Ъруин Шоу
Младите лъвове (38)

Глава тридесет и осма

Когато камионите стигнаха до разтворената врата, войниците в тях неволно притихнаха. Наоколо вонеше ужасно, а при входа и зад телените мрежи се търкаляха няколко трупа. След минута хилядите човешки плашила в изпокъсана раирана униформа се разляха като огромен поток около камионите и джипа на капитан Грийн.

Тълпата не вдигаше почти никакъв шум. Мнозина плачеха, други се опитваха да се усмихват, макар че по израза на техните мъртвешки лица и дълбоко хлътнали очи трудно можеше да се разбере кой плаче и кой се смее. Изглеждаше, че преживяната трагедия беше лишила тия мъже от способността да изразяват чувствата си по човешки; тя бе оставила в душите им само животинско отчаяние и по-сложните прояви на радост и скръб бяха вече нещо непознато за тяхното съзнание. Майкъл откриваше тук-таме хора, които сякаш се усмихваха, но за това можеше да се съди по-скоро по интуиция.

Освободените лагеристи почти не говореха. Само опипваха с пръсти ту металните части на машините, ту униформите на войниците, ту цевите на карабините, сякаш това боязливо докосване им откриваше единствения път към тая нова и зашеметяваща действителност.

Грийн заповяда машините да останат по местата си под охрана и поведе бавно ротата сред тълпата освободени затворници към двора на лагера.

Следвайки капитана по петите, Майкъл и Ноа влязоха в първата барака. Вратата беше разкъртена и повечето прозорци висяха отворени на пантите си, но въпреки това вонята в помещението беше нетърпима. В полумрака, през който тук-таме се мъчеха да си пробият път лъчите на пролетното слънце, Майкъл различи смътните очертания на някакви човешки скелети. Най-ужасното беше, че сред тези купища грохнали хора все още имаше искрица живот: немощно се размахваше ръка, гледаха горящи очи, кривяха се в гримаса устни върху изпити лица, които сякаш преди много дни бяха познали смъртта. От камарата парцали и кости в дъното на бараката се отдели фигура и запълзя по ръце и крака към изхода. Някакъв човек се изправи на крака и като робот запристъпя към Грийн. Майкъл забеляза, че нещастникът се опитва да се усмихне и да протегне ръка в немощен и комичен жест на приветствие. Преди обаче да стигне до капитана, той рухна на пода и остана така, с протегната ръка. Майкъл се наведе над него и откри, че е мъртъв.

„Центърът на вселената — обади се настойчиво някакъв безумен глас в душата на Майкъл, все още наведен над човека, който беше умрял така леко и тихо пред неговите очи. — Ето че попаднах в центъра на вселената. В самата сърцевина на вселената!“

Мъртвецът, който лежеше с протегната ръка, беше шест стъпки на ръст. Беше съвсем гол и костите се очертаваха ясно под кожата му. Тежеше не повече от седемдесет и пет фунта и понеже по него нямаше обичайната плът, която придава обем на тялото, изглеждаше неестествено удължен и висок.

В двора се разнесоха изстрели и Грийн, последван от Майкъл и Ноа, излезе от бараката. Тридесет и двамата войници от лагерната охрана, които се бяха барикадирали в каменната сграда с крематориумите, се бяха предали след появата на американците и Крейн бе направил опит да ги разстреля. Дори беше успял да рани двама от тях, докато Хулиан успее да измъкне карабината от ръцете му. Единият от ранените пазачи седеше на земята, плачеше и държеше корема си с ръце, по които се стичаха тънки струйки кръв. Човекът беше необикновено дебел, с възглавнички от тлъстина на тила и приличаше на разглезено розовобузесто дете, което се оплаква на своята бавачка.

Крейн дишаше тежко и въртеше очи като обезумял; двама войници го държаха здраво за ръцете. Когато Грийн заповяда да отведат под охрана пазачите в административната сграда, Крейн внезапно се хвърли напред и ритна ранения дебелак. Човекът заплака още по-високо. Необходими бяха четири души, за да го отнесат в постройката.

Грийн можеше да направи много малко за освободените лагеристи. Все пак той настани щаба си в кабинета на коменданта и издаде редица ясни, прости заповеди, сякаш за един капитан от американската армия беше съвсем естествено явление да попадне в средата на тоя хаотичен свят и да се заеме да установи незабавно порядък. Изпрати веднага джипа си да поиска медицинско-санитарна част и камион с продоволствени дажби; нареди да свалят от машините всичките провизии на ротата и да ги складират под охрана в административната сграда, като разреши да се дадат малки дажби само на най-изтощените лагеристи, които специална команда издирваше в бараките; накрая събра немските пазачи в едната страна на хола, недалеч от собствения си кабинет, където не бяха заплашени от поголовно избиване.

