Ъруин Шоу
Младите лъвове (35)

Глава тридесет и пета

Майкъл откри, че колкото повече се приближават към фронта, толкова хората стават по-любезни. След известно време чуха артилерийски грохот, който се носеше все по-отчетливо над есенната немска равнина. Тук всеки сякаш се стараеше да говори по-тихо, да бъде по-внимателен с другите, всеки се радваше да те нахрани, да те подслони за нощта, да сподели виното си с тебе, да ти покаже фотографията на жена си и любезно да поиска снимка на семейството ти. Попаднал веднъж в тази зона на непрестанен трясък, човек сякаш се отърсваше от егоизма, раздразнителността, недоверчивостта и лошите маниери на двадесетия век, които до този миг са съставлявали част от живота му и са били смятани за естествени елементи от поведението на целия човешки род.

По пътя всички с удоволствие ги вземаха в колите си. Един лейтенант от погребалната служба делово им обясни как неговата команда претърсва джобовете на убитите и разпределя събраните вещи в две купчини. В едната купчина — писма от близки, джобни библии и награди, които се изпращаха на опечаленото семейство. Във втората — обичайните за войника предмети: зарчета, карти, презервативи, снимки на голи жени и откровени писма на млади англичанки, изпъстрени със спомени за прекрасните нощи, прекарани из благоуханните копи сено край Солсбъри или на Чарлс Стрийт в Лондон — вещи, които се унищожаваха, за да не осквернят паметта на загиналите герои. Лейтенантът, който до войната бил продавач в отдела за дамски обувки в универсалния магазин „Магнин“ в Сан Франциско, им описа също трудностите, с които трябвало да се справят неговите помощници при събиране и разпознаване останките на хора, разкъсани на части от оръдията на модерната война.

— Ще ви дам един съвет, момчета — рече лейтенантът от погребалната служба. — Носете отличителните си знаци в джобчето за часовник. При експлозии главата често се отделя от трупа и верижката с отличителния знак хвръква бог знае къде. Но в девет случая от десет панталоните остават на мястото си и ние лесно ще намерим знака.

— Благодаря — рече Майкъл.

По-късно в колата си ги взе един капитан от военната полиция, който веднага разбра, че се намират в самоотлъчка и им предложи да ги назначи в своята рота, като обеща да уреди всички формалности.

Случи им се дори да минат известен път в колата на един генерал-майор; чиято дивизия била изтеглена в тила на петдневна почивка. Генералът имаше ниско подстригана коса и завидно коремче, а цветът на добродушно-бащинското му лице беше такъв, сякаш той току-що излизаше от родилната камера за бебета, където температурата е близка до тая на човешкото тяло. Въпросите му бяха любезни, но хитри.

— Откъде сте, момчета? За коя част пътувате?

Майкъл, който отдавна изпитваше недоверие към висшите чинове, направи отчаян опит да измисли благовиден отговор, ала Ноа побърза да каже.

— Ние дезертирахме, сър. Избягахме от лагера за попълнения и сега търсим старата си част. Искаме да намерим старата си рота.

Генералът кимна съчувствено и одобрително погледна медала на Ноа.

— Вижте какво ще ви кажа, момчета — рече той с мекия тон на търговец на мебели, който рекламира стоката си, — моята дивизия също не е съвсем попълнена. Защо не останете малко при нас, за да видите дали ще ви хареса? Аз лично ще оформя необходимите книжа.

Майкъл се усмихна. Колко се бе изменила армията, как се бе научила да се нагажда към обстановката и условията!

— Не, благодарим ви, сър — отвърна твърдо Ноа. — Аз дадох тържествено обещание на другарите си да се върна при тях.

Генералът отново кимна.

