Битката се възприема и усеща различно на различни места. Така например тя се възприема предимно умозрително в щаба на върховното командване, разположен, да речем, на осемдесет мили от гърмящите оръдия, където картотеки и папки се почистват от прах всяка сутрин, където царува атмосфера на спокойствие и деловитост, където служат войници, които никога не стрелят и никой не стреля по тях; където прославени генерали, стегнати в изгладени униформи, съчиняват комюникета, че е „направено всичко“, което е по силите на човека, и че „останалото“ се намира в ръцете на бога, който без съмнение се е събудил рано, за да свърши предвидената работа за деня; който с благосклонен и бащински поглед следи за корабите, за потъващите в морето хора, за полета на снарядите, за точната стрелба на артилеристите, за изкусните команди на морските офицери; който следи как летят във въздуха телата на разкъсаните от мини нещастници, как водата се пени в забитите край брега стоманени колове, как се зареждат оръдията на бойните линии, как се строят укрепления в тила, далеч зад смъртоносната ивица, разделяща двете вражески армии — ивица, зад която се намира противниковият щаб, където сутрин също така почистват картотеки и папки от прах; където генерали в изгладени, макар и различни по кройка униформи разглеждат подобни карти, четат подобни донесения, сравняват моралните си сили и изобретателността си с тия на своите противници-колеги на стотина мили далече от тях. Там, в тия щабове, в тия кабинети, чиито стени са покрити с огромни карти с нанесени по тях позиции и червени и черни знаци с молив, битката бързо добива методичен и определен характер. На тия карти постоянно се разработват операционни планове. Ако план № 1 пропадне, заменят го с план № 2. Ако план № 2 се осъществи само отчасти, влиза в сила предварително измененият план №3. Всички генерали са учили от едни и същи учебници и в Уест Пойнт, и в Шпандау, и в Сандхърст, мнозина от тях сами са писали книги, чели са книгите на колегите си, знаят как е постъпвал Цезар в дадени положения, какви грешки е допуснал Наполеон в Италия, как Лудендорф не е съумял да използва пробива на фронта през 1915 година и всички те — от двете страни на Ламанш — се надяват, че няма да настъпи оня решителен миг, когато ще трябва да кажат „да“ или „не“ — думичка, от която може да зависи изходът на битката, а може би дори съдбата на нацията, думичка, която лишава човека от последната капка кураж и е в състояние да разбие и погуби целия му живот, да го лиши от почести и име, щом веднъж се произнесе. Затова генералите седят в своите кабинети, които напомнят канторите на „Дженерал Мотърс“ или „И. Г. Фарбен Индустри“ във Франкфурт, оградени от стенографки и машинописки, които флиртуват из коридорите, четат донесенията и се молят план № 1, 2 и 3 да се изпълнят така, както е било решено на Гросвенър Скуеър и на Вилхелмщрасе, може би само с малки, не особено съществени изменения, които биха могли да се извършат „на място“ от бойците на фронта.

Самите бойци обаче виждат нещата другояче. Тях никой не ги е питал как най-добре може да се прережат връзките между фронта и тила. Никой не се е съветвал с тях за продължителността на артилерийската подготовка. Метеоролозите не са ги уведомили каква ще бъде височината на приливите и отливите през юни и какви са вероятностите да се разразят бури. Те не са присъствали на съвещанията, на които се решава колко дивизии трябва да се жертват, за да се стигне на една миля дълбочина от крайбрежието до четири часа след пладне. На десантните лодки няма картотеки, няма стенографки, с които би могло да се флиртува, няма карти, на които действията на всеки боец, умножени по два милиона пъти, се изразяват в ясна, стройна и разбираема система от условни знаци — система, която може да се използва в пропагандната машина и в таблиците на бъдещите историци.

Войниците виждат около себе си само каски, повърната храна, зеленикава вода, взривове от снаряди, дим, разбити самолети, потоци от кръв, подводни прегради, оръдия, бледи, безизразни лица, уплашени давещи се хора, тичащи и падащи войници, забравили сякаш всичко, на което са ги учили от часа, в който са оставили работата и съпругите си, за да навлекат военната униформа на своята родина. За наведения над картата генерал на осемдесет мили от фронта, в чието съзнание прелитат образите на Цезар, Клаузевиц и Наполеон, действията се развиват по определен план или почти по план, но за боеца на фронта сражението се развива съвсем не както с предполагал.

„О, господи — стене войникът, когато два часа след началото на нападението снарядът попадне върху десантната лодка, която се намира само на миля от крайбрежието, и върху плъзганата палуба се разнесат воплите на ранените, — о, господи, всичко пропада!“

На генералите, които се намират на осемдесет мили от фронта, сведенията за претърпените загуби звучат насърчително. На боеца на фронта загубите действат обезсърчително. Когато той или съседът му е ранен, когато на петдесет стъпки от него някой кораб хвръкне във въздуха, когато мичманът на мостика — загубил и двата си крака — започне да зове майка си с пронизителен глас, тогава боецът разбира, че е попаднал в истински ад и не е в състояние да си представи, че на осемдесет мили от него седи някакъв човек, който е предвидил тоя ад, спомогнал е и е взел всички необходими мерки, за да се стигне до този ад — човек, който след края на сражението ще докладва най-невъзмутимо, че всичко се е развило според предвидения план (макар че той не може да не знае и за ранения войник, и за потопената десантна лодка, и за хлъзгавите палуби, и за крещящия от болки мичман).

„О, господи!“ — ридае боецът на полесражението, когато вижда как танковете-амфибии потъват под вълните и от техните екипажи може би само един-единствен човек успява да се измъкне през люка и да се опита да се добере до брега. „О, господи!“ — стене боецът, когато забелязва някакъв чудноват откъснат крак до самото си лице и внезапно открива, че това е неговият собствен крак. „О, господи!“ — възкликва боецът, когато десантният мостик рухва и дванадесетте души, които се намират само на няколко крачки от него, се повалят, пронизани от куршуми, един върху друг в плитката студена вода. „О, господи!“ — хлипа той, когато не намира дупките по крайбрежието, които авиацията е трябвало предварително да направи, и се вижда принуден да се хвърли по очи на земята, за да дочака вражеската мина, която ще се спусне безшумно върху него. „О, господи!“ — простенва той, виждайки как човекът, с когото е станал близък приятел още през четиридесета година там във форт Бенинг, в Джорджия, бива разкъсан от снаряд и увисва на телените мрежи с разпран от врата до кръста гръбнак. „О, господи! — стене боецът на фронта, — всичко е свършено!“

Десантната лодка се клатушкаше по вълните до четири часа следобед. На пладне друга лодка свали от нея всички ранени, някои от които бяха само превързани, а на други бе прелята кръв. Ноа наблюдаваше как бинтованите, обвити в одеяла войници се прехвърлят на носилки в санитарната лодка и си мислеше с безнадеждна завист: „Те се връщат, връчат се… След десет часа ще бъдат в Англия, а след други десет — навярно в Америка. Какво щастие: те никога вече няма да се бият!“

Но лодката не се беше отдалечила и тридесет метра, когато бе улучена от снаряд. В първия миг нещо бухна във водата край нея и изглеждаше, че нищо особено не се бе случило. Но в следващия момент лодката се обърна бавно, одеяла, бинтове и носилки полетяха в развълнуваното зеленикаво море и след минута-две всичко изчезна под повърхността. Сред ранените се намираше и Донъли, със заседнало в черепа шрапнелно парче, и Ноа се опита да го открие в разпенената мътна вода, но не можа да го види. „Не му потръгна с тая огнепръскачка — помисли си като замаян той. — А толкова време се обучава с нея!“

Коукли не се виждаше никъде наоколо. През целия ден бе седял в трюма и на палубата имаше само двама офицери: лейтенант Грийн и лейтенант Соренсън. Грийн беше слабичък човек с лице на момиче и през време на обученията всички се шегуваха с него заради женствената му походка и тънкия му глас. Сега обаче той обикаляше палубата, ободряваше ранените, болните и здравите, които знаеха, че ще загинат, стараеше се да се държи весело, имаше отговор за всички въпроси, помагаше да превързват ранените и да им преливат кръв, повтаряше постоянно, че лодката няма да потъне, че моряците ще поправят машините и че след петнадесет минути ще бъдат на брега. Той все още ситнеше по своя смешен начин и говореше със същия тъничък и женствен глас, но Ноа изпитваше чувството, че ако лейтенант Грийн, който до войната бе държал галантериен магазин в Южна Каролина, не се намираше на борда, до два часа следобед половината от ротата щеше да се хвърли във водата.

Никой не можеше да каже как се развиват сраженията на брега. Бърнекер сякаш дори си бе наумил да се шегува по този въпрос. През цялата сутрин, когато някой снаряд попаднеше във водата близо до лодката, той сграбчваше Ноа за ръката и повтаряше пискливо с изменен глас: „Днес ще ни видят сметката! Днес ще ни видят сметката!“ Към обед обаче успя да се овладее. Престана да повръща, изяде дажбата си суха храна и успя дори да се оплаче от обезмасленото сирене с вид на човек, който се е примирил със съдбата си или е решил да не гледа така мрачно на бъдещето. Веднъж, когато, взирайки се в брега, по който падаха снаряди, тичаха хора и избухваха мини, Ноа го попита: „Как се развиват нещата?“, Бърнекер отговори: „Не зная. Пощаджията не ми е донесъл още «Ню Йорк Таймс»!“ Шегата не беше бог знае колко остроумна, обаче Ноа се закиска като обезумял, а самият Бърнекер се ухили, доволен от получения ефект, и от тоя ден нататък — дори когато навлязоха дълбоко в Германия, — ако някой запитваше как се развиват нещата, обикновено му отговаряха: „Пощаджията не ми е донесъл още «Ню Йорк Таймс».“

С течение на часовете Ноа изпадна в някакво продължително и студено вцепенение и по-късно, стараейки се да си спомни какво е усещал, когато лодката се носеше безпомощно по вълните и от време на време край нея падаха снаряди, в паметта му възкръсваха само откъслечни и незначителни неща: шегите на Бърнекер; лейтенант Грийн, поднасящ приведен с комична церемониалност каската си на някой ранен, за да повърне в нея; лицето на командира на десантната лодка, наведен през борда, за да разгледа някаква повреда — зачервено, гневно и разстроено лице като на играч на бейзбол, наказан несправедливо от късоглед съдия; лицето на изпадналия в безсъзнание Донъли, след като му бяха превързали главата — обикновено грубо и жестоко, а сега спокойно и ведро, като образ на монахиня във филм. Ноа си спомняше всички тия неща, както и факта, че проверяваше по десет пътя на час дали торбата със зарядите е суха, дали предпазителят на карабината му е в изправност, а след две минути забравяше, че е проверил и започваше отново…

Страхът прииждаше на вълни и в такива моменти Ноа се вкопчваше безпомощно в перилата, със стиснати устни, без да мисли нищо. После настъпваха минути, когато му се струваше, че се е издигнал над всичко това, сякаш то не се случваше с него, сякаш не можеше никога да се случи с него и следователно той щеше да остане жив и невредим, а щом щеше да остане жив и невредим, значи, нямаше от какво да се страхува. Веднъж извади портфейла си и дълго разглежда със сериозно лице снимката на усмихнатата Хоуп, прегърнала дебеличко бебе с широко разтворена в прозявка уста.

