който не беше трудно помещения като това да останат неизвестни за широката публика. Всъщност не беше трудно да съществуват и помещения, за които никой не знаеше.

Може би в целия свят нямаше по-усамотено помещение от това.

В аплиците по стените горяха свещи и хвърляха златни отблясъци по камъка и излъсканото дърво на дългата маса в центъра. Някой явно я беше почистил, щом са донесли свещниците. Дебел слой прах покриваше каменния под и паяжините в ъглите. Това място не се посещаваше от почистващия персонал. Помещението се използваше рядко и нито веднъж, откакто Мурани бе заел поста си.

Двадесет и тримата души около масата бяха членове на Обществото на Квирин. Не всички бяха тук и Мурани предположи, че някои не са в състояние да присъстват.

Дори кардинал Лоренцо Очето беше тук. Седеше начело на масата с всичките си регалии, толкова крехък и стар, че приличаше на добре облечен труп. Посочи празния стол от лявата си страна.

— Не, благодаря — каза Мурани. — Ако това е инквизиция, предпочитам да остана прав.

Останалите кардинали му хвърлиха изпепеляващи погледи.

— Твоята непристойност няма място тук — дрезгаво прошепна Очето.

— Всъщност непристойността никъде няма място — Мурани беше решил да бъде непокорен. — Именно затова е непристойност.

— Не си търси забавление за наша сметка — сгълча го Очето.

— Не се забавлявам — отвърна Мурани. — Ядосан съм. — Сложи ръце на гърба си и обиколи масата. Изгледа в очите всеки от присъстващите.

— Седни — заповяда Очето, но слабият му глас не успя да прозвучи властно.

— Не. — Мурани остана непокорно изправен в края на масата. — Този фарс ми дойде до гуша. Повече няма да го позволя.

— Ти ли няма да го позволиш? — изригна кардинал Якопо Рота. Беше в началото на петдесетте и се отличаваше с избухливостта си. Едрият мъж, който бе работил тежка работа на младини и можеше да го докаже с все още запазените си мускули, се надигна заплашително от мястото си вдясно от Очето.

— Да — спокойно рече Мурани. — Няма да позволя.

— Ти уби бедния Фенолио — каза Рота. — Ще отговаряш пред бог за това.

— Пред бог може би — отвърна Мурани, макар да не го вярваше. — Но не и пред вас.

— Значи признаваш? — попита Очето. — Признаваш, че си го убил?

— Нима смъртта на Фенолио е първата, извършена от Обществото на Квирин, за да защити безценните ви тайни? — остро попита Мурани.

— Не сме поръчвали смъртта му. Ние не убиваме — каза Емилио Срафа. Той беше едва на тридесет, най-младият и — според Мурани — най-невинният.

— Напротив — каза Мурани. — Убиваме. Просто ти още не си участвал.

Срафа погледна към останалите на масата, очаквайки някой да отрече тези думи. Никой не го стори. Никой дори не свали поглед от Мурани. Те знаеха.

— Онези, чийто живот сме наредили да се отнеме — започна Очето, — бяха…

— … хора, които сте нарочили за пречка пред онова, което сте искали — прекъсна го Мурани. Махна на стареца да задържи коментарите за себе си. — Оправдавайте се както си искате. Кажете, че сте убивали само неверници. Не ми пука. Убивали сте. И то често.

— Но ти си убил свещеник — обвини го Рота.

— Вашият скъпоценен папа беше пуснал Фенолио да ме следи — каза Мурани. — Докато вършех онова, което вас ви е страх да направите.

— Не се страхуваме от нищо — каза Очето.

— О, така ли било? Обяснете ми тогава защо отец Себастиан ръководи разкопките, а не аз?

Никой не можеше да му отговори.

Изпълнен до пръсване с енергия, гняв и чувство за мисия, Мурани закрачи отново около масата.