Майкъл, който заедно с Ноа изпълняваше службата на ординарец при Грийн, чу един от германците да се оплаква на хубав английски език на Пфайфър, който го пазеше с карабина в ръце. Човекът твърдеше, че фолксщурмоваците били на служба само от седмица, че не били сторили никакво зло на лагеристите и че есесовците, които прекарали тука няколко години и носели отговорност за всички инквизиции в концлагера, се измъкнали съвсем безнаказано и в този час навярно пиели портокалов сок в някой американски пленнически лагер. В оплакването на нещастния фолксщурмовак имаше голяма доза истина, но Пфайфър се задоволи да отговори:

— Затваряй си устата, докато не съм я запушил с крака си!

Освободените затворници имаха свой комитет, тайно създаден преди седмица за управление на лагера. Грийн повика председателя на комитета — възнисък слаб човек на около петдесет години, който говореше твърде правилно английски, но с особен акцент. Казваше се Золум и до войната бе работил в албанската дипломатическа служба. Той обясни на Грийн, че в лагера се намирал от три и половина години. Албанецът беше съвсем плешив, имаше малки черни очи и лицето му беше запазило част от нормалната си пълнота. Имаше властен вид и оказа голяма помощ на Грийн при образуване на работни команди от по-здравите лагеристи, чиято задача беше да изнесат от бараките умрелите и да съберат на едно място всички болни, като ги разделят на три групи: умиращи, в тежко положение и вън от опасност. По заповед на Грийн храна от малките запаси на ротата и от почти празните складове на лагера щеше да се дава само на ония, които се намираха в тежко състояние. Умиращите просто бяха поставени един до друг пред бараките, като им се позволяваше да се разделят спокойно с живота с утехата, че могат още веднъж да се порадват на слънчевите лъчи и да подишат свежия пролетен въздух.

Така протече първият ден и Майкъл, който виждаше как Грийн просто и спокойно започваше да въдворява ред в лагера неволно изпита огромно уважение към слабичкия и стеснителен дребен капитан с пискливия момински глас. Внезапно бе открил, че в съзнанието на Грийн и най-трудните въпроси могат да бъдат разрешени. Очевидно според капитана всичко — дори най-дълбоката поквара и най-черното отчаяние, които бяха настъпили след края на немския „златен век“ — можеше да се излекува чрез практичния разсъдък и енергията на честния човек. Наблюдавайки как капитанът дава своите кратки и смислени разпореждания на албанеца, на сержант Хулиан, на поляци и руснаци, на евреи и на немски комунисти, Майкъл схвана, че Грийн нито за миг не мисли, че върши нещо необикновено, нещо, което не би направил който и да било друг питомец от школата за офицери във Форт Бенинг.

Грийн работеше спокойно, деловито и съставяше разписание на нарядите, сякаш се намираше в ротната си канцелария в Джорджия. „Добре, че не постъпих в офицерската школа, — помисли си Майкъл. — Ако бях на мястото на Грийн, сигурно щях да се отчая и нямаше да съм годен за нищо!“. Грийн обаче не се отчайваше. Напротив, с приближаване на вечерта неговият глас, в който не се долавяше съчувствие към никого, стана още по-твърд, рязък и безстрастен.

Майкъл наблюдаваше внимателно и Ноа. Както преди, неговото лице беше замислено и изразяваше хладна сдържаност. Сякаш Ноа не искаше да се раздели с този израз, както човек не желае да се раздели с парче скъп плат, купен с последните спестявания. Ноа промени изражението си само веднъж, когато заедно с Майкъл трябваше да мине покрай групата на безнадеждните случаи. „Ето, сега ще се случи нещо“ — помисли си Майкъл, като наблюдаваше под око приятеля си. Ноа втренчи поглед в изтощените, костеливи и покрити с язви полуголи и умиращи хора и лицето му се сгърчи от болка. Но това трая само миг. Той притвори очи, избърса уста с опакото на ръката си и като впери поглед пред себе си, каза:

— Да вървим. За какво се спираме?

Когато се върнаха в кабинета на коменданта, при капитана бяха довели някакъв човек, който приличаше на истински старец. Беше съвсем сгърбен, а дългите му жълтеникави ръце бяха толкова слаби, че изглеждаха прозрачни. Разбира се, трудно бе да се съди по външността му за годините, защото почти всички в лагера приличаха на старци или на хора без възраст.

— Казвам се Джоузеф Силвърсън — рече бавно човекът на английски. — Аз съм равин. Единственият равин в лагера…

— Разбирам — рече отривисто Грийн, без да вдигне очи от писмото, с което искаше да му изпратят медикаменти.

— Не бих искал да безпокоя господин офицера — продължи равинът, — но моля да ме изслушате.

— Да? — рече Грийн все още със сведени очи. Той седеше без каска и по риза, а коланът му висеше преметнат през гърба на стола. Приличаше на чиновник в търговски склад, зает с проверка на стоките си.

— Много хиляди евреи — продължи равинът бавно, като подбираше думите си — загинаха в този лагер и още няколкостотин души там… той направи леко движение с прозрачната си ръка към прозореца — ще умрат днес или утре…

— Съжалявам, равине — рече капитан Грийн. — Аз правя всичко по силите си.