В минутите, когато не изпитваше страх, мислите му течаха сякаш независимо от волята му, сякаш, уморен от дневните събития, той се стремеше да се развлече със спомени — като ученик, който мечтае на чина си през хубав юнски ден, когато прозорецът е огрян от слънце, а в класната стая сънливо бръмчат мухи… Речта на капитан Коукли в района, където съсредоточаваха десантните войски недалеч от Саутхамптън преди една седмица (нима наистина това беше само преди седмица, в оная благоухаеща гора през май, когато по три пъти на ден ги тъпчеха с чудесна храна, а в палатката за отмора ги наливаха постоянно с бира, когато танковете и оръдията бяха украсени с цъфнали клонки, когато два пъти дневно ги водеха на кинопрожекции: „Мадам Кюри“, в който изящната Гриър Гарсън открива радия; или филми с Бети Грейбл, чиито голи крака вършеха чудеса с морала на войската — филми, които се играеха върху екран, който се люшкаше при всеки напор на вятъра в голямата палатка… нима всичко това беше едва преди една седмица?)… „Това е решителният час, момчета… (В речта си капитан Коукли бе повторил думата «момчета» поне двадесетина пъти.) Вие получихте подготовка, каквато имат само най-добрите войници в света. Когато слезете там, на брега, вие ще бъдете по-добре въоръжени, по-добре обучени, по-добре подготвени от жалките мошеници, против които ще се сражавате. Всички преимущества ще бъдат на ваша страна. Сега вие ще противопоставите своя кураж на техния. Момчета, вие ще слезете на брега и ще избиете фрицовете. От тоя момент нататък ще мислите само за едно: как да избиете ония мошеници. Някои от вас, момчета, ще бъдат ранени, някои ще паднат убити. Аз не смятам да крия това и да ви залъгвам. Може би мнозина от вас ще бъдат убити… — Коукли говореше бавно, наслаждавайки се на думите си. — Но нали тъкмо затова сте войници, момчета, нали тъкмо затова сте тука, тъкмо затова ви пращат на противниковия бряг. Ако не сте още свикнали с тая мисъл, побързайте да свикнете с нея. Аз не възнамерявам да произнасям патриотични речи. Да, някои от вас ще паднат убити, но и вие ще избиете купища немци. Ако някой… — при тия думи той потърси с очи Ноа и го изгледа студено — ако някой от вас мисли, че може да остане в тила или по един или друг начин да избегне да изпълни дълга си, за да спаси кожата си, то нека помни, че аз ще бъда неотлъчно с вас и ще взема мерки всеки да се намира на своето място. Нашата рота трябва да бъде най-добрата в дивизията, дявол да го вземе! Да знаете, че така съм решил, момчета! Аз се надявам, че когато битката свърши, ще бъда произведен майор и вие, момчета, ще ми помогнете в това. Аз поработих за вас и сега вие ще се потрудите за мене. Предполагам, че тлъстите задници от управление «Специална служба и пропаганда» във Вашингтон няма да харесат речта ми. Обаче аз ви заявявам открито — да вървят по дяволите! Те имаха достатъчно възможност да се позанимаят с вас, без да им се меся. Натъпкаха ви главите с какви ли не глупави книжки и благородни идеи, научиха ви да играете тенис на маса и аз им позволих да се позабавляват колкото им се иска. Дадох им възможност да ви поглезят, да ви напълнят устата с биберони, да лекуват разранените ви задници с талк, да ви внушат, че ще живеете вечно и че армията ще се грижи за вас като родна майка. Днес те вече нямат думата и вие ще слушате само мене. Занапред за вас ще има само една божа заповед — да избиете повече фрицове от всички други роти в дивизията, а аз да стана майор до четвърти юли^[58], и ако за това е нужно да дадем повече жертви от останалите, мога само да ви кажа: вземете пример от капитана си! Момчета, вие не сте дошли тука, за да разглеждате паметниците на Европа! Сержант, разпуснете ротата!

— Мир-но! Рота, сво-бодно!“

Капитан Коукли беше изчезнал още от сутринта. Може би подготвяше в трюма следващата си реч по случай десанта във Франция, а може би беше убит. Лейтенант Грийн обаче, който цял живот не бе произнасял нито една реч, беше постоянно на палубата: посипваше раните на войниците със сулфаниламид, покриваше лицата на умрелите, усмихваше се на живите и им напомняше, че трябва да пазят цевта на карабините си от морската вода, която се плискаше в бордовете на лодката.

Както бе обещал лейтенант Грийн, в четири часа и половина механиците най-после успяха да поправят машините и след петнадесет минути десантната лодка стигна до сушата. На брега царуваше оживление и сякаш не съществуваше никаква опасност: стотици войници тичаха напред-назад, влачейки сандъци с боеприпаси, складираха кутии с продукти, развиваха телени мрежи, носеха ранени и се окопаваха за нощта сред обгорели останки от лодки, булдозери и разбити оръдия. Оръжейната стрелба долиташе вече отдалече — от другата страна на височинката, която господстваше над брега. От време на време на пясъка избухваше мина или се пръскаше снаряд, но беше вече ясно, че войската е овладяла предмостовото укрепление.

Коукли се появи на палубата точно когато десантната лодка заби нос в плитчината. На хълбока му в инкрустиран кожен кобур висеше четиридесет и пет милиметров пистолет със седефена дръжка. Коукли бе казал веднъж, че е подарък от жена му и винаги го носеше ниско на бедрото като шериф върху корицата на западно списание.

Един капрал-сапьор сочеше с ръце на десантната лодка къде да спре до гъмжащия от войници бряг. Той изглеждаше уморен, но съвсем спокоен, като че ли цял живот бе прекарал на френското крайбрежие под огъня на оръдията и картечниците.

Пуснаха моста и Коукли поведе ротата към брега. На лодката беше останал само един мост — другите бяха повредени от снаряди. — Коукли стигна до края на моста, който бе опрял в мекия пясък и когато вълните прииждаха, потъваше почти на три стъпки под водата. Той се спря с един крак във въздуха. После отстъпи назад.

— Оттука, капитане — обади се капралът.

— Там долу има мина! — извика Коукли. Повикайте ония хора… — той посочи групата сапьори, които с помощта на булдозер прокарваха път през дюните — да дойдат и да проверят тоя участък.

— Пред вас няма никаква мина — отвърна с уморен глас капралът.

— Казах ви, че видях мина, капрале! — изкрещя Коукли.

Морският офицер, който командваше десантната лодка, се спусна по моста.

— Капитане — нетърпеливо рече той, — ще бъдете ли така добър да свалите хората си от лодката? Аз трябва да се махна оттука. Нямам намерение цяла нощ да прекарам на брега, а машините ми не са годни вече да издърпат и едно дете от нощното цокало! Ако чакаме още десетина минути, може да останем тука навеки веков.

— При края на моста има мина! — кресна Коукли.

— Капитане — възрази капралът, — три роти вече минаха точно от това място и никой не хвръкна във въздуха.

— Заповядвам ви — заяви Коукли — да повикате хората си и да прочистите мястото.

— Слушам, сър — повдигна рамене сапьорът и се отправи към булдозера, минавайки покрай шестнадесет подредени в редица трупове, покрити с одеяла.

— Ако не слезете веднага — обади се морският офицер, — флотата на Съединените щати ще загуби още един десантен съд.

— Лейтенанте — студено отвърна Коукли, — занимавайте се със собствените си работи и аз ще се занимавам с моите.

— Ако до десет минути не слезете на брега — отсече лейтенантът, докато се изкачваше по моста, — ще отведа и вас, и вашата проклета рота обратно в морето. Само че тогава ще трябва да се присъедините към морската пехота, ако искате изобщо да стъпите отново на земя.

— Ще докладвам за случая, лейтенанте, по надлежния ред — заяви Коукли.

— Десет минути! — изкрещя през рамо вбесеният офицер.

— Капитане — обади се с пискливия си глас лейтенант Грийн от средата на моста, от който строените в колона войници се взираха тревожно в мръсната зеленикава вода, на чиято повърхност се клатушкаха захвърлени спасителни пояси, сандъци от боеприпаси и картонени кутии от продукти, — капитане, аз съм готов да сляза пръв, щом капралът твърди, че няма опасност… Момчетата могат да вървят зад мене…

— Не желая да загубя нито един войник на тоя бряг — възрази Коукли. — Стойте на мястото си. — Той оправи с решителен жест пистолета със седефената дръжка, който беше подарък от жена му. Ноа забеляза, че на долния край кобурът има ивица от кожени ресни, като кобурите на каубойските костюми, които децата получават за Рождество Христово.

На брега се появи капралът-сапьор, този път придружен от своя лейтенант. Последният беше висок, едър човек без оръжие и каска. С обрулено от вятъра червендалесто и изпотено лице и с грамадни мръсни ръце, които се подаваха от навитите ръкави на работната му униформа, той приличаше повече на надзирател на пътна трудова бригада, отколкото на офицер.

— Хайде, капитане — рече лейтенантът. — Слизайте на брега.

— Там има мина — заяви отново Коукли. — Накарайте хората си да прочистят участъка.

— Няма никаква мина — отвърна лейтенантът.

— А аз ви казвам, че има.

Войниците зад капитана слушаха с тревожни лица. Сега, когато бяха толкова близо до брега, им се струваше непоносимо да останат на лодката, която продължаваше да скърца и стене при всеки напор на съскащите вълни откъм морето — да останат на тая лодка, на която бяха изживели толкова страдания през този ден и която все още представляваше съблазнителна мишена. Брегът, със своите дюни, окопи и купища най-различни материали, изглеждаше безопасен, познат, едва ли не като собствен дом — несравнено по-сигурен от всички тия морски съдове, които плуваха и подскачаха по водата. Хората стояха струпани зад капитана, загледани с ненавист в гърба му.

Лейтенантът отвори уста, за да отвърне на Коукли. Но в тоя миг погледът му попадна на пистолета със седефената дръжка върху колана на капитана. Усмихна се леко и не каза нищо. После мълчаливо, с безизразно лице, нагази във водата, тъй както си беше с обуща и гети, стъпвайки тежко по дъното пред моста и около него, без да обръща внимание на вълните, които плискаха бедрата му. Така, газейки напред-назад със същото безстрастно лице, той провери всеки сантиметър, всяка точка, през която можеха да минат войниците. После, без да каже нещо на Коукли, излезе от водата и леко прегърбен от усилието, тръгна с тежка стъпка към мястото, дето неговите хора се мъчеха с помощта на булдозера да преместят един огромен бетонен къс, от който стърчаха няколко железни релси.

Коукли се извърна рязко, но никой от хората не се усмихваше. Тогава той отново се обърна към брега и слезе на френска земя, предпазливо, но с израз на достойнство, последван от войниците, които нагазиха подир него в студената морска вода, осеяна с купища отломки след първия ден от великата битка за европейския континент.

През този ден ротата не взе участие в сраженията. Войниците се окопаха, изядоха вечерята си (телешко месо, бисквити и витаминозен шоколад — храна, която „миришеше“ на фабрика за консервни продукти: силно кондензирана и желирана отгоре) и почистиха карабините си, като същевременно се забавляваха да следят пристигането на следващите роти с превъзходството на ветерани, които с усмивка наблюдават как новаците подскачат при някой случаен снаряд и треперят на всяка крачка да не стъпят на зарита мина. Коукли бе отишъл да търси полка, който се намираше някъде навътре по сушата, без някой да знае именно къде.