— Седите тук в тъмното като уплашени бабички, вместо да поемете контрол над Църквата.

— Не е наша работа… — започна Очето.

— Ваша работа е — със силен глас го прекъсна Мурани. — На кого другиго са поверени тайните, които пазите? Папата, когото избрахте, не е един от нас. Той не знаеше за Свещените текстове. Не знаеше какво се е случило с Едемската градина, преди да му кажете.

— Не успяхме да изберем един от нас — каза старият кардинал. — Нямаме достатъчно гласове в Светата колегия. Ние…

— Не искате да ви изкарват на светло — злобно рече Мурани. — Познавам ви. Бързате да се скриете в мрака като хлебарки.

— Винаги сме действали в сянка — заяви Очето. — От стотици години чрез десетки папи пазим тайните си.

— Вашите дела и вашите избори отслабиха Църквата — обвинително каза Мурани. — Не сте пазили тайните. А собствения си живот.

— Отиваш твърде далеч — намеси се Рота. — А сега или ще седнеш и ще чуеш какво имаме да кажем, или аз ще те накарам да седнеш.

— Не. — И когато онзи понечи да се изправи, Мурани удари с юмрук масата за потрес на всички присъстващи. — Сядай!

Тъмните очи на Рота проблеснаха непокорно и той остана както си беше, полустанал.

— Казах да седнеш — рече Мурани. — Ти трябва да ме изслушаш. Знаеш на какво съм способен. Помисли за Фенолио. Помисли в какво ме обвиняваш. Смяташ ли, че един труп повече ще има значение?

Рота седна намръщен.

Мурани стоеше с гръб към вратата, но бе застанал така, че да види, ако случайно тя се отвори. Събранието беше тайно, но той не знаеше дали някой от Обществото не се е изпуснал пред външен човек. Швейцарската гвардия винаги беше нащрек.

Нито едно място, колкото и тайно да е, не беше наистина безопасно.

— Докато си стояхте на сигурно във Ватикана и мърморехте като малки деца, аз работех. Бях във външния свят. Разчетох някои пасажи относно Свещените текстове.

Това ги свари неподготвени.

— Лъжеш — обвини го Очето.

— Не. Говоря самата истина. Петте инструмента ще отворят последната зала, където се пазят Свещените текстове — каза Мурани.

— Всички знаем това.

— Два от инструментите са у мен — каза Мурани.

Гласовете на кардиналите моментално изпълниха помещението. Очето вдигна ръце, за да ги накара да млъкнат. Мина време, докато отново се възцари ред.

Мурани изгледа мъжете пред себе си. Гордост и страх вибрираха в него като електрически ток. Никога досега не се бе осмелявал да говори толкова много и така открито. Никой не се беше осмелявал.

— Къде са инструментите? — попита Очето.

— На сигурно място — каза Мурани.

— Не ти принадлежат и не можеш да ги задържиш.

— Сега са у мен. Скоро ще получа и останалите. — Мурани бе убеден, че Лурдс ще използва звънеца и цимбала, за да намери другите инструменти, и ще отведе Галардо до тях. Нищо не можеше да застане срещу божията воля, а Мурани бе сигурен, че следва именно нея.

— Не знаеш какво правиш — каза Очето. — Ако инструментите са у теб, трябва да ни ги дадеш.

— Защо? За да ги заключите някъде и да се изгубят? Отново?

— Те не трябва да бъдат заедно. Всичко прочетено сочи, че бог е решил инструментите да бъдат отделно.

— Тогава защо не ги е унищожил? Защо ме е оставил да ги открия?

— Това е ерес — каза Рота.

— Това е божия промисъл — каза Мурани. — Аз съм неговата божествена сила, дошла да върне мощта на Църквата.

— Как смяташ да стане това? — попита Очето.

— Чрез силата на Свещените текстове.

Кардиналите запротестираха бурно. Мурани не им обърна внимание.

