Ъруин Шоу
Младите лъвове (25)

Глава двадесет и пета

— Постоянно ми се явяват видения — говореше Беер, докато газеха бавно в пясъка по брега към мястото, дето бяха оставили обущата си. Вълните, които идеха от далечна Америка, преливаха на меки талази и издаваха лек шум в притихналия въздух. — Виждам Германия такава, каквато ще бъде след една година. — Той млъкна и запали цигара. Здравите му работнически ръце изглеждаха просто огромни в сравнение с крехката цигара. — Развалини! Навсякъде развалини… Дванадесетгодишни деца с гранати в ръце, които търсят да откраднат кило брашно. По улиците не се срещат никакви млади хора, а само инвалиди с патерици, защото всички други са из пленнически лагери в Русия, Франция и Англия. Стари жени, облечени в дрехи от чували, се влачат из градовете, докато внезапно паднат и умрат от изтощение. Никакви фабрики, защото всички са сринати до основи. Никакво правителство, навсякъде действат само военновременни закони, наложени от руснаци и американци. Никакви училища, никакви жилищни сгради, никакво бъдеще…

Беер млъкна и замислено погледна към морето. Денят клонеше към заник, времето бе необикновено топло и меко за тоя сезон на нормандския бряг. Слънцето приличаше на хубава оранжева топка, която потъваше бавно във водата. Твърдата трева по дюните се огъваше с едва доловима въздишка в тишината; пътят, който се виеше като черна лента край брега, беше пуст, а белокаменните селски къщи в далечината изглеждаха отдавна изоставени от обитателите си.

— Никакво бъдеще — замислено повтори Беер, устремил поглед над телените мрежи към морето. — Никакво бъдеще…

Беер беше подофицер в новата рота на Християн. Един тих здравеняк на около тридесет години, чиято съпруга и две деца бяха загинали в Берлин през януари при нападение на английски самолети. Той беше ранен на руския фронт през есента, макар че отказваше да говори за това, и бе пратен във Франция няколко седмици, преди Християн да пристигне тука след отпуската си в Берлин.

Християн го познаваше само от един месец, но го обикна много. Изглеждаше, че Беер също се беше привързал към него и те започнаха да прекарват заедно цялото си свободно време — ходеха на разходка сред раззеленената околност и пиеха местен калвадос и силен сидър из кръчмите на селото, в което бе разположена тяхната дружина. Носеха винаги на кръста си пистолети, защото офицерите постоянно ги предупреждаваха за дейността на френските бандити — маки^[51]. Обаче в този район нямаше никакви инциденти и Християн и Беер решиха, че настойчивите предупреждения са просто проява на растящата нервност и неувереност на началството. Затова двамата скитаха безгрижно по нивята и крайбрежието, като се държаха внимателно със срещнатите французи, които изглеждаха дружелюбно настроени, макар и по своя сериозен, сдържан селски маниер.

Християн харесваше най-много у Беер уравновесеността му. Всички други, с които бе имал допир след оная нощ край Александрия, изглеждаха с разсипани нерви, раздразнителни, озлобени, истерични и преуморени… Беер приличаше на околната природа — спокоен, сдържан, методичен и пълен със здраве — и Християн чувстваше, че в негово присъствие се успокоява, че изопнатите му от маларията и артилерийския огън нерви се отпускат и укрепват.

В началото, когато го пратиха в дружината в Нормандия, той беше много отпаднал. „Стига — повтаряше си Християн, — стига вече. Не мога повече да издържам!“ В Берлин се чувстваше остарял и просто болен. Отпуската си прекара в дрямка, като лежеше по шестнадесет-осемнадесет часа на ден, без да става дори през нощните въздушни нападения. „Африка, Италия — мислеше си той, — раненият ми, незаздравял крак, вечната малария — не мога повече. Какво още искат от мене?“ И ето че сега искаха от него да се бие с американците, когато направят десанта! „Това е вече прекалено — продължаваше да разсъждава Християн, изпълнен с някакво болезнено чувство на самосъжаление, — нямат никакво право да искат подобно нещо от мен. Сигурно има милиони други, които почти не са участвали във войната. Защо не ги използват?“

И тъкмо тогава той се запозна с Беер, чиято уравновесена душевна сила постепенно го излекува. За един месец, през който водеше тих и здравословен живот, той можа да напълнее и да възстанови нормалния си тен. Ни веднъж не го заболя глава и дори болният крак сякаш окончателно се нагоди към повредените сухожилия.

И ето че сега Беер вървеше редом с него по студения пясък на морския бряг, нарушавайки със своите думи покоя на Християн:

— Никакво бъдеще, никакво бъдеще! Постоянно ни повтарят, че американците никога няма да стъпят на европейския бряг. Това са глупости. С тая песен искат да поддържат духа ни, защото навсякъде около себе си виждат гробове. Само че това ще бъдат не техни, а наши гробове. Американците ще нахлуят в Европа, защото са решили това. Аз съм готов да умра — рече Беер, — но не искам да умра безцелно. Те ще нахлуят, каквото и да сторим двамата с тебе, ще навлязат в немска земя, ще се срещнат с руснаците и тогава Германия завинаги ще загине.

Известно време двамата вървяха мълчаливо. Пясъкът, който влизаше между пръстите на краката му, напомняше на Християн детските му дни, когато тичаше лятно време босоног по брега и този спомен, заедно с чудесния радостен ден и хубавите дюни, по които се движеха сега, просто не му позволяваха да изпадне в мрачното настроение на Беер.

— Слушах ги по радиото в Берлин — продължи Беер, — хвалят се, предизвикват американците да направят десант, намекват за някакви тайни оръжия, предричат, че в най-близки дни руснаците ще се сбият с англичани и американци — слушах всички брътвежи и ми се щеше да си ударя главата в стената и да ревна с глас. И знаеш ли защо ми се доплака? Не защото лъжат, а защото лъжите им са толкова жалки, толкова безсрамни, толкова нагли. Именно нагли. Седят си господата там, в тила, и брътвят каквото им хрумне, защото ни презират, презират всички немци, всички берлинчани. Те знаят, че сме глупаци, че вярваме всичко, което благоволят да ни кажат, знаят, че винаги сме готови да умрем за всяка глупост, която успеят да скалъпят през петнайсетината минути между обеда си и първата следобедна чашка алкохол!

