Ъруин Шоу
Младите лъвове (12)

Глава дванадесета

Наборното бюро се намираше в голямо и голо помещение със замърсен под над гръцкия ресторант. Във въздуха се носеше миризма на прегоряло масло и лошо сготвена риба. Две лампи без абажур хвърляха ярка светлина върху разнебитените дървени походни столове и затрупаните с книжа бюра, зад които две отегчени секретарки в цивилни дрехи попълваха на машина формуляри. Чакалнята и помещението, където заседаваше комисията, бяха разделени с временна преграда, през която долитаха приглушени гласове. На походните столове седяха дванадесетина души: няколко добре облечени, със сериозни лица мъже, попрехвърлили първата си младост, едно италианче в кожено яке, дошло заедно със своята майка, и две-три млади двойки, уловени за ръце, с което сякаш искаха да покажат, че нямат намерение да се разделят. Всички приличаха на хора, попаднали в безизходно положение — обидени и озлобени, втренчили очи в оръфаното книжно американско знаме и окачените по стените литографни плакати и обяви. Всички приличаха на хора с тежки семейни задължения или с болести, за които освобождават от военна служба. А жените — майки и съпруги — гледаха с гневен укор другите мъже, сякаш искаха да им кажат: „Разбираме ви хитрините. Вие сте напълно здрави и имате тлъсти банкови сметки, но ви се ще вместо вас да отиде моят син или съпруг. Не мислете обаче, че ще успеете да се наредите!“

Вратата на стаята, в която заседаваше комисията, се отвори и излезе дребен чернокос младеж, придружен от майка си. Жената плачеше, а почервенялото лице на момъка изразяваше уплаха и гняв. Всички го изгледаха с хладни изпитателни очи, представяйки си мислено мъртвото му тяло на бойното поле, белия надгробен дървен кръст и раздавача пред прага на дома му с телеграма в ръка. Техните погледи не изразяваха никакво съчувствие, а само злорадство, като че искаха да кажат: „Ето ви един мошеник, който не е успял да ги измами!“

На масата на една от секретарките се разнесе звън. Тя стана, погледна безразлично към чакащите и извика с рязък отегчен глас: „Майкъл Уитикър!“ Беше грозна девойка с голям нос и силно начервени устни. Ставайки, Майкъл забеляза, че краката й са криви, а чорапите й отпуснати и с изкривен ръб.

— Уитикър! — раздразнено и нетърпеливо повтори тя.

Майкъл й махна с ръка и й се усмихна.

— Не се вълнувайте, драга — рече той. — Идвам.

Тя го погледна с израз на хладно превъзходство. Но Майкъл не се ядоса. Освен типичната за държавните чиновници наглост в душата на тая жена говореше още опияняващото чувство за власт над хората, които тя изпращаше на смърт и които отиваха да умрат за нея, макар че навярно никой в живота й не я бе погледнал с любов. „Всеки потиска слабите — негри, мормони, нудисти, изоставени жени — сякаш за да компенсира с това собствените си неуспехи — помисли си Майкъл, докато пристъпваше към вратата. — Когато работиш в наборно бюро, трябва да си светец, за да си останеш пак почти човек.“

Отваряйки вратата, Майкъл с изненада откри, че трепери леко. „Смешно“ — помисли си той с досада и застана пред седмината мъже около дългата маса. Те се обърнаха и го огледаха мълчаливо. За бъдещия новобранец лигата на тия хора представляваха скритата страна на медала. Ако в чакалнята царуваха недоверие и несигурност, то тук човек долавяше студено подозрение и пресметлива, съзнателно подхранвана безсърдечност. „При други обстоятелства не бих приказвал с нито един от тия типове — каза си Майкъл, като наблюдаваше хладно неприветливите им лица. — Те са най-обикновени хора като мен. Кой обаче ги е назначил? Откъде са дошли? Какво ги кара да проявяват такова старание да пращат своите събратя на война?“

— Моля, седнете, мистър Уитикър — посрещна го навъсено председателят и посочи празния стол в края на масата. Той беше възрастен, тлъст човек с масивна двойна брадичка и зъл пронизителен поглед. Дори неговото „моля“, и то бе прозвучало заповеднически. „В какви ли войни си участвал пък ти?“ — помисли си Майкъл, докато се приближаваше до стола.

Другите лица също се обърнаха към него, като оръдия на кръстосвач, готови за стрелба. Сядайки, Майкъл с изненада си помисли: „Десет години вече живея в тоя район и не съм виждал нито един от тия хора! Навярно са се крили в избите в очакване на днешния момент.“

На дългата стена зад масата, зад сивите и сини костюми и жълтеникавите лица на членовете на комисията, беше окачено американското знаме, този път от истински плат, което приличаше на ярко петно върху фона на мрачната стая. Майкъл внезапно си представи хилядите други такива стаи по цялата страна, хилядите такива мрачни хора със студени мнителни лица и национални знамена зад плешивите им глави, пред които стояха хиляди озлобени, насила призовани във войската младежи. Навярно тая стая — неприветлива и мръсна — символизираше общата обстановка, която господстваше в Съединените щати през 1942 година. Тук, в тая стая, царуваше насилие, страх и измама и онова, което се вършеше в нея, не обещаваше нищо хубаво и благородно — нищо освен смърт и рани.

