Ъруин Шоу
Младите лъвове (32)

Глава тридесет и втора

Имаше нещо особено в този град. От прозорците не се развяваха знамена както в другите селища по целия път от Кутанс дотук. Нямаше и приветствени плакати, а двамата французи, на които Майкъл извика, изчезнаха в най-близката къща, щом като видяха джипа.

— Спри! — рече Майкъл и се обърна към Стелевато. — Тука има нещо съмнително.

Намираха се в покрайнините на града при кръстовището на два пътя, които се простираха неприветливи и пусти в сивото утро. Прозорците на каменните сгради бяха закрити с капаци и наоколо не се виждаше жива душа. След като пътуваха цял месец по задръстени с танкове, транспортьори, бензоцистерни, артилерия и пехота шосета и навсякъде ги посрещаха ликуващи тълпи празнично облечени французи, които размахваха скрити през дългата окупация знамена и пееха Марсилезата, царуващата в този град мъртва тишина им се струваше особено опасна и зловеща.

— Какво има, момчета? — попита Кийн от задното седалище. — Да не сме се качили на погрешен влак?

— Не знам — отвърна Майкъл, ядосан от думите на Кийн. Преди три дни Павоне му бе заповядал да вземе със себе си Кийн, който през цялото време се оплакваше намусено: войната се водела съвсем вяло, жената пишела писмо след писмо, че с парите, които получава, не можела да свърже двата края особено при тия постоянно нарастващи цени… Благодарение на Кийн цените на месото, маслото, хляба и детските обувки се бяха запечатали неизличимо в паметта на Майкъл. „Ако в деветстотин и седемдесета ме попитат колко е струвал кълцаният шницел през четирийсет и четвърта година — ядосано си мислеше той, — без колебание ще отговоря: шейсет и пет цента фунта!“

Майкъл извади картата и я разтвори на коленете си. Зад гърба му се разнесе леко щракане: Кийн бе свалил предпазителя на карабината си. „Каубой — помисли си Майкъл, докато разглеждаше картата, — безмозъчен, кръвожаден каубой…“

Стелевато седеше отпуснат до него с бутната на тила каска и пушеше.

— Знаеш ли какво ми се иска сега? — рече той. — Бутилка вино и една французойка.

Стелевато беше или много млад, или много храбър, или пък много неопитен, за да почувства опасността, която се таеше в това есенно утро, или да обърне внимание на необичайния притаен вид на къщите пред тях.

— Да, това е мястото — продума Майкъл. — Но в него има нещо, което не ми харесва.

Преди четири дни Павоне го бе изпратил в щаба на 12-а армейска група с поща с най-различни доклади за състоянието на комуналното стопанство и продоволственото положение в дванадесетина града, които бяха обследвали, както и за изобличителните показания на местни жители срещу някои длъжностни лица. След изпълнение на задачата си Майкъл трябваше да се яви обратно в щаба на пехотната дивизия, но когато се върна, в оперативния отдел му съобщиха, че Павоне заминал предишния ден и наредил да уведомят Майкъл, че ще го чака на следващата сутрин именно в тоя град. До десет часа в града трябваше да пристигне една оперативна група от бронетанкови и моторизирани войски, с които щеше да дойде и самият Павоне.

Сега беше единадесет часът, но освен малката табела с надпис на английски: „Водоснабдителен пункт“ нищо не показваше, че след 1919 година в селището са идвали американски войски.

— Да вървим, момчета — обади се Кийн. — Какво чакаме още? Време е да разгледам Париж.

— Париж е още далече — отвърна Майкъл, докато прибираше картата и се мъчеше да разбере какво означава това отсъствие на хора по улиците.

— Тая сутрин чух по Би Би Си — продължи Кийн, — че германците в Париж поискали примирие.

— Може, но не са го поискали от мене — отвърна Майкъл, съжалявайки, че Павоне не се намира при тях, за да поеме цялата отговорност. Последните три дена се бяха оказали истинско удоволствие за него — да се разхожда така из празнуваща Франция, господар на самия себе си, без никой да го командва. Тая сутрин обаче обстановката не изглеждаше никак празнична и той изпитваше неприятното чувство, че ако до петнадесетина минути не вземе правилно решение, до обед всички ще бъдат мъртви.

— По дяволите, да вървим — реши той накрая и сбута Стелевато.

— Нека видим какво става на водоснабдителния пункт.

Стелевато потегли бавно, сви в една странична уличка и насочи джипа към моста над някаква рекичка, която се сребрееше пред тях. Там откриха друг надпис, край който имаше огромна брезентова цистерна с помпена апаратура. В първия миг Майкъл помисли, че на водоснабдителния пункт — както и в целия град — няма жива душа, но скоро забеляза някаква каска, която се подаваше от замаскиран с клони окоп.

— Чухме ви отдалече — неочаквано се обади глас изпод каската. Човекът, който говореше, беше почти младеж, с бледо лице и уморени уплашени очи. След миг се появи още един войник и се приближи до джипа.

— Какво става тука? — попита Майкъл.

— Би трябвало вие да ми кажете това — отвърна първият французин.

— Минавала ли е през града американска оперативна група към десет часа тая сутрин?

— Никой не е минавал оттука — отвърна вторият войник. Беше дребничък възпълен човек на около четиридесет години с брадясало лице и в напевния му глас звучеше лек шведски акцент. — Пристигнахме снощи с щаба на четвърта бронетанкова и нас ни оставиха тука, а колоната продължи към юг. Оттогава не се е случвало нищо. На разсъмване само някъде около центъра на града се чуваше стрелба…

— Каква стрелба? — попита Майкъл.

— Не ме питай, приятелю — отвърна пълничкият войник. — Нас ни оставиха тука да помпим вода от рекичката, а не да се занимаваме с разследвания. В гората наоколо е пълно с фрицове. Те стрелят, щом видят жабар, а жабарите им отговарят със същото. Ние пък чакаме подкрепления.

— Да вървим към центъра и да видим какво става — обади се нетърпеливо Кийн.

— Ще млъкнеш ли най-после? — обърна се Майкъл остро към Кийн, който примига нещастно зад дебелите си очила.

— Умуваме с моя приятел — отново се обади пълничкият човек — дали не е по-добре да си оберем крушите. Каква полза има да клечим тука като патици в езеро? Тая сутрин дойде някакъв жабар, който говореше малко английски, и ни каза, че от другата страна на града имало осемстотин фрицове с три танка, които смятали днес да завземат града.

— Чудесна перспектива! — възкликна Майкъл. — Сега разбирам защо няма никакви знамена в тоя град.

— Осемстотин фрицове! — възкликна Стелевато. — Хайде да се махаме оттука.

— Как смяташ, опасно ли е да останем? — обърна се към Майкъл младият войник с бледото лице.

— Като в гостната стая вкъщи! — отвърна Майкъл. — Как, дявол да го вземе, бих могъл да зная?

— Аз просто питах, така… — укорително добави младежът.

— Не ми харесва това — рече войникът с шведския акцент, като се взря нататък по улицата. — Никак не ми харесва. Никой няма право да ни заставя да седим сами тука, край тая проклета рекичка.

— Ники — каза Майкъл на Стелевато, — обърни джипа и го остави на шосето така, че ако се наложи, да можем да офейкаме веднага.

— Какво, уплаши ли се? — подхвърли Кийн, като се наведе към Майкъл.

— Слушай, генерал Патън^[61] — отвърна Майкъл, като се стараеше да прикрие раздразнението си, — когато ни потрябва човек за героичен подвиг, ще повикаме тебе, бъди спокоен! Ники, обърни джипа.

— Бих предпочел да съм сега у дома си — промърмори Стелевато, но се качи в колата и я обърна в противоположна посока. После извади автомата си от обичайното му място под предното стъкло и духна веднъж-дваж върху цевта.

— Какво ще правим, момчета? — попита Кийн и опипа нетърпеливо с големите си изпоцапани ръце карабината си. Майкъл го погледна с омраза. Дали брат му не е получил „“Почетния медал на Конгреса" просто заради глупостта си?" — помисли си той. После рече гласно:

— Ще останем тука и ще чакаме.

— Кого ще чакаме? — настоя Кийн.

— Полковник Павоне.

— Ами ако не дойде? — упорстваше Кийн.

— Тогава ще решим нещо друго… Днес ми провървя — рече отривисто Майкъл. — Кой знае колко нови решения ще трябва да взема, докато се мръкне!

— Аз мисля, че трябва да пратим Павоне по дяволите — заяви Кийн — и да вървим право към Париж. Би Би Си казва…

— Зная какво казва Би Би Си — прекъсна го Майкъл — и зная какво ще кажеш самият ти. Но аз казвам, че ще останем тук и ще чакаме.