— Слушай — продължи Беер, — моят баща се е сражавал четири години в миналата война. В Полша, Русия, Италия и Франция. Три пъти е бил раняван и почина в двайсет и шеста година вследствие отравяне с газ, с който се нагълтал през осемнайсета година в Арагонската гора. Боже мой, ние сме толкова наивни, че позволяваме дори да ни заставят да водим постоянно едни и същи битки, както в кината въртят все един и същ филм! Все същите песни, същите униформи, същите неприятели, същите поражения! Само гробовете са нови. Но сега и краят ще бъде различен. Може би германците няма никога да научат нещо ново, обаче тоя път другите народи сигурно ще научат. Сега всичко ще бъде по-друго и поражението много по-тежко. Миналия път беше една приятна, простичка война, в европейски стил. Всеки можеше да я проумее, всеки можеше да я прости, защото такива войни са се водили от хиляди години. Последната война се води в рамките на една и съща култура — група цивилизовани християни джентълмени срещу друга група цивилизовани християни джентълмени и всички спазваха едни общи познати правила. Когато миналата война свършила, баща ми се върнал с полка си в Берлин и през целия път момичетата ги обсипвали с цветя. Той свалил униформата си, поел отново своята адвокатска кантора и започнал да защищава дела пред гражданския съд, сякаш нищо особено не се било случило. Тоя път обаче никой няма да ни обсипва с цветя, дори ако някои от нас оцелеят и се върнат в Берлин.

— Тоя път — говореше Беер — войната съвсем не е проста и разбираема за всички, нито пък е в рамките на една и съща култура. Тоя път животинското царство се е нахвърлило върху домовете на хората. Не знам какво си видял в Африка и Италия, но аз зная какво видях в Русия и Полша. Ние изкопахме гробница хиляди мили дълга и широка. Мъже, жени, деца, поляци, руснаци, евреи — не правехме никаква разлика. В нашите действия нямаше нищо човешко. Така действа само невестулка, влязла в кокошарник. Страхувахме се, сякаш че ако оставим на изток някого жив, един ден той ще свидетелства срещу нас, за да ни осъдят. А сега — продължи Беер с ниския си равен глас, — сега, след като извършихме всичко това, правим последната грешка. Ние губим войната. Хората притискат бавно в ъгъла звяра и му готвят последното наказание. Какво мислиш ще се случи с нас сега? Вярвай, понякога нощем благодаря богу, че жена ми и двете ми деца загинаха и няма да видят какво ще стане в Германия, когато войната се свърши. Понякога — добави Беер, загледан в повърхността на водата — наблюдавам морето и си казвам: „Скочи в него. Опитай се да плуваш. Доплувай до Англия, доплувай до Америка, преплувай пет хиляди мили, само за да се махнеш оттука.“

Те бяха стигнали до мястото, дето лежаха тежките им черни обуща, и втренчиха замислено очи в тях, сякаш тия груби, подковани с кабари обуща представляваха символ на свободната им трагедия.

— Само че не мога да преплувам до Америка — подхвана отново Беер. — Нито до Англия. Трябва да остана тука. Аз съм германец и каквото се случи с Германия, ще се случи и с мен — ето защо говоря така с тебе. Ти разбираш, че ако споменеш някому за разговора ни, още същата нощ ще ме грабнат и ще ме разстрелят.

— Никому няма да кажа — успокои го Християн.

— Аз те наблюдавам вече цял месец — рече Беер, — наблюдавах те и те претеглих. Ако съм сгрешил, ако ти не си човекът, за когото те мисля, това ще ми струва живота. Щеше ми се да те изследвам още малко, но не ни остава много време…

— Не се страхувай от мен — каза Християн.

— Ние имаме само една надежда — продължи Беер, загледан в обущата на пясъка. — Само една надежда за Германия. Ние сме длъжни да покажем на света, че в Германия все още живеят човешки същества, а не само зверове. Длъжни сме да докажем, че тия човешки същества са годни да действат самостоятелно. — Беер вдигна очи и втренчи спокойния си поглед в Християн, който разбра, че приятелят му продължава да го разучава. Обаче не каза нищо. Чувстваше се смутен и се ядосваше, че е принуден да слуша Беер, а от друга страна беше пленен от думите му и схващаше, че трябва да го слуша.

— Никой — поде отново Беер, — ни англичани, ни руснаци, ни американци няма да подпишат с Германия мир, докато Хитлер и неговите партизани са на власт, защото хората не сключват мир с тигри. И ако все още би могло да се спаси нещо в Германия, ние трябва да подпишем примирието сега, незабавно. Какво означава това? — попита Беер, сякаш изнасяше лекция. — То значи, че самите германци са длъжни да прогонят тигрите. Самите германци са длъжни да поемат риска и да пролеят кръвта си, за да постигнат това. Ние не можем да чакаме неприятелят да победи и да ни подари правителство, защото тогава няма да има какво да се управлява, нито пък ще останат хора с достатъчно сили и воля да поемат властта. Това значи, че ние с теб сме длъжни да убиваме немци, за да докажем на останалия свят, че Германия все още може да бъде спасена. — Беер отново го погледна. „Иска да ме прикове към стената — помисли си Християн възмутено, — отрупва ме с доверие, за да ме обвърже!“ И все пак нямаше сили да го накара да млъкне.