Нощта беше тъмна, ветровита, влажна и студена. Преди да се смрачи напълно, се появиха немски самолети и корабите край брега, заедно със зенитната артилерия на сушата осеяха небето с огнени следи. Шрапнелните парчета падаха с глух шум на пясъка около Ноа, който се взираше безпомощно нагоре и се питаше дали ще настъпи време, когато няма да се бои, че ще го убият.

Събудиха ги в зори, когато Коукли се беше вече върнал от щаба на полка. През нощта той се бе заблудил и обикалял крайбрежието, търсейки ротата си, докато някакъв уплашен часовой стрелял по него. Тогава капитанът решил, че е опасно да броди повече в нощта, окопал се и прекарал така до сутринта, за да не бъде убит от собствените си войници. Коукли изглеждаше уморен и отслабнал, но крещеше заповеди със скоростта на автомат и тръгна нагоре към върха на скалното възвишение, последван от ротата, която се бе разгърнала ветрилообразно зад него.

Ноа беше вече успял да настине, кихаше и издухваше постоянно носа си. Беше облечен с вълнено бельо, два чифта вълнени чорапи, униформа каки, походна куртка и отгоре с пълен непромокаем работен костюм, но въпреки това чувстваше как студът го пронизва до кости, докато крачеше из дълбокия пясък покрай почернели от дим разбити немски бункери, непогребани трупове на германци в сиви шинели и разнебитени германски оръдия, зинали зловещо към морето.

Край ротата минаваха непрекъснато камиони и джипове, влачещи ремаркета с боеприпаси, като се блъскаха едни в други и буксуваха; нагоре по възвишението се катереше с грохот един новопристигнал танков взвод, чиито машини изглеждаха застрашителни и непобедими. Военни полицаи регулираха движението, сапьори прокарваха пътища, един булдозер изравняваше писта за летище, санитарни джипове с ранени върху носилки се спускаха надолу по образуваните коловози сред минни полета към евакуационните пунктове, разположени в подножието на възвишението. На широко пространство, прохълмено от снаряди, войници от погребалните команди зариваха убити американци. В цялата тая разнородна деятелност обаче цареше порядък, сякаш наложен от някаква енергична ръка, и това напомняше на Ноа дните в Чикаго, когато като момче беше наблюдавал как артистите от цирка издигат палатките си, сглобяват клетките и уреждат жилищата си.

Стигнал до върха, Ноа се обърна към брега и се опита да запечата в ума си цялата картина. „Когато се върна, Хоуп и баща й ще искат да знаят как е изглеждало всичко това“ — каза си Ноа.

Обаче необяснимо защо, колкото повече си мислеше какво ще им разправи след време в някой хубав и спокоен ден, толкова повече губеше вяра, че тоя ден ще дойде, че самият той ще бъде жив да го отпразнува — седнал през слънчев неделен следобед с чаша бира под сянката на клена и облечен в мек фланелен костюм и синя риза, ограден от роднини, които старият ветеран — при тая мисъл Ноа неволно се усмихна — ще отегчава с безкрайните си разкази за великата война…

Крайбрежието, осеяно със стоманените произведения, които американските заводи бълваха непрестанно, приличаше на разхвърлян сутерен на магазин за клиенти великани. Недалеч от брега, непосредствено зад старите товарни параходи, които сега потапяха във водата, за да ги използват като вълноломи, стояха разрушители, които стреляха над главите на пехотата по опорните вражески точки на сушата.

— Ето как трябва да се воюва — рече Бърнекер, който седеше до Ноа. — Истински легла, кафе в каюткомпанията, стрелят си само когато намерят за добре. Да, Акерман, ако имахме ум поне колкото един заек, двамата с тебе трябваше да постъпим във флотата.

— Хайде, хайде, мърдайте! — долетя зад тях гласът на Рикит. Това беше все същият злобен сержантски глас, който не може да се промени от нищо: нито от десанта, ни от числеността на човешките жертви.

— Ето човека, когото бих искал да срещна — процеди Бърнекер, — ако някога попадна на необитаем остров!

Двамата обърнаха гръб и с тежка крачка се отдалечиха от брега. Вървяха вече от половин час, когато откриха, че Коукли отново се е заблудил. Той спря ротата на едно кръстовище, където двама военни полицаи регулираха движението от импровизиран край пътя окоп, от който се подаваха само каските и раменете им. Коукли размаха ожесточено ръце и закрещя на полицаите, които в недоумение само поклащаха глави. Накрая капитанът измъкна картата си и подвикна грубо на лейтенант Грийн, който побърза да му се притече на помощ.

— Такъв ни бил късметът — продума Бърнекер, — да си имаме командир, който не е способен да намери плуг, скрит в танцувална зала!

— Махайте се оттука! — долетя гласът на Коукли, който крещеше на Грийн. — Вървете на мястото си. Аз сам зная какво трябва да направя.

Той тръгна по една тясна пътека между високи, блеснали на слънцето живи плетове и ротата се заниза бавно след него. Тук беше по-тъмно и някак си много по-спокойно, макар че оръдията продължаваха да боботят, и хората се взираха тревожно в гъстата зелена плетеница, която изглеждаше идеална за засада.

Никой не говореше. Войниците се влачеха уморено по двете страни на мократа пътека, напрегнали слух да доловят някакъв звук — щракане на оръжеен затвор или спотаен глас на германец — над шума на своите обуща, които шляпаха тежко в гъстата влажна глина.

След известно време пътят излезе на една нива, слънцето се показа, иззад облаците и всички си отдъхнаха облекчено. В средата на нивата една стара селянка доеше мрачно кравите си с помощта на босоного момиче. Жената седеше на столче до една стара каруца, в която бе запрегнат огромен, с дълъг косъм кон. Тя изстискваше бавно и с подчертана невъзмутимост вимето на охранената чиста крава. Над нея прелитаха снаряди, а от време на време — някъде много наблизо трещяха картечници, но жената не благоволяваше дори да вдигне глава. Момичето, което нямаше повече от шестнадесет години, бе облечено в зелен стар пуловер, а на косата си носеше червена панделка; личеше, че появата на войниците бе събудила любопитството му.

— Мисля, че най-добре ще направя да остана на работа при тия хора — рече Бърнекер. — Ти, Акерман, по-късно ще ми разправиш как е свършила войната.

— Върви, върви, войниче — отвърна Ноа. — През следващата война ние всички ще служим в обоза.

— Много ми харесва това момиченце — добави Бърнекер. — Напомня ми родната Айова. Акерман, знаеш ли френски?

— A votre sante това е всичко, което зная — отвърна Ноа.

— A votre sante! — извика усмихнат Бърнекер към девойката, като размахваше карабината си. — A votre sante, бебче, а също и на твоята старица.

Момичето се усмихна и в отговор му помаха с ръка.

— Тя е просто влюбена в мене! — заяви Бърнекер. — Какво всъщност казах?

— За ваше здраве.

— Дявол да го вземе! — възкликна Бърнекер. — Това е много официално. Ще ми се да й кажа нещо по-сърдечно.

— Je t’adore — произнесе Ноа, спомняйки си случайно останала в паметта му фраза.

— Какво значи това?

— Обожавам те.

— А това е вече нещо по-друго — одобри айовецът. При края на нивата Бърнекер се обърна, свали каската си и се поклони ниско, като размаха галантно това голямо металическо гърне. — Хей, бебче! — ревна той гръмовито с трогателно-сериозен вид на младежкото си загоряло лице, като продължаваше да размахва каската, която изглеждаше съвсем малка в огромната му селска ръка. — Хей, бебче, je t’adore, je t’adore…

Момичето се усмихна отново и пак помаха с ръка.

— Je t’adore, mon americain! — в отговор извика тя.

— Това е най-прекрасната страна в света — разгорещи се Бърнекер.

— Хайде, хайде, развратнико — обади се Рикит, мушкайки го с кокалестия си палец.

— Чакай ме, бебче! — изрева Бърнекер от края на зелената нива, застанал зад гърбовете на кравите, които му напомняха толкова много кравите от родната Айова. — Чакай ме, бебче — не зная как се казва това на френски, но ме чакай и аз ще се върна…

Старата жена на столчето размаха ръка и без да вдигне очи, шляпна силно момичето по задника. Резкият звънлив звук от плесницата се чу чак в края на нивата. Девойката наведе очи и заплака. После избяга зад каруцата, за да скрие сълзите си.

Бърнекер въздъхна. Нахлупи каската си и мина през отвора в живия плет в съседната нива.

След три часа Коукли откри полка и половин час по-късно хората му влязоха в допир с немската армия.

Само шест часа след това — благодарение на Коукли — ротата беше обкръжена.

Селската къща, в която останалите живи от ротата трябваше да се отбраняват, изглеждаше като че ли специално построена срещу евентуална обсада. Имаше дебели каменни стени, тесни прозорци, покрив от плочи, който не можеше да се подпали, огромни, сякаш издялани от камък тавански и подпорни греди, помпа за вода в кухнята и дълбока солидна изба, където можеше да се подслонят ранените.

Изобщо постройката можеше да издържи дълга обсада дори срещу артилерийска стрелба. До този момент обаче немците бяха използвали само минохвъргачки и тридесет и петимата души, които се намираха в къщата, се чувстваха в сравнителна безопасност. Те стреляха само от време на време по силуетите, които пробягваха между плетовете и пристройките около жилищната сграда.

В осветената от една-единствена свещ изба между бъчвите с ябълково вино лежаха вече четирима ранени и един убит. Французите — стопани на чифлика, бяха слезли в избата още при първия изстрел и сега, седнали на сандъци, мълчаливо наблюдаваха ранените войници, дошли бог знае откъде, за да умрат в техния дом. Тук беше мъжът — петдесетгодишен човек, който накуцваше от рана, получена в миналата война при Марна, — съпругата — слаба, мършава жена на негова възраст — и двете дъщери на дванадесет и шестнадесет години, и двете много грозни, които, разтреперани от страх, търсеха наивно защита между бъчвите.

Целият санитарен персонал беше загинал рано през деня и лейтенант Грийн използваше всяка свободна минута, за да прибягва долу да превързва, доколкото може, пострадалите.

Очевидно селянинът не беше в добри отношения с жена си.

— Не — горчиво повтаряше той. — Не, мадам не желае да напусне будоара си има-няма война! О, не! „Няма да мърдаме оттука — заявява тя. — Не мога да оставя къщата си на тия войници!“ Може би, мадам, предпочитате това, което става сега?

Но мадам не отговаряше. Седеше невъзмутимо на сандъка, сърбаше от чашата си ябълково вино и наблюдаваше с любопитство лицата на ранените, по които блестяха капчици пот в светлината на свещта.

Картечницата, която немците бяха насочили към прозореца на всекидневната стая на първия етаж, неочаквано се обади и над главите им се разнесе трясък от счупено стъкло и прекатурени мебели. Жената започна само да сърба малко по-бързо виното си, но остана все така безстрастна.

— Ох, тия жени — процеди през зъби селянинът, обръщайки се към мъртвия американец, който лежеше в краката му. — Никога не слушате жените. Те просто не искат да разберат, че войната не е шега.