— Разбирам чувствата ви. В осемнайсета година служих в дивизията „Рейнбоу“ и обърнах земята да се върна в нея, след като ме раниха. Във всеки случай бихте могли да се отбиете на обед при нас. Днес е неделя и съм сигурен, че в щабната трапезария ще ни поднесат пиле…

Грохотът на оръдията между далечните хребети ставаше все по-силен и Майкъл чувстваше, че сега най-после ще намери онзи благороден дух на равенство, онези честни сърца, онова мълчаливо разбирателство между милионите хора, за която беше мечтал, преди да влезе в армията, и които досега не бе срещал. Струваше му се, че там, сред хълмовете, където непрестанно трещеше артилерията, ще намери онази Америка, която никога не беше срещал, може би измъчена и умираща, но Америка на приятели и близки, една нова Америка, в която човек би могъл да отхвърли най-после своите интелигентски съмнения, своя почерпен от книгите сух цинизъм, своето неподправено отчаяние и смирено, с благодарност да забрави себе си… Ноа, който се връщаше при своя приятел Джони Бърнекер, вече беше частица от тая Америка; това личеше от спокойния и уверен начин, по който говореше и със сержанти, и с генерали. Изгнаниците, които живееха в кал и страх пред смъртта, най-после в известно отношение поне бяха намерили един по-хубав дом от онзи, който бяха принудени да напуснат. Тук, на границата на немската земя, се раждаше една окървавена утопия, в която няма ни бедни, ни богати, една родена сред експлозиите демокрация, където средствата за съществуване принадлежат на всички и храната се разпределя според нуждите, а не според джоба; където осветление, отопление, квартири, транспорт, лекарска помощ и погребални разноски са за сметка на държавата и са еднакво достъпни за бели и черни, за евреи и друговерци, за работници и собственици; където средствата за производство — в случая карабини, картечници, минохвъргачки и оръдия — се намират в ръцете на масите. Да, това беше вече истински християнски социализъм, при който всички работят за общото благо и единствената бездейна класа е класата на мъртвите.

 

 

Командният пункт на капитан Грийн се намираше в малка селска къща със стръмен покрив, който приличаше на приказна средновековна постройка в цветен мултипликационен филм. Беше засегната само от един снаряд и пробивът бе закрит с врата, която бяха изкъртили от спалнята. До стената, която се намираше в противоположната на противника посока, стояха два джипа; в тях спяха загърнати в одеяла и с каски ниско над носа двама брадясали войници. Тук артилерийският грохот беше значително по-силен, особено от американска страна, и снарядите летяха с остър, постепенно замиращ писък. Вятърът беше мразовит, дърветата голи, а пътищата и нивята потънали в кал, и освен двамата войници в джиповете наоколо не се виждаше жива душа. „Прилича на обикновен чифлик в мирно време през ноември — помисли си Майкъл, когато земята се намира във властта на природните стихии, а сънливият стопанин мечтае за приближаващата пролет.“

Нарушили военните разпоредби, прекосили половината Франция и изминали хиляди километри по задръстени с оръдия и войски шосета, те най-после бяха успели да се доберат до това тихо, затънтено и безопасно на вид място. Да, това им се струваше просто невероятно, но все пак беше факт. Бяха минали край щабове на армии, корпуси и дивизии, край полкове и дружини, и ето сега се намираха при командния пункт на трета рота! Бяха се спускали все по-надолу и по-надолу като моряци по възлесто въже и сега, когато бяха достигнали най-после целта си, Майкъл смутено втренчи поглед във вратата. Дали не бяха постъпили глупаво, дали тука нямаше да се изправят пред още по-големи неприятности? Той неочаквано и с тревога осъзна, че са нарушили лекомислено законите на армията — най-бюрократичната от всички държавни институции, — че бяха извършили престъпления, за които военното законодателство предвижда сурови наказания.

Обаче Ноа очевидно не се измъчваше от подобни опасения. Последните три мили беше минал с големи енергични крачки, без да обръща внимание на дълбоката кал. С напрегната усмивка на устните, той отвори вратата и влезе в къщата. Майкъл го последва бавно.

Застанал с гръб към входа, капитан Грийн приказваше по телефона.

— Районът, който моята рота отбранява, се намира в плачевно състояние, сър — казваше Грийн. — Той е толкова разтегнат, че бихте могли да прекарате незабелязано цял млекарски фургон там, където ви хрумне. В момента ни трябват най-малко четиридесет души попълнения.

Майкъл долови тънкия гневен глас на командира на дружината, който долиташе от другия край на жицата. Грийн завъртя отново ръчката на апарата.