— Не смятай — продължи Беер, — че съм намислил това сам, че съм самичък. В цялата армия, в цяла Германия се подготвя бавно план и се набират привърженици. Не казвам, че ще успеем. Казвам само, че в единия случай ни чака сигурна смърт, сигурна гибел, а в другия… известна малка надежда. — При тия думи той повдигна рамене. — Освен това има само един вид правителство, което би могло да ни спаси и ако свършим всичко самостоятелно, ще успеем да го създадем. Чакаме ли обаче противникът да стори това, ще изникнат половин дузина марионетни правителства, безсилни и без всякаква стойност, които изобщо не ще бъдат в състояние да управляват. Тогава деветстотин и двайсета година ще изглежда истинска мечта в сравнение с петдесета година. Ако свършим работата сами, ще можем да създадем комунистическо правителство, Германия веднага ще стане център на комунистическа Европа и всички останали народи на континента ще се чувстват задължени да ни подкрепят. За нас не може да съществува друг вид управление независимо от онова, което говорят англичани и американци, защото да се попречи на германците да се избиват един друг в рамките на една американска демокрация е все едно например да се предотврати нападение на вълци върху стадо овце, като се разчита само на честната им дума. Не можеш да спасиш едно грохнало здание, като пребоядисаш фасадата му с нова ярка боя; трябва да вмъкнеш в стените и в основите му железни греди. Американците са наивни и са натрупали достатъчно тлъстини, за да могат да си позволят разточителния разкош да бъда демократични; те просто не разбират, че тяхната система се гради върху дебелия слой подкожна тлъстина, а не върху чудесните думи, с каквито е изпълнена конституцията им.

„Какво ми напомнят тия неща? — мъчеше се да се сети Християн. — Къде съм ги слушал преди?“ И ето неочаквано той си спомни Маргарет Фримантл през онова далечно утро на склона със ски пистите, когато сам бе говорил в такъв дух, макар и по различен повод. „В какъв безнадежден смут изпада човек — помисли си той, — когато трябва вечно да използва едни и същи аргументи, за да получи различни отговори!“

— Ние бихме могли да направим нещо, и то тъкмо тука — продължи Беер. — Имаме връзки с много хора във Франция. С французи, които сега се стараят да ни унищожат. За една нощ обаче те ще станат нашите най-надеждни съюзници. Същото може да се каже за Полша, Русия, Норвегия, Холандия — изобщо за всички други европейски страни. За кратко време ние ще противопоставим на американците една единна обединена Европа, с Германия в центъра, и те ще трябва да я приемат, независимо дали това ще им хареса, или не. Иначе… — Беер вдигна рамене. — Иначе се моли час по-скоро да те убият в тая война. А сега — добави той — има няколко конкретни задачи, които трябва да изпълним тука. Мога ли да кажа на моите другари, че си готов да действаш?

Беер неочаквано седна и започна да обува чорапите си с бавни методични движения, като оправяше грижливо гънките им и чистеше залепналия по тях пясък.

Християн стоеше загледан към морето. Чувстваше се уморен и объркан, обхванат от глухо, но дълбоко озлобление срещу приятеля си. „Какъв избор може да има човек в тия дни! — с негодувание помисли той. — Избор между една смърт и друга, между въжето и куршума, между отровата и камата. Ако бях силен и здрав, ако бях имал възможност да си почина добре, ако не бях раняван и не се бях разболявал, тогава може би щях да преценя тоя въпрос спокойно и разумно, може би щях да намеря правилния отговор и правилното оръжие…“

— Обувай се — подкани го Беер. — Време е да се връщаме. Не е нужно да ми отговориш сега. Помисли си.

„Да си помисля! — Християн се усмихна криво. — Както болният мисли за рака в стомаха си, осъденият за смъртната си присъда и войникът за куршума, който след малко ще го повали!“

— Помни — Беер го погледна сериозно от земята, с едната обувка в ръка, — че ако загатнеш някому за разговора ни, една прекрасна сутрин ще те намерят с нож, забит в гърба. Независимо от това какво ще се случи с мен. Ти ми харесваш много — говоря ти честно, — но бях длъжен да взема предохранителни мерки и уведомих другарите си, че ще приказвам с теб.

Християн погледна внимателно това спокойно, здраво и безхитростно лице — лице на човек, който преди войната би дошъл да ти поправи радиото, или лице на полицай, който помага на две дечица да прекосят улицата на път към училището.

— Казах ти вече да не се страхуваш от мене — дрезгаво отвърна Християн. — И няма какво да мисля. Мога още сега да ти кажа, че ще…

В същия миг се разнесе познат звук и Християн се хвърли автоматично на земята. Куршумите засвириха около него, забивайки се с глух кратък шум в пясъка и той почувства, че един от тях раздра ръката му; изпита особено странно усещане, но не го заболя. След момент вдигна глава. На петдесет стъпки над него се носеше леко потръпвайки във въздуха един спитфайър, ревнал отново с моторите си след продължително пикиране от висините; полегатите слънчеви лъчи придаваха светлосребрист блясък на опашката и правеха още по-ярки цветовете на кръглите отличителни знаци върху крилете. Самолетът набра височина над морето и след минутка се превърна в малка изящна играчка, не по-голяма от чайка; летеше право към слънцето, обагрен от зелено-пурпурните краски на този чудно ясен пролетен ден, летеше нагоре, за да се присъедини към един събрат, който в момента кръжеше широко, проблясвайки над океана.

Християн погледна към Беер. Той беше седнал и наблюдаваше замислено скръстените си на корема ръце. Между пръстите му се процеждаше кръв. За момент вдигна ръце и кръвта бликна на неравни пулсиращи струи. После ги скръсти отново, сякаш доволен от направения опит.

След минута той погледна към Християн. По-късно, спомняйки си тая случка, Християн беше готов да се закълне, че приятелят му се е усмихвал.

— Страшно боли — продума Беер със спокойния си равномерен глас. — Можеш ли да ме заведеш при лекар?

— Пикираха — рече глупаво Християн, като се взираше в двете проблясващи точки, които вече изчезваха на небосклона. — Дяволи проклети, не устояха на изкушението да изстрелят последните си патрони, преди да се върнат в базата!