Той се отдалечи от Кийн, седна на тревата и се облегна на ниската каменна ограда, която се простираше успоредно на потока. Двамата бронетанкисти го погледнаха колебливо, после се върнаха в окопа и се замаскираха грижливо с клоните. Стелевато опря автомата си о стената, легна на тревата и заспа. Изтегнат така, с ръце върху очите, младият италианец приличаше на мъртъв.

Кийн приседна върху един камък, извади бележник и молив и се зае да пише на жена си. Той й пращаше подробни доклади за всичко, което правеше, както и най-натуралистични описания на убитите и ранените, които срещаше по пътя си. „Нека знае какво става по света — сериозно обясняваше Кийн. — Ако разбере какво преживяваме, може би ще почне да гледа по-иначе на живота.“

Майкъл отвърна очи от човека, който искаше от три хиляди мили разстояние да промени мирогледа на своята студена съпруга. В далечината се виждаха незасегнатите от войната каменни къщи на града с техните закрити и неукрасени със знамена прозорци, които продължаваха да пазят своята тайна.

Майкъл притвори очи. „Бих искал някой да ми обясни какво става с мене“ — помисли си той. През последния месец се бяха натрупали толкова впечатления, и то от такъв разнообразен характер, та му се струваше, че ще трябват години, за да ги пресее, да ги подреди в съзнанието си и да открие скрития им смисъл. Той чувстваше, че в непрекъснатия артилерийски грохот, в завземането на всички тези градове, в тия трудни преходи по прашните шосета на Франция през лятото, в приветствията на тълпите, в целувките на момичетата, в изстрелите на снайперистите, в пожарите — във всичко това се таи някакъв основен и дълбок смисъл. Този месец на възторзи, на хаос и смърт би трябвало да снабди хората с някакъв ключ, чрез който те биха могли да разберат значението на войните, на насилието, да разберат ролята на Европа и на Америка в тази драма.

От часа, в който Павоне го бе поставил така грубо на мястото му оная нощ, когато бе на пост в Нормандия, Майкъл беше загубил почти всякаква надежда да вземе полезно участие във войната. Сега обаче — той чувстваше това — му се падаше случай поне да разбере значението на тая война…

За съжаление в главата му не се оформяха никакви обобщения. Така например той не беше в състояние да каже: „Американците са такива и такива и затова побеждават“ или: „За французите е типично да се държат по такъв начин“, или пък: „Бедата на немците е, че не са способни да разберат това и това…“

Цялото това насилие, всичките тия ликуващи възгласи се смесваха в неговото съзнание и създаваха някаква бурна, объркана и многостранна драма — драма, която непрекъснато тревожеше ума му и отнемаше съня му дори в тия дни на жега и изнемога, драма, от която никога не можеше да се отърси даже в моменти като настоящия, когато врагът — скрит в това притихнало, безлюдно и невзрачно градче по пътя за Париж — може би се готвеше да му отнеме живота.

Тихото бълбукане на рекичката между двата бряга се смесваше с лекото и непрестанно скърцане на молива на Кийн. Опрял гръб о каменната ограда, Майкъл седеше със затворени и натежали от продължително безсъние очи, като се мъчеше да остане буден, и прехвърляше през ума си бурните събития през последния месец.

Тия имена… Имената на залетите от лятното слънце градове, сякаш бяха извадени от романите на Пруст: Марини, Кутанс, Сен-Жан-Тома, Авранш, Понторсон, проснати като наниз в една вълшебна приморска страна, в която Нормандия и Бретан, забулени в сребристозеленикава омара, сливаха своите легенди… Какво би казал оня болнав французин, оттеглил се от света в стая, тапицирана с корк, за своите любими крайморски земи сега — през ярките и смъртоносни августовски дни на 1944 година? Как би се изказал той със своето блестящо и страстно перо за измененията, които 105-милиметровите оръдия и пикиращите самолети бяха внесли в архитектурата на църквите от четиринадесетия век? Как биха му подействали конските трупове в канавките под глоговите храсти и изгорените танкове, които издаваха такава странна миризма на метал и човешка плът? С какви изискани, остроумни и печални думи биха се изразили мосю дьо Шарлюс и мадам дьо Германт за новите пътешественици, които крачеха по старите пътища край Мон-Сен-Мишел?

„Цели пет дни ходя вече по тия места — беше казал младежът от Средния Запад — и още ни веднъж не съм стрелял! Но не мислете, че се оплаквам. По дяволите, аз ще ходя, докато капна, ако се наложи!…“

Облегнат на един шърман на площада пред катедралата в Шартр, старият капитан с киселата физиономия бе казал: „Не разбирам просто защо през последните години всички лудеят толкова много по тая страна! Тук няма нищо, което ние не бихме могли да направим по-добре у нас, в Калифорния…“

И чернокожото джудже с червения фес, танцуващо на кръстопътя сред група сапьори, които почистваха едно минно поле, за да отворят път на танкистите… С какъв възторг ръкопляскаха на малкия дявол и как го напиха с калвадос, който тоя ден местните жители бяха донесли на освободителите!…

И двамата пияни старци, които поднесоха на Павоне и Майкъл букетчета теменужки и мушкато… В тяхно лице те приветстваха американската армия, но поискаха да им се обясни защо на четвърти юли, когато в селото им нямало вече ни един германец, американските самолети намерили за нужно да превърнат за половин час цялото селище в куп развалини…

И попадналият в ръцете на първа дивизия германски лейтенант, който срещу чифт чисти чорапи посочи върху картата точното разположение на своята 88-милиметрова батарея на евреина-беглец от Дрезден, понастоящем сержант от американската военна полиция…

И френският фермер със сериозното лице, който се бе трудил цяла сутрин, за да изработи от рози грамадния надпис „Добре дошли САЩ!“ в знак на приветствие към минаващите край двора му войски; и другите фермери, които с жените си засипаха един убит край пътя войник с могила от рози, флокс, божури и перуники от своите градини, превръщайки по този начин смъртта през това лятно утро в някакво радостно, чаровно и трогателно събитие; и останалите войници, които минават с благоговение край цветния гроб на своя загинал другар…

И ужасното съмнение, което обхващаше човека, който наблюдаваше хилядите пленени германци — съмнение, което го караше неволно да се пита: нима наистина тия хора разтърсиха из основи Европа, избиха тридесет милиона човешки същества, изгориха стотици хиляди в газовите камери, нима те бесиха, газиха и инквизираха по своя кървав път от три хиляди мили? Сега по техните лица се четеше само изтощение и страх и човек неволно трябваше да си признае, че ако бяха облечени в американска униформа, всички тези хора биха приличали на жители на Цинцинати…

И погребението на боеца от Съпротивата в онова градче — как ли се казваше? — близо до Сен-Мало, когато артилерията ехтеше непрестанно, а безкрайната процесия от празнично облечени хора се точеше бавно нагоре по прашния хълм зад обкичените с черни пера коне и разнебитената катафалка и всеки искаше да стисне ръката на покрусените роднини при входа на гробището. И младият свещеник, който участваше в богослужението в гробищната църква и който на въпроса на Майкъл кого погребват, отговори: „Не зная, брате мой. Аз съм от друг град…“

И роденият в Канада дърводелец в Гранвил, който бе работил на немските брегови укрепления и който, поклащайки глава, каза на Майкъл: „Сега всичко ми е безразлично, приятелю. Вие идете много късно. В четиридесет и втора — четиридесет и трета аз бих ви приветствал с радост. Но сега… — вдигна рамене той — сега е късно, приятелю, много късно…“

И петнадесетгодишният младеж в Шербург, който говореше с възмущение срещу американците… „Глупаци — бе заявил той, — да се любят с момичетата, които поддържаха връзки с немците! Плюя аз на такива демократи! Задръжте ги за себе си! Самият аз обръснах главите на пет такива жени, които се подлагаха на германците. Да, и го направих, когато беше опасно, месеци преди десанта. И ако ми се наложи, пак ще бръсна, окото ми няма да мигне…“

Стелевато продължаваше да хърка, а моливът на Кийн продължаваше да дращи по хартията. От градчето все още не долиташе никакъв звук. Майкъл стана, приближи се до малкия мост и втренчи очи в тъмната кафеникава вода, която бълбукаше тихо под него. „Ако тия осемстотин немци смятат да атакуват селището — помисли си той, — по-добре е да започват!“ А още по-добре, разбира се, беше американската част и Павоне да пристигнат навреме. Войната се понася по-лесно, когато около тебе има стотици други войници, когато не носиш никаква отговорност и знаеш, че вместо теб решават други хора, специално подготвени за това. Тук, върху обраслия с мъх мост над безименната мътна рекичка, в забравения от бога притихнал градец, човек изпитваше чувството, че е съвсем изоставен, че никой не се интересува дали тия осемстотин немци ще атакуват и ще те убият, никой не се интересува дали ще се биеш, ще се предадеш или просто ще офейкаш… „Почти както в мирновременния живот — помисли си с усмивка Майкъл, — никой не дава пет пари дали си жив, или мъртъв!…“ Майкъл реши да почака Павоне и войсковата част още тридесет минути и след това да се върне обратно при своите.

