Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Томас Лурдс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Atlantis Code, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Чарлз Броко

Заглавие: Кодът на Атлантида

Преводач: Венцислав Божилов

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: Роман

Националност: Американска

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-585-999-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3216

История

  1. — Добавяне

10.

Москва, Русия

21.08.2009

Лурдс седеше на перваза и гледаше през прозореца към магазинчето на ъгъла, в което беше влязла Наташа Сафарова. Едва я различаваше през прашния прозорец как говори по телефона.

— На кого ли се обажда? — попита Лесли.

— Не зная.

— Може би звъни в полицията. Ако е така, ще ни арестуват.

— Ако искаше, вече да го е направила — възрази Лурдс.

— Тя има оръжие — добави Гари. — И показа, че няма нищо против да го използва.

Лесли се намръщи към оператора.

— Просто си разсъждавам. И това не е някаква новина, която чуваш по телевизията.

— Според мен се опитва да разбере кого е убила — каза Лурдс. — Полицията вече може да е идентифицирала мъртвеца. Да се надяваме, че всички ще бъдат вкарани зад решетките.

— Но ние пак ще си останем тук.

— Не непременно — каза Лурдс. — Винаги има и други начини да влезеш и да излезеш от някоя страна.

Отиде до раницата си, извади сателитния си телефон и набра някакъв номер, който беше запомнил наизуст.

Наташа стоеше при телефона в магазинчето. Прозорецът до нея гледаше към сградата, в която бе оставила Лурдс и приятелите му. Погледна нагоре към апартамента и й се стори, че различава нечий силует до прозореца.

Намръщи се с отвращение. Аматьори.

Слаба жена и три деца с хлътнали очи влязоха в магазина точно когато шефът на Наташа вдигна.

— Черновски — енергично каза той.

— Наташа Сафарова е. Трябва да поговорим.

За момент настъпи мрачна и отблъскваща тишина. Наташа не обичаше да ядосва Черновски. А още повече мразеше да го разочарова.

Иван Черновски имаше дългогодишен опит в московската полиция. Той бе един от онези, които преживяха падането на комунизма и запазиха работата си. Това означаваше много. Доста полицаи се бяха свързали с престъпниците, с които доскоро се преследваха и стреляха по улиците. Черновски беше останал верен на дълга си.

Освен това гарантираше за Наташа и я прикриваше — когато имаше основания за това. Тя невинаги играеше според правилата или духа на закона. Силата и привилегиите все още господстваха в Москва, може би дори повече от всякога. Наташа не позволяваше нито на едното, нито на другото да й се изпречват на пътя.

— За какво да говорим? — студено попита Черновски. — За мъжа, когото уби на улицата преди малко повече от час ли? Или за нещо друго?

Наташа не отговори. Опъваше се на началниците всеки път, когато можеше. И двамата го знаеха. Но в крайна сметка постигаше онова, което се искаше от нея.

— Имам следа към убийците на сестра ми.

— Каква следа?

— Засега не искам да казвам — отвърна Наташа, докато наблюдаваше пешеходците отвън.

— С професора ли си? — Зашумоляха хартии. — С Томас Лурдс? Американецът?

Наташа се поколеба само за миг.

— Да.

— Той добре ли е?

— Да.

Изскърца стол.

— Казвай какво става.

— Не зная. Поне не всички подробности. Професор Лурдс е свързан със смъртта на сестра ми.

Черновски въздъхна.

— Явно не е виновникът, щом още е жив.

— Хората, които убиха Юлия, сега търсят него.

— За да го убият ли?

— Не мисля. Засега не изглеждат готови да го убият на място. Но не ми се вярва, че ще бъдат толкова придирчиви към англичаните с него.

— А. — Отново зашумоляха хартии. — Английският телевизионен екип.

— Да.

— Защо ми се обаждаш, Наташа?

— Сестра ми е оставила на професор Лурдс информация за проекта, по който работеше.

— За цимбала ли?

— Да.

— Защо го е направила? — попита Черновски.

— Защото е смятала, че той е в състояние да разчете надписа върху него.

— Само той и никой друг ли? В Москва има доста професори.

— Юлия вярваше в него — каза Наташа.

— А ти вярваш ли?

Наташа се поколеба.

— Не зная. Има обаче и друг предмет, който е бил откраднат от Лурдс и англичаните.

— Какъв предмет?

— Звънец.