— Така е. — Равинът закима бързо глава. — Зная. На тях никой с нищо не може да помогне. Нищо не може да се стори за тялото им. Разбирам това, тъй както го разбират и другите. Те са обречени и всички усилия трябва да се насочат към ония, които могат да оцелеят. Тези хора не са дори нещастни. Те умират свободни, а това за тях е голяма утеха. Но аз моля за един лукс. — Майкъл схвана, че равинът се опитва да се усмихне. Той имаше огромни, хлътнали зелени очи, които горяха с равен пламък, тясно фино лице и високо изпъкнало чело. — Аз моля за позволение да се съберем всички, заедно с ония, които лежат там — прозрачната ръка отново махна леко — без надежда за спасение, за да се помолим. Да се помолим за тия, които загинаха тука.

Майкъл погледна изпитателно Ноа. Приятелят му наблюдавайте студено и безучастно капитана.

Грийн все още не вдигаше очи. Беше престанал да пише, но продължаваше да седи с уморено сведена глава, сякаш спеше.

— Тук нито веднъж не е имало богослужение — меко добави равинът, — а толкова хиляди загинаха…

— Позволете. — Беше албанският дипломат, който проявяваше такова старание при изпълнение разпоредбите на Грийн. Той се приближи до равина, наведе се над стола на капитана и заговори бързо и отчетливо: — Не бих желал да ви се меся, капитане. Аз разбирам добре защо равинът отправя такава молба към вас. Но сега не е време за подобни работи. Аз съм европеец. Прекарал съм тука дълги години и разбирам неща, които може би са непонятни за капитана. Повтарям, не желая да се меся, но смятам, че не е разумно да се позволи публично еврейско богослужение в лагера. — Албанецът млъкна, очаквайки отговора на коменданта. Но Грийн не каза нищо. Седеше все така и само клатеше леко глава, като човек, който след миг ще се събуди.

— Капитанът може би не познава настроението тука — продължи албанецът бързо. — Настроението в Европа, в лагер като тоя. Каквито и да са причините, справедливи или не, такова настроение съществува. То е реалност. Ако позволите на равина да проведе религиозната си служба, аз не отговарям за последиците. Смятам, че е мой дълг да ви предупредя. Ще има размирици, насилие, кръвопролитие. Другите лагеристи няма да позволят това…

— Другите лагеристи няма да позволят това — повтори думите му Грийн тихо, с беззвучен глас.

— Не, сър — рече живо албанецът. — Уверявам ви, че другите лагеристи няма да го позволят.

Майкъл погледна към Ноа. Замисленият безстрастен израз на лицето му постепенно се замени с гримаса на отчаяние и ужас.

Грийн стана.

— Аз също искам да ви уверя в нещо — обърна се той към равина. — Уверявам ви, че до един час вие ще проведете вашата религиозна служба тука, на площада. Уверявам ви, че на покрива на сградата ще бъдат поставени картечници. Уверявам ви също така, че всеки, който се опита да попречи на вашата молитва, ще бъде разстрелян. — После, като погледна към албанеца, додаде: — Що се отнася до вас, искам да ви уверя, че ако още веднъж прекрачите прага на тая стая, ще наредя да ви арестуват. Това е всичко.

Албанецът побърза да излезе от кабинета. Майкъл чу как стъпките му заглъхнаха в коридора.

Равинът се поклони дълбоко.

— Благодаря ви много, сър — рече той.

Грийн му подаде ръка. Равинът я стисна, обърна се и излезе след албанеца. Грийн постоя известно време до прозореца. После погледна към Ноа. Лицето на младежа отново добиваше предишния си сдържан и суров израз.

— Акерман — рече отривисто Грийн, — мисля, че няма да имам нужда от вас за един-два часа. Защо не излезете с Уитикър да се разходите малко? Вън от лагера. Това ще ви подейства добре.

— Благодаря, сър — отвърна Ноа и излезе от стаята.

— Уитикър! — Грийн отново бе отправил поглед към двора. — Уитикър, погрижете се за него.

— Слушам, сър — рече Майкъл и излезе след Ноа.

Двамата вървяха мълчаливо. Слънцето бе слязло ниско и дълги виолетови сенки пресичаха хълмовете на север. Отминаха една селска къща, разположена встрани от пътя, но около нея не забелязаха никакво движение. Спретната и безмълвна, тя дремеше в лъчите на залязващото слънце. Беше скоро боядисана, а каменната ограда пред нея бе варосана, но в гаснещата слънчева светлина изглеждаше бледосиня. Високо в ясното небе над главите им мина с искрящи крила ескадрила изтребители на път към базата си.

От едната страна на пътя се точеше гора. Тъмните стволове на боровете и брястовете изглеждаха почти черни в сравнение с млечнозелените пролетни листа, през които слънцето процеждаше ярките си лъчи. Лагерът вече беше останал зад тях и топлият въздух ухаеше. Войнишките им обуща с гумени подметки издаваха съвсем слаб шум по тесния асфалтиран път, от двете страни на който се нижеха дъждовни канавки. Двамата отминаха мълчаливо още една селска къща. Тя също беше заключена, но Майкъл изпита чувство, че през пролуките на капаците ги наблюдават нечии очи. Това обаче не предизвика в душата му страх. Очевидно в Германия бяха останали само деца — милиони деца, старци и недъгави войници. Те бяха учтиви и лишени от войнствен дух хора, които махаха с ръце както на американските джипове и танкове, така и на камионите, които отнасяха в лагерите немски военнопленници.