Той вдигна тревожно очи към небето. То беше сиво, заплашително и имаше нещо особено зловещо в ниско надвисналите плътни облаци. А доскоро времето беше толкова хубаво! В слънчев ден човек просто вярва в своето щастие… Снайперистът е стрелял по тебе, а ти не се учудваш, че не е улучил; самолетът те обстрелва по пътя край Авранш, а ти скачаш в канавката върху трупа на капрала танкист, убеден, че няма да загинеш, и действително оставаш жив… Майкъл още помнеше как при Сен-Мало командният пункт на полка попадна под артилерийски обстрел; генералът, който се бе случил там, ревеше като побеснял на изтощените, със зачервени очи телефонисти: „Какво прави оня проклет мерач? Толкова ли е трудно да улучи гнездото на проклетото оръдие? Предайте му незабавно да открие негодника!“ Сградата се тресеше из основи от взривовете, войниците наоколо седяха свити в окопите си, но дори и тогава Майкъл знаеше, че ще остане жив и невредим…

Днес всичко изглеждаше някак си по-друго. Нямаше слънце, а самият той не вярваше на щастието си…

Веселият слънчев поход сякаш беше завършил. Девойката, която пееше в бара в Сент Джеймс; спонтанният парад на жителите в градчето Миниак, когато първите пехотинци минаваха през него; безплатният коняк в Рен; строените край шосето до Льо Ман монахини и деца; отрядът бойскаути, които маршируваха със сериозни лица онази неделя край Алансон редом с танковите колони; семейните групи, които се къпеха във Вилен въпреки опасността през онзи слънчев летен ден; победните знаци във формата V; разветите знамена; бойците от Съпротивата, които конвоираха гордо своите пленници — всичко това беше изчезнало, сякаш принадлежеше към друга епоха. Днес, изглежда, настъпваха нови дни — сиви и нещастни…

— По дяволите! — изруга Майкъл, като се обърна към Кийн. — Да вървим към центъра на града и да видим какво става.

Кийн се усмихна мрачно.

— Добре, братко — рече той и прибра писмото си. — Ти знаеш, че съм готов всякъде да отида.

„Тоя кучи син наистина не се шегува!“ — помисли си Майкъл. После се приближи до Стелевато, наведе се и го чукна по каската. Италианецът простена, очевидно изтръгнат от някакъв приятен похотлив сън.

— Оставете ме на мира — промърмори той.

— Ставай, ставай! — Майкъл още по-настойчиво го тупна по каската. — Да вървим и да свършим с тая война!

Двамата броневаци излязоха от окопа.

— Значи, ще ни оставите сами? — обвинително рече пълният.

— Вие сте двама от най-добре обучените, хранени и въоръжени войници в света — заяви Майкъл — и не би трябвало да се боите от някакви си осемстотин фрицове.

— Виждам, че си шегобиец — нацупи се дебелакът — и смяташ да ни изоставиш.

Майкъл се качи в джипа.

— Не се бой. Ние само ще поразгледаме града. Открием ли нещо интересно, ще ви повикаме.

— Шегобиец! — повтори дебелият и погледна унило приятеля си.

Джипът тръгна бавно по моста.

Излязоха на площада предпазливо, с пръст върху спусъка на карабините си, но наоколо нямаше жива душа. Витрините бяха плътно закрити с железни капаци, дверите на църквата стояха затворени, а хотелът изглеждаше така, сякаш от седмици никой не бе влизал в него. Майкъл се огледа изпитателно наоколо, усещайки как един мускул на лицето му започва да потръпва нервно. Дори Кийн на задното седалище беше необичайно притихнал.

— Е? — прошепна Стелевато. — Сега какво?

— Спри тука.

Стелевато натисна спирачката и спря сред застлания с калдъръм площад.

Неочаквано се разнесе висок и остър звук. Майкъл се обърна рязко и вдигна карабината си. Вратата на хотела зееше широко разтворена и през нея излизаше цяла тълпа хора. Мнозина бяха въоръжени — кой с автомат, кой с ръчни гранати, затъкнати на кръста. Между тях имаше и жени, чиито забрадки приличаха на ярки петна сред кепетата и черните коси на мъжете.

— Жабари — рече Кийн от задната седалка, — носят ни ключовете на града.

В следващия миг джипът беше заобиколен от тълпата, но хората не проявяваха обичайните признаци на радост. Дори изглеждаха сериозни и уплашени. Главата на един червенокръстец по къси панталони беше бинтована.

— Какво става тука? — попита Майкъл на френски.

— Очакваме немците — обади се дребничка кръглолика жена с отпуснати форми в мъжки пуловер и груби мъжки обувки. Тя говореше английски с ирландски акцент и Майкъл за миг помисли, че се опитват да му изиграят някаква ловка и лоша шега. — А вие как се промъкнахте дотука?

— Ей така, направо с джипа — тросна се Майкъл ядосан, задето ги посрещаха така равнодушно. — Какво е всъщност положението?

— На другия край на града има осемстотин германци — обади се човекът с червения кръст.

— С три танка — добави Майкъл. — Знаем. А минаваха ли американски войскови части тая сутрин?

— Мина само един германски камион — рече жената в мъжкия пуловер. — Застреляха Андре Фуре. Това беше в седем и половина. Оттогава не се е случило нищо.

— За Париж ли отивате? — попита човекът от Червения кръст. Той беше без кепе и изпод окървавената му превръзка се подаваха дълги руси коси. Голите му крака, обути в къси чорапи, стърчаха смешно от торбестите му гащета. „Тоя крои нещо — помисли си Майкъл, — облеклото му е съвсем необикновено!“ — Кажете — настоя отново човекът, навеждайки се към джипа, — за Париж ли отивате?

— След известно време — уклончиво отвърна Майкъл.

— Тогава тръгвайте с мене — предложи човекът. — Аз съм с мотоциклет и току-що пристигнах от Париж. За един час сме там.

— А ония осемстотин германци с трите танка? — рече Майкъл, вече уверен, че непознатият му готви клопка.

— Ще минем по страничен път — отвърна французинът. — На идване само два пъти стреляха по мене. При това зная къде са минните полета. Вие и тримата сте въоръжени, а в Париж имаме нужда от всеки автомат. Три дена вече се бием и се нуждаем от подкрепа…

Останалите стояха около джипа, като кимаха одобрително глави, и приказваха толкова бързо на френски, че Майкъл не можеше да ги разбере.

— Почакайте, почакайте. — Той докосна ръката на жената, която говореше английски. — Нека да се изясним. И така, мадам…

— Казвам се Дюмулен. Аз съм ирландка — високо и сякаш предизвикателно рече жената, — но от трийсет години живея тука. А сега кажете ми, млади човече, смятате ли да се погрижите за нас?

Майкъл неопределено поклати глава.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, мадам — рече той и си помисли: „Съвсем се объркахме в тая война!“

— Вие имате и боеприпаси — обади се отново човекът от Червения кръст, като надничаше жадно към дъното на джипа, където лежаха натрупани множество кутии и войнишки одеяла. — Чудесно, чудесно! Ако дойдете с мен, няма да имате никакви неприятности. Само си сложете като мене по един червен кръст и ви гарантирам, че никой няма да стреля по вас.

— Оставете Париж сам да се грижи за себе си — сопна се мадам Дюмулен. — Ние трябва да помислим как да се оправим с тия осемстотин германци.

— Моля, не говорете всички в един глас — разпери ръце Майкъл съвсем объркан, като си мислеше: „Във Форт Белиш не са ни учили как да се справяме с подобни случаи!“ После добави гласно: — Преди всичко има ли някой от вас, който действително е видял германците?

— Жаклин! — извика мадам Дюмулен. — Разкажи всичко на тоя млад човек.

— Само по-бавно, ако обичате — предупреди Майкъл. — Моите познания по френски език далеч не са толкова блестящи.

— Живея на километър от града — започна Жаклин, ниска и пълна девойка, която беше загубила всичките си предни зъби. — Снощи се появи един немски танк, от който излезе някакъв лейтенант. Той поиска масло, сирене и хляб, а после ни каза да не посрещаме американците, защото щели само да минат през града и нямало да ни защищават. Тогава германците щели да се върнат и да разстрелят всеки, който е приветствал американци. Каза ни също, че с него имало осемстотин души. И човекът излезе прав — възбудено заключи Жаклин. — Американците дойдоха и след час си отидоха. Добре ще бъде, ако до вечерта германците не изгорят целия град…

— Позор! — решително отсече мадам Дюмулен. — Как не ги е срам тия американци? Или да дойдат и да останат, или никакви да не се явяват. Аз искам закрила!