Слабата жена поведе децата си през магазина. Едно от момченцата изостана при щанда с хляб. Беше на не повече от шест години, тънко като пръчка. Погледът му не се откъсваше от сладкишите зад витрината.

— Какъв звънец? — попита Черновски.

— Също толкова загадъчен, колкото и цимбалът, върху който работеше Юлия — отвърна Наташа.

Черновски помълча известно време.

— Явно за някого тези музикални инструменти не са чак толкова загадъчни.

— Същото смята и Лурдс.

— Какво смяташ да правиш?

— Да ида с него. Юлия е поддържала контакт с някакъв професор по антропология в Лайпциг. Лурдс смята да замине натам.

— Да изведеш от страната търсен за разпит по случай на убийство си е цяла магия — каза Черновски. — Дори и да не беше полицейски служител, който е не по-малко търсен.

— Зная.

— Не мога да ти помогна, Наташа.

— Не искам помощ. — Ако смяташе, че той е в състояние, да й помогне, щеше да го помоли.

— Тогава защо се обаждаш?

— Защото се чувствам длъжна да го направя. Най-малкото от уважение. И защото се нуждая от информация сега, а може би ще ми потрябва и по-късно. — Ако не беше съдействието, което би могъл да й осигури Черновски, отдавна да е прекратила разговора.

И двамата го знаеха.

— Благодаря — рече Черновски. — Какво ти е нужно?

— Идентифицирахте ли мъжа, когото застрелях?

— Още не. Но предполагам, че скоро ще разберем кой е. Хората му се опитаха да приберат тялото. Успяха да се измъкнат, но им се наложи да изоставят трупа. Отделът за съдебна медицина се занимава с него.

Наташа въздъхна. Беше се надявала на идентификация по пръстови отпечатъци. Това би било най-добрият вариант — за разлика от съдебната медицина. Дори американците не можеха да се похвалят с високотехнологични уреди и инструменти като онези в „От местопрестъплението“.

— Мобилният ти телефон у теб ли е? — попита Черновски.

— Не. — Напомняше й, че могат да я открият чрез GPS. — Ще се обаждам, когато мога.

— От Лайпциг?

— При възможност.

— Много внимавай, Наташа — посъветва я Черновски. — Убийците на Юлия са професионалисти.

— Зная. Но аз съм свикнала да си имам работа с професионалисти. Напоследък московските престъпници са много опасни.

— Само че тях можеш да ги разбереш. Знаеш доколко са склонни да рискуват. В този случай нямаш представа какви са залозите. С тези хора… — Черновски пое дълбоко дъх. — Вече не би трябвало да са тук, Наташа. Трябва да са напуснали страната.

— Но не са го направили — каза Наташа. — И това ще бъде последната им грешка.

— Гледай да не бъде твоята последна — сгълча я Черновски.

— Ще гледам.

— Поддържай връзка, Наташа. Ще ти помагам, доколкото мога. Сестра ти беше хубав човек. Също като теб. Пази се.

Наташа му благодари, сбогува се и затвори.

Майката обиколи магазина и приключи с оскъдния си избор. Наташа затършува из джобовете си и намери малко пари. Отиде до момчето с гладните очи. Помнеше времената, когато двете с Юлия трябваше да се лишават от толкова много неща. Едва когато порасна, осъзна всички жертви, които по-голямата й сестра беше правила за нея.

— Дай това на мама — каза Наташа и пъхна парите в ръката на момчето. — Разбра ли?

Момчето кимна.

Майката я видя да говори със сина й и се разтревожи. Случваше се деца да изчезват от московските улици, за да не се появят никога повече. Носеха се слухове и полуистини за черен пазар на органи и доставчици, които отвличали деца и младежи и ги откарвали на Запад, за да ги разфасоват.

Наташа веднага излезе. Щеше да изплаши майката още повече, ако й покажеше полицейската си значка. Русия бе трудно и тъжно място за живеене напоследък.

И нещата се влошаваха още повече без Юлия.

 

 

— „Изумителни антики Данилович“ — изрече самоуверен глас на английски и повтори името на руски и френски. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Йосиф — поздрави Лурдс.

— Томас! — От делови гласът на Йосиф Данилович тутакси стана възторжен. Говореше на английски, защото ценеше богатството на езика. — Как си, стари приятелю? От много време не съм те виждал.

Докато работеше върху различни ръкописи с миниатюри от Русия, Лурдс бе попаднал на няколко тома, чиято автентичност му се струваше съмнителна. От лингвистична гледна точка никой от тях не излизаше радикално от канона, но си струваше да се знае кое е истинско и кое — фалшификат.