Три гъски се клатушката из праха в двора. „Ето ти подходящ коледен обед с конфитюр от малини и къпини и с пълнеж от стриди!“ — лениво си помисли Майкъл. Той си спомни ресторанта на Лукоу на 14-а улица в Ню Йорк с неговата дъбова ламперия и с изписаните на стените изображения на сцени от Вагнерови опери. След малко чифликът остана зад гърба им. Сега от двете страни на пътя се простираше гъста гора; високите дървета се издигаха над килим от миналогодишни листа и издаваха чист и тънък пролетен аромат.

Откакто бяха излезли от кабинета на Грийн, Ноа не беше произнесъл нито дума и Майкъл се изненада, когато чу гласа на приятеля си.

— Как се чувстваш? — попита Ноа.

Майкъл помисли за миг.

— Като убит — отвърна той. — Като убит, ранен или безследно изчезнал.

Минаха още двадесетина крачки в мълчание.

— Не беше приятно нали? — продума Ноа.

— Не, никак.

— Разбира се, ние знаехме, че е лошо — продължи Ноа, — но не предполагахме, че се е стигнало дотам.

— Имаш право — съгласи се Майкъл.

— Хората… — започна Ноа и млъкна. Двамата вървяха сред напъпилите дървета по пътя, който се врязваше все по-дълбоко в сърцето на Германия, заслушани в мекия шум на своите стъпки. — Чичо ми, братът на моя баща, попаднал в едно от тия места. Ти видя ли пещите?

— Да — отвърна Майкъл.

— Всъщност аз не познавам чичо си — продължи Ноа. Хванал така ремъка на карабината си, той приличаше на малко момче, което се връща от лов на зайци. — Чичо ми имал някаква разправия с баща ми. В хиляда деветстотин и пета година, в Одеса. Моят баща беше наивен човек, но, изглежда, е знаел какво може да се случи. И затова напуснал Европа. Разправял ли съм ти за баща си?

— Не — рече Майкъл.

— „Убит, ранен или безследно изчезнал“ — тихо продума Ноа. Двамата вървяха бавно, с равномерна войнишка крачка. — Помниш ли — продължи Ноа — какво казваше в лагера за попълнения? „Пет години след края на войната всички ние навярно ще съжаляваме, че не сме паднали от германски куршум.“ Така ли беше?

— Да — спомни си Майкъл.

— Какво мислиш по този въпрос сега?

— Не зная — отвърна Майкъл откровено след кратко колебание.

— Днес — рече Ноа, крачейки все така отмерено и бавно, — когато оня албанец се обади, бях готов да се съглася с тебе. Не защото съм евреин. Във всеки случай не мисля, че това е причината. Просто като човешко същество. Да, когато албанецът заговори, идеше ми да изляза в коридора и да си пръсна главата.

— Разбирам те — меко каза Майкъл. — Аз изпитах същите чувства.

— Но Грийн му отговори достойно. — Ноа спря и вдигна очи към короните на дърветата, златистозелени в златистите лъчи на слънцето. „Аз ви уверявам… Уверявам ви…“ — Той въздъхна и добави: — Не зная какво мислиш, но аз разчитам много на капитан Грийн.

— И аз.

— Когато войната свърши, светът ще се управлява от хора като Грийн.

— Сигурно — съгласи се Майкъл.

— Светът ще се управлява от честни хора! — Гласът на Ноа се бе превърнал във вик. Застанал посред сенчестия път, той крещеше с очи към окъпаните в слънце върхове на дърветата в тази немска гора. — Да, от честни хора! Като капитан Грийн има още много. Грийн не представлява изключение. Милиони има като него. — Ноа стоеше изправен, отхвърлил назад глава и викаше като обезумял, сякаш чувствата, които толкова месеци бе таил под маската на хладнокръвие в дълбините на своето сърце, мъчейки се с всички сили да ги потиска, сега бяха намерили отдушник. — Честни хора! — отново извика той с хрипкав глас, като че тия две думи бяха някакво магическо заклинание срещу смъртта и скръбта, чудотворен и непробиваем щит за неговия син и жена, достойно възмездие за страданията през последните години, надежда и залог за бъдещето… — Светът е пълен с такива хора!

И тъкмо в този миг прозвучаха изстрелите.