— Това е престъпление — обади се отново човекът с червения кръст. — Да оставят парижките работници без боеприпаси, за да ги разстрелват като кучета, а те да си седят тука с три автомата и купища патрони!

— Дами и господа! — заговори Майкъл с ораторски глас, като се изправи в джипа. — Аз трябва да ви заявя, че…

— Attention! Attention!^[62] — изпищя някаква жена от края на тълпата.

Майкъл мигом се обърна. По площада се носеше бързо някаква открита кола. В нея стояха с вдигнати ръце двама души в сиви военни униформи.

Хората около джипа останаха за миг мълчаливи, със зяпнали от изненада уста.

— Шваби! — извика някой. — Идат да се предадат.

Но когато машината почти се изравни с джипа, немците, които стояха с вдигнати ръце, внезапно залегнаха и колата полетя напред. От задното седалище се надигна човек с автомат. Чу се остър пукот и сред тълпата се разнесоха стенания. Майкъл гледаше като замаян след летящата кола. После затърси пипнешком карабината в краката си и му се стори, че е минал цял час, докато свали предпазителя.

В този миг зад гърба му се обади остро и ритмично карабина. Шофьорът на немската кола размаха ръце, машината се удари в бордюра, отскочи, преобърна се и се вряза в бакалницата на ъгъла. Желязната ролетка падна с дрънкане на земята и витрината зад нея се разлетя на парчета. Колата легна бавно на едната си страна и от нея се изтърколиха две фигури.

Майкъл най-после успя да свали предпазителя на карабината си. Стелевато продължаваше да седи зад кормилото, замръзнал от изненада, и можа само сърдито да прошепне:

— Какво става? Що за дяволщина е всичко това?

Майкъл се обърна. Зад него стоеше Кийн с карабина в ръка, загледан с мрачна усмивка в простреляните германци. Във въздуха се носеше остър мирис на изгорял барут.

— Това ще им послужи за урок — рече Кийн самодоволно и оголи в усмивка жълтите си зъби.

Майкъл въздъхна и огледа тълпата. Французите бяха започнали да стават бавно и предпазливо от земята, втренчили очи в разбитата кола. На паважа останаха да лежат две сгърчени фигури. В едната от тях Майкъл позна Жаклин. Роклята й се беше вдигнала над коленете, разкривайки дебелите й жълтеникави бедра. Над нея се беше навела мадам Дюмулен. Някъде наблизо плачеше жена.

Майкъл слезе от джипа, последван от Кийн. С карабини в ръце, те прекосиха предпазливо площада и се приближиха до прекатурената кола.

„Кийн — помисли си ядосано Майкъл, без да сваля очи от двете сиви фигури, които лежаха проснати с лице към тротоара. — Кийн се оказа по-бърз и свърши всичко, докато аз се разправях с предпазителя! Немците можеха да стигнат до Париж, преди да се наканя да стрелям…“

Оказа се, че в колата имаше четирима души, трима от които офицери. Шофьорът — обикновен редник — беше още жив и от устата му течеше неравна струйка кръв. Той упорито се мъчеше да изпълзи настрани, но като забеляза обущата на Майкъл до себе си, замря на мястото си. Кийн разгледа офицерите.

— Мъртви — съобщи той с типичната си болезнена и мрачна усмивка.

— И тримата. Трябва да ни дадат поне по една „Бронзова звезда“. Кажи на Павоне да ни ги издейства. Какво ще правим с тоя? — Кийн посочи с върха на обувката си ранения шофьор.

— Не изглежда никак добре — отвърна Майкъл. Той се наведе и докосна внимателно войника по рамото. — Говориш ли френски?

Германецът вдигна към него очи. Беше не повече от осемнадесет-деветнадесет години. Напуканите, покрити с кръв устни и сгърченото от болки лице му придаваха някакъв жалък и животински израз. Той кимна с усилие и сви спазматично уста. По обущата на Майкъл закапа кръв.

— Не мърдай — тихо рече Майкъл, наведен над ухото на ранения. — Ще се опитаме да ти помогнем.

Младежът се отпусна бавно върху паважа и се претърколи на хълбока си, загледан с помътени от болка очи в Майкъл.

Междувременно французите се бяха стълпили около разбитата кола. Човекът с червения кръст държеше в ръце два автомата.

— Чудесно — повтаряше той ухилено. — Чудесно! Ето нещо, което ще се посрещне с радост в Париж. — После се приближи до ранения и грубо измъкна пистолета от кобура му. — И това ще свърши работа. Мисля, че имаме 38-милиметрови патрони за него.

Младежът погледна безмълвно червения кръст върху ръката на французина.

— Докторе — продума той бавно, — докторе, помогнете ми…

— А, това ли? — засмя се французинът. — То е само маскировка. За да се промъкна край твоите другари там на пътя. Аз не съм никакъв доктор, драги, и ще трябва от други да търсиш помощ.

Той отнесе настрана скъпоценното оръжие и се залови да го прегледа внимателно дали няма дефекти.

— Не губете повече време с тая свиня — чу се решителният студен глас на мадам Дюмулен. — Сложете край на агонията му.

Майкъл я погледна изумено. Дюмулен стоеше до главата на ранения, скръстила ръце на едрия си бюст. От суровия израз по лицата на мъжете и жените, които се намираха зад нея, можеше да се разбере, че тя говореше от името на всички.

— Не — каза Майкъл. — Този човек е наш пленник, а ние не разстрелваме пленниците.

— Доктор… — промълви раненият.

— Убийте го! — обади се някой зад гърба на мадам Дюмулен.

— Ако американецът не иска да хаби патрони, аз ще го довърша с камъни — рече друг глас.

— Какво ви е прихванало, хора? — извика Майкъл. — Нима сте зверове? — Той говореше на френски, но му беше много трудно да изрази своя гняв и възмущение с помощта на познанията по този език, които беше добил в училище. Отново погледна към мадам Дюмулен. „Просто невероятно! — помисли си той. — Тая малка пълна женица, тая ирландка, попаднала по някаква случайност сред воюващите французи, е просто жадна за кръв и не изпитва никаква милост!“ И прибави гласно, ядосан, че така бавно намира подходящите думи: — Човекът е ранен и не може да ви причини никакво зло. Какъв смисъл има да го доубивате?

— Идете и погледнете Жаклин — студено възрази Дюмулен. — Погледнете и мосю Александър, който лежи с продупчени дробове, и тогава ще разберете.

— Но трима от тях са вече мъртви — рече настоятелно Майкъл. — Нима това не е достатъчно?

— Не, не е достатъчно! — Лицето на жената беше побеляло от гняв, а тъмните й очи светеха с безумен огън. — Може би за вас, млади човече, е достатъчно. Вие не сте живели под тяхна власт цели четири години. Вие не сте гледали как отвличат и убиват синовете ви. Жаклин не ви е била съседка. Вие сте американец. За вас е лесно да бъдете човечен. За нас обаче не е тъй лесно! — Мадам Дюмулен вече крещеше с пронизителен глас и размахваше юмруци пред лицето на Майкъл. — Ние не сме американци и не искаме да бъдем човечни. Ние искаме да го убием. Ако сте толкова чувствителен, обърнете се с гръб. Ние сами ще свършим с него. Нека вашата дребна американска съвест остане чиста!…

— Доктор… — стенеше младежът на паважа.

— Недейте така… — Майкъл умолително погледна към суровите лица на стълпените зад Дюмулен французи, обхванат от срам, че той, чужденецът, който обичаше и тях, и тяхната родина, уважаваше храбростта им и съчувстваше на страданията им, се осмелява да се меси в такъв важен въпрос в техния собствен град. — Моля ви се… — промълви той, чувствайки, че може би жената е права, че може би не се съгласява с нея поради собствената си нерешителност и мекушавост. — Нима може да се убива ранен човек така, независимо от…

Зад него се разнесе изстрел. Майкъл се обърна рязко. Кийн стоеше надвесен над германеца, все още с пръст върху спусъка на карабината си, и се усмихваше криво. Младежът беше притихнал. Французите наблюдаваха двамата американци, вече успокоени и дори малко смутени.

— По дяволите, германецът и без това щеше да пукне — рече Кийн, като премяташе карабината си през рамо. — Защо поне да не доставим удоволствие на двамата?

— Добре — решително каза мадам Дюмулен. — Добре. Благодаря ви.

Тя се обърна и хората около нея се оттеглиха, за да й отворят път.