— Да, сър, както разбирам, попълнения ще получим, когато щабът на корпуса, дявол го взел, намери за необходимо. А междувременно, ако немците решат да нападнат, могат да минат през нашите линии като нож през тлъсто шкембе. Какво да направя, ако атакуват? Свърших. Готов съм да приемам. — Майкъл отново чу острия глас в слушалката. — Слушам, сър — рече след момент Грийн. — Разбирам. Това е всичко, сър.

Той окачи слушалката и се обърна към капрала, който седеше зад импровизираната маса.

— Знаете ли какво ми каза майорът? — тъжно рече той. — Каза ми веднага да го информирам, ако ни нападнат. Шегаджия! Ето че ставаме вече нов род войскова част: поделение за информация. — Той се обърна уморено към Майкъл и Ноа: — Да, слушам ви?

Ноа не каза нищо. Грийн го изгледа изпитателно, после с уморена усмивка му протегна ръка.

— Акерман — рече той, докато се ръкуваха, — мислех, че сте вече демобилизиран.

— Не, сър — отвърна Ноа, — не съм демобилизиран. Навярно помните Уитикър?

Грийн втренчи поглед в Майкъл.

— Разбира се, че го помня — рече той с женствения си висок, но приятен глас. — От Флорида. Какви грехове сте извършили двамата, за да ви върнат в трета рота? — После протегна ръка на Майкъл.

— Не са ни върнали, сър — намеси се Ноа. — Ние дезертирахме от лагера за попълнения.

— Чудесно — ухили се Грийн. — Няма защо да се боите. Много добре, отлично сте постъпили, момчета. Аз ще ви оправя незабавно. Макар и да не проумявам какво ви е накарало да се върнете в тая злощастна рота. Вие, момчета, сте единствените ми попълнения през тая седмица… — Явно развълнуван и доволен, Грийн продължаваше да потупва майчински Ноа по ръката.

— Сър, Джони Бърнекер при вас ли е още? — попита Ноа. Той се стараеше да говори с безразличен и спокоен глас, но трудно можеше да скрие вълнението си.

Грийн се обърна бавно настрани, а капралът забарабани с пръсти по масата. Внезапно Майкъл разбра, че в следващата минута ще се случи нещо ужасно.

— Забравил бях — рече с равен глас Грийн, — че двамата с Бърнекер сте големи приятели. Произведоха го сержант, щабен сержант — продължи Грийн, — и го назначиха командир на взвод още през декември. Чудесен войник е тоя Джони Бърнекер.

— Това е вярно, сър — рече Ноа.

— Снощи го раниха — добави Грийн. — Някакъв залутан снаряд. Единственият пострадал в ротата през последните пет дни.

— Мъртъв ли е, сър? — попита Ноа.

— Не.

Майкъл забеляза как ръцете на Ноа, прилепнали досега до тялото му и стиснати в юмруци, се разтвориха бавно.

— Не — повтори Грийн, — не е мъртъв. Пратихме го в тила веднага след като го раниха.

— Сър — развълнувано каза Ноа, — мога ли да ви помоля за една услуга, за една голяма услуга?

— Какво искате?

— Бихте ли ми дали пропуск да се върна в тила, за да поговоря с него?

— Може би вече са го пратили в полева болница — меко рече Грийн.

— Но аз трябва непременно да го видя, капитане — бързо заговори Ноа. — Това е от жизнено значение. Вие просто не можете да си представите колко е важно. Полевата болница е само на петнадесет мили оттук. Ние я видяхме. Минахме край нея. Няма да ми отнеме повече от два часа. Никъде няма да спирам. Честна дума. Веднага ще се върна. Ще се върна още тая вечер. Искам само да поговоря с него петнадесет минути. Това може да се окаже от голямо значение за него, капитане…

— Добре — съгласи се Грийн. После седна до масата и написа нещо на лист хартия. — Ето ви пропуска. Намерете Беренсън и му кажете, че съм наредил да ви закара в болницата.

— Благодаря — промълви Ноа с глас, който едва се чуваше в голата стая. — Благодаря, капитане.

— И никакви отклонения — рече Грийн, загледан в окачената на стената, покрита с целофан карта, нашарена с цветни моливи. — Джипът ще ни трябва довечера.

— Разбрано — побърза да каже Ноа. — Обещавам ви. — Той тръгна към вратата, но се спря. — Капитане…

— Да?

— Тежко ли е ранен?