Лурдс бе попаднал на Данилович по време на едни свои проучвания в Одеса, където се намираха някои от ръкописите. Оказа се, че Данилович беше продал три от тях на американски и британски университети.

По време на дългите вечери, гарнирани с безброй истории и някоя и друга лъжа за цвят, двамата се бяха сприятелили. Данилович дори призна, че е изтъргувал фалшификатите. В края на краищата, бе обяснил той, основната цел на антикваря е да направи всичко възможно клиентът да остане доволен от новата си придобивка. А това не означава непременно, че придобивката трябва да е автентична.

Данилович беше фин мошеник. Никога не бе обирал някого под дулото на оръжие, макар да имаше вземане-даване с някои типове, които го правеха. По необходимост, както бе побързал да обясни. Лурдс обаче знаеше, че и никога не пропуска да излезе на печалба.

— Добре съм — каза той.

Погледна през прозореца — Наташа продължаваше да говори по телефона. След обичайната размяна на любезности Лурдс премина по същество.

— В известно затруднение съм, Йосиф.

— О? — Гласът на Данилович веднага стана загрижен. — Никога не съм чувал да си попадал в каша, Томас.

— Не съм я забъркал аз, уверявам те. Но въпреки всичко си остава каша.

— Ако мога да ти помогна по някакъв начин, просто кажи.

— В момента съм в Москва — каза Лурдс. — И трябва да напусна страната незабелязано.

Последва съвсем кратка пауза.

— Полицията ли те търси?

— Да. Но и други хора, които ме тревожат повече. Не зная дали са се отказали или не.

— Дай ми около час. Ще се оправиш ли дотогава? Имаш ли нужда от нещо?

Лурдс беше трогнат от загрижеността на дребния човек. Случваше се пътищата им да се засичат през годините, но истински приятелските моменти помежду им бяха редки. Въпреки това и двамата споделяха обща страст по историята, с каквато малцина можеха да се похвалят.

— Не. Добре сме — каза Лурдс.

— Хубаво. Дай ми телефона си и ще ти се обадя, когато всичко е готово.

Лурдс му даде номера.

— Ще ти пратя малко картинки по имейла — добави той.

— На какво?

— На едни неща, за които бих искал да поразпиташ дискретно тук-там. — След като Данилович правеше толкова неща за тях, трябваше да му даде информацията. Внезапно си даде сметка до каква степен е затруднен, за да му се довери, но беше и изненадан от отзивчивостта му.

— Какви неща?

Лурдс гледаше как Наташа затваря телефона и излиза от магазина. Огледа улицата и я пресече на път към жилищния блок.

— Ще ти обясня, когато се видим. Междувременно, ако успееш да научиш каквото и да е за тези неща, ще ти бъда благодарен.

— Пази се, приятелю. С нетърпение очаквам да те видя.

Лурдс се сбогува и затвори.

— Значи можеш просто да се обадиш на някого и да ни измъкнеш от Москва? Не е истина! — възкликна Гари.

Лурдс погледна младежа. Гари беше поразен. Лесли бе повдигнала изненадано вежди.

— Надявам се — отвърна Лурдс. — Но остава да се провери на практика.

На вратата се почука.

Лурдс вдигна очи от монитора. Беше 22:23. Вече почти не се надяваше, че Данилович ще удържи на думата си.

Гари дремеше в един стол с комикс на гърди. Лесли седеше до Лурдс — не се бе отделяла от него почти през цялото време. Работеше на своя лаптоп, докато той претърсваше интернет за връзките, които се споменаваха в бележките на Юлия.

Наташа отиде до затуления прозорец и погледна надолу към улицата. Ръката й изчезна под якето й и се появи с пистолет.

Устата на Лурдс пресъхна, докато затваряше компютъра.

Наташа опря гръб в стената до вратата. Държеше пистолета с двете си ръце.

— Кой е? — попита на руски тя.

— Казвам се Плеве. Йосиф Данилович ме праща.

Напрежението на Лурдс се засили. Усети бесните удари на сърцето си. Лесли докосна ръката му, докато той се изправяше.

— Сам ли си? — попита Наташа.

— Сам съм — отвърна Плеве.

— Ако не си, ще застрелям и теб, и онези зад теб — предупреди Наташа. Отвори вратата и със същото движение насочи пистолета напред.

На прага стоеше прегърбен възрастен мъж. Беше облечен в оръфано палто до коленете и държеше шапка в ръцете си.