Майкъл проследи с очи тая малка и пълна, почти комична женица, чието лице носеше отпечатъка на раждания, пране и дългогодишна работа в кухнята. Бавно, пристъпвайки от крак на крак, тя тръгна през площада към мястото, където лежеше грозната девойка, която се бе спасила завинаги и от своята грозота, и от непосилния селски труд.

Един по един се разотидоха и другите французи. Двамата американци останаха сами с убития младеж. Майкъл видя как вдигнаха и отнесоха в хотела ранения в гърдите, после се обърна към Кийн. Той стоеше наведен над германеца и пребъркваше джобовете му. Когато се изправи, държеше портфейл. Отвори го и извади един прегънат картон.

— Платежната му книжка — рече Кийн. — Йоаким Ритер, деветнадесетгодишен. От три месеца не е получавал заплатата си. Точно както в американската армия! — ухили се той. После бръкна отново в портфейла, измъкна някаква снимка и я подаде на Майкъл. — Йоаким със своето момиче! Виж я добре, апетитно парченце!

Майкъл мълчаливо разгледа снимката. От тая снимка, направена в парк, го гледаха слаб симпатичен младеж и пълничка блондинка, върху чиято къса руса коса стоеше кацнала кокетно униформената фуражка на нейния любим. На лицевата страна на фотографията беше надраскано нещо по немски.

— „Завинаги в твоите прегръдки, Елза“ — прочете Кийн. — Ето какво пише. Ще я пратя на жена си да я запази. Ще бъде хубав спомен.

Ръцете на Майкъл трепереха така, че едва не скъса снимката. В този миг той мразеше Кийн и с отвращение си мислеше, че след години, в своя дом в Щатите, този човек с дълго лице и жълти зъби ще разглежда фотографията и със самодоволство ще си спомня за днешното утро. Но Майкъл съзнаваше, че няма право да скъса снимката. Колкото и да ненавиждаше Кийн, той разбираше, че неговият подчинен е заслужил сувенира си. Когато той, Майкъл, стоеше нерешителен и объркан, Кийн постъпи като истински войник. Без колебание и страх прецени положението и унищожи противника, докато другите наоколо наблюдаваха разигралата се сцена, замръзнали от изненада. „А това, дето уби момчето — помисли си Майкъл уморено, — може би постъпи правилно.“ Те нямаха възможност да се занимават с ранения и трябваше да го оставят на местните жители, които сигурно щяха да му разбият главата веднага щом американците се скрият зад ъгъла. Кийн, тоя вечно намусен садист, в края на краищата беше изпълнил волята на народа, когото те всъщност бяха дошли да освободят. С един-единствен изстрел Кийн бе дал възможност на изстрадалите и уплашени жители на града да почувстват, че са били отмъстени, че в това утро са се разплатили за всички страдания, които бяха понесли през изтеклите години. „В действителност би трябвало да се радвам, че Кийн е с нас — горчиво си помисли Майкъл. — Това, изглежда, трябваше да стане, а аз никога не бих могъл да го извърша!“

Той тръгна към Стелевато, който продължаваше да се върти край джипа. Чувстваше се уморен и просто болен. „Нали затова всъщност ни изпратиха тука — каза си той мрачно, — нали затова дойдохме в Европа — да избиваме германци! Би трябвало да съм весел, да се радвам на успеха…“

Но Майкъл не изпитваше никаква радост. „Непълноценен човек, да, непълноценен човек е тоя Майкъл Уитикър — повтаряше си той горчиво, — гражданин със съмнителни добродетели и войник с мекушаво сърце!“ Целувките на момичетата по пътищата, украсените с рози плетища, безплатният коняк — всичко това не бе предназначено за него, защото не го беше заслужил. Кийн, който пускаше с усмивка куршум в главата на един умиращ младеж, който прибираше грижливо в портфейла си чуждата снимка за спомен — ето кого приветстваха европейците по слънчевите пътища от крайбрежието дотука… Кийн — победоносният, пълноценен американец — освободител, най-подходящият човек за тия дни на отмъщение…

Край тях профуча с трясък на мотоциклета си човекът със знака на Червения кръст, като им махна весело с ръка — очевидно доволен, че може да отнесе два нови автомата и стотици патрони на своите другари зад барикадите в Париж. Бос, в смешен къс голф и с окървавена превръзка на главата, капнал така върху подскачащия мотор, той прелетя край обърнатата кола и след минутка изчезна зад завоя по посока на осемстотинте немски войници, минните полета и френската столица. Майкъл дори не се обърна да го погледне.

— Боже мой! — възкликна Стелевато с типичния си мек южняшки глас, все още пресипнал от преживяното вълнение. — Каква сутрин! Ти добре ли си?

— Чудесно — отвърна рязко Майкъл. — Просто чудесно.

— Ники — обърна се Кийн към Стелевато, — не искаш ли да хвърлиш поглед на швабите?

— Не — отвърна италианчето. — Оставям това на погребалните команди.

— Можеш да си вземеш някой хубав сувенир — посъветва го Кийн — и да го пратиш на своите близки.

— Моите близки не се нуждаят от сувенири — рече Стелевато. — Единственият сувенир, който биха искали да получат от Франция, това съм самият аз.

— Погледни тая снимка — подкани го Кийн, като извади фотографията и я тикна под носа на италианеца. — Казва се Йоаким Ритер.

Стелевато бавно пое снимката и я разгледа.

— Горката девойка — меко продума той. — Горката русокоса девойка.

Майкъл изпита желание да го прегърне.

Стелевато подаде снимката на Кийн.

— Мисля, че трябва да се върнем при водоснабдителния пункт и да разправим на ония момчета какво се случи тука — заяви той. — Сигурно са чуди стрелбата и са умрели от страх.

Майкъл направи движение да се качи в колата, но се спря. По главната улица се движеше бавно някакъв джип. Кийн щракна затвора на карабината си.

— Стой мирно! — предупреди го рязко Майкъл. — Това са наши.

Джипът се приближи бавно и спря до тях. Майкъл позна Крамър и Морисън, които преди три деня бяха с Павоне, Гражданите, които се бяха събрали на стъпалата на хотела, наблюдаваха без никаква проява на радост новодошлите.

— Здравейте, момчета — извика Морисън. — Забавлявате ли се?

— Да, и то славно — с охота отвърна Кийн.

— Какво се е случило? — попита изумен Крамър, като посочи към мъртвите германци и прекатурената кола. — Нещастен случай?

— Не. Аз ги избих — високо рече Кийн и се ухили. — Никак не е лошо за един ден, нали?

— Шегува ли се тоя? — обърна се Крамър към Майкъл.

— Не, не се шегува — отвърна Майкъл. — Това е самата истина.

— Гледай ти! — възкликна Крамър и погледна с уважение Кийн, който още от първия ден на десанта в Нормандия беше прицел на шеги в поделението. — Гледай ти, старият устат Кийн! Кой би могъл да допусне?

— Служители от гражданската администрация — обади се Морисън, — и да се забъркат в такава каша!

— Къде е Павоне? — попита Майкъл. — Ще дойде ли днес тука?

Морисън и Крамър продължаваха да се взират в убитите германци. Както повечето войници от поделението, те не бяха виждали никакво сражение във Франция и сега не скриваха, че този случай им е направил необикновено впечатление.

— Разпорежданията са променени — обясни Крамър. — Войската няма да мине оттука. Павоне ни изпрати да ви вземем. Той е в Рамбуйе — само на час оттука. Всички чакат една дивизия жабари, която трябва да поведе победоносния марш към Париж. Ние знаем пътя. Ники, движи се зад нас.

Стелевато погледна въпросително Майкъл, който стоеше като онемял. Внезапно Майкъл изпита облекчение при мисълта, че не е длъжен вече да взема самостоятелни решения.

— Да вървим, Ники — рече той накрая.

— Много неспокойно градче — забеляза Крамър. — Мислите ли, че тия жабари ще ни дадат нещо да хапнем?

— Аз умирам от глад — заяви Морисън. — Един бифтек с пържени картофи по френски…

Мисълта, че могат да останат още в този град под студените изпитателни погледи на неговите жители, в съседство с труповете на германците пред бакалницата, изведнъж се стори на Майкъл съвсем непоносима.

— Да вървим при Павоне — реши той. — Може да има нужда от нас.

— Няма нищо по-лошо от началник редник — подхвърли Морисън. — Уитикър, ти не си достоен за чин редник от първи клас!

Въпреки това той обърна джипа. Стелевато също направи завой и последва Морисън. Майкъл седеше неподвижно на предната седалка и се стараеше да не гледа към хотела, където стоеше мадам Дюмулен, оградена от своите съседи.

— Мосю! — долетя до тях гласът на мадам Дюмулен, властен и висок. — Мосю!

Майкъл въздъхна.

— Спри! — заповяда той на Стелевато.