На приземния етаж войниците бяха натрупали всичките мебели пред прозорците и сега стреляха над възглавници и през пролуки. От време на време лейтенант Грийн крещеше някакви заповеди, но никой не му обръщаше внимание. Щом забелязваха някакво движение през плетищата и сред групите дървета на двеста ярда от къщата, всички откриваха огън и после веднага се хвърляха на пода.

В трапезарията, до тежката дъбова маса, седеше капитан Коукли, сложил глава на ръцете си; беше с каска, а на кръста му висеше украсеният със седеф пистолет, затъкнат в блестящия кожен кобур. Капитанът беше пребледнял и изглеждаше заспал. Никой не приказваше с него и той не се обръщаше към никого. Заговори само веднъж, когато лейтенант Грийн се приближи, за да види дали е жив.

— Ще ми трябват вашите писмени показания, — заяви Коукли. — Заповядах на лейтенант Соренсън да поддържа постоянно връзка с дванадесета рота на нашия фланг. Вие присъствахте, когато му дадох тая заповед, вие ме чухте, нали?

— Да, сър — отвърна Грийн с пискливия си глас. — Чух ви.

— Трябва да запишем това черно на бяло — добави Коукли, втренчил поглед в старата дъбова маса, — и то незабавно.

— Капитане — възрази Грийн, — след час ще се стъмни и ако смятаме изобщо да се измъкнем оттука, сега е време да…

Обаче капитан Коукли вече беше потънал отново в своя унес при селската обедна маса и не отговори нищо, нито вдигна глава, когато Грийн плю на килима пред краката му и отиде в другата стая, където капрал Фейн току-що бе паднал прострелян в гърдите.

Горе, в спалнята на стопаните, Рикит, Бърнекер и Ноа държаха под обстрел тясното пространство между хамбара и сайванта, под който имаше едно рало и една каруца. На едната стена висеше малко дървено разпятие и сватбена снимка на чифликчията и жена му, застинали в напрегната сериозна поза. На друга стена бе окачен обрамчен плакат на френската параходна компания с изображение на „Нормандия“, пореща водите на спокойно, ясносиньо море.

Масивното прохълмено легло на колони бе застлано с бяла бродирана покривка, на бюфета имаше дантелени салфетки, а на камината се кипреше една порцеланова котка.

„Какво място за първата ми битка!“ — помисли си Ноа, докато слагаше в карабината си нов пълнител.

Вън се разнесе продължителна стрелба. Рикит, който стоеше до единия от двата прозореца с автоматична карабина „Браунинг“ в ръка, се притисна до облепената с тапети на цветя стена. Стъклото в рамката на „Нормандия“ се пръсна на хиляди парченца. Картината заподскача, но не падна на земята; само на ватерлинията на грамадния параход бе зинала голяма дупка.

Ноа погледна широкото спретнато легло и изпита почти неудържимо желание да се завре под него. Дори направи крачка от прозореца, край който бе приклекнал. Целият трепереше. Опита се да раздвижи ръцете си, но успя да направи само няколко неопределени широки кръгове във въздуха и бутна на пода една синя вазичка от покритата с шал маса в средата на стаята.

Ако можеше само да се промъкне под леглото, щеше да се спаси. Нямаше да загине. Беше готов дори да се завре в праха на посипания с трески под. Онова, което ставаше, беше наистина съвсем безсмислено. Каква полза имаше да стои прав в тая малка, облепена с тапети стаичка и да се сражава, докато го убият, обграден едва ли не от половината германска армия? Нима бе попаднал тука по своя вина? Нима той беше повел ротата по пътя между плетовете, нима той бе загубил връзката с дванадесета рота? Нима не се бе окопавал винаги на най-подходящото място? Защо тогава, трябваше сега да стои до този прозорец заедно с Рикит, докато му пръснат черепа?

— Бягайте там! — изрева Рикит, сочейки като бесен към другия прозорец. — Бързо, дявол да ви вземе! Тия мошеници настъпват…

Без да мисли за опасността, Рикит се бе изправил с целия си ръст и опрял автоматичната си карабина на хълбок, даваше къси последователни откоси, а ръцете и раменете му потръпваха в такт със стрелбата.

„Сега — съобрази Ноа, — когато не гледа насам! Ще пропълзя под леглото и никой няма да знае къде съм.“

Бърнекер бе застанал до другия прозорец, стреляше и викаше: „Ноа, Ноа!“

Ноа хвърли последен поглед към леглото. То беше чисто, спретнато, също както вкъщи. Внезапно разпятието подскочи от стената и образът на Христа се разлетя на трески, които се посипаха върху покривката на леглото.

Ноа изтича до прозореца и приклекна край Бърнекер. Даде два изстрела наслуки и погледна навън. Сивите фигури тичаха в малка група като бесни към къщата.

„Не би трябвало така да нападат, не би трябвало да се движат така, накуп!…“ — помисли си Ноа, като се прицели („помни: цели се в средата на мишена, поддържай равна мушка и тогава дори слепецът ще улучи“) и стреля по групата германци. После стреля отново и отново… Рикит поддържаше огън от другия прозорец; застанал до Ноа, Бърнекер се целеше внимателно, притаяваше дъх и чак тогава натискаше спусъка. Неочаквано Ноа чу висок, писклив вик. „Кой може така да пищи?“ — изненада се той. Мина доста време, преди да разбере, че викът излиза от собствената му уста. И едва тогава престана да крещи.

От долния етаж също се разнасяше постоянна стрелба. Сивите фигури падаха и ставаха, пълзяха и отново падаха. Трима германци бяха успелия да стигнат съвсем близо и хвърлиха ръчни бомби, но те не улучиха прозореца и експлодираха на стената, без да причинят вреда. Рикит ги повали с един-единствен откос.

Останалите сиви фигури се спряха. За миг настъпи тишина и немците останаха така, като замръзнали в глинестата пръст, сякаш размишляваха за нещо. После се обърнаха и хукнаха назад.

Ноа ги наблюдаваше с изненада. Никога не бе допускал, че няма да стигнат до къщата.

— Стреляйте, стреляйте! — крещеше Рикит, като пълнеше трескаво карабината си. — Бийте фрицовете! Избийте ги!

Ноа успя да се овладее и внимателно се прицели в един от немците, който тичаше някак си странно и накуцваше тромаво; беше захвърлил карабината си, а кутията с противогазовата маска подскачаше и се удряше в бедрото му. Ноа примижа и натисна леко спусъка, усещайки горещия метал на пръста си, тъкмо в момента, когато войникът завиваше зад плевника. Човекът се строполи на земята с разперени ръце и повече не мръдна.

— Браво, Акерман, браво! — закрещя радостно Рикит, който бе застанал до прозореца. — Ето как трябва да се стреля.

Пространството между плевника и сайванта беше опустяло, ако не се смятаха сивите фигури, които лежаха неподвижно на земята.

— Махнаха се — рече като замаян Ноа. — Няма ги вече.

Той почувства как нещо влажно се долепи до лицето му. Беше Бърнекер, който го целуваше. Бърнекер се смееше, плачеше и го целуваше.

— Снишете се! — изкрещя Рикит. — Снишете се под прозореца!

Двамата мигновено приклекнаха. След секунда над главите им нещо изпищя. Куршумите се сплескаха в стената тъкмо под „Нормандия“.

„Просто трогателно от страна на Рикит — хладнокръвно помисли Ноа, — просто да не очакваш!“

Вратата се отвори и влезе лейтенант Грийн. Очите му бяха възпалени и зачервени, а челюстта му сякаш бе увиснала от умора. Седна бавно с въздишка на леглото и сложи ръце между коленете си. После започна да се клати леко напред-назад и за момент Ноа се уплаши, че ще се търколи върху покривката и ще заспи.

— Добре ги подредихме, лейтенант — радостно се обади Рикит. — Ще има да ни помнят, кучетата проклети.

— Да — рече Грийн с пискливия си глас. — Добре се бихме. Имате ли ранени?

— Не, в тая стая никой — ухили се Рикит. — Тук всички са опитни момчета.

— В другата стая раниха Морисън и Сийли — каза уморено Грийн, — а Фейн лежи долу с куршум в гърдите.

Ноа си спомни как Фейн — тоя грамаден здравеняк с бикоподобен врат — му беше казал в болничното отделение във Флорида: „След войната всеки ще се чувства горд да ни бъде приятел…“

— Обаче… — оживи се внезапно Грийн, сякаш се готвеше да произнесе реч — обаче… — заекна той и огледа стаята с блуждаещи очи. После неочаквано попита: Онова там не е ли „Нормандия“?

— Да — рече Ноа, — „Нормандия“.

Грийн се усмихна глупаво.

— Не ще бъде зле за си купя билет за едно пътуване с нея — избърбори той.

Никой не се засмя.

— Впрочем — продължи Грийн, като търкаше очи — ще се опитаме да се измъкнем оттука веднага щом се стъмни. Долу нямаме почти никакви патрони и ако предприемат нова атака, ще ни изпекат живи. Ще се превърнем в печено с доматен сос по френски — добави той уморено. — Стъмни ли се, действайте самостоятелно. По двама, по трима, по двама, по трима — пропя Грийн пискливо, — ротата неусетно ще се пръсне по двама, по трима.

— Лейтенант — обади се Рикит от прозореца, през който продължаваше да гледа, подал предпазливо глава над рамката, — лейтенант, това заповед на капитан Коукли ли е?

— Това е заповед на лейтенант Грийн — отвърна лейтенантът и се закиска. След миг обаче се опомни и си придаде строг вид. — Аз поех командването — обяви той с официален тон. — Да, поех командването.

— Мъртъв ли е капитан Коукли? — попита Рикит.

— Не съвсем — отговори Грийн. Неочаквано той легна по гръб на бялата покривка и затвори очи, но продължи да говори: — Капитанът е временно в запас. Ще вземе участие в десанта през следващата година. — Грийн отново се закиска, изтегнат със затворени очи на неравното пухено легло. После внезапно скочи. — Чухте ли нещо? — тревожно попита той.

— Не — отвърна Рикит.

— Танкове — продума Грийн. — Докарат ли танкове, преди да се мръкне, печеното с доматен сос по френски е осигурено.

— Имаме една базука с два снаряда — рече Рикит.

— Не ме разсмивайте. — Лейтенантът се обърна и се загледа в „Нормандия“. — Един мой приятел е пътувал с нея. Застрахователен агент от Нови Орлеан, в щата Луизиана. Между Шербург и Амброзкия фар успял да спи с три жени поред… — После рече сериозно: — Непременно, непременно използвайте базуката. Нали затова я мъкнете? — Грийн се отпусна на ръце и крака и пропълзя до прозореца. После предпазливо надникна.

— Успях да преброя четиринадесет убити фрицове… Какво мислите, кроят останалите живи? — Той поклати тъжно глава и се отдалечи от прозореца по същия начин. Хвана се за крака на Ноа и се изправи. — Цялата рота — гласът му изразяваше искрена изненада, — цялата рота загина за един-единствен ден! В битки, които траяха само един ден! Невероятно. Човек просто да допусне, че са ни направили магия, нали?… Помнете — щом се стъмни, действайте самостоятелно и се опитайте да се доберете до нашите линии. На добър час!

Грийн слезе на долния етаж. Останалите в стаята се спогледаха.

— Хайде, хайде — намръщено рече Рикит, — вие поне сте все още живи и здрави. Бягайте при прозорците.

