Ъруин Шоу
Младите лъвове (19)

Глава деветнадесета

„Боя се, че всичко това може да звучи като брътвежи на умопобъркан — четеше капитан Луис, — но аз не съм побъркан и не искам да ме смятат за луд. Тия редове пиша в главната читалня на Нюйоркската обществена библиотека на ъгъла на Пето авеню и 42-ра улица в пет часа следобед. Пред мен на масата лежи екземпляр от военния кодекс и «Биографията на херцог Марлборо» от Уинстън Чърчил, а човекът до мен вади бележки от «Етиката» на Спиноза. Споменавам тия неща, за да докажа, че зная какво върша, че моят разсъдък и наблюдателни способности не са никак засегнати…“

— За първи път през цялата си служба в армията чета подобно нещо — обърна се капитан Луис към секретарката на Женската войскова помощна организация, която седеше на съседното бюро. — Откъде се получи това писмо?

— Изпратиха го от канцеларията на началника на военната полиция — отговори секретарката. — Искат да прегледате арестанта и да им кажете дали не симулира невменяемост.

„Щом свърша писмото — продължи да чете капитан Луис, — ще отида с метрото до Батери и оттам с ферибота ще се прехвърля на Губернаторския остров, за да се предам на властите.“

Капитан Луис въздъхна и за миг изпита съжаление, че е психиатър. Струваше му се, че почти всяка друга работа в армията би била по-проста и по-благодарна.

„Преди всичко — продължаваше това писмо, написано с нервен и неравен почерк на тънка хартия — искам да заявя, че никой не ми е помогнал да избягам от лагера и никой не е знаел за моите намерения. Жена ми също не бива да се безпокои, защото, откакто пристигнах в Ню Йорк, ни веднъж не съм я виждал, нито съм търсил начини да вляза във връзка с нея. Аз трябваше сам да взема решение по този въпрос и не исках да се влияя от каквито и да било задължения и чувства. Намирам се тук, в Ню Йорк, от две седмици вече, но никой не ме е укривал, с никого не съм говорил и не съм срещал никакви познати. По-голямата част от деня прекарвах из улиците, а нощем в хотели. В момента разполагам със седем долара, с които бих могъл да преживея още три-четири дена, но аз вече стигнах до единственото правилно решение, което съм длъжен да изпълня незабавно.“

Капитан Луис погледна часовника си. Имаше среща за обед в града и не искаше да закъснява. Стана, облече шинела си и тикна писмото в джоба си, за да го дочете на ферибота.

— Ако питат за мене — рече той на секретарката, — кажете, че ще бъда в болницата.

— Добре, сър — отговори учтиво момичето.

Капитан Луис сложи фуражката си и излезе. Беше слънчев, ветровит ден и отвъд пристанището, пуснал корени в зеленикавите води, се издигаше Ню Йорк, защитен от всички морски бури. Всеки път, когато виждаше пред себе си тоя град — спокоен, извисен в небесата и блестящ, — капитанът изпитваше леко угризение на съвестта, защото чувстваше, че не подобава на един войник да прекара войната в такова място. Въпреки това той отговаряше сега отсечено и енергично на поздравите на войниците, които срещаше на път към пристанището, и когато се намери в отделението за офицери и семействата им на горната палуба на ферибота, се почувства като истински военен. Капитан Луис не беше лош човек и често страдаше от угризения на съвестта и чувство за вина, които не се стараеше да крие от самия себе си. Ако го бяха пратили на някой опасен и отговорен боен участък, сигурно щеше да се прояви като храбър и полезен войник. Впрочем тук, в Ню Йорк, той прекарваше доста добре. Живееше в хубав хотел при специални условия, установени за военнослужещи. Съпругата му беше останала с децата в Канзас Сити и той поддържаше връзки с две момичета манекенки; те работеха доброволно в Червения кръст и бяха по-хубави и по-опитни от всички други жени, които бе познавал. Понякога, когато се събуждаше сутрин в лошо настроение, решаваше, че трябва да сложи край на това губене на време и да поиска да го изпратят на фронта или поне да вземе някакви мерки да съживи и разнообрази своята работа на Губернаторския остров. Но след като недоволстваше така в продължение на ден-два и поставяше в ред бюрото си или изливаше душата си пред полковник Брус, той отново тръгваше по руслото на досегашния си лек и приятен живот.