Италианецът спря джипа и даде сигнал с клаксона на Морисън. Той също спря.

Мадам Дюмулен се приближи до джипа и се спря пред Майкъл, обградена от всички тия изтощени от труд земеделци и търговци в груби износени дрехи.

— Мосю — рече тя, скръстила ръце на едрите си безформени гърди. Старата й жилетка, която стигаше чак до широките й бедра, се развяваше леко на вятъра. — Нима смятате да заминете?

— Да, мадам — тихо отговори Майкъл. — Такива са нарежданията.

— А ония осемстотин германци? — добави Дюмулен, едва сдържайки гнева си.

— Аз се съмнявам, че ще дойдат тука.

— Съмнявате се, че ще дойдат тука? — изкриви лице мадам Дюмулен. — Ами ако те не са осведомени за вашите съмнения, мосю? Какво ще стане, ако решат да дойдат?

— Съжалявам, мадам — уморено рече Майкъл, — обаче ние трябва да заминем. Но и да останем, какво могат да направят петима американци срещу такъв многочислен противник?

— Значи, ни изоставяте? — изкрещя тя. — Германците ще дойдат, ще видят четирите трупа и ще избият всички в града — мъже, жени и деца. Не може така. Вие сте длъжни да останете и да ни защищавате.

Майкъл погледна уморено към войниците в двата джипа, които бяха спрели на малкия неугледен площад: Стелевато, Кийн, Морисън, Крамър и самият той. От тях само Кийн беше стрелял по хора и при това можеше да се счита, че е направил предостатъчно за един ден. „Господи — простена мислено Майкъл и погледна съчувствено мадам Дюмулен. Едрата жена стоеше настръхнала, още по-грозна в своя гняв, с обвинителен поглед в очите. — Каква закрила могат да им дадат петима войници, ако тая призрачна германска дружина действително се появи в града?“

— Мадам — каза той гласно, — съжалявам, но не сме в състояние да ви помогнем. В края на краищата ние не сме американската армия. Ние отиваме там, където ни заповядат, и правим онова, което ни наредят. — Той погледна тревожните обвинителни лица на французите с надежда, че ще разберат неговите добри намерения, съчувствието и безпомощността му. Уви! Всички тия уплашени мъже и жени продължаваха да го наблюдават мрачно, убедени, че ги обричат на сигурна смърт, че скоро труповете им ще се търкалят из развалините на собствените им домове. — Простете ми, мадам — добави Майкъл с едва сдържани сълзи, — но аз съм просто безсилен…

— Щом не сте смятали да останете тука — рече мадам Дюмулен с неочаквано спокоен глас, — не трябваше изобщо да идвате. Вчера танкисти, днес — вие. Макар че се намираме във война, вие нямате право да се отнасяте така с хората.

— Ники — рече Майкъл с дрезгав глас, — хайде да тръгваме. Крайно време е да се махаме оттука.

— Това е позорно — извика мадам Дюмулен, изразявайки с думите си мнението на всички измъчени хора, които стояха около нея. — Позорно и безчовечно…

Стелевато вече бе потеглил и Майкъл не можа да чуе края на изречението. Без да се оглеждат, те се понесоха бързо из града след джипа на Крамър и Морисън към мястото, където ги чакаше полковник Павоне.

 

 

Масата беше осеяна с бутилки шампанско, което искреше в чашите и отразяваше стотиците свещи, осветяващи нощния клуб. Залата беше претъпкана с хора. Униформите на десетина нации се смесваха с ярките пъстри тоалети на дами с разкошни прически и разголени рамене. Човек добиваше впечатление, че всички говорят в един глас. Освобождението на Париж предишния ден, днешният парад, който бе придружен от изстрели на снайперисти по покривите на къщите — всичко това даваше обилен материал за разговори. Присъстващите трябваше просто да крещят, за да надвикат тричленния оркестър, който свиреше „Да вървим към Бъфълоу“.

Павоне седеше срещу Майкъл, широко усмихнат, с пура между зъбите.

С едната си ръка беше прегърнал някаква руса жена с изкуствено удължени мигли, а с другата от време на време изваждаше пурата от устата си и я размахваше дружелюбно към Майкъл, седнал между Ахърн (кореспондента, който смяташе да напише статия за „Колиърз“ върху проблема за страха) и някакъв елегантно облечен френски летец на средна възраст.

До масата седяха също двама други американски кореспонденти, които, леко пийнали вече, приказваха със сериозни лица.

— Генерале — рече единият, — моите момчета стигнаха реката. Какво ще заповядате сега?

— Форсирайте тая проклета река.

— Не мога, сър. На другия бряг има осем бронетанкови дивизии.

— Тогава ви отнемам командването. Ще намеря друг, който ще може да изпълни задачата.

— Ти откъде си, приятелю? — попита първият кореспондент.

— От Ийст Сент Луис.

— Дай си лапата.

Те си стиснаха ръцете и вторият кореспондент повтори:

— Отнемам ви командването.

Двамата допиха чашите си и се загледаха замислено в танцуващите двойки.

— Да! — обади се френският летец, който бе служил в английските въздушни сили и сега се намираше в Париж като свръзка с Втора френска бронетанкова дивизия. — Славно време беше! — Той говореше за дните през 1928 година в Ню Йорк, където бе работил в посредническа кантора на Убл Стрийт. — Имах квартира на Парк Авеню — обясни летецът, любезно усмихнат — и всеки четвъртък уреждах коктейл за приятелите си. Бяхме си създали за правило всеки да води момиче, което никога не е идвало преди. Боже мой, с колко жени се запознах тогава! — Той поклати глава, спомняйки си прекрасните дни на своята младост. — Късно вечер пък ходехме в Харлем. Ах, ония чернокожи хубавици, оная музика!… Целият изтръпвам, като си помисля… — Летецът допи деветата си чаша шампанско и се усмихна широко на Майкъл. — Сто тридесет и пета улица познавах по-добре, отколкото Вандомския площад! След войната може би пак ще отида в Ню Йорк — замислено добави той — и може би пак ще наема квартира на Сто тридесет и пета улица.

От съседната маса стана една брюнетка, наметната с чер дантелен шал, приближи се до тях и целуна летеца.

— Драги лейтенанте — каза тя, — така се радвам, че виждам френски офицер!

Летецът стана, поклони се церемониално и я покани да танцуват. Брюнетката се отпусна в ръцете му и двамата започнаха да се промъкват към претъпканата танцова площадка. Оркестърът свиреше румба и летецът нагизден в своята елегантна синя униформа, танцуваше като истински кубинец, като се провираше умело между другите двойки със сериозен и вдъхновен израз.

— Уитикър — обърна се Павоне към Майкъл, — вие ще бъдете истински глупак, ако някога напуснете Париж.

— Съгласен съм с вас, полковник — рече Майкъл. — Когато войната свърши, ще помоля да ми предадат уволнителните документи в центъра на Елисейските полета.

В този момент Майкъл искрено вярваше онова, което говореше. От минутата, когато, движейки се сред пълните с пехота камиони, бе зърнал острия, извисен над покривите връх на Айфеловата кула, той живееше с чувството, че най-после е намерил своя истински дом. Понесен от буйния поток хора, които го целуваха, друсаха ръцете му и изказваха своята признателност, той се беше взирал жадно в познатите още от детски години имена на улици: Рю дьо Риволи, Площада пред Операта, Булеварда на капуцините, чувствайки, че се е пречистил от всякакви грехове, че се е освободил от всякакво разочарование. Дори случайните престрелки из парковете и между паметниците, когато германците бързаха да изразходват последните си боеприпаси, преди да се предадат в плен, му се бяха сторили като естествено и даже приятно начало на неговото запознанство с тоя вечен град. А опръсканите с кръв паважи, ранените и умиращите, които санитарките от Съпротивата отнасяха бързо на носилки, бяха придали в неговите очи още по-голяма драматичност и своеобразност на Великия акт на освобождението.

Да, той никога нямаше да успее да възпроизведе напълно ясно в паметта си как е изглеждало в действителност всичко това. Щеше да си спомня само бързите целувки, петната от червило върху куртката си, сълзите, прегръдките и това, че се е чувствал силен, обичан и непобедим.

— Ей, вие — обади се първият кореспондент.

— Заповядайте, сър — отвърна вторият.

— Къде е щабът на Втора бронетанкова дивизия?

— Не зная, сър. Току-що пристигнах от лагера в Шанкс.

— Отнемам ви командването.

— Разбирам, сър.

Двамата с важен вид вдигнаха чашите си.

— Спомням си — чу Майкъл гласа на Ахърн, — че последния път, когато се видяхме, аз ви питах какво мислите за страха.

— Да, питахте ме — отвърна Майкъл, като наблюдаваше дружелюбно силно загорилото лице и сериозните сиви очи на кореспондента. — Как се котира сега въпросът за страха сред издателските среди?