Долу в трапезарията Джеймисън стоеше пред капитан Коукли и крещеше. Джеймисън се намираше до Сийли, когато последният бе ударен в окото. Двамата бяха земляци от някакво градче в Кентъки, дружаха от детинство и заедно бяха постъпили в армията.

— Няма да ти позволя да направиш такова нещо, проклет гробар! — викаше като подивял Джеймисън на капитана, който седеше пред тъмната маса в предишната си поза, безнадеждно отпуснал глава на ръце. Джеймисън бе чул, че Сийли ще бъде оставен в избата заедно с другите ранени, когато се опитат да направят пробив, след като се мръкне. — Ти ни вкара в тая каша и ти ще ни измъкнеш от нея. Всички до един!

В стаята имаше още трима войници, които наблюдаваха тъпо Джеймисън и капитана, но не се месеха в онова, което се разиграваше.

— Хайде, ставай, кучи сине, полировчик на ковчези — продължаваше да крещи Джеймисън, като се полюляваше бавно напред-назад над масата, — не стой като закован! Стани, кажи нещо. Нали в Англия постоянно ни държеше речи? На думи беше голям герой особено когато не стреляха по тебе, нали, мръсни гробарю? И на всичко отгоре до четвърти юли щял да ми стане майор! Майор с детски пищовчета! Махни оная проклета играчка-пистолет, че просто не мога да го гледам.

Извън себе си от гняв, Джеймисън се наведе, измъкна от кобура инкрустирания четиридесет и пет милиметров пистолет и го запокити в ъгъла на стаята. После се опита да издърпа самия кобур, но не успя. Тогава извади щика си и с няколко груби нервни движения го отряза заедно с колана. Хвърли блестящия кобур на земята и започна да го тъпче. Коукли не направи никакво движение. Останалите войници продължаваха да стоят безучастно край украсения със спирални орнаменти дъбов бюфет до стената.

— Ние щяхме да избием повече фрицове от всички други в дивизията, нали така, гробарска кучко? Нали тъкмо затова дойдохме в Европа? Ти обеща да накараш всеки да даде своя принос, нали така? А колко немци уби днес ти, кучи сине? Хайде, хайде, ставай, ставай! — Джеймисън сграбчи Коукли и го изправи на крака. Но капитанът продължи да гледа замаяно надолу към масата. Тогава Джеймисън направи крачка назад и Коукли се свлече бавно на земята. — Хайде, произнеси някаква реч, капитане! — закрещя още по-бясно Джеймисън, надвесен над него, като го подритваше. — Произнеси някаква реч. Изнеси ни лекция за начина, по който може да се погуби цяла рота в еднодневно сражение. Обясни ни как се оставят ранени в ръцете на немците. Разправи ни как се разчитат карти, как трябва да се държи войникът — хайде, умирам от желание да те послушам! Слез в избата и прочети на Сийли лекция за даване на първа помощ, изпрати го при свещеника да му обясни как да измъкне металното парченце от окото си. Хайде, разправи ни как майорът осигурява фланговете си, когато настъпва, обясни ни колко добре сме подготвени, кажи ни пак, че сме най-добре въоръжените войници в света…

В стаята влезе лейтенант Грийн.

— Излезте оттука, Джеймисън — рече той спокойно. — Всички по местата си.

— Аз искам капитанът да произнесе реч — отвърна упорито Джеймисън. — Една мъничка реч, за мен и за момчетата в избата.

— Джеймисън — повтори Грийн с писклив, но властен тон, — върнете се на мястото си. Това е заповед.

В стаята настъпи тишина. Немската картечница се обади отново и куршумите затракаха с жално свистене по стените. Джеймисън си играеше с предпазителя на карабината си.

— Дръжте се прилично — рече Грийн с тон на учител, който се обръща към малките си ученици. — Вървете по местата си и се дръжте както подобава на войници.

Джеймисън се обърна бавно и излезе от стаята. Останалите го последваха. Лейтенант Грийн погледна замислено Коукли, който лежеше притихнал, проснат по хълбок на земята. Но не направи опит да вдигне капитана.

Беше вече почти тъмно, когато Ноа забеляза танка. Той се движеше заплашително по алеята, насочил напред като слепец дългата си зурла.

— Танк! — обади се Ноа, без да мръдне, като надничаше през прозореца.

За миг танкът спря, сякаш беше закован на земята. Гъсеничните му вериги започнаха да се въртят безпомощно в меката глина, а дулата на картечниците се замятаха напред-назад като побеснели. Ноа за първи път виждаше германски танк и сега го наблюдаваше като хипнотизиран. Беше толкова грамаден, така неуязвим и така зловещ. „Сега вече — каза си той — нищо не може да се направи!“ Чувстваше се отчаян и същевременно някак си облекчен. Беше вече съвсем безпомощен. Танкът го освобождаваше от всичко — от необходимостта да решава, да носи отговорност…

— Елате тука — обади се Рикит. — На вас говоря, Акерман. Ноа притича към другия прозорец, където стоеше Рикит с базуката в ръце.

— Искам да видя — рече Рикит — дали тая дяволска играчка струва нещо.

Ноа приклекна и сержантът сложи ствола на базуката върху рамото му. Той знаеше, че представлява добра мишена пред прозореца, но беше обхванат от някакво странно безразличие. Танкът бе толкова близо, че всички в къщата се намираха в еднаква опасност. Мъчеше се да диша равномерно, като понасяше търпеливо опитите на Рикит да нагласи базуката на рамото му.

— Зад танка има скрити стрелци — съобщи спокойно Ноа. — Около петнадесет души.

— Сега ще им приготвим една малка изненада — рече Рикит. — Не мърдайте.

— Аз не мърдам — раздразнено отвърна Ноа. Рикит продължаваше да се занимава с механизма на базуката. До танка имаше около осемдесет ярда и сержантът се целеше много внимателно.

— Не стреляйте — обърна се Рикит към Бърнекер, който стоеше до другия прозорец. — Нека помислят, че тук няма никой. — Той се закиска тихо, но Ноа се изненада много от смеха му.

Танкът тръгна отново. Движеше се заплашително напред, като не намираше за нужно да стреля, сякаш бе уверен в своята парализираща сила върху духа на неприятеля и знаеше, че ще постигне целта си, без да даде изстрел. Изминал така няколко ярда, той се спря отново. Стрелците зад него стояха прилепени едва ли не до гъсеничните вериги. Някъде зад танка се обади картечница и обля с безпорядъчен огън цялата фасада на къщата.

— За бога, стойте мирно — рече Рикит.

Ноа се притисна здраво в рамката на прозореца. Беше уверен, че след миг ще го убият. Цялото му тяло до кръста бе изложено на прозореца без никаква защита. Но стоеше неподвижен и гледаше втренчено надолу към клатушкащите се цеви на картечниците на танка, който се очертаваше неясно в сгъстяващия се здрач. Най-после Рикит стреля. Снарядът полетя към целта си. Последва експлозия. Ноа наблюдаваше от прозореца, забравил всякаква предпазливост. За момент изглеждаше, че нищо не се е случило. След това оръдието започна да се навежда бавно и замря така, насочено към земята. Вътре в самия танк се разнесе взрив, дълбок и приглушен. През амбразурите на капака се появиха тънки струйки дим. Последваха нови експлозии. Танкът потрепери и се разлюля. Настъпи тишина. Стоманеното чудовище все още изглеждаше заплашително и страшно, но стоеше неподвижно. Ноа видя как скритите зад него пехотинци хукнаха назад. Тичаха през откритото пространство, без някой да стреля по тях, и скоро изчезнаха зад сайванта.

— Не действа лошо — обади се Рикит. — Ето че успяхме да унищожим и един танк. — Той свали базуката от рамото на Ноа и я опря на стената.

Ноа продължаваше да гледа втренчено към пространството между хамбара и сайванта. Струваше му се, че нищо не се е случило, че танкът от години представлява част от околния пейзаж.

— За бога, Ноа — изкрещя отново Бърнекер и Ноа внезапно съзна, че приятелят му отдавна вече вика по него, — махай се от прозореца!

Схванал огромната опасност, той отскочи настрани. На негово място застана Рикит, с автоматичната си карабина в ръка.

— Глупава работа — рече сержантът сърдито. — Няма никакъв смисъл да напускаме тоя чифлик. Тук можем да издържим до Рождество Христово. Тоя новоизпечен търговец Грийн няма ум за пукната пара. — Той стреля от бедро към откритото пространство, като мърмореше, сякаш говореше на себе си: — Ей, вие там, обирайте си крушите. Не се приближавайте до моя танк!

В стаята влезе лейтенант Грийн.

— Слизайте долу — рече той. — Стъмва се вече. След няколко минути тръгваме.

— Аз ще остана тука още малко — пренебрежително каза Рикит, — за да държа фрицовете на прилично разстояние. — После махна към Ноа и Бърнекер. — Вие вървете и ако немците ви открият, постарайте се да спасите дебелите си задници.

Ноа и Бърнекер се спогледаха. Искаше им се да кажат нещо на Рикит, застанал така, до прозореца, с презрителна гримаса и хванал нехайно карабината с мечешките си лапи, но не можаха нищо да измислят. Рикит дори не ги погледна, когато последваха Грийн и слязоха долу в дневната стая.

Тук миришеше на пот и изгорял барут, а на пода се търкаляха стотици изстреляни гилзи, сплескани под краката на обсадените. Тук бойната обстановка се чувстваше по-силно, отколкото в спалнята горе. Всички мебели бяха натрупани пред прозорците, дървените столове бяха изпочупени или превърнати в трески, а хората стояха на колене край стените. В настъпилия полумрак Ноа забеляза Коукли, изтегнат на пода на стаята. Той лежеше по гръб, притиснал ръце до хълбоците си и загледан с широко отворени очи в тавана. Носът му течеше и от време на време той подсмърчаше силно, без да издава друг звук. Това припомни на Ноа, че също има хрема и той измъкна от задния си джоб една потна кърпичка с цвят каки, за да се изсекне.

В стаята беше съвсем тихо. Чуваше се само неприятното бръмчене на една муха, по която Райкър на два пъти замахна с каската си, но и двата пъти не успя да я улови.

Ноа седна на земята, свали гамаша и обувката от десния си крак и грижливо оправи чорапа си. После с истинско удоволствие разтри леко ходилото си и надяна отново пригладения чорап. Войниците в стаята го наблюдаваха внимателно, сякаш вършеше нещо необикновено сложно и интересно. Накрая той обу обувката си, завърза старателно гамаша и свали отгоре крачола на панталоните си. На два пъти кихна така силно, че Райкър неволно подскочи.

— Бъди ми жив и здрав! — обърна се усмихнато Бърнекер към Ноа. „Какъв чудесен другар!“ — помисли си Ноа и също се усмихна.