 

 

Християн се събуди пет-шест минути преди да чуе гласовете. Беше спал дълбоко и когато отвори очи, веднага позна по дължината на сенките в гората, че клони към вечер. Чувстваше се обаче много уморен, за да стане. Полежа така на гръб, загледан в нежнозеления купол над главата си и заслушан в звуците на гората: в пролетното жужене на събуждащите се насекоми, в крясъците на птиците по клоните на дърветата, в лекото шумолене на листата. Звук на невидими самолети го накара — за кой ли път вече? — да си спомни с горчивина за разточителството, с което американците водеха войната. Нямаше нищо чудно, че печелеха. Наистина като войници не струваха особено много, но какво значение имаше това? С толкова танкове и самолети можеше да победи дори армия, съставена от баби и ветерани от Френско-пруската война. „С една трета от тяхното въоръжение — горчиво си помисли Християн — щяхме да спечелим войната още преди три години. Нещастният лейтенант, там в лагера, се оплакваше, че сме губели войната неорганизирано, не както войниците от неговото поколение. Ако се беше оплаквал по-малко и повече беше работил, може би нещата нямаше да вземат такъв обрат. Няколко часа повече в заводите, няколко часа по-малко по масови митинги и партийни забави — и самолетите над главата ми можеха да бъдат немски, лейтенантът навярно нямаше да лежи мъртъв пред канцеларията си, а аз, Християн, сигурно нямаше да пълзя сега из гората да търся леговище като лисица, погната от хрътки.“

В тази минута Християн чу стъпки, които се приближаваха към него. Той лежеше на десетина метра от пътя, добре замаскиран, но това не му пречеше да наблюдава пространството по посока на лагера и дори да забележи американците още когато бяха далече от него. Известно време ги следи с любопитство, без да изпита особени чувства. Те вървяха с равна крачка и имаха карабини. По-едрият държеше карабината си в ръка, а другият я бе преметнал през рамо. И двамата носеха своите смешни каски, макар че до следващата война не бяха заплашени от куршуми и шрапнели, и не поглеждаха ни наляво, ни надясно. Говореха високо и очевидно се чувстваха в пълна безопасност, сякаш бяха у дома си, сякаш и през ум не им минаваше, че някой германец може да дръзне да ги нападне.

Ако продължаха в същата посока, щяха да минат на десетина метра от Християн. При тая мисъл той се усмихна мрачно. После безшумно вдигна автомата си, но почти веднага се разколеба. Наоколо сигурно имаше стотици американци, които ще чуят изстрелите и ще го притиснат до стената. Великодушните американци едва ли биха проявили великодушие към неприятелски снайперисти.

Неочаквано двамата войници спряха на около шестдесет метра от завоя на пътя, точно срещу малкото възвишение, зад което лежеше Християн. Говореха много високо. Единият просто крещеше и той можеше дори да разбере част от думите му. „Хора!“ — викаше човекът и необяснимо защо непрекъснато повтаряше тая дума.

Християн ги наблюдаваше със студени очи. Тия двама се чувстваха в Германия като у дома си! Разхождаха се самички в гората! Дърдореха по английски в сърцето на Бавария! Предвкусваха вече как ще летуват в Алпите, как ще нощуват в туристическите хотели с местните момичета, които, разбира се, няма да имат нищо против!… Ах, тия охранени американци — те нямаха нужда от фолксщурм, те бяха всички млади, здрави, облечени, хранени по научен начин и добре обути, бяха снабдени със самолети и санитарни коли с бензинови мотори; те бяха хора, пред които не се поставяше въпросът кому да се предадат… А когато всичко се свърши, те щяха да се върнат в своята угоена страна, натоварени със сувенири: каски на убити немци, „железни кръстове“, смъкнати от мъртви гърди, картини, свалени от стените на разрушени домове, снимки на любими на загинали войници… Щяха да се върнат в страна, която не е чула нито един изстрел, в която няма ни една пропукана от взривове стена и не е счупено нито едно стъкло…

Охранена страна, недокосната и неуязвима…

Християн почувства, че устата му се сгърчва в рязка гримаса на отвращение. Вдигна бавно автомата и започна да си тананика нещо. „Още двама — реши той, — и край!“ Постепенно гримасата му се превърна в усмивка. Прицели се внимателно в по-близкия — оня, който викаше нещо. „След мъничко ще престанеш да крещиш така, приятелче!“ — помисли си Християн и сложи леко пръста на спусъка, като продължаваше да си тананика. Внезапно си спомни, че така бе тананикал и Харденбург при подобен случай там, в Африка, когато лежеше зад възвишението и се готвеше да открие огън срещу разположената на закуска английска колона… Мисълта за тази случка го развесели още повече. Тъкмо преди да натисне спусъка обаче, се сети отново, че наоколо може би има други американци, които ще чуят изстрелите, ще го открият и ще го убият. Остана за секунда така, обхванат от колебание. После тръсна глава и притвори очи. „По дяволите — реши си той, — заслужава си риска…“ — И натисна спусъка.

След втория изстрел автоматът засече. Но Християн знаеше, че е улучил единия от негодниците. Измъкна трескаво заклинения патрон и вдигна очи, обаче двамата американци бяха изчезнали. Той бе видял как единият политна, но сега на земята се търкаляше само карабината му. Тя лежеше насред пътя и цевта близо до дулото искреше, сякаш подпалена от слънчевите лъчи.