— И така, мистър Уитикър — започна председателят, като се ровеше и взираше с късогледите си очи в досието на Майкъл, — вие твърдите, че имате право да се позовете на пункт 3 "а", понеже сте осъден да издържате свои близки. — Той втренчи гневен поглед в Майкъл, сякаш го питаше: „Къде е оръжието, с което убихте покойника?“

— Да — отвърна Майкъл.

— Ние установихме, че не живеете със съпругата си — почти изкрещя председателят и победоносно погледна около себе си. Няколко членове на комисията побързаха да поклатят енергично глави.

— Ние сме разведени.

— Разведени! — повтори председателят като ехо. — А защо сте скрили тоя факт?

— Нека не ви губя времето напразно — рече Майкъл. — Позволете да ви кажа, че аз съм решил да постъпя във войската.

— Кога?

— Щом като поставят пиесата, над която работя.

— А кога ще стане това? — обади се раздразнено от другия край на масата дребен, тлъст човек.

— След два месеца — отговори Майкъл. — Не зная какво пише там, във вашите книжа, но аз съм длъжен да осигуря материално родителите си и да плащам издръжка на бившата си жена…

— Вашата жена — прекъснато остро председателят, загледан в папката пред себе си — печели по петстотин и петдесет долара седмично…

— Когато работи — обясни Майкъл.

— Миналата година е работила тридесет седмици — продължи председателят.

— Така е — уморено потвърди Майкъл. — Но нито една седмица през тая година.

— Ние обаче сме длъжни да вземем пред вид вероятните печалби — рече председателят и махна с ръка. — През последните пет години тя е работила и няма основание да смятаме, че сега ще престане да работи. Освен това — добави той, като се взря отново в книжата; — вие твърдите, че издържате майка си и баща си.

— Да — въздъхна Майкъл.

— Баща ви, както сме установили, получава пенсия от шестдесет и осем долара на месец.

— Точно така — съгласи се Майкъл. — Но вие опитвали ли сте да поддържате двама души с шестдесет и осем долара на месец?

— Всеки е длъжен да жертва по нещо в такова време — с достойнство рече председателят.

— Нямам намерение да споря с вас. Казах ви вече, че след два месеца ще постъпя във войската.

— Защо? — попита от другия край на масата един от комисията, който се взираше през блестящите стъкла на пенснето си в Майкъл, сякаш се готвеше да го разобличи в измама.

Майкъл огледа поред седемте враждебни лица. После се усмихна и рече:

— И аз не зная. А вие знаете ли?

— Свободен сте, мистър Уитикър — каза председателят.

Майкъл стана и излезе от помещението, чувствайки върху себе си гневните неприязнени погледи на седмината членове на комисията. „Смятат, че съм ги измамил — разбра той внезапно. — А се бяха приготвили да ми хвърлят примка на врата.“

Хората в чакалнята го изгледаха с изненада, защото не очакваха да се бави толкова малко. Той им се усмихна широко. Искаше му се да им каже нещо шеговито, но реши, че това би било твърде жестоко спрямо тия разтревожени младежи, които чакаха реда си с такова мъчително напрежение.

— Лека нощ, миличка — обърна се той към грозното момиче зад бюрото, чувствайки, че не може да устои на изкушението да я подразни. Тя го погледна с несмутимото превъзходство на човек, който никога не би се съгласил да умре заради своите ближни.

Майкъл тръгна надолу по стълбите, до които долитаха силните миризми на гръцкия ресторант, като продължаваше да се усмихва, но след минута неочаквано изпита някаква потиснатост. „Да, трябваше да дойда първия ден — помисли си той, — още първия ден. Тогава нямаше да се изложа на такова унижение.“ Чувстваше се някак си омърсен и сякаш заподозрян в някакво престъпление. Обхванат от тия чувства, той закрачи бавно в меката зимна нощ покрай разхождащите се двойки, които без съмнение не знаеха, че на половин квартал от тях, там, над гръцкия ресторант, в тяхно име се водеше жалка и подла война за лов на човешки души.

След два дена, когато слезе да прибере пощата си, Майкъл намери съобщение от наборната комисия. „Съгласно молбата ви — гласеше то, — вие се превеждате в категория 1А^[21].“ Майкъл неволно се разсмя: „Искат да превърнат поражението си в победа“ — помисли си той, докато влизаше в асансьора, и неочаквано се почувства обхванат от огромно облекчение: не му предстоеше вече да взема никакви решения, всичко беше решено.