„Анализирах причините на постъпката си — продължи да чете капитан Луис в отделението за офицери на ферибота, който се полюшваше леко на котвата си — и мисля, че бих могъл да ги изложа убедително и честно. Главната причина за моето деяние е фактът, че съм евреин. Повечето войници от моята рота са южняци и мнозинството почти без образование. Тяхното недружелюбно отношение към мен беше вече започнало, струва ми се, да изчезва, когато неочаквано беше раздухано от новия сержант, назначен за командир на нашия взвод. Навярно обаче аз щях да постъпя по същия начин дори ако не бях евреин, макар че последното обстоятелство ускори кризата и направи съвсем невъзможен по-нататъшния ми живот сред тия хора.“

Капитан Луис въздъхна и вдигна очи. Параходчето приближаваше към долния край на Манхатън. Градът имаше чист, делничен и солиден вид и за Луис беше трудно да повярва, че един млад човек може да броди из неговите улици, изпълнен със страдание и решен да влезе в читалнята на градската библиотека, за да излее мъката си в писмо до началника на военната полиция. Бог само знае какво беше разбрала военната полиция от това положение!…

„Аз съм убеден — продължаваше писмото, — че съм длъжен да се сражавам за родината си. Когато избягах от лагера, не мислех така, но сега съзнавам, че не съм виждал ясно нещата, защото бях изцяло погълнат от личните си неприятности, защото бях обхванат от огорчение, което стана непоносимо силно след една случка през последната ми нощ в лагера. Враждебността на ротата се изрази в редица юмручни боеве с мене. Аз бях принуден да се бия с десетте най-здрави мъже от нашата рота, които просто ме предизвикаха да се реша на това.

Претърпях девет поражения, обаче се бих честно и не помолих никого за милост. В последната среща успях да сразя противника си. Той ме свали на няколко пъти, но накрая аз го повалих с нокаут и това беше върховната развръзка на многочислените боеве. Войниците — които наблюдаваха всички двубои — ме оставяха винаги проснат на земята и обсипваха победителя с поздравления. Този път обаче, когато застанах пред тях с наивната надежда, че ще видя в очите им поне искрица възхищение или уважение след онова, което бях направил, те се обърнаха — всички до един — и се разотидоха. Когато останах сам, стори ми се просто непоносимо, че всичко, което бях постигнал, всичко, което бях изстрадал, за да си извоювам място в ротата, е било съвсем напразно.

И тогава, гледайки гърбовете на хората, с които ми предстоеше да се сражавам рамо до рамо и може би дори да умра, аз реших да дезертирам.

Сега съзнавам, че не съм бил прав. Аз обичам тая страна, одобрявам тая война и смятам, че подобни индивидуални действия са недопустими. Аз съм длъжен да се сражавам на фронта, но мисля, че имам право да моля да ме преведат в друга дивизия, дето ще се намирам сред хора, за които ще бъде по-важно да убиват враговете, отколкото да убият мене.

С уважение,

редник от американската армия

Ноа Акерман“

 

 

Фериботът хвърли котва в пристанището и капитан Луис се изправи бавно. Сгъна замислено писмото, мушна го в джоба си и слезе по мостчето на сушата. „Горкият! — помисли си той и изпита неочаквано желание да се откаже от обеда, за да се върне на острова и да поговори с Ноа. Но после реши друго: — Щом съм вече тука, по-добре да обядвам и после да го видя. Ще свърша набързо и ще се върна.“

Обаче жената, с която имаше среща, тоя следобед не беше на работа. Докато чакаха да се освободи маса, Луис изпи три коктейла, а после тя пожела да отидат в квартирата му. През последните им три срещи тя се бе държала малко студено с него и сега Луис не искаше да я обиди, като й откаже. При това главата му беше малко замаяна, а той трябваше да бъде съвсем трезвен, когато говори с Ноа — това беше най-малкото, което дължеше на момчето. И така, Луис отиде с младата жена у дома си, откъдето се обади в службата и нареди на лейтенант Клаузър да се разпише вместо него след края на работния ден.

Той прекара чудесно с приятелката си и в пет часа следобед беше вече напълно убеден, че е бил глупав да се съмнява в нейните чувства, да, съвсем глупав.

 

 

Посетителката беше много хубавичка, но в сериозните й черти се долавяше дълбоко стаена тревога. Луис забеляза също, че е бременна, а от състоянието на дрехите й разбра, че не е добре материално. Капитанът въздъхна. Положението се оказваше по-трудно, отколкото бе предполагал.