— Определено предпочитам да не ме застрелват — каза Плеве на руски.

С едната си ръка Наташа го дръпна навътре. Мъжът се препъна и едва не падна. Тя се извъртя с лекота. Държеше пистолета близко до тялото си, за да не й го отмъкнат лесно.

— Стани — нареди Наташа. Беше преминала на английски. Лурдс предположи, че го прави заради незнаещите руски англичани.

— Разбира се. — Старецът се изправи леко и почти нехайно. Сякаш да го дърпат в разни стаи посред нощ под дулото на пистолет беше нещо обичайно за него.

Наташа чакаше до него. Беше застанала така, че тялото му да се намира между пистолета и изхода. След като никой не се опита да разбие вратата, тя свали оръжието си. Но не го прибра. Кимна.

— Мога ли да запаля? — попита Плеве.

— Разбира се — отвърна Наташа.

Старецът извади пакет цигари и запали. Дръпна си дълбоко, издиша и прогони дима с ръка.

— Закъсня — рече Наташа.

Плеве се ухили.

— Напоследък вашите са много добри в залавянето на хора, които се опитват да заобиколят закона. В затворите могат да бъдат ужасно взискателни. А и може би Йосиф е надценил способностите ми.

— Не за измъкването ни от Русия, надявам се — каза Наташа.

— Това го мога — отвърна Плеве.

Няколко минути по-късно Лурдс тръгна след стареца. Лесли го следваше плътно. Наташа вървеше последна.

Слязоха долу и прекосиха улицата до съседната пряка. Десетгодишният ЗИЛ на Плеве ги очакваше в сенките. Старецът отвори театрално вратата за Лесли и Лурдс.

Наташа отказа предложението да седне отзад, а заобиколи колата и седна на мястото до шофьора. Едва сега Лурдс забеляза, че осветлението не се беше включило. Явно Плеве изпипваше нещата.

След като всички се настаниха, Плеве се качи зад волана. Чак когато потеглиха, Лурдс си позволи да издиша с облекчение.

Никой не проговори, докато Плеве ги извеждаше извън Москва. Старецът държеше волана с едната си ръка, а с другата палеше цигара от цигара. По всичко личеше, че не е толкова уверен, че ще се справи с прехвърлянето, колкото се опитваше да се покаже.

Обясни им, че пътуването може да продължи почти двадесет часа, ако карат направо и спират само за да заредят и да посетят тоалетната. Лурдс не се изненада, когато усети колко е уморен всъщност. Част от умората му обаче се дължеше на факта, че няма какво да прави.

Поспа известно време.

— Защо мислите, че сестра ми се е свързала с Института „Макс Планк“? — попита Наташа. Очите й горяха. Не беше почивала от убийството на Юлия. Наблюдаваше внимателно Лурдс. Той се беше събудил само преди няколко минути.

— Смятала е, че цимбалът вероятно е бил донесен в Русия, или тогавашната Рус, от хазарите.

— Кои са те?

— Историците спорят за произхода им — каза Лурдс. — Някои специалисти ги свързват с изгубените племена на Израил, които се пръснали след унищожаването на държавата. Днес повечето смятат, че хазарите са тюрки. Знам нещичко за тях, защото съм писал няколко монографии върху уйгурския език.

Наташа не каза нищо. Знаеше, че Юлия ценеше много високо Лурдс. Но знаеше също, че няма достатъчно познания по тези въпроси, за да разбере дали той говори истината, или си измисля на момента. Затова го следеше за някакъв знак, че лъже. В това отношение беше много добра.

— Били са част от хунската култура — продължи Лурдс. — Организирали са се на кланове и са обикаляли света, за да търгуват. Дори името им е свързано с това. Името „хазар“ е свързано с тюркския глагол гезер, който буквално може да се преведе като „скитам“. Били са просто чергари.

— Сестра ми беше археоложка. — Наташа усети колебанието в гласа си, когато говореше за Юлия в минало време. — Познаваше историята. А вие откъде знаете толкова много?

Лурдс отпи от бутилката си вода.

— Лингвистиката и археологията имат доста допирни точки. Припокриването им зависи от дълбочината на проучванията на езиковеда или археолога. В това отношение нито аз, нито Юлия сме правили компромиси. Непрекъснато се учихме. Всеки ден е школа.

Наташа мълчаливо се съгласи. Не си спомняше сестра си без дебела книга по някоя вехта тема подръка.