Беер се опита да стане. Надигна се на коляно, но не можа да се задържи и се отпусна отново на пясъка със същото замислено и унесено изражение.

— Не съм в състояние да ходя — продума той. — Би ли могъл да ме носиш?

Християн се приближи и се опита да го вдигне. Усети обаче, че не може да движи дясната си ръка. Погледна я изненадан и се сети, че и той е ранен. Ръкавът му беше окървавен, а самата ръка изтръпнала, но кръвта, изглежда, беше спряна от подплатата на куртката. Не, не можеше да носи Беер само с една ръка. Успя да го повдигне, но се задъха и остана неподвижен, хванал приятеля си под мишница. От гърлото на Беер излизаха странни звуци, сякаш нещо хъркаше и свиреше в гърдите му.

— Не мога — рече Християн.

— Остави ме на земята — помоли Беер. — За бога, остави ме.

Християн отпусна с безкрайна предпазливост ранения на пясъка. Беер остана така, седнал, като протегна крака и сложи отново ръце върху раната си, от устата му продължаваха да излизат същите клокочещи звуци, сякаш в корема му работеше някакво бутало.

— Ще отида за помощ — рече Християн. — Ще доведа хора да те пренесат.

Беер се опита да каже нещо, но от устата му не излязоха никакви думи. Само кимна глава. Мургавото му лице под светлорусите коси беше все още спокойно. Християн седна предпазливо и започна да се обува, но не успя само с една ръка и накрая се отказа. Потупа Беер по рамото с пресилено насърчителен жест и зашляпа тромаво с босите си крака из пясъка по посока на пътя.

Когато стигна на петдесетина метра от шосето, забеляза двама французи на велосипеди. Те се движеха много бързо, като въртяха равномерно и усилено педалите, хвърляйки дълги фантастични сенки върху блатистото поле.

Християн се спря и завика, като размахваше здравата си ръка:

— Mes amis! Camarades! Arretez!^[52]

Велосипедистите забавиха ход и Християн видя как го изгледаха недоверчиво изпод козирките на шапките си.

— Blesse! Blesse!^[53] — извика им той, като сочеше към Беер, който в този момент приличаше на някакъв малък раздърпан вързоп край брега на проблясващото море. — Aidez-moi! Aidez-moi!^[54]

Велосипедистите почти спряха и Християн забеляза, че се спогледаха въпросително. После се наведоха още повече над кормилото и завъртяха бързо педалите. Те префучаха много близо край него, на двадесет и пет-тридесет метра. Той можа да ги разгледа добре — уморени, почернели от слънцето, студени лица, безизразни и сякаш вкаменени под тъмносините шапки. Скоро изчезнаха съвсем от очи зад висока дюна, която закриваше пътя на една ивица от около два километра. И шосето, и околната местност отново опустяха, губейки се бързо в тъмносиния здрач. Само брегът на океана оставаше облян с яркочервена светлина.

Християн вдигна ръка, сякаш искаше да махне на двамата, сякаш все още не вярваше, че са изчезнали и се надяваше, че това е само игра на трескавите му очи, че тия хора не могат просто така да се измъкнат. После поклати глава и затича по посока на групата къщи, които едва се виждаха в далечината.

Обаче след минута трябваше да спре, защото се беше задъхал и ръката му отново закърви. В същия миг чу писък. Обърна се рязко и втренчи очи в нарастващия мрак към мястото, дето бе оставил Беер. Над ранения се беше надвесил някакъв човек и нещастникът се мъчеше, да се отдалечи от него, като се влачеше в предсмъртна агония по пясъка. Беер изпищя отново; непознатият направи крачка към него, сграбчи го за яката и го обърна с лице към себе си. После в ръката му се появи нож, чието стоманено острие проблесна за миг на фона на сивосребристото море. От гърлото на Беер излезе нов вик, но замря още в самото начало.

Християн задърпа кобура с лявата си ръка, но не можа веднага да извади оръжието си. Видя как човекът прибра ножа си и посегна към колана на Беер. После измъкна пистолета му, мушна го в джоба си и вдигна обущата на Християн, които се търкаляха наблизо. Най-сетне Християн успя да извади пистолета си, свали с усилие предпазителя и започна да стреля. За първи път стреляше с лявата си ръка и куршумите летяха далеч от целта. Французинът обаче хукна към високата дюна. Християн тръгна с несигурна крачка по брега към мястото, където се намираше притихналият Беер, спирайки само от време на време, за да стреля отново след бързо бягащия французин.

Когато най-после стигна до Беер, който лежеше проснат по гръб на пясъка с широко разперени ръце, убиецът бе вече яхнал велосипеда си и заедно с другаря си се носеше по тъмния неравен път от другата страна на дюната. Християн изпрати след тях последен куршум. Изстрелът навярно беше твърде точен, защото увисналите на кормилото на втория велосипед обуща паднаха на земята, сякаш — уплашен от писъка на куршума — човекът ги беше изпуснал. Но французите не се спряха. Легнаха още повече над вилките и скоро изчезнаха, в лилавата мъгла, която бе започнала да забулва пътя, белезникавия плаж, редиците телени мрежи и жълтите табелки с череп на тях, които гласяха: „Внимание, мини!“

Християн сведе поглед към приятеля си.