— Много е любезно от ваша страна — започна Хоуп, — че ме потърсихте. Властите ми отказват среща с Ноа, а на него не му разрешават да ми пише и не му предават моите писма. — Гласът й беше спокоен и твърд, без следа от оплакване.

— Армията — отвърна Луис, обхванат от срам, че трябваше да защищава похватите на американската военщина — има свои особени методи на действие, мисис Акерман. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Струва ми се, че разбирам — отговори Хоуп. — Здрав ли е Ноа?

— Да, не е зле — рече дипломатично Луис.

— Ще ми позволят ли да го видя?

— Така предполагам — каза Луис. — И тъкмо затова исках да поговоря с вас. — Той погледна намръщено към секретарката, която ги наблюдаваше с нескрито любопитство от бюрото си, и рече: — Бъдете добра да излезете, капрал.

— Слушам, сър. — Девойката стана неохотно и излезе бавно от стаята. Тя имаше дебели крака, а ръбовете на чорапите й, както винаги, бяха изкривени. „Защо — неволно си помисли Луис, — защо именно такива постъпват на военна служба?“ В следващия миг обаче той осъзна неуместността на това, което бе помислил, и се намръщи смутено, сякаш тая сериозна жена, която седеше така спокойно пред него на коравия стол до бюрото му, можеше да прочете онова, което му беше минало през ума и което сега — при нейното мъчително душевно състояние — щеше да й се стори възмутително и непростимо.

— Предполагам — започна Луис, — че вие отчасти сте в течение на онова, което се е случило, макар че не сте виждали съпруга си и не сте получавали никакви вести от него.

— Да — отвърна Хоуп. — Един негов приятел, редникът Уитикър, с когото са служили заедно във Флорида, мина през Ню Йорк и се отби да ме види.

— Неприятна история, много неприятна — рече Луис и се изчерви цял, като забеляза леката иронична усмивка в ъглите на устата й, с която младата жена посрещна неговото съчувствие. — И така — бързо заговори той, — положението е следното: съпругът ви моли да бъде преместен в друга войскова част… Формално погледнато, той може да бъде предаден на военен съд за дезертьорство.

— Но мъжът ми не е дезертирал — възрази Хоуп. — Той се е предал доброволно.

— Формално Акерман е дезертирал — настоя Луис, — защото по времето, когато е напуснал своя пост, не е възнамерявал да се върне.

— О — възкликна Хоуп, — изглежда, че законът има отговор за всички възможни случаи.

— Боя се, че е така — отговори Луис, смутен от втренчения поглед на младата жена. Той щеше да се чувства по-удобно, ако посетителката беше заплакала. — Обаче — продължи Луис с официален тон — армията счита, че в случая има смекчаващи вината обстоятелства…

— О, боже мой — възкликна Хоуп и се засмя сухо. — Смекчаващи вината обстоятелства…

— Като взема в съображение това — добави Луис — армията е склонна да не предава мъжа ви на военен съд и да го върне в строя.

По лицето на Хоуп се появи печална и мила усмивка. „Каква хубавичка жена! — помисли си Луис. — Много по-хубава от моите две манекенки.“

— В такъв случай — каза Хоуп — всичко е наред, нали? Ноа иска да се върне в строя, и армията е готова…

— За съжаление въпросът не е толкова прост. Генералът, който командва базата, от която е дезертирал вашият съпруг, настоява да го върнат в старата му рота и тукашните военни власти смятат, че нямат право да възразяват — продума унило Хоуп.

— А съпругът ви отказва да се подчини. Готов е дори да се изправи пред съд, но не и да се върне.

— Ако се върне в ротата си — глухо рече Хоуп, — сигурно ще го убият. Нима това искат?

— Хайде, хайде — каза Луис. Той чувстваше, че капитанската униформа и двете лъскави нашивки го задължават до известна степен да защити армията. — Случаят не е толкова трагичен.

— Така ли? — подхвърли Хоуп горчиво. — А колко е трагичен тогава според вас, капитане?

— Прощавайте, мисис Акерман — рече меко Луис. — Аз разбирам чувствата ви и се старая да помогна…

— Да, да — прекъсна го Хоуп, като го докосна импулсивно по ръката. — Моля да ме извините.