— Много тежко, Ноа — въздъхна Грийн. — Много, много тежко.

Ноа се помъчи да си придаде студен израз и излезе. След минута джипът тръгна, лъхтейки в калта като моторна лодка.

— Уитикър — обърна се Грийн към Майкъл, — вие можете да останете тука, докато той се върне.

— Благодаря, сър — рече Майкъл.

Грийн го погледна остро.

— Какъв войник излезе от вас, Уитикър? — попита той.

— Съвсем жалък, сър — отвърна Майкъл, след като помисли малко.

Грийн се усмихна леко. В този миг той приличаше поразително на наведен над тезгяха продавач след тежък работен ден срещу Бъдни вечер.

— Ще имам това пред вид — рече Грийн. После запали цигара, отиде до вратата и я отвори. Силуетът му се очерта на фона на сивия и безцветен есенен пейзаж. През отворената врата долетя затихващото бръмчене на джипа.

— Ех — продума Грийн, — не биваше да го пускам! Не е хубаво войниците да гледат как умират техните приятели.

Капитанът затвори вратата, върна се на предишното си място и седна до масата. Телефонът иззвъня и той вдигна уморено слушалката. Майкъл разпозна резкия глас на командира на дружината.

— Не, сър — отвърна Грийн с такъв тон, сякаш всеки миг щеше да заспи. — На моя участък не е имало стрелба с карабини и картечници от седем часа насам. Да, ще докладвам. — Той закачи слушалката и остана така, мълчалив, загледан в колелцата дим от цигарата, които се извиваха нагоре пред картата на стената.

 

 

Ноа се върна късно през нощта. Денят беше минал спокойно и дори не бяха излизали патрули. Над главите им продължаваха да прелитат снаряди, но това сякаш не засягаше войниците от трета рота, които от време на време отиваха в командния пост, за да докладват на капитан Грийн. Майкъл през целия ден дрема в ъгъла, като си мислеше за тая нова за него мудна и спокойна война, така различна от непрекъснатите сражения в Нормандия и стремителното преследване на противника след пробива. „Животът тука тече бавно под акомпанимента на съвсем друга музика — мислеше си той сънливо. — Главната грижа тук на войника е да се стопли и нахрани.“ А главната грижа на капитан Грийн през този ден беше растящият брой заболели от окопен ревматизъм в неговата част.

Майкъл си спомни ужасната суетня, която беше видял на фронта; непрестанното движение на хора и машини, хилядите преуморени войници и офицери, всичките тия джипове, камиони и железопътни вагони, които непрекъснато сновяха по пътищата, сякаш само за да осигурят съществуването на тая шепа нещастни, полузаспали и лениви войници, окопани тук, в този забравен участък от фронта. „Навсякъде в армията — помисли си Майкъл, спомняйки си как Грийн настояваше за четиридесет души попълнения — за всяка работа има по двама-трима души; в складовете, в канцелариите, в службите по организация на отдих и развлечения, в болниците, в обозите… Само тука, в непосредствена близост с противника, няма достатъчно хора. Само тука, през тия сиви есенни дни, във влажните окопи живеят хора, които сякаш са представители на обезкървена и изтощена нация от просяци. Една трета от населението — спомни си той смътно някаква реч на президента на Щатите — живее в мизерни условия и се храни зле… И войниците, които живеят тука, в тия окопи, са, изглежда, представители именно на тая нещастна третина от американския народ…“

Майкъл чу бръмченето на джипа, който се връщаше в непрогледната нощ. Прозорците бяха затъмнени с одеяла, пред вратата също беше окачено одеяло. На прага застана Ноа, зад когото се показа Беренсън. Одеялото се разлюля леко и в осветената от електрическия фенер стая нахлу студен нощен въздух.

Ноа затвори вратата и се облегна уморено на стената. Грийн вдигна към него очи.

— Е — рече меко капитанът, — видяхте ли го, Ноа?

— Да, видях го — отвърна Ноа с изтощен и пресипнал глас.

— Къде го намерихте?

— В полевата болница.

— Смятат ли да го евакуират в тила?

— Не, сър — продума Ноа. — Няма да го евакуират в тила.

Беренсън изтрополи до ъгъла и извади от раницата си една суха дажба. Разкъса рязко картона и хартията и захруска шумно твърдите сухари.