— Не зная какво да ви посъветвам, момчета — обади се неочаквано лейтенант Грийн. Той стоеше приклекнал край вратата за трапезарията и говореше така, сякаш си беше приготвил цяла реч, а сега се бе изненадал от резкостта на собствения си глас. — Самият аз не зная как най-лесно бихте могли да се измъкнете оттука. Но вие можете да решите това не по-зле от мене. Блясъкът от оръдията през нощта и гърмежите от стрелбата през деня ще ви подскажат най-добре в коя посока се намират нашите позиции. Не се осланяйте вече на картите и гледайте да избягвате пътищата. Колкото по-малки са групите ви, толкова по-голяма е вероятността да се доберете до американските позиции. Съжалявам много, че попаднахме в такова положение, но боя се, че ако скръстим ръце и останем тук, накрая всички ще се озовем в капана. Направим ли опит да се измъкнем, все някои от нас ще се спасят. — При тия думи той въздъхна и с изкуствена бодрост добави: — А може би дори мнозина… може би почти всички… За ранените се погрижихме, доколкото можахме, а и французите долу ни помагат. Ако някой се съмнява в думите ми — заключи Грийн, сякаш се оправдаваше, — нека слезе и сам провери.

Никой не мръдна от мястото си. Горе се разнесе кратка припряна стрелба от автоматична карабина. „Рикит — помисли си Ноа, — там, до прозореца!“

— И все пак… — колебливо рече Грийн. — И все пак… всичко това е много неприятно. Но човек трябва да е подготвен за такива неща. Понякога те са просто неизбежни. Ще се помъча да отведа капитана със себе си… Със себе си — повтори той с уморен глас. — Ако някой желае да каже нещо, нека говори…

Никой не се обади. Изведнъж Ноа почувства, че сърцето му се свива.

— Е — продума Грийн, — тъмно е вече. — Той стана, приближи се до прозореца и погледна навън. — Да, тъмно е. — След тия думи Грийн отново се обърна към войниците. Мнозина бяха насядали по пода, подпрели гръб на стената и отпуснали глави. Те напомняха на Ноа губещи мач футболисти през почивката между двете полувремена.

— Е, хайде — заяви Грийн, — няма смисъл да отлагаме повече. Кои желаят да тръгнат първи?

Никой не помръдна, никой не вдигна глава.

— Внимавайте — рече Грийн, — когато се доберете до нашите линии. Не се излагайте на опасност, докато не се убедите, че са ви познали. Кой би искал да загине от куршума на родния си брат? И така, кои тръгват първи?

Войниците продължаваха да седят неподвижни.

— Моят съвет — продължи лейтенантът — е да минете през вратата на кухнята. Там има навес, който можете да използвате за прикритие, а до плета е не повече от тридесет ярда. Разберете ме добре, това вече не са заповеди. Решавайте сами. Хайде, все никой трябва да се реши да тръгне…

И пак никой не помръдна. „Ужасно — помисли си Ноа, без да стане. — Просто нетърпимо!“ И изведнъж стана.

— Добре, аз ще тръгна — обади се той просто защото някой трябваше да каже решителната дума. — Да, тръгвам. — И кихна.

Стана и Бърнекер.

— И аз — заяви той.

Стана и Райкър.

— Дявол да го вземе — и аз!

Станаха и Каули и Демът, потътрили крака по каменния под.

— Къде е тая проклета кухня? — попита Каули.

„Райкър, Каули, Демът! — помисли си Ноа. Какво му напомняха тия имена? О, да, хората, с които се бих! Ето че започваме битката отново…“

— Достатъчно — заяви Грийн. — Стига за първата група.

Никой от останалите не вдигна глава и не проговори. Петимата отидоха в кухнята. Капакът на стълбата към изпълнената с прах изба беше вдигнат. През отвора — осветен едва-едва от единствената свещ в подземието — долитаха предсмъртните задавени стенания на ранения Фейн. Ноа си наложи да не погледне надолу. Лейтенант Грийн отвори кухненската врата с безкрайна предпазливост. Въпреки това вратата изскърца неочаквано остро. Войниците притаиха дъх. Горе се разнесе стрелбата на автоматична карабина. „Рикит — помисли си отново Ноа, — който е решил да воюва на своя глава!“

Нощният въздух беше наситен с влага и типичните миризми на село; през открехнатата врата долиташе сладникавият тежък дъх на крави.

Ноа кихна сподавено в шепата си. После се огледа, сякаш искаше да се извини.

— На добър час — продума Грийн. — И така, кой тръгва?

Скупчени в кухнята сред медните съдини и големите млекарски гюмове, хората се взираха през вратата в бледата ивица нощно небе. „Ужасно — помисли Ноа, — просто непоносимо! Не можем да стоим вечно така.“ И той решително пристъпи край Райкър към вратата. После въздъхна дълбоко и се измъкна навън, като си повтаряше, че в никакъв случай не бива да кихне.

Тръгна към навеса, като пристъпваше много предпазливо, стиснал с две ръце карабината, за да не я удари в нещо. Но не докосваше спусъка, защото не помнеше дали предпазителят е свален, или не. Надяваше се, че другите зад него не са забравили да поставят предпазителите на своите карабини и няма да го застрелят в гърба, ако се препънат.

Обущата му шляпаха по мократа земя, отпуснатите каишки на каската се удряха по лицето му до самите му уши. Тия слаби шумове обаче му се струваха просто непоносими. Когато се добра до сянката, която навесът хвърляше в тъмната нощ, и се облегна на миришещата на тор дървена стена, първата му работа бе да затегне каската под брадичката си. Една по една тъмните фигури се отделяха от кухненската врата и прекосяваха двора. Дишането на войниците се струваше на Ноа необикновено шумно и мъчително. От избата в къщата долетя продължителен висок писък. Ехото от този писък се разнесе далеч в безветрената нощ и Ноа се притисна настръхнал към стената на навеса, но нищо друго не се случи.

Тогава той легна по корем и запълзя към живия плет, който се очертаваше неясно на фона на небето. Някъде далече напред проблеснаха светлинки от оръдейни изстрели.

Край плета имаше канавка. Ноа се вмъкна в нея и зачака, като се стараеше да диша спокойно и равномерно. Шумът, който вдигаха хората след него, му се струваше страшно силен, но нямаше възможност да им даде знак да се движат по-тихо. Един по един всички припълзяха до него. Събрани на купчина върху мократа трева на дъното на канавката, те дишаха така високо, че имаше опасност противникът да ги чуе. Лежаха неподвижни, почти един върху друг, и Ноа разбра, че всеки чака съседът му да тръгне пръв.

„Сигурно искат аз да ги поведа — раздразнено си помисли Ноа. — Защо обаче тъкмо аз?“

Въпреки това се надигна и надникна през плета по посока на светлинките от артилерийската стрелба. Отвъд плета се простираше открито поле. В тъмнината се движеха някакви сенки, но той не беше в състояние да определи дали са хора или животни. Едно обаче бе ясно — не можеха да прехвърлят плета, без да вдигат шум. Ноа докосна крака на войника зад него, за да привлече вниманието му, и запълзя по канавката успоредно с плета, в обратна посока на фермата. Другите го последваха.

Пълзеше бавно и спираше на всеки пет ярда, за да се ослуша, чувствайки, че цялото му тяло се облива в пот. Листата на гъсто засадените храсти, които образуваха живия плет, шумоляха тихо в лекия вятър над главите им, от време на време се разнасяше слаб звук от подплашено животинче, което пробягваше край тях, а веднъж се чу глух шум от пляскащи крила на някаква разтревожена птица, отлетяла от съседно дърво. Но от германците все още нямаше следа.

„Може би — мислеше си Ноа, докато пълзеше и вдишваше спарения мирис на глина по мокрото дъно на канавката, — може би наистина ще успеем да се измъкнем.“

Той протегна ръка и неочаквано докосна нещо твърдо. Почувства как целият настръхва и замря неподвижен, опипвайки бавно предмета. „Кръгъл — каза си Ноа — и металически… Това е…“ В следващия миг ръката му напипа нещо мокро и лепкаво. Пред него в канавката лежеше мъртвец и той бе докоснал първо каската, а после лицето, което бе ударено от куршум.

Отдръпна се малко назад и се обърна.

— Бърнекер — прошепна Ноа.

— Какво? — Гласът на Бърнекер идеше сякаш от много далече и беше съвсем сподавен.

— Пред мен — продължи да шепне Ноа — има мъртвец.

— Какво? Не те чувам.

— Труп. Мъртвец.

— Кой е?

— Господ знае! — изхриптя Ноа, вбесен от глупостта на Бърнекер. — Отде, дявол да го вземе, мога да зная? — После едва не се разсмя, внезапно съзнал нелепостта на този разговор. — Съобщи на останалите.

— Какво?

В тоя миг Ноа почувства истинска омраза към Бърнекер.

— Съобщи на другите зад тебе, за да не извършат някаква глупост — почти извика той.

— Добре — рече Бърнекер, — добре.

Ноа дочу зад гърба си възбуден шепот.

— Готово — съобщи след малко Бърнекер. — Всички знаят.

Ноа пропълзя бавно над мъртвеца. Опря, без да иска, ръце на ботушите на убития и внезапно разбра, че е германец, защото американците носеха обуща. Беше почти готов да се спре, за да съобщи на останалите за откритието си. Изпитваше някакво особено облекчение при мисълта, че убитият не е сънародник. Но след миг си спомни, че американските парашутисти също носят ботуши. Затова продължи да пълзи напред, като си блъскаше главата над тая загадка и умственото напрежение му помогна да забравя и умора, и страх. „Не — реши той, — ботушите на парашутистите са с връзки, а тия бяха без връзки. Сигурно е фриц. Да, да, убитият в канавката беше фриц.“ Трябваше да разбере това веднага по формата на каската. Но, от друга страна, всички каски си приличаха, а самият той никога не бе докосвал немска каска.

Ноа допълзя до края на нивата. Канавката и плетът извиваха под прав ъгъл и продължаваха по синора, но вече на открито пространство. Той протегна предпазливо ръка. В плета имаше малко отверстие, а зад него се точеше някакъв тесен път. Рано или късно трябваше да пресекат пътя — защо да не направят това още сега?

Той се обърна към Бърнекер и зашепна:

— Слушай, ще се прехвърля през тоя плет.

— Добре — отвърна по същия начин Бърнекер.

— Оттатък има път.

— Разбирам.

В тоя миг се чуха тихи стъпки на хора и подрънкване на оръжие. Ноа сложи ръка върху устата на Бърнекер. И двамата се ослушаха. Ако се съдеше по звуците, по пътя вървяха трима-четирима души; те говореха помежду си и бавно отминаха нататък. Немци! Макар че не знаеше немски, Ноа слушаше напрегнато, сякаш всичко, което успееше да долови, можеше да има някакво особено значение за него.

Германците се движеха със спокойни равномерни крачки като часови, които скоро ще се върнат по същия път. Гласовете им постепенно заглъхнаха в изпълнената с тихи звуци нощ, обаче Ноа още дълго чуваше шума на стъпките им.

Райкър, Демът и Каули пропълзяха до Ноа, който се бе облегнал върху стената на канавката.

— Да прекосим пътя — прошепна Ноа.

— По дяволите пътят — чу Ноа гласа на Демът, прегракнал и разтреперан. — Ако искаш да вървиш — върви. Аз оставам. Тук, в тая канавка.

— Ще те открият още сутринта. Щом като се съмне… — настоя Ноа, който съвсем неуместно се чувстваше отговорен за Демът и останалите, просто защото ги беше довел дотука. — Не бива да се бавим на това място.

— Не бива ли? — възрази Демът. — Който иска да нашарят задника му, да върви. Аз обаче оставам.