„Да — ядосано помисли Християн, — обърках цялата работа!“ Ослуша се внимателно, но по пътя и в гората беше съвсем тихо. Очевидно двамата американци бяха сами… А сега оставаше само един. Ако другият, когото бе улучил, беше още жив, сега сигурно лежеше безсилен на земята…

Така или иначе, налагаше му се да се махне оттука. Оцелелият войник щеше лесно да определи общата посока, откъдето бяха стреляли. Може би щеше да го проследи, а може би не… Християн предполагаше, че няма да се реши: в подобни случаи американците не проявяваха особено усърдие. Предпочитаха да изчакат самолетите, танковете, артилерията си. За първи път обаче тук, в тихата гора, половин час преди да се мръкне, врагът не можеше да повика ни танкове, нито артилерия. Да, оставаше само един войник с карабина. Християн беше почти убеден, че този войник няма да рискува, особено сега, когато войната свършваше и подобна постъпка би била съвсем безсмислена. „Ако раненият е вече умрял — разсъждаваше той, — другият сигурно вече бяга презглава към частта си, за да поиска подкрепление. Ако обаче войникът е само ранен, приятелят му навярно е останал при него да го пази и представлява от себе си чудесна мишена…“

При тази мисъл Християн се усмихна. „Още един — реши той, — и ще сложа край на войната!“ Огледа внимателно пътя — там дето лежеше карабината — и малкото, обрасло с храсталаци и дървета възвишение, което се издигаше пред него, облято от последните лъчи на гаснещия ден. Никакво движение, нищо подозрително…

Приведен, Християн навлезе още по-дълбоко в гората, като избягваше да се движи направо…

 

 

Майкъл разбра, че дясната му ръка е безчувствена едва когато се наведе да сложи Ноа на земята. Един куршум бе изтръгнал карабината от ръката му и сега тя го болеше така, сякаш бе ударена с чук. Зает с грижите около Ноа, той не бе усетил нищо, но сега, когато положи ранения на земята, откри, че схванатата му ръка прави положението им още по-опасно.

Ноа бе улучен в долната част на врата. Раната кървеше обилно, но той все още дишаше и поглъщаше въздух с усилие. Беше в безсъзнание. Майкъл приклекна и го превърза, но не можа да спре кръвта. Ноа лежеше по гръб, а каската му се търкаляше сред розови нискостеблени цветя. Лицето му беше добило отново някогашния си унесен вид, очите му бяха затворени, а извитите нагоре изрусени мигли придаваха на покритото му с лек мъх бледо лице предишния характерен момински израз.

Майкъл не го гледа дълго. Мозъкът му работеше с усилие. „Не мога да го оставя тука — повтаряше си той, — но не мога и да го отнеса до лагера. Ако тръгна с него, ще представляваме чудесна мишена за снайпериста.“

Над главата му изпращя клонка. Той направи движение назад, спомнил си внезапно къде се намира и каква опасност го застрашава от страна на човека, който бе стрелял срещу Ноа. Беше само някаква птица, която закрещя нещо в хладния въздух, но следващия път сигурно щеше да бъде човекът, който го дебнеше да го убие.

Майкъл се наведе. Повдигна внимателно Ноа и свали карабината от рамото му. После го погледна отново и навлезе бавно в храсталака. В продължение на секунда-две до слуха му долиташе неравномерното мъчително дишане на ранения. Колкото и печално да беше, за известно време Ноа трябваше да остане самичък.

„Сега и на мен навярно ще ми тегли куршума!“ — помисли си Майкъл. Но друго спасение нямаше. Трябваше непременно да открие човека, който бе дал двата откоса, преди самият той да го открие. Да, това беше единственото спасение и за Ноа, и за него, Майкъл.

Той усети, че сърцето му заби ускорено и после изведнъж започна да се прозява нервно. Изпитваше мъчителното чувство, че ще бъде убит.

Вървеше бавно и предпазливо, превит на две, като от време на време се притаяваше зад по-големите дървета, за да се ослуша. Чуваше собственото си дишане, пеенето на птиците, жуженето на насекомите, квакането на жабите в близкото блато, лекото шумолене на листата. Не се чуваха обаче никакви стъпки, никакво подрънкване на оръжие, нито звук от изщракване на затвор на карабина.

Отдалечи се от пътя и навлезе още по-дълбоко в гъсталака, оставяйки зад себе си мястото, където лежеше раненият Ноа, мястото, където сред много розови цветя се търкаляше каската на Ноа. Майкъл нямаше никакъв обмислен план. Просто чувстваше, че е опасно да се придържа близо до пътя, където храсталаците бяха по-редки и врагът можеше да го открие много по-лесно.

Мъртвите миналогодишни листа и скритите под тях сухи клонки шумоляха високо под тежките му обуща. Майкъл се дразнеше от собствената си непохватност, но колкото и да се мъчеше да върви безшумно сред храстите, това изглеждаше просто невъзможно.

Спираше се често, за да се ослуша, но долавяше само обичайните вечерни звуци на гората.

Опита се да си представи как изглежда фрицът, що за човек беше.