— Жив ли е още? — попита Грийн тихо и колебливо.

— Да, сър, все още е жив.

Грийн въздъхна, виждайки, че Ноа няма желание да говори повече.

— Не бива така да го изживявате — рече той. — Утре сутринта ще ви пратя с Уитикър във втори взвод. Опитайте се да си починете добре тая нощ.

— Благодаря, сър — рече Ноа. — Благодаря ви и за разрешението да използвам джипа.

— Добре, добре — каза Грийн и се наведе над донесението, върху което работеше при появата на подчинения си.

Ноа огледа разстроено стаята, после внезапно се приближи до вратата и излезе. Майкъл стана. След завръщането си Ноа дори не го беше погледнал. Майкъл го последва вън в студената мрачна нощ. Той по-скоро усети, отколкото видя Ноа, облегнат на стената на къщата; шинелът му шумолеше леко под порива на вятъра.

— Ноа…

— Да? — Равен, безстрастен и отпаднал, гласът на Ноа не издаваше никакви чувства. — Майкъл…

Двамата стояха така, мълчаливи, загледани в ярките припламвания на хоризонта, където грохотът на оръдията напомняше нощна смяна в завод.

— Изглеждаше добре — рече тихо Ноа. — Поне на лицето му не личеше нищо. При това тая сутрин поискал да го обръснат. Ранен е в гърба. Докторът ме предупреди, че може да се държи странно, но когато ме видя, веднага ме позна. Усмихна ми се и после заплака… Той плака веднъж преди, когато ме раниха…

— Зная — каза Майкъл, — ти вече ми разправи.

— Зададе ми най-различни въпроси: как са ме лекували в болницата, дали съм получил отпуск след оздравяването, бил ли съм в Париж, имам ли нови снимки от сина си. Показах му картичката, която получих от Хоуп преди месец — оная, на която е снет на моравата, а Джони ми заяви, че бил чудесно дете и никак не приличал на мене. После ми съобщи, че получил писмо от майка си. Относно къщата в техния град, която се дава под наем за четиридесет долара, всичко било уредено. При това майка му знаела къде може да се намери хубав хладилник на старо… Лошото обаче е, че Джони може да движи само главата си. От раменете надолу е съвсем парализиран.

Двамата замълчаха, загледани в припламванията на оръдията и заслушани в неравния тътнеж, който ноемврийският вятър донасяше до тях.

— Болницата е претъпкана — продължи след малко Ноа. — До него лежи някакъв лейтенант от Кентъки. Мина му откъснала стъпалата. Но човекът е много доволен. Дошло му до гуша да си подлага главата на куршумите пред всяка височинка във Франция и Германия.

Отново настъпи тишина.

— През целия си живот съм имал само двама приятели — рече Ноа: — Двама истински приятели. Единият се казваше Роджър Кенън. Той си имаше любима песничка: „Да се веселиш и любиш, умееш, умееш да правиш чудесни бонбони; но, мили, умееш ли да печелиш пари? Това ми кажи’“ — Ноа зашляпа бавно в студената кал, като отриваше гръб в стената — Убиха го във Филипините. Другият ми приятел е Джони Бърнекер. Мнозина имат с дузини приятели. Сближават се леко и поддържат връзките си. Аз не мога. Това е слабост, която съзнавам добре. У мене няма нищо, което би привлякло хората.

В далечината блесна силна светлина, някъде избухна пожар и освети тъмната околност. Беше необичайно да се види такава ослепителна светлина на предните линии, където съотечествениците ти са способни да открият по теб огън само ако драснеш клечка кибрит, която би издала собствените им позиции.

— Седях така и държах ръката на Джони — с равен глас продължи Ноа. — После, след петнадесетина минути, забелязах, че започва да ме гледа особено странно. „Махай се оттука — внезапно рече той, — няма да ти позволя да ме убиеш.“ Опитах се да го успокоя, но се разкрещя, че са ме пратили да го ликвидирам, че съм напуснал ротата, когато бил здрав и можел сам да се грижи за себе си, а сега, когато е парализиран, съм дошъл тайно да го удуша. Каза, че знаел всичко за мене, че ме следял от самото начало, че съм го изоставил, когато имал нужда от мен, и сега съм искал да го убия. После започна да крещи, че съм имал нож. Другият ранен също се разкрещя и просто не можах да ги усмиря. Накрая дойде лекар и ме накара да си отида. Когато излизах от палатката, чух, че Джони вика да не ме пускат с нож близо до него.

