Ъруин Шоу
Младите лъвове (15)

Глава петнадесета

През жаркото съдбоносно лято на 1942 година край бара във войнишката лавка във форт Дикс, щата Ню Джърси, човек можеше да чуе вечер такива изказвания:

— Както виждате, аз имам само едно око. Обяснявам това на ония мошеници, а те ми отговарят: „Годен“, и ето ме днес тука!…

— Аз пък имам дъщеря на десет години. „Няма значение, вие не живеете с жена си — казват ония. — Годен!“ Страната гъмжи от млади неженени и бездетни хора, а те спипаха мене!…

— В стара Европа, когато идеше време да събират войници, човек отиваше при някой познат доктор, той натискаше с пръст корема ти и хоп — хернията ти готова. А който имаше херния, не отиваше да се бие. Тук, в Америка, обаче само те погледнат и кажат: „Нищо ти няма, синко, за два дена ще те оправим. Годен!…“

— И ти наричаш това бира? Щом правителството пъхне някъде носа си, всичко почва да вони, дори бирата им.

— Всичко е въпрос на връзки. Може да си по-силен, ако щеш, от самия Джоу Луис^[27] — имаш ли в наборната комисия човек, ще те отложат поради слабо здраве!…

— Аз имам такава страшна язва, че щом дрънне телефонът, започва да кърви. Рентгенът обаче не показвал нищо, което значи — годен! Тия хора няма да се успокоят, докато не предам богу дух. Много ми се ще да зная дали поне ще ме погребат в Арлингтънското гробище. Да, ще ми дадат нещо срещу киселините, което ще ме умори, и после ще ме погребат с военни почести, типовете мръсни! Уверявам ви, че още не съм хапнал от тяхната храна, но все пак не мога вечно да гладувам. Ям ли веднъж от тия буламачи — пушени колбаси, сирене и фъстъчено масло, — които постоянно ни поднасят, и свършено е с мене. Предупредих ги още в началото, а те — годен!…

— Нямам нищо против да служа на родината, но не ми харесва никак това, че всеки месец смъкват по двайсет и два долара от заплатата ми, които пращат на жена ми. Единайсет години вече не живея с нея, тя е спала с всички мъже оттук до Солт Лейк, а те, видите ли, ми вземат по двайсет и два долара…

— Когато се върна вкъщи, най-напред ще очистя председателя на наборната комисия. Казах му, че обичам морето и че искам да постъпя в бреговата охрана — писал съм го и в заявлението си, — а той: „Ще се научите да обичате и сушата — годен!…“

— Слушай мен, приятелче, когато ни строяват, заставай в средата — нито отпред, нито в тила, нито във фланга, а в средата, разбра ли? Тогава няма да те вземат толкова често за наряд, разбра ли? И бягай от палатката си — стой в нея само нощем, — защото постоянно обикалят да душат и видят ли, че някой лежи, веднага го грабват и пращат в склада да разтоварва камиони…

— Можех спокойно да получа офицерски чин, само че за това ми трябваше малко време, а наборната, комисия ме грабна, преди да се опомня…

— Видя ли ония двама, които маршируваха с пълни раници напред-назад пред канцеларията на ротата? Пети ден вече ходят така от сутрин до вечер, — напред-назад, напред-назад; трябва да са извървели вече двеста мили. И защо? Отишли хората в Трентън да гаврътнат няколко бири, а сержантът ги хванал и ги наказал да маршируват, докато ги преместят оттука. Да, и то само за една-две бири! И това ми било свободна страна!…

— Когато те повикат в канцеларията, кажи им, че можеш да пишеш на машина. Не е важно дали можеш, или не — кажи, че можеш. Нашата армия е смахната на тема машинописци. Помни едно — пишещите машини никога не се поставят там, където може да се стреля. Кажи им само, че не умееш да пишеш и веднага ще те пратят в пехотата. Тогава най-добре помоли майка си да потърси някоя хубава златна звезда за украса на къщата ви…

— Нашата армия обръща внимание на мъжествеността повече, отколкото испанките през първата си брачна нощ. Аз съм в униформа от дванайсет часа, а три пъти вече ме викат на преглед. С кого ще ни пращат да се сражаваме — с японците или с някой женски тим по хокей?…

— Всички специалисти постъпиха в авиацията…

— В артилерията човек рядко се излага на куршуми…

— Това е най-покварената рота във Форд Дикс.

— За първи път от трийсет и първа година ще спя отделно от жена си. Не знам просто как ще понеса това…

— Ай, дявол да ги вземе, ето че затварят вече…

Майкъл се спусна по оплютите стълби на войнишката лавка и се намери под спокойното, осеяно със звезди лятно небе на Ню Джърси. Облечен в груб работен костюм, който имаше специфичния дъх на залежали дрехи, и обут в неудобни тъпоноси обуща, успели вече да му натъртят петите, той тръгна бавно по лагерната уличка между палатките и мина край двамата намръщени войници, които, нарамили тежките раници, маршируваха нагоре-надолу, наказани, задето си бяха позволили да изпият по няколко бири; край комарджиите, които бяха почнали своята игра на зарове още предишния ден и щяха да играят, докато паднат убити на фронта или японците капитулират; край самотните раздърпани чучела, вперили замислен поглед в небето; край старшините, които всъщност командваха цялата рота с гордия вид на хора, облечени в изключителна власт, и които в момента пресипнало крещяха: „След десет минути гасим всички лампи! Войници, след десет минути гасим всички лампи!“

Майкъл влезе в палатката си, която му се стори съвсем гола и неприветлива на светлината на единствената лампа от четиридесет вата; съблече се бавно и легна по долни дрехи под грубото одеяло. Беше му се сторило неподходящо да си вземе пижама в казармата.

Войникът от Елмира, който спеше до входа на палатката, загаси лампата. Той квартируваше тук вече от три седмици, защото беше ветеринар и искаха да му намерят място, където би могъл да лекува мулета, но в условията на модерната война това беше много трудно. Сега човекът беше загасил лампата, тъй като беше ветеранът на лагера и смяташе за своя естествена длъжност да се занимава с подобни неща.

Съседът на Майкъл отдясно вече хъркаше шумно. Той беше сицилианец, който твърдеше, че е грамотен и трябваше да прекара в лагера необходимите деветдесет дена, за да стане американски поданик, след което армията щеше да реши какво да прави с него.

За останалите си колеги в палатката Майкъл не знаеше нищо. Те лежаха в тъмнината така, заслушани в хъркането на сицилианеца и сигнала за загасяне на светлините, който се разнасяше високо и тъжно по радиоуредбата над големите човешки стада от нещастници, които не бяха цивилни, нито пък още военни, но се подготвяха вече да вървят на смърт.

„Ето ме и мен тук — мислеше си Майкъл, усещайки дъха на армейското одеяло под брадичката си. — Свърши се вече. Трябваше отдавна да вляза в армията, но не влязох, можех да се отърва от нея, а не го направих. И ето ме сега тук, в палатката под грубото одеяло. Знаех си добре, че така ще стане. Тая палатка, това одеяло, тия хъркащи мъже ме чакат от тридесет и три години, и ето — срещнахме се вече! Часът на изкуплението настъпи. Започвам вече да плащам — да плащам за възгледите си, за лекия живот, който водех, за хубавата храна и меките постели, за леките момичета и за лесно добитите пари, започвам да плащам за тридесет и три годишния си безгрижен живот, който завърши тая сутрин със заповедта на сержанта: «Хей ти, вдигни оня фас!»“

Майкъл бързо заспа, въпреки неспирните викове и свирки, въпреки пиянските ридания около него. И спа, без да сънува през цялата нощ.