Ноа схвана, че Демът беше капитулирал още щом бе чул гласа на немците отвъд плета — самоуверен и без следа от страх. За Демът войната беше свършила. Отчаянието или храбростта, които му бяха помогнали да мине двеста ярда от чифлика дотука, се бяха стопили. „Може би има право — помисли си Ноа, — може би това е най-доброто разрешение…“

— Ноа — обади се Бърнекер със сдържана тревога. — Какво смяташ да правиш?

— Аз ли? — продума Ноа. После, съзнал, че Бърнекер разчита на него, отвърна шепнешком: — Ще мина през плета. Мисля, че Демът не трябва да остава тука. — Той млъкна, като очакваше, че някой ще насърчи Демът. Но никой не се обади.

— Добре — реши се Ноа. После мина безшумно през живия плет; по лицето му се стичаха капки от мокрите клонки. Пътят изведнъж му се стори необикновено широк и страшно издълбан от коловози. Гумените му подметки се хлъзгаха и той едва се задържа да не падне. Направи крачка встрани, за да запази равновесие, и дочу някакъв слаб металически звън, но не можеше вече да се върне. На около петнадесет ярда надолу по пътя забеляза в плета пролука, направена от танк, който бе смазал жилавите клони и острите зелени листа. Вървеше приведен, придържайки се към края на пътя, обхванат от чувството, че е съвсем беззащитен и сякаш съвсем гол. Зад гърба си чуваше стъпките на останалите. Той си помисли за Демът, който лежеше сега изоставен отвъд пътя. Какво ли чувстваше в тоя момент Демът — самотен и готов в призори да се предаде на първия германец с надеждата, че противникът е запознат с Женевските конвенции?

Далече зад него се разнесе трясъкът на автоматична карабина. Без съмнение това бе Рикит, който не желаеше да се предаде, който продължаваше да стреля и да избива враговете от спалнята на горния етаж.

В този миг затрака автомат. Изглеждаше не по-далеч от двадесетина ярда, виждаха се ясно дори ярките припламвания на изстрелите. След момент се разнесоха викове на немски и се обадиха други автомати. Ноа тичаше шумно към пробива в плета и се мушна през него, чувайки през цялото време как куршумите свирят остро и плачевно съвсем близо наоколо. Другите тичаха след него, като шляпаха звънливо по глинестата почва, и минаха през плета, чупейки в устрема си жилавите клонки около пролуката. Стрелбата се усили и над пътя, стотина ярда по-надолу, полетяха трасиращи куршуми, които за щастие профучаха много високо над главите им. Ноа изпита някакво особено облекчение и чувство за сигурност при мисълта, че противникът пилее тия куршуми по клоните на дърветата.

Той беше попаднал в открито пространство и сега хукна по него, следван от останалите. Огнените линии на куршумите вече шареха пред тях и отляво долитаха изненадани възклицания на немски, но личеше, че стрелбата е случайна и без определена цел. Ноа усещаше, че се задъхва, че нещо горещо притиска гърдите му и му се струваше, че тича ужасно бавно. „Мини — смътно си спомни той, — цяла Нормандия е осеяна с мини!“ В този миг в тъмнината пред него изплуваха някакви неясни силуети и той едва не стреля тъй, както тичаше. Но фигурите измучаха и на фона на небето проблеснаха рога. В следващия миг Ноа вече тичаше сред четири-пет крави, стараейки се да се отдалечи от стрелбата, като се блъскаше във влажните им хълбоци, които лъхаха на престояло мляко. Една от кравите, падна, улучена от куршум. Ноа се препъна в нея и се строполи от другата й страна. Кравата зарита конвулсивно и се опита да се изправи, но не успя и отново се търколи на земята. Останалите войници прелетяха край него, но той стана и хукна след тях.

Дробовете му отново заклокочиха и му се стори, че не може да направи нито крачка повече. Обаче продължи да тича, вече съвсем изправен, без да обръща внимание на куршумите, защото жестоката остра болка някъде около корема му не му позволяваше да се навежда.

Надмина един от тичащите войници, после втори, трети. Чуваше ясно тежкото им дишане и се удивляваше, че може да се движи така бързо, да изпревари всички.

Най-важното беше да прекосят голата нива, да се доберат до следващия плет, до следващата канавка, преди немците да ги открият с прожекторите си…

Обаче тая нощ германците не проявиха желание да осветяват околността и постепенно стрелбата замря. Ноа измина по-бавно последните двадесет ярда до живия плет, откроил тъмната си маса на фона на небето; сред неговия гъсталак се издигаха дървета, засадени на равно разстояние едно от друго. Ноа се хвърли на земята и остана неподвижен. Лежеше така, задъхан, и въздухът излизаше със свистене от гърдите му. Един след друг останалите войници се строполиха до него на земята. Всички лежаха с лице надолу, впили пръсти в мократа почва, едва поемащи дъх и неспособни да говорят. Над главите им прелетя с писък дъга от трасиращи куршуми. После внезапно стрелбата се отклони и се насочи към другия край на нивата. Оттам се разнесе бясно мучене и тропот на копита, последвани от сърдит, далечен вик на немски, и картечницата престана да стреля.

Настъпи тишина, нарушавана само от тежкото мъчително дишане на четиримата войници.

Мина доста време, преди Ноа да се реши да се изправи. „Ето че пак съм първи — обади се някакъв спокоен глас в уморения му и размътен мозък. — Райкър, Каули, Демът, Рикит — всички трябва да ми се извинят за онова, което сториха във Флорида…“ При тая мисъл той изпита детинска радост, която нямаше нищо общо с потния задъхан човек, седнал приведен над потъмнялата земя.

— Е, хайде — рече Ноа с престорено спокоен глас, — да тръгваме, че ще закъснеем за закуска.

Войниците станаха един по един, като се оглеждаха наоколо. В тъмнината не се чуваше никакъв звук, никакво движение. Откъм фермата долетя пукотът на автоматичната карабина на Рикит, който продължаваше да се зъби и да предизвиква врага, но стрелбата нямаше вече никаква връзка с тях. Някъде далече се извършваше въздушна бомбардировка. Ярките огнени следи на снарядите на фона на черното небе и краткотрайните припламвания на взривовете напомняха фойерверки в стар ням филм. „Немците бомбардират крайбрежието — реши Ноа — Да, сигурно са немците — ние не летим нощем над тоя район. — Той беше доволен, че мозъкът му така точно и ясно възприема и анализира явленията. — Следователно остава ни само да се движим в тая посока, да продължим да вървим, нищо друго…“

— Бърнекер — отривисто прошепна Ноа, като стана, — улови се за колана ми, ти, Каули, се дръж за Бърнекер, а Райкър да се хване за колана на Каули — така ще избегнем опасността да се пръснем.

Всички станаха послушно и всеки се улови за колана на съседа си. После, начело с Ноа, тръгнаха в индианска нишка в тъмнината по посока на дългите огнени линии, които браздяха хоризонта.

Беше на разсъмване, когато забелязаха пленниците. Бе достатъчно светло и нямаше нужда да се държат повече един за друг; притаени зад един плет, те се готвеха вече да прекосят тесния павиран път пред себе си, когато до ушите им стигна равномерният ясен звук на бавно приближаващи се стъпки.

След минута се появи една колона от около шестдесет американци. Те вървяха бавно, като влачеха лениво крака, оградени от шестима германци с автомати. Пленниците минаха на десетина стъпки от Ноа. Той ги огледа внимателно. Лицата им изразяваха смесено чувство на срам и облекчение и същевременно някакво полусъзнателно тъпо безразличие. Хората не гледаха нито към другарите си, нито към пазарите, нито пък се интересуваха от околния пейзаж. Осветени от сивото утро, те се влачеха напред, углъбени в размисъл и придружавани от тихото шляпане на обущата си, които издаваха единствения звук наоколо. Този поход не им струваше особени усилия, защото не мъкнеха нито карабини, ни раници, нито боеприпаси. Ноа почувства, че го обхваща някакво странно усещане при вида на тия шестдесет американски войници, крачещи едва на няколко стъпки от него надолу по пътя в нестроен ред, пъхнали ръце в джобовете, невъоръжени и необременени от никакъв товар.

Колоната отмина и скоро изчезна от погледите им, а звукът от стъпките постепенно замря сред мокрите от роса живи плетове.

Ноа се обърна и изгледа другарите си. Вдигнали глави, те продължаваха да се взират в мястото, където пленниците бяха завили по пътя. Лицата на Бърнекер и Каули изразяваха само някакъв застинал унес и любопитство. Обаче Райкър изглеждаше странно преобразен. Ноа го погледна внимателно и неочаквано откри, че по неговото обрасло в мръсна четина лице и в зачервените му подпухнали очи се чете същият смесен израз на облекчение и срам, който беше забелязал в току-що отминалите пленници.

— Момчета, искам да ви кажа нещо — обади се Райкър с пресипнал и неузнаваем глас. — Ние постъпваме крайно неправилно. — Той продължаваше да гледа втренчено нататък по пътя, без да обръща глава към Ноа и останалите. — Ние никога няма да се доберем до нашите, ако се държим все така заедно, четиримата. Единственият изход е да се разделим. Да се придвижваме самостоятелно. Да, самостоятелно. — Той млъкна, но никой не му отговори.

Райкър не вдигаше очи от пътя. До ушите на всички долиташе вече едва-едва доловимо шумът от провлачените стъпки на пленниците.

— Трябва да бъдем разумни — хрипливо продължи Райкър. — Четирима души заедно — това е чудесна мишена. Сам човек може много по-лесно да се укрие. Не зная какво смятате да правите вие, но аз ще вървя самостоятелно. — Той млъкна, като очакваше, че някой ще каже нещо, но всички стояха безмълвни и с безразлични лица, изтегнати на мократа трева до самия плет.

— Мисля, че друг такъв случай няма да ни се отдаде — рече Райкър. След тия думи той се изправи, поколеба се за миг и се прехвърли през плета. За момент остана така, в края на пътя все още приведен на две; приличаше на голяма мечка с увиснали почти до коленете грамадни и силни ръце, целите почернели от мръсотия. После закрачи надолу по пътя в посоката, по която бяха отминали пленниците.

Ноа и останалите двама го изпратиха с поглед. Райкър продължаваше да върви напред, изправяйки се постепенно с целия си ръст. В него имаше нещо особено странно, но Ноа просто не можеше да проумее какво именно. Тогава — когато Райкър се намираше вече на петдесетина стъпки от тях и започна да ускорява крачката си — Ноа разбра. Погледна към мястото, дето беше лежал Райкър, и забеляза карабината му, която се търкаляше на тревата с изцапано от кал дуло.

Ноа погледна отново към Райкър. Нахлупил каската си, тромавият широкоплещест гигант вървеше вече много бързо, почти тичешком. Когато стигна до първия завой на пътя, той нерешително вдигна ръце и така изчезна от погледа на Ноа — припкащ, с високо вдигнати над главата ръце.

— Един войник по-малко — обади се Бърнекер. После посегна за карабината на Райкър, извади машинално пачката и дръпна затвора, за да изхвърли патрона от цевта. След това вдигна патрона и го сложи заедно с пачката в джоба си.

Ноа стана и Бърнекер го последва. Каули се поколеба. После въздъхна и също се изправи.

Ноа пропълзя през плета и прекоси пътя. Другите двама последваха веднага примера му.