Може би след като бе стрелял, германецът бе тръгнал право към австрийската граница. Два изстрела — един американец. Доста добра равносметка за един ден в края на тая загубена война! Дори Хитлер не можеше повече да желае. А може би това изобщо не бе войник; може би беше едно от ония налудничави десетгодишни хлапета, чиито глави тъпчеха с идеите за Werwolf^[68], което бе измъкнало от тавана старата пушка на баща си. Може би след минута Майкъл щеше да се намери лице срещу лице с босоног русокос малчуган с изплашено лице, стиснал три пъти по-голяма от него карабина… Как ли щеше да постъпи в такъв случай? Щеше ли да го застреля? Или само щеше да го напердаши?

Майкъл се надяваше, че врагът ще се окаже стар изпечен войник. Докато напредваше така бавно в кафявозеленикавия храсталак, той неочаквано откри, че се моли тоя, когото преследваше, да не бъде дете, а възрастен човек в униформа — мъж, който го дебне въоръжен и жаден за бой…

Прехвърли карабината в лявата си ръка и размърда пръстите на дясната, която все още беше изтръпнала. Пръстите му се движеха съвсем бавно, а кръвта се връщаше в тях на болезнени вълни и той се уплаши, че в решителния миг ще откажат да му служат. За съжаление никога не ги бяха учили как се постъпва в подобни случаи. Обучението им се състоеше в това как да действат в състава на отделение и взвод, какъв трябва да е бойният ред при настъпление, как да използват естествените прикрития и да не стават мишени на противника, как да преодоляват телени ограждания… Той продължи да върви напред, като оглеждаше зорко храсталаците и групите дървета, ослушваше се за най-малкия шум и неволно се питаше дали накрая ще остане жив. Да, той беше един непълноценен войник, когото бяха подготвили за всичко, освен за подобни случаи: учили го бяха да отдава чест, да действа в сгъстен строй, да се движи в колона и да прилага най-модерните профилактични средства срещу венерически болести. И ето сега, на върха на своята военна кариера, той трябваше да импровизира като новак, за да се справи с обстановка, която не се предвиждаше в армейското обучение. Как да открие и убие този германец, който бе застрелял най-добрия му приятел? А може би германецът не беше самичък — нали бяха стреляли два пъти? Може би бяха двама, шест, десет души и всички те го чакаха сега с усмивка, залегнали в окопите си и заслушани в тежките му приближаващи стъпки…

Майкъл се спря. За миг изпита желание да се върне. После поклати глава. Не искаше да мисли повече — всичко в главата му беше в пълен хаос. Прехвърли карабината в дясната си ръка, която все още беше леко изтръпнала, и продължи напред, като стъпваше предпазливо по шумолящите листа.

Скоро стигна до тесен ров, над който бе паднало едно дърво. На места дървото изглеждаше прогнило, но стеблото беше дебело и навярно щеше да го издържи. Ровът беше около шест стъпки широк и четири-пет стъпки дълбок, а на дъното му лежаха обрасли в мъх камъни, сухи клони и листак. Майкъл се ослуша и сложи крак на дънера. Вятърът бе стихнал и в гората беше съвсем тихо. Той имаше чувство, че тук от години не бе стъпвал човек. Човек!… Не, затова щеше да мисли после…

Тръгна бавно по дънера. Беше стигнал до средата, когато стеблото се разклати, изпука и се счупи с трясък. Той отчаяно размаха ръце и скочи в рова, като изруга тихо. Изподраска се в камънаците и удари лицето си в някаква издатина, а каската отхвръкна от главата му и заподскача шумно по земята. „Карабината — помисли си отчаяно той, — какво стана с карабината?“ Запълзя по ръце и крака с надежда да я намери и изведнъж чу бързи шумни стъпки, които се приближаваха право към него.

Майкъл скочи. Само на петдесет стъпки от него един човек си пробиваше път с трясък през храстите и го гледаше право в очите, притиснал автомата до бедрото си. На фона на бледозеленикавия листак германецът приличаше на бързодвижеща се тъмна сянка. Майкъл стоеше неподвижен, впил поглед в противника си, който неочаквано даде откос с автомата, без да се спре. Майкъл чу как куршумите заваляха с глух шум пред самия него и вдигнаха фонтан от кални пръски, които се посипаха по лицето му. Германецът продължи да тича.

Майкъл приклекна. Извади машинално бомбата от пояса си, изтегли предпазителя и се изправи. Човекът беше вече много близо, съвсем близо. Майкъл преброи до три, хвърли бомбата и залегна на дъното, като се притисна в стената на рова и зарови глава в меката пръст. „Слава богу, че не забравих да броя!“ — помисли си той.

Стори му се, че мина безкрайно много време, преди бомбата да избухне. После чу жалното свистене на стоманените парчета, които се разлетяха над главата му и с глух шум заваляха сред околните дървета; на земята се посипаха облаци листа.

Не беше сигурен, но му се струваше, че сред грохота на взрива бе дочул човешки вик.