Беер лежеше по гръб, устремил поглед към небето, със застинала гримаса на ужас, а от гърлото му, което французинът в озлоблението си беше просто разпрал, се стичаше гъста лепкава кръв. Християн го наблюдаваше сякаш в транс. „Не, това е невъзможно — мислеше си той. — Едва преди пет минути седеше пред мене, обуваше обущата си и излагаше възгледите си за бъдещето на Германия като истински професор по политически науки… Но английският летец, който връхлетя така ожесточено с изтребителя си, и френският селянин с велосипеда, скрил под дрехата си своя нож — и те очевидно са имали свои възгледи по тоя въпрос!“

Християн вдигна глава. Брегът беше белезникав и пуст, а морето, съскайки тихо, се разливаше по пясъка на малки пенливи вълни, които не бяха заличили още следите от човешките крака. За един кратък миг в главата му пробягна безумната мисъл, че би могъл да направи нещо, че ако постъпи правилно, тия злополучни пет минути ще изчезнат: самолетът не би пикирал, двамата велосипедисти не биха минали оттук и Беер би стоял сега прав пред него — здрав, спокоен и невредим, — съветвайки го „да си помисли!“

Християн тръсна глава. „Глупости — каза си той, — тия пет минути не могат да се унищожат. Тия случайни безсмислени събития действително се разиграха.“ Бързайки за чашата си бира в кръчмата някъде там, в Девън, след дневния полет над Франция, светлоокият англичанин наистина бе зърнал на пясъка двете мънички фигури; набръчканият, изгорял от слънцето чифликчия наистина бе нанесъл фаталния удар; и съдбата на Германия щеше занапред да се решава без участието на немеца Антон Беер, вдовец, боец при Ростов, поклонник на френското крайбрежие и философ.

Християн се наведе задъхан и започна да сваля обущата на приятеля си: „Мръсници — мислено изруга той, — тях поне няма да им оставя!“ Тръгна с усилие по пясъка към пътя с обущата в ръце, като се спря само да прибере собствените си обуща, които французинът беше изтървал. После, притиснал към гърди двата чифта с ранената си ръка, закрачи бавно бос по равния хладен път към щаба на дружината на пет километра по-нататък.

 

 

На другия ден Християн отиде на погребението на Беер; ръката му беше в превръзка, но не го болеше много. Цялата рота беше строена в парадно облекло, с лъснати обуща и смазани карабини. Капитанът използва случая, за да произнесе цяла реч.

— Войници — започна той с пискливия си скърцащ глас, застанал изпъчен и с прибран корем, без да обръща внимание на силния дъжд, който се лееше по северното крайбрежие, — обещавам ви, че вашият другар ще бъде отмъстен. — Капитанът прекарваше повечето време във фермата; там живееше с една дебелонога французойка, която бе довел от Дижон, дето преди се намираше частта му. Сега жената беше бременна и използваше това като предлог да се тъпче с храна по пет пъти на ден.

— Ще бъде отмъстен — повтори капитанът. — Да, отмъстен! — Дъждовните капки се стичаха по козирката му и падаха върху носа му. — Жителите в този район ще разберат, че ние можем да бъдем верни приятели и страшни врагове, че вашият живот, войници, е скъп за мен и за нашия фюрер. Ние вече сме по следите на убиеца…

Християн си помисли мрачно за английския летец. Навярно сега той седеше безгрижно с приятелката си на завет от дъжда в ъгъла на някоя уютна кръчма, като топлеше с ръце студената чаша и смеейки се с това вбесяващо високомерие, тъй типично за всички англичани, разказваше колко ловко е пикирал предишния ден, за да простреля двама босоноги фрицове, излезли на разходка по залез-слънце.

— Ние ще покажем на тия хора — беснееше капитанът, — че такива отвратителни варварски актове струват много скъпо. Ние протегнахме приятелска ръка и ако ни се отговаря с нож, ще съумеем да се отплатим. Тия актове на предателство и насилие не изникват сами по себе си. Хората, които ги вършат, се вдъхновяват от своите господари отвъд Ламанш. Многократно бити по бойните полета, тия диваци, които наричат себе си английски и американски войници, търсят наемници да се сражават срещу нас като джебчии и бандити. Никога през време на война — продължаваше капитанът с глас, който гърмеше все по-силно под акомпанимента на дъжда — народите не са погазвали човешките закони така, както ги показват днес нашите врагове. Те хвърлят бомби върху невинни жени и деца в нашата родина, а техните наемници използват прикритието на нощта, за да забиват нож в гърлата на нашите бойци. Обаче — тук гласът на капитана се превърна в истински крясък — с това няма нищо да постигнат. Нищо! Аз зная добре как въздейства това лично на мен и на всеки немец. То само ни прави по-силни, ние ставаме по-безпощадни, а решителността ни се превръща в ярост.

Християн погледна около себе си. Останалите войници стояха унило под дъжда и техните лица не изразяваха нито решителност, ни ярост — те бяха обикновени, кротки лица, малко уплашени и отегчени. Дружината беше сформирана набързо от войници, ранявани по другите фронтове, новобранци от по-възрастни и не напълно годни за военна служба хора и главно от осемнадесетгодишни младежи. Християн почувства неочаквано съжаление към капитана. Той говореше на армия, която вече не съществува, която бе унищожена в стотици предишни битки. Той се обръщаше към призраците на хора, които всъщност не присъстваха в момента, към милионите годни да се сражават с ярост войници, които отдавна лежаха безмълвни в своите гробове из Африка и Русия.

— Накрая обаче — крещеше капитанът — те ще трябва да се измъкнат от своите бърлоги. Ще трябва да излязат от своите меки легла в Англия, ще трябва да се откажат от наемните убийци и тогава ще бъдат принудени да се срещнат с нас на бойното поле като войници. Аз ликувам при мисълта за тоя ден, аз живея само за тоя ден, аз ги призовавам: „Елате да се биете като бойци и да разберете какво значи да се сражаваш с германец!“ Аз очаквам този ден с непоколебима увереност. Очаквам го с пламенност и копнеж. Аз зная, че в душата на всеки от вас гори същият плам.

Християн отново огледа войнишките редици. Те стояха все така унили под дъжда, който проникваше през мушамите от синтетичен каучук, затънали в разкаляната френска земя.

— Тялото на този подофицер — капитанът направи драматичен жест към зиналия гроб — няма да бъде с нас в часовете на паметния ден, но с нас ще бъде неговият дух, той ще ни вдъхновява и ще ни зове към твърдост в моменти на слабост.

Капитанът избърса лицето си и отстъпи място на ротния свещеник, който измърмори набързо молитвата. Той беше настинал силно и гледаше час по-скоро да се подслони на сухо, преди да се разболее от пневмония.