— Сигурен ли сте, че хазарите не са създателите на звънеца? — попита тя.

— Доста сигурен. Юлия също е смятала така. Според нея хазарите са го взели от йоруба.

— Къде живеят те?

— В Западна Африка.

— Западна Африка е голям район.

— Зная. Именно затова отиваме в Института „Макс Планк“. Тя е искала да се запознае с някои от проучванията им.

Това изненада Наташа.

— Значи Юлия е смятала да пътува до Лайпциг?

— Така е написала в бележките си. Искала е при възможност да ида с нея, за да й помагам с преводите.

— Но защо в Лайпциг? Не е ли по-просто да отиде в Западна Африка?

— Документите, които е искала да види, вече не се намират в Западна Африка, а се пазят в Лайпциг. Институтът „Макс Планк“ продължава да прави много проучвания върху историята на робството и изчезналите африкански култури.

— Нима в Западна Африка нямат музеи? Или други места, където да пазят разни изсъхнали прашни документи?

Лурдс се усмихна.

— Разбира се, че имат — рече той и отново отпи глътка вода. — Но нямат възможността да държат цялата си история там. Много от материалните артефакти, които разказват тази история, липсват.

По начина, по който присви очите си и се почеса по брадата, Наташа разбра, че професорът се мъчи да подреди мислите си. Едва сега осъзна, че външността му е наистина поразителна. Съмняваше се, че сестра й го е харесвала само заради ума му, колкото и впечатляващ да беше той. Естествено, верността на Юлия към съпруга й бе извън всякакви съмнения.

— Когато културите се унищожават или заробват, както е станало със западноафриканските народи, историята им се разпилява, губи се, а понякога се и пренаписва — каза Лурдс. — Музеите в Западна Африка — в Бенин, Нигерия, Сенегал и останалите дванадесет признати страни в района — пазят само малка част от онова, което е съществувало някога.

— А останалото е било унищожено?

— Унищожено или изгубено. Продадено и откраднато. Но най-вече изгубено. Не всичко обаче. Много народи в района запазват културата си чрез устна традиция. С разкази, които се предават от поколение на поколение. За жалост много е изчезнало завинаги. Отделни артефакти от културната традиция на района обаче са запазени от колекционери. Голяма част от тях се намира в частни колекции и музеи по цял свят. Никога не знаеш къде какво може да излезе. Също като цимбала.

— Не казахте защо Юлия е смятала, че хазарите са отнесли цимбала на север в Русия — посочи Наташа.

Лурдс извади компютъра си и бързо зачатка по клавиатурата. На екрана веднага се появи изображение на някакви стари на вид монети.

— Какво е това? — Наташа откри, че интересът й се засилва.

— Тези монети са били открити по същото време, по което е бил намерен и цимбалът — каза Лурдс. — Произхождат от един и същи обект. От стратиграфските данни излиза, че са били оставени по едно и също време.

— „Оставени“?

— Това е предположението на Юлия. Според дневника на разкопките цимбалът и монетите са били намерени заедно.

— Но защо е трябвало да бъдат оставяни?

— Може само да се гадае, но лично аз съм съгласен с предположението на Юлия. Който и да ги е оставил, явно се е опитвал да ги скрие, за да не бъдат отнети.

Наташа се замисли над думите му. Интригуваше я възможността цимбалът да е бил издирван преди стотици години — както се издирваше и сега. Но кой би могъл да знае за нещо, изгубено толкова отдавна? Кой може да си спомня през огромната пропаст на годините и да продължава търсенето до днес?

— Именно тези монети са убедили Юлия, че хазарите са донесли цимбала в Рус — продължи Лурдс. — Наричат се ярмаци. Хазарите са ги секли. Те са толкова еднотипни и характерни, че са били в обръщение в цяла Рус, Европа и Китай.

Наташа се вгледа в монетите на екрана. От едната страна имаше изобразен лежащ в носилка мъж. Юлия бе направила снимки и на реверса. Там имаше постройка, която приличаше на храм или може би на зала за събрания.

— Значи отиваме в Лайпциг, за да разберем защо хазарите са отнесли цимбала в Рус? — попита Лесли, която се бе събудила по време на разговора.

— Не точно — отвърна Лурдс. — Отиваме да търсим документи за цимбала. Поне част от надписите върху предмета са на йоруба и се надявам да намерим някаква следа за неговия произход. Да открием как и защо са се забъркали и хазарите, би било допълнителен бонус.