Почака пет секунди и надникна над рова. Пред него нямаше никого. Над надвисналите клони се издигаше лек дим и се виждаше разорана кафеникава земя, размесена със зелени листа, но това беше всичко. След миг обаче Майкъл забеляза, че върхът на един храсталак в другия край на полянката се полюлява някак си необичайно с бавно замиращ ритъм, и разбра, че човекът бе минал тъкмо оттам. Наведе се и вдигна карабината си, която лежеше между два кръгли камъка. Огледа дулото и се увери, че не е зацапано с пръст. За негова изненада ръцете му бяха покрити с кръв; докосна натъртената си буза и откри, че по нея също има кръв, примесена с кал.

Измъкна се бавно от рова. Дясната ръка го болеше силно, а карабината в раздраната му длан беше станала хлъзгава от кръв. Тръгна през полянката, без да се старае да се прикрива, и мина край разораното от бомбата място. Петнадесет стъпки по-нататък върху една фиданка забеляза нещо, което приличаше на измачкан парцал; беше парче плат от военна униформа, цялото напоено с кръв.

Майкъл тръгна бавно към храста, който бе видял да се люлее. Листата също бяха опръскани с кръв. „Няма да стигне далече!“ помисли си той. Сега дори един жител на големия град можеше да проследи пътя на бягащия през гората германец. По измачканите листа и кървавите петна дори откри мястото, където човекът беше паднал и станал, изтръгвайки от корен едно младо дръвче.

Бавно и упорито Майкъл настигаше Християн Дистл.

Християн седна предпазливо и опря гръб о дънера на едно голямо дърво с лице към страната, откъдето беше дошъл. Под дървото беше сенчесто и прохладно, но слънчевите лъчи си пробиваха път през листака на съседните дървета и обливаха със златиста светлина върховете на храсталаците, през които Християн беше минал. Той чувстваше върху гърба си допира на грапавата кора на дървото. Опита се да си вдигне ръката, която държеше автомата, но не можа и с раздразнение тикна оръжието настрана. После изправи гръб и впи очи в пролуката в храста, откъдето трябваше да се появи американецът.

„Бомба — помисли си Християн, — кой би могъл да очаква такова нещо? Един такъв тромав американец, и как само се свлече в рова!… А после изневиделица запрати по мен бомба.“

Дишаше с усилие. Беше успял да избяга надалече, но повече не можеше да бяга. Мислите му прескачаха от един спомен на друг като зъбци на повредено зъбчато колело. Запролетилата гора пред Париж и убитият младеж от Силезия с изцапаните от вишнев сок устни… Харденбург на мотоциклета, Харденбург с обезобразеното окървавено лице… Глупавият полугол американец, който стреляше от минирания мост в Италия, докато картечницата го преряза на две… Гретхен, Корин, Франсоаз… Да, французите накрая ще ни изиграят… Водката в спалнята на Гретхен, конякът и виното в бюфета, черният дантелен шал и гранатовата брошка… Французинът, който бе измъкнал пистолета от мъртвия Беер след нападението на самолета… вечно тия самолети… „Слушай, когато войникът постъпи в една армия — в която и да е армия, — той сключва своего рода договор…“ Кой беше казал това? Бранд… Беше ли и той мъртъв?… Петдесет франка за чашка коняк, която му беше поднесъл старикът с гнилите зъби… „Главният проблем — това е Австрия“… „Целта оправдава средствата“… Всъщност сега настъпваше краят, но нима този край оправдаваше средствата?… Всички тия и още много други спомени… Американската девойка върху заснежения хълм… Още един, и се оттеглям от войната… Непохватният, безразсъдно смел американец, останал жив по някакво чудо или случайност, или по божията милост… „1918“, изписано с тебешир върху църковната стена… Да, французите са знаели, през цялото време са знаели…

Зъбците на повреденото колело продължаваха да се движат бавно… Беше вече много студено. Слънчевите лъчи, които проникваха в гората сякаш през някакви полегати зелени прозорци, ставаха все по-бледи и по-бледи.

Два изстрела, и автоматът засече. Всъщност накрая не можеше да не засече… „Моята рота влезе в Мюнхен с оръжие в ръка. Тогава във всичко имаше много по-голям ред…“ „Важното е да се добереш до някой велосипед… — помисли си Християн, изпълнен със съжаление към самия себе си. — Но колко време според тия американци би могъл човек да бяга?“

Внезапно Християн видя врага. Американецът не проявяваше вече предпазливост. Огрян от слабите зеленикави лъчи на слънцето, той вървеше право към него. В този миг той не изглеждаше млад и не приличаше никак на войник. Американецът се спря и се надвеси над него.

Християн се усмихна.

— Добре дошли в Германия — рече той, спомнил си изведнъж познанията по английски.

После видя как американецът вдигна карабината си и натисна спусъка…

Майкъл се върна при мястото, където беше оставил Ноа. Дишането беше престанало. Младежът лежеше тихо сред цветята. В продължение на минута Майкъл го гледа със сухи очи. После вдигна трупа, сложи го на раменете си и тръгна в нарастващия мрак обратно към лагера. Той не позволи на никого от войниците да му помогне, защото чувстваше, че трябва да предаде тялото на Ноа Акерман лично на капитан Грийн.