Двама войници с лопати се приближиха до гроба и започнаха да хвърлят в него натрупаната на една страна разкаляна пръст.

Капитанът изкрещя някаква заповед, изпъчи гърди и като се стараеше да не друса много задника си, изведе ротата, от малкото гробище, в което имаше само осем надгробни могили, и я поведе по застланата с калдъръм главна улица на селото. Наоколо не се виждаха никакви жители, а прозорците на къщите бяха закрити с капаци като закрила срещу дъжда, немците и самата война.

Лейтенантът от СС войски, който бе пристигнал в голяма щабна кола, се държеше много дружелюбно. Пушеше една след друга малки хавански пури и наблюдаваше всичко с широка машинална усмивка като търговец на бира във винарска изба, а дъхът му миришеше на коняк. Той седеше до подофицера Дистл удобно изтегнат на задната седалка на колата, която се носеше бързо по крайбрежния път към съседното село, където Християн трябваше да види един арестуван, заподозрян в убийството на Беер.

— Успяхте ли да ги разгледате добре, подофицер? — попита лейтенантът, дъвчейки пурата си, като се усмихна машинално и погледна изпитателно Християн. — Бихте ли могли лесно да ги познаете?

— Да, господин лейтенант.

— Чудесно — просия лейтенантът. — Всичко ще бъде съвсем просто. Аз предпочитам простите неща. Някои от нашите следователи се чувстват съкрушени, когато попаднат на ясни случаи. Обичат да играят ролята на големи детективи. Предпочитат сложните, заплетени дела, за да могат да блеснат с дарбите си. Аз обаче не съм от тях. О, не! — Той се усмихна сърдечно на Християн. — „Да или не, това е човекът, не е това човекът“ — ето какво обичам. Нека оставим всичко друго за интелигенцията. До войната аз бях машинист във фабрика за кожени изделия в Регенсбург и не претендирам, че съм особено проницателен. Аз прилагам много проста философия в отношенията си с французите. Постъпвам с тях прямо и очаквам и те да бъдат прями с мен. — Той погледна часовника си. — Сега е три и половина. До пет часа вие ще бъдете пак в ротата си. Обещавам ви това. Аз не се церемоня. Да или не. Така или иначе и — по живо по здраво. Искате ли пура?

— Не, благодаря — отвърна Християн.

— Мнозина офицери — продължи лейтенантът — няма да седнат като мене така, с един подофицер, и да го черпят с пури. Аз не съм от тях. Аз никога не забравям, че съм бил работник във фабрика за кожени изделия. Да, това е една от отрицателните прояви в германската армия. Повечето забравят, че са били цивилни и че един ден пак ще станат цивилни. Мислят се за Цезар или Бисмарк. Аз не съм от тях. Аз решавам нещата открито, просто и бързо. Отнеси се делово с мен, за да се отнеса делово с теб.

Когато голямата машина спря пред кметската сграда, в чието подземие се намираше заподозреният французин, Християн бе дошъл до убеждение, че лейтенантът, който се казваше Райхсбургер, е истински идиот, комуто не би поверил да разследва дори изчезването на една писалка.

Лейтенантът скочи от колата и закрачи весело и бодро към грозната каменна сграда с характерната си усмивка на търговец на бира. Християн го последва в гола, с мръсни стени стая, чиято единствена украса — ако не се считаше писарят и трите олющени кафеджийски стола — беше една забодена върху картон карикатура на Уинстън Чърчил, на която той бе изобразен гол-голеничък и която офицерите от разположените тук СС части използваха за мишена.

— Седнете, седнете — рече лейтенантът и посочи стол. — Настанете се удобно. Не забравяйте, че сте ранен.

— Благодаря, господин лейтенант. — Християн седна. Сега вече той съжаляваше, задето бе казал, че може да познае двамата французи. Беше намразил лейтенанта и не искаше да има нищо общо с него.

— Раняван ли сте преди? — попита любезно усмихнат Райхсбургер.

— Да — отвърна Християн. — Веднъж. Всъщност два пъти. Веднъж тежко в Африка. Освен това бях ранен леко в главата преди Париж в 1940 година.

— Три пъти раняван! — За миг лейтенантът стана сериозен. — Вие сте щастлив човек. Никога няма да ви убият. Очевидно някаква сила ви пази. Зная, че нямам такъв вид, но аз съм фаталист. На едни е писано само да бъдат ранени, на други да паднат убити. Самият аз досега не съм пострадвал. Но зная, че ще ме убият преди края на войната. — Той вдигна рамене и се усмихна широко. — Така ми е отредено. И затова сега се старая да се забавлявам. Живея с една от най-добрите готвачки във Франция, която има две сестри… — Райхсбургер намигна на Християн и се засмя самодоволно… — Куршумът ще улучи един напълно задоволен човек!

Вратата се отвори и редникът есесовец въведе мъж в белезници. Човекът беше висок, с обрулено от вятъра лице и полагаше явни усилия да покаже, че не се страхува. Застана до прага с приковани зад гърба ръце и като стисна челюсти, се опита да придаде презрителен израз на потръпващото си лице.

Лейтенантът му се усмихна дружелюбно.

— И така — започна той на лош френски език, — да не губим времето ви, мосю. — После се обърна към Християн: — Това ли е един от двамата, подофицер?

Християн погледна изпитателно французина. Арестантът въздъхна дълбоко и му отвърна по същия начин, с лице, по което се четеше изненада и едва сдържана омраза. Християн почувства, че в сърцето му започва да се надига глух гняв. В това лице — тъпо и същевременно дръзко — се отразяваше като в огледало цялата лукавост, ненавист и упоритост на французите: насмешливото им мълчание, когато пътуват с тебе във влака; подигравателният им, едва сдържан смях, когато излизаш от кръчма, в която групичка французи си пият виното, притаени в тъмния ъгъл; цифрата 1918, надраскана дръзко върху църковната стена още през първата нощ след завземането на Париж… Сега арестантът гледаше намръщено, но дори и в неговата кисела гримаса се долавяше беззвучен присмех, стаен в ъглите на устата му. „С какво удоволствие бих избил с приклада тия гнили жълтеникави зъби!“ — помисли си Християн, спомняйки си за Беер, така разумен и почтен, който се бе надявал да работи с хора като тоя тип. Но Беер беше мъртъв, а този човек продължаваше да живее, подигравателно усмихнат и тържествуващ.