— Тези текстове веднъж вече са унищожили света — каза Очето. — А може би дори два пъти. Биха могли отново да го направят.

— Няма. Те ще помогнат да преправим света. Ще дадат сила на Църквата, каквато никога досега не е имала. — Мурани ги изгледа яростно. — Ще ги намеря. И вие не можете да ме спрете.

— Можем — каза Рота. — Не се самозабравяй.

Мурани се усмихна на едрия мъж.

— Швейцарските гвардейци ли имаш предвид?

Никой не проговори.

— Подбрани хора от гвардията ви вършат мръсната работа от стотици години — каза Мурани. — Едно убийство повече в името на Обществото на Квирин няма да е кой знае какво, нали?

— Няма да бъде убийство — каза Рота. — А справедливост.

— Никой от вас тук не е с чисти ръце — обвини ги Мурани. — Всички сте участвали в предателство или нечия смърт.

Срафа изглеждаше разтревожен. Беше по-слаб, отколкото бе сметнал Очето. Все още имаше съвест. Не бе предал всичко в божиите ръце.

— Няма да бъде убийство — каза Очето. — Не.

— Ще поръчате да ме убият — отвърна Мурани. — Нима това няма да бъде убийство?

— Не — каза Очето. — Ще бъде справедливо отнемане на живот, добро дело в името на Църквата…

— Може би. — Мурани закрачи към стария кардинал. — Но ще бъде и глупост, която ще унищожи и вас, и Църквата, която уж така обичате.

Очето се разтрепери и затвори очи. Мурани разбра, че старецът се страхува.

— И ще ви кажа защо. Записал съм имената ви. Записал съм делата ви. Имам документи, с които да ги докажа. Глупаво е да пазите свидетелства за такива неща. Прикрихте историята с Фенолио. Сега всички сте съучастници в това престъпление. Предал съм всичко това на човек, който ще изпрати неопровержимите доказателства на съответните власти и на пресата, ако с мен се случи нещо. Да не би да мислите, че Църквата ще може да се справи с подобен скандал след всичко, което се разчу през последните няколко години? Да не би да смятате, че папата или червените ви роби ще ви предпазят? — Всички ахнаха, потвърждавайки достоверността на информацията, за която беше платил. — Да, познавам тайните ви добре. И светът ще ги научи, ако с мен се случи нещо.

Ярост изпълни очите на Очето.

— Не можеш да направиш това, Мурани.

— Вече съм го направил — студено отвърна Мурани. — Ухапете ли ме, ще ви ухапя и аз. Само опитайте!

Настъпи пълна тишина.

— Ето как ще се справим с това — продължи Мурани със спокоен, убийствен тон. — Или оттук нататък ще стоите настрана от пътя ми, или ще ви унищожа.

— Побъркан човек — прошепна Очето.

— Не — възрази Мурани. — Човек с вяра и убеждение. Бог ми разкри какво трябва да се направи. И аз ще го сторя. Всички искаме тайните текстове. Но аз съм този, който няма да се спре пред нищо, за да се добере до тях.

Огледа насядалите около масата кардинали, след което решително им обърна гръб и тръгна към вратата.

Никой не го последва.

Извади фенерчето, с чиято помощ бе стигнал до залата, и пое обратно по подземния лабиринт. Сигурен беше, че Обществото на Квирин не е приключило с него, но сега имаше повече свобода за действие от когато и да било преди.

Страхуваха се от него. И нямаше да му пречат.

Всичко се развиваше според неговия — и на бог — план.

 

 

Ил дьо Гори

Дакар, Сенегал

06.09.2009

От палубата Лурдс видя стоящия на кея Исмаил Диоп. Разпозна го от снимките, които беше виждал по интернет.

Диоп беше чернокож и слаб, почти мършав. Според биографията му в интернет беше на седемдесет и няколко, но все още се занимаваше с африканска история и по-конкретно с търговията с роби в Атлантика. Публикуваше редовно, въпреки че се бе пенсионирал. Сега беше почетен професор в университета в Глазгоу.