Ноа млъкна. Майкъл продължаваше да наблюдава пожара, навярно гореше някаква ферма. Представяше си как там, в тъмнината, огънят поглъща пухени дюшеци, ленени покривки, съдини, албуми с фотографии, кухненски маси, чаши за бира и неизбежния том „Mein Kampf“ на Хитлер.

— Докторът беше много любезен — подхвана отново Ноа. — Възрастен човек от Тъксън. Каза ми, че до войната работел в клиника за гръдоболни. Обясни ми какъв е случаят с Джони и ме посъветва да не вземам присърце думите му. Гръбнакът на Джони бил счупен и нервната му система започнала да се разрушава. Според доктора нищо не можело да го спаси. Да, нервната му система започнала да се разрушава — повтори Ноа, сякаш омагьосан от тия думи — и щяла съвсем да рухне, преди да умре. Случай на параноя, обясни докторът. За един ден този здрав младеж се бе превърнал в прогресивен параноик. Мания за величие и мания за преследване. Щял да живее още два-три дена и щял да умре съвсем побъркан… Ето защо не смятат изобщо за нужно да го пращат в болница в тила. Преди да си тръгна, надникнах в палатката с надежда, че е поутихнал. Докторът ми бе казал, че това е вероятно. Но когато ме видя, Джони пак се разкрещя, че съм искал да го убия…

Майкъл и Ноа стояха един до друг, прислонени до олющената студена стена на каменната къща, в която капитан Грийн седеше разтревожен от нарастващия брой случаи на окопен ревматизъм. В далечината пламъците ставаха все по-ярки, обхванали навярно вече цялата сграда на немския чифлик.

— Говорих ти вече за предчувствията на Джони Бърнекер, нали? — обади се отново Ноа. — За това, че ако винаги сме заедно, нищо няма да ни сполети…

— Да — рече Майкъл.

— Ние преживяхме толкова неща заедно — продължи Ноа. — Знаеш, че ни бяха откъснали от нашите и въпреки това успяхме да се доберем до американските позиции, а когато в деня на десанта на лодката ни падна снаряд, дори не ни раниха…

— Зная — промълви Майкъл.

— Ако не се бях забавил толкова, ако бях дошъл тук само ден по-рано, Джони Бърнекер щеше да излезе от войната жив.

— Глупости — рязко рече Майкъл, като същевременно си помисли: „Това нещастно момче е преживяло наистина прекалено много.“

— Не са глупости — спокойно възрази Ноа. — Аз не действах достатъчно бързо. Бавих се, колебах се. Пет дена загубих в лагера за попълнения. Загубих време да говоря с оня перуанец. Знаех, че няма да ме пусне, и въпреки това се разтакавах.

— Ноа, не говори така!

— По пътя също се бавихме — продължи Ноа, без да обръща внимание на Майкъл. — Проспахме цяла нощ и загубихме цял следобед заради онова пиле, което генералът ни поднесе. Аз оставих Джони Бърнекер да загине заради едно пиле.

— Млъкни! — пресипнало извика Майкъл. После хвана Ноа за раменете и го разтърси. — Млъкни най-после. Говориш като умопобъркан. Не искам повече да слушам такива глупости.

— Пусни ме — спокойно рече Ноа. — Махни си ръцете. Всъщност ти не си длъжен да слушаш оплакванията ми. Имаш право. Прощавай.

Майкъл бавно отпусна ръце. Ето че пак не бе успял да помогне на това нещастно момче…

Ноа потрепери.

— Днес е студено — примирително рече той. — Да влезем.

Майкъл го последва мълчаливо в къщата.

На следващата сутрин Грийн ги изпрати в стария им взвод — оня, в който бяха служили заедно във Флорида. Във взвода от първоначалните четиридесет души бяха останали само трима, които сега посрещнаха топло и сърдечно Майкъл и Ноа. Те проявиха голяма деликатност, когато говореха за Джони Бърнекер в присъствието на Ноа.