— Реших да се откажа от тая тема — призна откровено Ахърн. — Прекалено много се занимаваха с нея. Особено писателите след Първата световна война и психоаналитиците. Страхът бе издигнат на пиедестал и хората не желаят да слушат повече за него. Това е въпрос, който занимава предимно цивилните. Войниците далеч не се интересуват толкова от проблема за страха, колкото писателите искат да ти изкарат. Всъщност представата за войната като нещо непоносимо е съвсем погрешна. Аз съм следил внимателно тоя въпрос и много съм мислил по него. Войната е приятно нещо — приятно почти за всички, които участват в нея. Тя представлява нормално и положително явление. Какво ви направи най-силно впечатление през последния месец във Франция?

— Как да ви кажа — започна Майкъл, — виждате ли…

— Веселието — прекъсна го Ахърн, — чувството, че участваш в някакъв трескав празник. Да, и смехът. Ние минахме триста мили през неприятелска територия, носени върху огромна вълна от непрекъснат смях. Смятам да напиша статия за това в „Колиърз“.

— Чудесно — рече сериозно Майкъл. — С нетърпение ще чакам да я прочета.

— Единственият човек, който е описал сражение по реалистичен и убедителен начин, е Стендал. — Ахърн се наклони и почти се докосна до лицето на Майкъл. — В действителност световната литература познава само трима писатели, чиито съчинения заслужават да се четат повече от един път — Стендал, Вийон и Флобер…

— За съжаление войната след месец ще свърши — обади се един хубав мъж, английски военен кореспондент, — а ни предстои да унищожим още толкова много германци. Докато се бием, това не ще бъде трудно. Приключи ли обаче войната, ще трябва да ги избиваме хладнокръвно, а боя се, че ние; англичани и американци, не ще намерим морални сили да го направим, и в сърцето на Европа ще останат живи цели поколения от заклети врагове. Лично аз, колкото и ужасно да звучи това, се моля щастието да ни измени…

„О, прелестна любима — пееше тромпетистът на английски със силен саксонски акцент, — бъди мила с мен…“

— Стендал е успял да улови чудесно необичайното, безумното и комичното във войната — продължи Ахърн. — Спомняте ли си как описва в своя дневник полковника, който се мъчи да събере около себе си своите разпръснати войници?

— Боя се, че не си спомням — призна Майкъл.

— Какво е положението? — обади се първият кореспондент.

— Обкръжени сме от две дивизии.

— Отнемам ви командването. Щом не можете да форсирате реката, ще назнача човек, който може.

Двамата отново вдигнаха чашите си.

Към масата се приближи висока брюнетка в рокля на цветя, на която Майкъл се беше усмихнал преди петнадесетина минути.

— Вие сте един мил войник, който очевидно скучае — каза тя и като се наклони към рамото му, сложи ръката си в неговата. Той с удоволствие погледна твърдите й заоблени като маслини гърди, които надничаха от дълбокото й деколте. — Няма ли да потанцувате с една признателна дама?

Майкъл й се усмихна.

— След пет минути — отвърна той, — когато главата ми се поизбистри.

— Добре — кимна тя и се усмихна кокетно. — Знаете на коя маса се намирам…

— Разбира се, че зная — побърза да отговори Майкъл и я проследи, докато се провираше ловко сред танцуващите двойки, полюлявайки леко стройните си бедра. „Хубавичка, много хубавичка — реши той. — Ще трябва да поухажвам една парижанка, за да отпразнувам официално влизането си в Париж!“

— За отношенията между мъжете и жените през военно време могат да се напишат цели томове — обади се Ахърн.

— Сигурно — съгласи се Майкъл.

Девойката седна до масата си и му се усмихна.

— През време на война тия отношения са здрави и свободни, с романтичен оттенък на трескавост и трагизъм — продължи Ахърн. — Вземете например моя случай. Аз имам съпруга и две деца в Детройт. Аз обожавам жена си, но, да си призная, при мисълта за нея просто ми става скучно. Тя е обикновена мъничка женица, чиято коса започва да редее. И ето в Лондон си намерих една чувствена деветнадесетгодишна девойка, която работи в министерството на снабдяването. Преживяла е цялата война, разбира чудесно изпитанията, през които съм минал, и аз съм истински щастлив с нея… Нима сега бих могъл да си изкривя душата и да твърдя, че желая да се върна в Детройт?

— Да, всеки си има своите проблеми — учтиво забеляза Майкъл.

В другия край на залата се разнесоха викове и се появиха трима млади французи с ленти на Съпротивата върху ръкавите, въоръжени с карабини. Те си пробиваха път сред тълпата танцуващи, като влачеха някакъв младеж, по чието лице течеше кръв от дълбока рана над очите.

— Лъжете! — крещеше окървавеният французин. — Лъжете до един! Аз съм толкова сътрудник на германците, колкото всеки от хората в тая зала.

Един от въоръжените младежи го удари по врата. Главата на човека клюмна и той притихна. Върху танцувалната площадка закапа кръв. Четиримата французи от Съпротивата повлякоха пленника си нагоре по стълбите, които бяха осветени от свещници в кристални поставки.

— Варвари! — обади се на английски хубава четиридесетгодишна жена с тъмночервени нокти, която беше седнала до Майкъл на освободеното от френския летец място. Беше облечена в семпла, но елегантна рокля. — Би трябвало да ги арестуват. Просто търсят повод за скандали. Ще направя предложение на американците да ги арестуват до един. — Жената говореше с типичен американски акцент. Ахърн и Майкъл я изгледаха с изненада. Тя кимна енергично на кореспондента и после, по-хладно на Майкъл, забелязала, че той не е офицер. — Мейбъл Каспър — представи им се тя. — И не ме гледайте толкова учудено. Аз съм от Скинектъди.

— Много ми е приятно, Мейбъл — любезно каза Ахърн и се поклони, без да стане от стола си.

— Аз знам какво говоря — продължи да бърбори припряно дамата от Скинектъди, която явно беше попрепила. — В Париж живея от дванадесет години и ако знаете само какво съм изстрадала! Вие сте кореспондент и аз бих могла да ви разкажа толкова неща за немската окупация…

— С удоволствие бих ви слушал — отзова се Ахърн.

— Продоволствените затруднения, купоните… — продължи Мейбъл Каспър, като напълни чашата си с шампанско и на един дъх я преполови. — Германците реквизираха апартамента ми и ми дадоха само две седмици да изнеса мебелите си. За щастие успях да намеря друга квартира, която принадлежеше на някакво еврейско семейство. Мъжът бил убит, но днес, представете си — на втория ден след освобождението, — вкъщи дойде жената и поиска да освободя жилището й! Когато се преместих, в квартирата нямаше никакви мебели, но аз бях достатъчно предвидлива да зарегистрирам този факт с писмени показания на свидетели. Говорих вече по този въпрос с полковник Харви от нашата армия и той веднага ме успокои. Познавате ли полковник Харви?

— Боя се, че не го познавам — отвърна Ахърн.

— Във Франция ни очакват тежки дни. — Мейбъл Каспър допи шампанското си. — Сега управлява утайката на обществото, по улиците шарят въоръжени хулигани.

— Вие имате пред вид бойците от Съпротивата? — попита Майкъл.

— Да, тъкмо тях имам пред вид — отвърна Мейбъл Каспър.

— Но те изнесоха на своите плещи цялото съпротивително движение — напомни й Майкъл, като се стараеше да разбере към къде клони тая жена.

— Съпротивително движение! — презрително и тихо изсумтя Мейбъл. — До гуша ми е дошло това съпротивително движение. Кой участваше в него? Всички безделници, всички подстрекатели, всички негодници, които нямат ни семейство, ни собственост, ни работа. Порядъчните хора бяха достатъчно заети през войната, за да се занимават с всичко това и сега има много да страдаме, ако вие не вземете енергични мерки. — Тя напълни отново чашата си и се наведе към Майкъл. — Вие ни освободихте от германците, сега трябва да ни освободите от французите и от руснаците! — Мейбъл изпи чашата си и стана. — Това е моят съвет към хората, които имат ум в главата! — добави тя със сериозен израз и кимна за сбогом.

Майкъл я проследи с очи как се отдалечава в своята семпла елегантна черна рокля сред поставените почти една до друга маси.

„Господи! — помисли си той, — и тая жена е от Скинектъди!“

— Войната — продължи замислено Ахърн — представлява, както казах, объркан куп от противоречиви елементи.

— Какво е положението? — попита първият кореспондент.

— Левият ми фланг е обходен — отвърна колегата му, — десният ми фланг е разбит, а центърът ми е отхвърлен назад. Ще трябва да атакувам.