Носеше бели къси панталони, жълто-кафява риза с отрязани ръкави и стара панамена шапка със закачени по нея риболовни блесни. Страните и брадичката му бяха покрити със сива четина.

Зад него се разкриваше живописен изглед към пристанището. Приличаше на пощенска картичка. Пироги и малки канута, пълни с туристи, тийнейджъри и рибари, пореха водите. Ярко оцветените къщи изпъкваха на синьото небе и белия пясък. Балдахини пазеха сянка на туристи и продавачи по плажа. Папая и палми растяха редом с лимони и пясъчни дървета. Лурдс ги познаваше от проучванията, които бе правил на острова.

Фериботът стигна до кея и Лурдс изчака корабът да спре, да завържат въжетата и да спуснат подвижния мост, след което стъпи на сушата. Лесли вървеше зад него, следвана от Гари и Наташа.

Диоп пристъпи напред. На лицето му се появи огромна усмивка и той протегна ръка.

— Професор Лурдс.

— Професор Диоп — поздрави в отговор Лурдс.

— Не — махна с ръка старецът. — Моля ви. Наричайте ме Исмаил.

— Прочута фраза — отбеляза с усмивка Лурдс^[1].

— Да, наистина. Чувал съм я и преди, вярвайте ми. — Гласът на стария професор беше мек и мелодичен, със съвсем слаб намек за британски акцент.

Лурдс представи спътниците и Диоп се ръкува и с тях.

— Тази жега и влага правят разговорите навън непоносими — каза той. — Позволих си да запазя стая в една таверна, ако нямате нищо против.

— Студена бира? — обади се Гари, докато бършеше лицето си с кърпа. — Навит съм.

Диоп се разсмя.

— Е, да вървим тогава. Съвсем наблизо е. Островът не е голям.

Лурдс вървеше след Диоп по тясната уличка, оградена с храсти и бугенвилии. Ярките пурпурни, червени и жълти цветя придаваха празничен вид на района. Към тях се прибавяха и цветовете на едно мангово дърво, а сянката беше жадувано избавление от убийствените лъчи на слънцето.

— Прекрасно е — каза Лесли.

— Така е — съгласи се Диоп. — През цялата година имаме цветя. Но се боя, че същото се отнася и за жегата.

В края на уличката стигнаха до голяма розова постройка с широки стълбища, които се виеха едно към друго. Между тях имаше голяма дървена врата, над която бе кацнал малък балкон.

— Това ли е робската къща? — попита Гари и спря, за да я заснеме.

— Да. — Диоп зачака търпеливо. — Французите я наричали Malson d’Esclaves. Къщата на робите. Те минавали през вратата долу, която наричали Вратата, от която няма връщане и чакали оковани вътре, докато не бъдат продадени.

— Мрачна картина — намръщи се Гари и прибра камерата.

— Много мрачна. Ако стените можеха да говорят, щяха да ви напълнят главите с ужаси, сигурен съм. — Диоп впери поглед в сградата. — И въпреки това, ако не беше търговията с роби, никой нямаше да сметне този район за достатъчно важен, че да заслужава внимание. Голяма част от информацията, с която разполагаме сега, щеше да бъде изгубена. — Той помълча. — Включително и тази, за която вие сте тук, Томас.

— Винаги е вълнуващо да се види как костите на историята се запазват, щом се намеси чувството за вина — отбеляза Лурдс.

— И колко бързо се забравя истината за нея — каза Диоп. Кимна към играещите на откритото пространство деца. — Тукашните младежи познават историята, но за добро или зло, тя съществува като нещо отделно от тях. Няма истинско влияние върху живота им.

— Освен факта, че могат да правят пари от туризъм — обади се Наташа.

Лурдс я изгледа мрачно, мислейки си, че е престъпила рамките на любезността.