— Да — отсече Християн, — той е.

— Какво? — възкликна изумен французинът. — Как така? Тоя човек не е с ума си.

С неочаквана за неговото пълно и отпуснато тяло бързина лейтенантът се наведе напред и удари с длан французина по брадичката.

— Драги приятелю, вие ще говорите само когато ви питат — каза той, изправен пред арестанта, който стоеше вече съвсем объркан, като мърдаше беззвучно устни и облизваше капките кръв, които се стичаха от разбитата му уста. — И така — продължи лейтенантът на френски, — ние установихме, че вчера следобед вие сте прерязали гърлото на един германски войник при брега на морето, на шест километра северно от това село.

— Позволете… — започна замаяният французин.

— Остава само да чуем още една-единствена подробност… — Лейтенантът помълча малко и добави: — Името на човека, който е бил с вас.

— Моля ви се — възрази французинът. — Аз мога да докажа, че вчера изобщо не съм излизал от селото.

— Разбира се — съгласи се любезно лейтенантът. — Вие можете да докажете всичко, каквото ви хрумне и да съберете стотина подписа само за един час. Това обаче никак не ни интересува.

— Моля ви се…

— Нас ни интересува само едно — продължи лейтенантът. — Името на човека, който ви е придружавал, когато сте слезли от велосипеда, за да убиете един беззащитен германски войник.

— Позволете да ви кажа, че аз нямам велосипед — рече французинът.

Лейтенантът кимна към есесовеца. Войникът привърза арестанта за един стол, но не стегна много въжетата.

— Ще действаме, без да губим време — рече Райхсбургер. — Аз съм обещал на подофицера да се върне в ротата си за обед и възнамерявам да удържа думата си. Мога само да ви уверя, че ако не ми отговорите, ще съжалявате много. И така…

— Аз дори не притежавам велосипед… — промърмори французинът.

Лейтенантът отиде до бюрото и отвори едно чекмедже. Извади чифт клещи и започна да щрака с тях, като се приближаваше бавно зад гърба на арестанта. После се наведе бързо и улови дясната ръка на французина, а след това ловко и нехайно, с рязко професионално движение изтръгна нокътя на палеца на човека.

Разнесе се вик, какъвто Християн чуваше за първи път в живота си.

— Както ви заявих — рече спокойно Райхсбургер зад гърба на французина, — аз действам, без да губя време. Нас ни чака продължителна война и не искам да пилея ценни минути.

— Чуйте ме — простена французинът.

Райхсбургер се наведе отново и отново се разнесе нечовешки вик. По лицето на лейтенанта бе изписан спокоен, почти отегчен израз, сякаш той се намираше зад машините си във фабриката за кожени изделия в Регенсбург.

Французинът увисна напред върху въжетата, с които беше вързан, но остана в пълно съзнание.

— Това е само начална процедура, приятелю — рече Райхсбургер и застана пред лицето на арестанта, — с която искаме просто да ви убедим, че гледаме сериозно на въпроса. А сега ще бъдете ли добър да ми дадете името на своя приятел?

— Не зная, нищо не зная… — изстена французинът. Лицето му беше плувнало в пот и не изразяваше вече нищо друго освен страдание.

Християн почувства лека слабост и главозамайване; писъците в тая малка гола стая с карикатурата на разсъблечения тлъст Чърчил, окичен със стрели с пера в срамните части, му се струваха просто непоносими.

— Сега ще направя нещо, което ще ви се види съвсем невероятно — рече Райхсбургер с повишен глас, сякаш страданието бе издигнало в съзнанието на французина някаква стена, през която трудно проникваше звук. — Обясних ви вече, че не обичам да губя време и сега ще го докажа. Нямам търпение да водя продължителни следствия. Вървя направо към целта. Да, може да не ми вярвате, но ако не ми дадете името на човека, който е бил с вас, още сега ще ви извадя дясното око. Да, още сега, приятелю, още тая минута, тук, в тая стая, със собствените си ръце.

Французинът инстинктивно притвори очи и през пресъхналите му устни се изтръгна ниска, мъчителна въздишка.

— Не — прошепна той. — Това е някаква ужасна грешка. Аз не зная нищо. — После с логиката на ненормален добави: — Дори не притежавам велосипед.

— Подофицер — обърна се Райхсбургер към Християн, — не е нужно да оставате повече тука.

— Благодаря ви, господин лейтенант — отвърна Християн. Гласът му явно трепереше. Той излезе, като затвори внимателно вратата и се облегна на стената на коридора. Край прага с безизразно лице стоеше есесовец с карабина в ръце.

След половин минута се разнесе писък, който накара гърлото на Християн да се свие болезнено и сякаш проникна в самите му дробове. Той затвори очи и притисна тил към стената.

Християн знаеше, че подобни неща стават, но му се струваше невероятно, че такова нещо може да се случи тука, през днешния слънчев ден, в тая неприветлива прашна стая в малкото, забравено от бога френско селце, на две крачки от някаква бакалница срещу кметството, на чиято витрина бяха окачени връзки наденици… в тая стая, в която висеше карикатурата на голия Чърчил с лъснат розов задник.

След малко вратата се отвори и излезе лейтенантът.

— Призна — каза Райхсбургер. — Без много церемонии. Почакайте тука — добави той. — Веднага ще се върна. — И изчезна зад вратата на съседната стая.