— Отнемам ви командването — заяви първият кореспондент.

— След войната — подхвана отново английският кореспондент — ще си купя къща край Биариц и ще се преселя в нея. Просто не мога да понасям английската храна. Ако ми се наложи да отида в Лондон, ще взема със себе си в самолета кошница провизии за два дена и ще се храня в стаята си в хотела.

— Това вино не е достатъчно ферментирало — обади се от другия край на масата един офицер от службата за обществени информации, с нов блестящ кобур, окачен на преметнат през рамото му ремък.

— Ако, в бъдеще можем да се надяваме на някого, това са само французите — чу Майкъл гласа на Павоне, поучаващ двама млади пехотински офицери, които навярно се бяха отлъчили от дивизията си за тая нощ — Американците трябва не само да се сражават, за да освободят Франция, но са длъжни и да разберат нейната душа, да й помогнат да стъпи на крака и да проявят към нея търпимост. А това не е лесно, защото французите са особен народ. Те ни дразнят, понеже са шовинисти и крайно благоразумни, държат се високомерно с другите, понеже имат независим дух и са велика нация. Ако бях председател на Съединените щати, бих пращал всички млади американци за две години във Франция вместо в колеж. Юношите ще се научат да разбират от хубава храна и изкуство, а момичетата — от проблемите, свързани с пола, и след петдесет години на брега на Мисисипи ще израсне една истинска утопия…

Младата жена в цветната рокля, която бе наблюдавала упорито Майкъл, му кимна и се усмихна широко веднага щом улови погледа му.

— Ирационалният елемент, който представлява съставна част на войната — продължи Ахърн, — е нещо, което никой не е описал в нашата литература. Позволете ми още веднъж да ви напомня за полковника на Стендал.

— Какво казва полковникът на Стендал? — разсеяно попита Майкъл, чиито мисли плуваха блажено сред пари от шампанско, тютюнев дим, аромат на парфюми, мирис на свещи и сластолюбиви желания.

— Когато войниците му паднали духом — рече Ахърн с наставнически и внушителен тон — и били готови да ударят на бягство под напора на врага, полковникът ги обсипал с ругатни, размахал сабята си и креснал: „Хайде, вашта мръсна…!“ Тогава войниците се понесли след него и разбили противника. Груби думи наистина, но те засегнали някаква необяснима струна в сърцата на хората му, укрепили волята им и ги повели към победа.

— Ех — със съжаление въздъхна Майкъл, — днес няма такива полковници.

Някакъв пиян английски капитан, заглушавайки оркестъра, запя с цяло гърло: „На линията «Зигфрид»^[63] ще прострем ний нашето пране!“ Песничката беше веднага подхваната от други. Оркестрантите се принудиха да прекъснат танцовата мелодия и започнаха да акомпанират на певците. Пияният капитан — едър мъжага с ослепително бели зъби — сграбчи някакво момиче и затанцува с него. Наскачаха и други двойки, присъединиха се към тях и заиграха бавно в редица, като лавираха между застланите с книжни покривки маси и кофичките с шампанско. След минута танцуваха вече двадесет души. Те пееха високо, отхвърлили глави назад, и всеки държеше с две ръце за талията застаналия пред него; това приличаше на тържествения танц „змей“, който колежаните играеха след победа на техния футболен отбор, с тая разлика, че сега хората танцуваха в осветена със свещи зала, с нисък таван и песента звучеше просто оглушително.

— Не е лошо — рече Ахърн, — но е твърде познато, за да представлява интерес от литературна гледна точка. В края на краищата съвсем естествено е след такава победа освободители и освободени да пеят и да танцуват. Колко по-интересно обаче би било да се намираш в царския дворец в Севастопол, когато кадетите, напълнили плувния басейн с шампанско от царската изба, са хвърляли в него голи балерини в очакване появата на Червената армия, която ще ги разстреля до един. Извинете ме — завърши Ахърн със сериозен глас, — но аз трябва да взема участие в танца.

Той се промъкна между масите и сложи ръце на талията на Мейбъл Каспър, жената от Скинектъди, която се бе присъединила към опашката на танцуващите и пееше с цяло гърло, полюлявайки пристегнатите си в тафта бедра.

Девойката в цветната рокля се приближи до масата на Майкъл и му протегна усмихнато ръка.

— Ще танцуваме ли? — попита тя меко.

— Да, ще танцуваме.

Майкъл се изправи и пое ръката й. Двамата се провряха до края на опашката и девойката застана пред него; той усети топлината на стройните й бедра под тънката копринена рокля.

След малко всички вече танцуваха. Дългата колона двойки, в която се пъстрееха военни униформи и копринени дамски тоалети, се виеше пред ревящия оркестър и сред масите из цялата зала. Хората пееха вече в един глас:

Ако имаш мръсни дрехи, мила майко,

дай ги да ги окачим на линията „Зигфрид“!

Майкъл се мъчеше да надвиха най-гласовитите, като пееше с прегракнал глас и притискаше здраво стройния кръст на тая съблазнителна девойка, която от всички млади хора в празнуващия град беше избрала тъкмо него. Увлечен от волната пронизителна музика и от грубите победни думи на песента, над която германците се бяха присмивали така жестоко, когато за първи път я бяха чули от устата на англичаните през 1939 година, Майкъл изпитваше чувството, че всички мъже в тази зала са негови приятели, че всички жени са влюбени само в него, че целият град принадлежи само на него, че всички победи са спечелени само заради него, че животът ще продължи вечно…

— „На линията «Зигфрид» ще прострем ний нашето бельо — пееха всички в хор, — ако дотогава от нея все още има някаква следа!“

Неочаквано Майкъл разбра, че е живял тъкмо за тази минута, че тъкмо за нея е прекосил океана, че тъкмо за нея се е учил да стреля с карабина и тъкмо заради нея се е изплъзвал досега от смъртта.

Песента свърши. Девойката в цветната рокля се обърна и го целуна, притисна се към него и се отпусна в прегръдките му. Майкъл се чувстваше замаян от винените пари и от благоуханието на хелиотропни парфюми. Около него хората подеха „В доброто старо време“ — сантиментална и трогателна песен, която се пееше винаги на веселите новогодишни забави в Ню Йорк.

Възрастният френски летец, който през 1928 година беше устройвал своите оригинални забави на Парк Авеню и посред нощ бе посещавал Харлем, а през войната беше изслужил три пълни срока в ескадрилата „Лотарингия“ и след като бе загубил всичките си приятели, се беше върнал отново в Париж, сега пееше заедно с останалите, без да се стеснява от сълзите, които се стичаха по изтощеното му, но все още хубаво лице.

— „Нима можем да забравим старите приятели? — пееше той, прегърнал през раменете полковник Павоне и обхванат от болезнена мъка по тази весела и щастлива нощ, която вече си отиваше. — Нима можем да ги забравим?“

Девойката отново целуна Майкъл, този път с още по-голяма страст. Той притвори очи, като се полюляваше леко, притиснал в прегръдките си тоя безименен дар от освободения град.

Петнадесет минути по-късно, когато Майкъл с карабина в ръце вървеше заедно с девойката, Павоне и неговата изрусена дама из тъмните Елисейски полета към Триумфалната арка, недалеч от която живееше момичето, немските самолети започнаха да бомбардират града. Под едно дърво наблизо беше гариран камион и Майкъл с Павоне решиха да останат тука. Седнаха върху капака на камиона и зачакаха края на нападението под символичното прикритие на зеления гъсталак.

След две минути Павоне беше мъртъв, а Майкъл лежеше върху миришещия на асфалт паваж в пълно съзнание, но обхванат от странното чувство, че не е в състояние да движи краката си.

Някъде отдалече долитаха гласове и Майкъл се запита какво бе станало с девойката в копринената рокля; просто не можеше да разбере какво се е случило, защото стрелбата изглеждаше да иде от другата страна на реката и той дори не бе чул да падат бомби.

После си спомни, че откъм завоя върху тях бе връхлетяла с рев някаква голяма тъмна сянка. „Автомобилна катастрофа!“ — помисли си той, спомняйки си, че всички го бяха предупреждавали: „Пази се от парижките шофьори!“

Майкъл все още не можеше да движи краката си, а в светлината на електрическото фенерче, което някой бе насочил върху Павоне, лицето на полковника изглеждаше съвсем бяло, сякаш от години беше мъртъв. После до слуха му стигна гласът на някакъв американец:

— Хей, погледнете! Американец, и то мъртъв!… Да, при това полковник, а прилича на прост редник!

Майкъл се опита да им обясни нещо за своя приятел полковник Павоне, но езикът му не се подчиняваше. Когато го вдигнаха — толкова предпазливо, колкото позволяваха тъмнината, околната бъркотия и разплаканите жени — той изведнъж загуби съзнание…