— Същото е и в моята страна — каза Наташа. — Западняците идват в Москва и искат да видят къде са живели комунистите и къде е била централата на КГБ. Сякаш това е някакъв декор за филм, а не въпрос на живот и смърт в Русия в течение на почти цял век.

— Прекаляват с Джеймс Бонд, предполагам — усмихна се Диоп.

— И то много — съгласи се Наташа. — Не желаем да се превръщаме в стереотип, но понякога ми се струва, че в крайна сметка приемаме образа на аутсайдери. Особено в очите на Запада. Като че ли същото се отнася и за тази къща.

Диоп кимна.

— Може би сте права.

Сервираха бирата в бутилки, покрити с лед, който веднага започна да се топи. Дебели ледени бучки запушиха гърлата им, но само за кратко.

Лурдс махна парчето лед и пи жадно.

— На ваше място не бих бързал толкова — каза Диоп.

Лурдс понечи да попита стария професор какво има предвид, но острата болка едва не пръсна главата му. Затвори очи и изчака да отмине.

— Ох. Ясно. За в бъдеще няма да бъда толкова припрян.

Диоп се засмя меко.

— Избрах това място, защото бирата е студена, а кухнята — отлична. Не знаех дали сте имали време да хапнете.

— Не — каза Лесли. — Направо умирам от глад.

— Тогава да поговорим, докато се храним — предложи Диоп. — Да спазим традицията? Да разделим хляба между приятели?

Всички се съгласиха.

Докато отпиваше — вече по-предпазливо — от бирата си, Лурдс забеляза, че Наташа се е настанила с гръб към стената. Постоянно беше нащрек. Досущ като стрелец от някой уестърн — помисли си той.

Таверната беше малка. Дъските на пода носеха белезите от десетки години употреба и злоупотреба. Масите и столовете не си съответстваха. Вентилаторите с плетени перки бавно се въртяха над главите им, но едва раздвижваха плътния въздух. Бугенвилиите висяха от керамични саксии и сандъчета. Ярките им цветове изпълваха въздуха с аромат.

Диоп повика младата сервитьорка и бързо поръча на френски. Лурдс почти не обърна внимание, тъй като в момента отваряше на своя джобен компютър файла, в който бе записал въпросите, които искаше да зададе на професора.

Сервитьорката донесе втора партида бири и бързо изчезна нанякъде.

Диоп свали шапката си и я метна към закачалката на стената. Тя полетя елегантно и кацна на място.

— Добро мятане — поздрави Гари.

— Или много ви бива с този номер, или това ви е любимо място — отбеляза Лурдс.

— Любимо място. — Диоп прокара дългите си пръсти по бръснатата си глава. — А с тази шапка сме заедно от години. — Помълча и погледна към Лурдс. — Много съжалявам за случилото се с професор Хапаева.

— Познавахте ли я? — жадно попита Наташа.

— Не. Само си разменихме няколко имейла преди края.

— Сестра ми е.

— Моите съболезнования.

— Благодаря. — Наташа се наведе леко напред. — Не зная какво точно ви е казал професор Лурдс за причината да сме тук.

— Каза, че търсите повече информация за цимбала, върху който работеше сестра ви.

— А аз съм дошла и за да открия убийците й — каза Наташа, извади личната си карта и я остави на масата.

Диоп бързо се пресегна и я затвори.

— Тук не е място за размахване на значки. Много от местните жители се занимават с полулегален бизнес. И доста от тях не желаят да си имат вземане-даване с представители на властта. Разбирате ли ме?

Наташа кимна, но Лурдс остана с впечатлението, че тя знаеше предварително какво рискува. Рускинята прибра картата си.

— Докато сте тук, най-добре ще е да забравите, че сте от полицията — сериозно каза Диоп. — На континента това може да предизвика смъртта ви. А тук може да стане и по-лошо.