Християн и войникът останаха облегнати на стената. Есесовецът запали цигара, без да предложи на Християн. Пушеше със затворени очи, сякаш се мъчеше да поспи прав, прислонен до олющената каменна стена на старото кметство. След малко от стаята, в която бе влязъл лейтенантът, се появиха двама войници и излязоха на улицата. Зад вратата, до която беше застанал, Християн долови ридания и шепот — ту по-силни, ту по-глухи — сякаш някой се молеше без думи.

След пет минути войниците се върнаха в кметството с дребен, възпълен плешив човек без шапка, който стрелкаше уплашено очи около себе си. Есесовците го уловиха за ръцете и го въведоха в стаята, в която се намираше лейтенантът. След минутка единият излезе в хола.

— Лейтенантът ви чака — обърна се той към Християн.

Християн тръгна бавно по коридора и влезе в стаята. Дребният пълен французин седеше на пода и плачеше, уловил главата си с ръце. Около него имаше тъмна локвичка, която показваше, че пикочният мехур на човека не беше издържал в тоя критичен час. Райхсбургер седеше до бюрото и пишеше на машина някакво писмо. В стаята се намираше също един писар, който съставяше платежни заповеди, и още един войник, който наблюдаваше лениво от прозореца една млада майка, повела русокосото си дете към бакалницата.

Когато Християн влезе, лейтенантът вдигна глава и кимна към французина на пода.

— Тоя ли е вторият? — попита той.

Християн се вгледа в човека, който седеше сред собствената си пикоч на дървения прашен под…

— Да — потвърди той.

— Отведете го — заповяда лейтенантът.

Войникът до прозореца се приближи до арестанта, който гледаше изумено Християн.

— Никога не съм виждал тоя човек — рече французинът, когато есесовецът го хвана за яката и го изправи на крака. — Бог ми е свидетел, никога не съм го виждал.

Войникът го повлече навън.

— И така — заяви Райхсбургер с весела усмивка, — въпросът е приключен. До половин час книжата ще бъдат изпратени на полковника и аз си умивам ръцете. Искате ли да се върнете в ротата веднага, или предпочитате да преспите тука — имаме чудесен подофицерски стол, а утре ще видите екзекуцията. Ще бъде в шест часа. Каквото сам решите.

— Предпочитам да остана — отговори Християн.

— Добре — рече лейтенантът. — Подофицер Дехер се намира в съседната стая. Идете и му съобщете, че съм наредил да се погрижи за вас. Елате тук в шест без четвърт сутринта. — След тия думи той продължи писането и Християн излезе.

 

 

Екзекуцията щеше да се извърши в подземието на кметската сграда. То представляваше дълго влажно помещение, осветено ярко от две големи крушки. В земления под пред едната стена бяха забити два стълба. Зад тях лежаха два плитки ковчега, сковани от небоядисани дъски, които проблясваха слабо на острата електрическа светлина. Подземието се използваше и за затвор и върху влажните му стени бяха изписани с тебешир и въглен последните думи на обречените на смърт към живия свят.

„Няма бог“ — прочете Християн, застанал зад шестимата войници, които трябваше да изпълнят присъдата. „Merde, merde, merde“^[55]. „Казвам се Жак. Баща ми — Раул. Майка ми се казва Клариса, а сестра ми Симон. Чичо ми се нарича Етиен. Името на сина ми е…“ Очевидно човекът не бе имал възможност да довърши родословието си.

Осъдените бяха въведени, всеки ограден от двама войници. Те вървяха трудно, сякаш не бяха ходили от дълго време. Забелязал стълбовете, дребният французин заскимтя тихо, но човекът с изваденото око, макар че едва влачеше краката си, се опита да стисне челюсти, за да придаде на лицето си презрителен израз. „Почти успя!“ — помисли си Християн, докато войниците го връзваха бързо за стълба.

Подофицерът, който командваше отделението, даде заповед. Гласът му прозвуча особено странно, прекалено парадно и официално за това мръсно подземие.

— Никога — изкрещя едноокият под превръзката върху лицето си, — вие никога…

Последвалият залп не му позволи да довърши. Куршумите прерязаха въжетата около тялото на дребния французин и той се повали напред. Подофицерът изтича до тях и нанесе обичайния coup de grace^[56], стреляйки първо в главата на по-малкия, после на другия. Миризмата на барут за момент надделя над зловонието, което царуваше във влажното подземие.

Лейтенантът кимна на Християн. Той го последва горе и оттам на улицата в сивата светлина на мъглявото утро; в ушите му продължаваше да ехти пукотът от изстрелите.

Райхсбургер се усмихна слабо.

— Как мина? — попита той.

— Добре — отвърна спокойно Християн. — Много добре.

— Отлично! — рече Райхсбургер. — Закусихте ли?

— Не.

— Елате тогава с мене — предложи лейтенантът. — Закуската е готова. Съвсем наблизо. През пет врати оттука.

Тръгнаха заедно; стъпките им глъхнеха в сребристата мъгла, която се стелеше откъм океана.

— Първият — подхвана Райхсбургер, — оня с едното око, не изглеждаше да изпитва топли чувства към германската армия, нали?

— Да, господин лейтенант.

— Добре направихме, че се отървахме от него.

— Така е, господин лейтенант.

Райхсбургер се спря и погледна усмихнато Християн.

— Тия двама не бяха същите хора, нали?

Християн се поколеба, но само за миг.

— Казано откровено — отвърна той, — не съм сигурен.

Усмивката на лейтенанта стана още по-широка.

— Вие сте умен човек — весело рече той. — Ефектът е същият. Ние им показахме, че не се шегуваме. — И като потупа Християн по рамото, добави: — Идете в кухнята и кажете на Рене, че искам добре да ви нахрани, да ви даде закуска, каквато е приготвила и за мен. Вие говорите достатъчно френски, за да се разберете, нали?

— Да, господин лейтенант.

— Отлично! — Райхсбургер отново го потупа по рамото и влезе през голямата масивна врата в сивата къща със саксии мушкато на прозорците и в предната градинка. Християн влезе през задния вход. Поднесоха му обилна закуска от яйца, колбаси и истински крем.