— Ако съпругът ви се яви пред съд, сигурно ще го пратят в затвора. — Луис помълча малко и добави: — За дълго. За много дълго време. — Той не й каза нищо за острото писмо, което бе написал по този въпрос до канцеларията на генералния инспектор и което беше оставил в бюрото си, за да го преработи; на следващата сутрин обаче, когато го препрочете, той разбра, че се излага на голяма опасност, защото армията умееше да се справя безшумно с вироглави офицери, които имаха нахалството да се оплакват от своите началници, като ги пращаше в Асам, Исландия, Нова Гвинея и други подобни неприятни места. Не й каза и това, че по-късно бе мушнал писмото в джоба си и след като го беше препрочел още четири пъти, в пет часа следобед го бе скъсал, а вечерта беше отишъл да се напие. — Двадесет години, мисис Акерман — добави Луис, като се стараеше да говори колкото може по-меко. — Двадесет и пет години. Военните съдилища обичат да издават тежки присъди.

— Сега разбирам защо сте ме повикали — рече Хоуп с безжизнен глас. — Искате да убедя Ноа да се върне в ротата си.

Луис преглътна с усилие.

— Да, приблизително така е, мисис Акерман.

Хоуп погледна втренчено през прозореца. Трима затворници в сини работни дрехи товареха смет в камион, а зад тях стояха двама пазачи с карабини под ръка.

— Преди да влезете във войската, пак ли бяхте психиатър, капитане? — внезапно попита Хоуп.

— Всъщност… хм… да — отвърна Луис, смутен от неочаквания въпрос.

Хоуп се засмя рязко.

— Не се ли срамувате от себе си сега? — рече тя.

— Моля ви се — сухо каза Луис, — аз имам определена служба и я изпълнявам, както смятам, че е необходимо.

Хоуп стана с усилие, затруднена малко от детето, което носеше в утробата си. Роклята й беше вече тясна и висеше грозно отпред. Луис внезапно си представи как младата жена се мъчи да преработва дрехите си, защото очевидно нямаше възможност да купува нови, по-подходящи за бременността й.

— Добре — реши тя, — ще изпълня желанието ви.

— Браво — усмихна й се зарадван Луис. „Всъщност — помисли си той — това е най-добрият изход за всички и момчето няма да пострада много.“ И почти убеден в това, Луис вдигна телефонната слушалка, за да се обади на капитан Мейсън в канцеларията на началника на военната полиция и да нареди да подготвят Акерман за свиждане.

Поиска номера на Мейсън и се заслуша в телефонния сигнал.

— Впрочем — обърна се той към Хоуп, като от деликатност избягваше да я погледне в очите — вашият съпруг знае ли за… детето?

— Не, нищо не знае.

— Тогава вие бихте могли… хм… да използвате това като довод — добави Луис със слушалката в ръка. — В случай че не иска да промени решението си. Заради детето… баща затворник… опозорен…

— Сигурно е чудесно нещо да си психиатър — продума Хоуп. — Човек става такъв реалист…

Луис почувства, че челюстите му се сковават от притеснение.

— Аз нямах пред вид нищо, което… — започна той.

— Моля ви се, капитане — прекъсна го Хоуп, — не говорете смешни работи.

„О, боже мой — помисли си съкрушено Луис — армията наистина превръща човека в идиот. Ако бях в цивилно облекло, никога не бих се държал така отвратително.“

— Капитан Мейсън — разнесе се глас в слушалката.

— Здравейте, Мейсън — рече облекчено Луис. — При мен е мисис Акерман. Бихте ли наредили да отведат веднага редника Акерман в стаята за посетители?

 

 

— Разполагате с пет минути — предупреди ги военният полицай, който бе застанал до вратата на голата стая с решетки на прозорците и два малки дървени стола в центъра.

Най-важното беше да не заплаче. Ноа изглеждаше толкова дребничък! Всичко друго — обезформеният нос, обезобразеното разкъсано ухо, разсечената вежда — беше действително лошо, но най-трудното за нея беше да се примири с това, че изглеждаше толкова дребничък. Грубите сини работни дрехи бяха толкова големи за него, че го правеха да изглежда съвсем загубен и мъничък и му придаваха покъртително унизен вид. Всичко в него изразяваше покорност — всичко освен очите му и колебливата походка, с която бе влязъл в стаята, и меката неуверена усмивка, с която я беше посрещнал, и смутената бърза целувка под погледа на пазача, и тоя мек глас, с който я бе поздравил. Беше й просто страшно да си помисли за дългото и жестоко изпитание, което той бе преминал, преди да придобие такъв покорен вид. Само очите му горяха с див и неукротим пламък.

Седнаха на твърдите столове, коляно до коляно, като възрастни дами на следобеден чай.

— Хайде, недей — продума Ноа меко и повтори с нежна усмивка: — Хайде, недей, недей. — В зашитите му венци зееха тъмни дупки на мястото на избитите зъби и това придаваше на обезформеното му лице ужасно изражение на глуповатост и същевременно някаква първобитна лукавост. Уитикър й беше разправил за зъбите и сега лицето й не трепна. — Знаеш ли за какво си мисля през цялото време тука?

— За какво? — попита Хоуп. — За какво си мислиш?

— За нещо, което ти веднъж каза.

— И какво е то?

— „Виждаш ли, не беше толкова страшно, никак даже не беше страшно!“ — Той й се усмихна и тя трябваше отново да положи големи усилия да не се разплаче. — Спомням си точно как го каза.

— Виж ти — продума Хоуп и на свой ред се опита да се усмихне. — Виж ти какво си запомнил!

Загледаха се мълчаливо, сякаш не знаеха какво друго да си кажат.

— Леля ти и свако ти — наруши мълчанието Ноа — все още ли са в Бруклин? Градината все същата ли е?…

— Да — отвърна Хоуп. Надзирателят при вратата се размърда и отърка гръб в дървената рамка; грубият плат на униформата му изшумоля тихо.

— Слушай — каза тя, — говорих с капитан Луис. Нали знаеш какво иска от мене?

— Да — продума Ноа. — Зная.

— Аз не искам да те увещавам. Постъпи така, както намериш, че ти се налага. — В този миг Хоуп забеляза, че той я оглежда внимателно, навеждайки очи към корема й, пристегнат в старата й рокля. — Не му обещах нищо — добави тя, — нищо…

— Хоуп — рече Ноа, без да сваля поглед от наедрелия й корем, — кажи ми истината.

Хоуп въздъхна.

— Добре — рече тя. — След пет месеца. Не знам защо не ти писах, когато можех. Почти цялото време трябваше да прекарам на легло. Наложи се да напусна службата. Лекарят ми заяви, че ако продължа да работя, имало опасност да пометна. Може би тъкмо затова не ти съобщих. Исках най-напред да се уверя, че всичко ще бъде наред.

Ноа я погледна изпитателно.

— Ти радваш ли се? — попита той.

— Не знам — отвърна Хоуп, мислено проклинайки надзирателя. — Не знам вече нищо. Но това не бива да окаже влияние на решението ти.

Ноа въздъхна отново. После се наведе и я целуна по челото.

— Това е чудесно — рече той, — просто чудесно.

Хоуп огледа ядосано надзирателя, голата стая и обкования с решетка прозорец.

— Какво място — продума тя, — какво ужасно място за такава новина!

Надзирателят флегматично отърка гърба си в рамката на вратата.

— Още една минута — предупреди ги той.

— Не се тревожи за мен — отговори Хоуп с такава бързина, че думите й почти се сливаха. — Аз ще успея да се оправя. Ще отида при родителите си. Те ще се погрижат за мен. Моля ти се, не се тревожи.

Ноа стана.

— Не се тревожа. Детето… — Той махна неопределено и несръчно с ръка, по момчешки, въпреки мрачната обстановка Хоуп неволно се усмихна при тоя мил и познат жест. — И така… Знае ли човек… — Ноа отиде до прозореца и погледна през решетките към заградения с дървена ограда двор. Когато се обърна, очите му бяха безизразни и потъмнели. — Моля ти се — продума той, — върни се при капитан Луис и му кажи, че съм готов да отида там, където ме изпратят.

— Ноа… — Хоуп стана, готова да протестира и същевременно обхваната от облекчение.

— Хайде — рече надзирателят, — времето изтече. — И отвори вратата.

Ноа се приближи до Хоуп и двамата се целунаха. Тя хвана ръката му и за миг я притисна до лицето си. Надзирателят обаче отново се обади: „Хайде, мадам“ и Хоуп излезе. Преди да затворят вратата, тя се обърна и видя, че Ноа гледа замислено след нея. Той се опита да се усмихне, но не успя. В този момент надзирателят затвори вратата и Хоуп повече не го видя.