В далечината, по посока на крайбрежието, се чуваше непрекъснат артилерийски грохот. „Във всеки случай — помисли си Ноа, като се движеше бавно и предпазливо край живия плет, — във всеки случай американската армия е все още във Франция!“

Къщата и оборът до нея изглеждаха пусти. В двора, изпружили крака, лежаха две мъртви крави, които бяха почнали да се подуват; обаче голямото сиво каменно здание, което тримата наблюдаваха над ръба на канавката, изглеждаше спокойно и безопасно.

И тримата се чувстваха вече съвсем изтощени и се движеха замаяни, изпаднали в някакво тъпо вцепенение, като залитаха прегърбени и влачеха крака. Ноа схващаше, че не е способен повече да тича, дори ако им се наложеше. На няколко пъти бяха забелязвали германци, често чуваха гласовете им, а веднъж — Ноа беше сигурен в това — двама немци на мотоциклет ги съзряха точно в момента, когато залягаха. Немците обаче само намалиха скорост, погледнаха към тях и продължиха пътя си. Трудно можеше да се каже какво именно — високомерно равнодушие или страх — бе накарало германците да ги оставят на мира.

Каули се задъхваше при всяко движение, въздухът излизаше със свистене през ноздрите му и на два пъти пада, докато прехвърляше плетищата. По едно време се опита да захвърли карабината си и Ноа и Бърнекер загубиха десетина минути, докато го отклонят от това намерение. Половин час мина, преди Каули да поиска обратно оръжието си, което Бърнекер бе взел да носи заедно със собствената си карабина.

Крайно време беше вече да си отдъхнат. Не бяха спали две нощи и от предишния ден не бяха хапвали нищо, а оборът и къщата изглеждаха много примамливи.

— Свалете каските си и ги оставете тука — каза Ноа. — Станете и вървете спокойно.

До обора имаше около петдесет ярда открито пространство. Трябваше да се движат непринудено, за да ги сметнат за германци, ако случайно ги видят. По това време беше станало обичайно Ноа да взема решения и да дава заповеди. Другите двама се подчиняваха безропотно.

Станаха и с карабини през рамо се отправиха към обора, като се стараеха да вървят колкото може по-спокойно. Атмосферата на безмълвие и запустялост, която царуваше наоколо, ставаше още по-подчертана от грохота на оръдейната стрелба в далечината. Вратата на обора зееше отворена. Те минаха край вонящите на гниеща плът крави и влязоха. Ноа огледа помещението. В прашния сумрак се виждаше подвижна стълба, която водеше нагоре към сеновала.

— Качвайте се — рече Ноа.

Каули тръгна пръв, като пристъпваше крайно предпазливо. След него, без да каже нито дума, се покатери Бърнекер. Ноа се улови за стълбата и въздъхна дълбоко. После вдигна очи. Имаше дванадесет стъпала. Той поклати глава — непреодолимо препятствие! Въпреки това започна да се изкачва, като се спираше на всяко стъпало. Дървената стълба беше разнебитена и стара, а към върха миризмата на обор и на прах ставаше все по-силна. Ноа кихна и едва не падна. На последното стъпало се спря още по-дълго, събирайки сили, за да се промъкне в сеновала. Бърнекер приклекна и го улови под мишниците, после го задърпа нагоре. Ноа подскочи и се строполи на пода, изпълнен от признателност към приятеля си и изненадан от силата му. След миг се надигна, пропълзя до прозорчето в дъното на сеновала и надникна навън. На петстотин ярда от обора забеляза няколко камиона и дребни човешки фигури, които се суетяха наоколо, но всичко това — наблюдавано от такава височина — изглеждаше много далечно и безопасно.

На около половин миля догаряше бавно някаква ферма, но и този пожар изглеждаше нещо естествено и без особено значение. Ноа се обърна с гръб към прозореца и неволно примига. Бърнекер и Каули го погледнаха въпросително.

— Ето че си намерихме нещо като казарма — рече Ноа. Той се ухили глупаво, въобразявайки си, че е казал нещо много умно и оригинално. — Не знам какво възнамерявате да правите вие, но аз смятам да поспя.

После свали внимателно карабината си и се изтегна на пода. Затвори очи и чу как другите двама се разположиха на земята. След минута заспа. Десет секунди по-късно се събуди, с чувството, че някаква сламка го гъделичка по врата. Размърда глава — нервно и отривисто — като дете, което тепърва се учи да се движи. Някъде наблизо паднаха два снаряда и през ума му мина неприятната мисъл, че един от тримата трябва да остане на пост, докато другите почиват; да, този въпрос трябваше веднага да се обсъди с Бърнекер и Каули. В следващия момент отново заспа.

Почти беше тъмно, когато се събуди. Оборът беше изпълнен с някаква странна и оживена глъч, която правеше стените и пода да треперят леко. Ноа дълго време остана да лежи така, без да мръдне. Беше толкова приятно и удобно да се изтяга на меката слама, която миришеше на изсъхнала трева и добитък, без да се тревожи за това, че е гладен, жаден и че се намира далеч от дома си. Обърна глава — Бърнекер и Каули продължаваха да спят. Каули хъркаше; Бърнекер спеше съвсем тихо. В полутъмния сеновал лицето му изглеждаше детско, с омекотени черти. Бърнекер спеше така спокойно и с такъв доверчив израз, че Ноа започна с умиление да се усмихва.

В следващия миг обаче той си спомни къде се намира и шумът около него съвсем го разбуди. Край обора се движеха камиони и коне теглеха скърцащи каруци.

Ноа се изправи бавно. Припълзя до прозореца и надникна. През един отвор в живия плет минаваха немски камиони, пълни с мълчаливи войници; отвъд плета се простираше гола нива и в нея имаше други камиони, на които товареха боеприпаси. Ноа разбра, че пред него се намира голямо муниционно депо и че сега — в настъпващия мрак, когато нямаше опасност от въздушни нападения — немските артилерийски части се снабдяваха с боеприпаси за следващия ден. Присвил очи, за да вижда по-добре през леката мъгла и тъмнината, той наблюдаваше как войниците мълчаливо и бързо товарят на камионите и каруците дългите кошници, пълни с 88-милиметрови снаряди. Присъствието на толкова много коне — сякаш възкръснали от някогашни войни — представляваше наистина твърде странна гледка.

В тия едри, тромави и търпеливи животни, както и в хората, които ги държаха за юздите, имаше нещо старомодно и същевременно твърде безобидно.

„Да — машинално си помисли Ноа, — в артилерийския дивизион с удоволствие биха научили нещо за това депо!“ Той претърси джобовете си и намери парченце молив. С него беше писал на Хоуп — преди колко време беше това? — на борда на десантната лодка. Тогава му се беше сторило, че писмото ще му помогне да забрави къде се намира, да забрави снарядите, които се сипеха около него във водата; писмото обаче така си беше и останало, недовършено. „Мила, аз постоянно мисля за тебе…“ (Какви обикновени и банални думи! А човек би допуснал, че в такъв момент ще пише за нещо много важно, за нещо скрито дълбоко в душата, което никога преди не е разкривал.) „Предстои ни да влезем в бой; всъщност би могло да се каже, че ние вече се бием, макар да е трудно да се повярва, че през време на сражение човек може да седи така и да пише на жена си…“ Тук Ноа беше спрял, защото ръката му бе започнала да трепери и трябваше да прибере молива и хартията. Сега той пребърка отново джобовете си, но не успя да намери писмото. Тогава измъкна портфейла си и извади снимката на Хоуп с бебето. На обратната й страна тя беше написала: „Една тревожна майка и едно безгрижно дете.“

Ноа отново погледна от прозорчето. По права линия с депото, на разстояние от около половин миля, се издигаше камбанарията на църква. Той внимателно начерта върху гърба на фотографията една малка карта, обозначи църквата и отбеляза разстоянието. На петстотин ярда на запад се виждаха четири къщи, които също нанесе. После разгледа критично скицата си. Не беше лоша. Ако успееше да се добере до американските линии, картата можеше да се окаже полезна. Ноа отново отправи очи към бойниците, които подреждаха методично плетените кошници под прикритието на дърветата на около осемстотин ярда от църквата и петстотин ярда от групата къщи. Отвъд нивата, в която се намираше депото, се виеше асфалтирано шосе, което той също нанесе на схемата, отбелязвайки грижливо завоите. После скри фотографията в портфейла си и се зае с удвоен интерес да разгледа отново местността. Някои от камионите и каруците завиваха по един междуселски път, който пресичаше шосето на шестстотин ярда от обора, после се скриваха от погледа зад малка горичка и повече не се появяваха. „Сред дърветата сигурно има батарея“ — реши Ноа. По-късно можеше да се опита да отиде и провери лично. Това сигурно щеше да представлява интерес за дивизията.

Той се чувстваше вече обхванат от нетърпение и изпълнен с нови сили. Беше просто непоносимо да стои така, бездеен, с тия сведения в джоба, когато може би само на пет мили оттука дивизионните оръдия стреляха слепешката по пустите ниви. Отстрани се от прозореца и се приближи до Бърнекер и Каули, които продължаваха да спят. Наведе се, за да събуди Бърнекер, но се разколеба. До мръкване имаше петнадесет минути. Можеше да ги остави да поспят, още малко.

Върна се до прозореца. Точно под него минаваше тежка каруца. Един войник водеше бавно за юздите двойката коне, които движеха енергично нагоре-надолу глави. Край колата вървяха други двама войници, които приличаха на уморени селяни, връщащи се вкъщи след трудовия ден. Те крачеха край скърцащата каруца с наведени глави, забили в земята очи. Единият бе опрял ръка върху ритлата на колата.

Каруцата се движеше, поскърцвайки, към муниционното депо. Ноа тръсна глава и отиде да събуди Бърнекер и Каули.

Намираха се край някакъв канал. Той не беше много широк, но трудно можеше да се определи колко е дълбок, а маслинестата му повърхност блестеше зловещо на лунната светлина. Тримата лежаха на десетина крачки от брега зад група храсталаци, загледани с тревога в леко вълнуващата се вода. Беше отлив и отсрещният бряг се издигаше като тъмна безформена маса над повърхността. Доколкото можеше да се съди, нощта бе към своя край и утрото щеше скоро да настъпи.

Каули простена горчиво, когато Ноа ги поведе към замаскираната батарея, но вървеше упорито с тях.

— Дявол да го вземе — намръщено промърмори той, — много лошо време сте избрали да гоните медали! — Но Бърнекер взе страната на Ноа и Каули трябваше да се подчини.

Сега обаче, докато лежаха така на мократа трева, загледани в безмълвната ивица вода, Каули неочаквано рече:

— Това не е за мене. Аз не мога да плувам.

— Аз също не мога — обади се Бърнекер.

Някъде отвъд канала затрака картечница и няколко трасиращи куршума прелетяха над главите им.

Ноа въздъхна и затвори очи. Очевидно това беше американска картечница, защото стреляше срещу тях по посока на неприятелската линия; и беше толкова близо, оттатък канала, само на двадесетина ярда от тях, а те не можеха да плуват! Той чувстваше едва ли не като нещо живо скритата в портфейла му фотография, на чийто гръб върху надписа на Хоуп беше нахвърлял картата с точни обозначения на муниционното депо на батареята и на малкия резервен танков парк, покрай който бяха минали. Оставаха им някакви си двадесет ярда вода! Колко време беше загубил, колко усилия бе положил! И ако сега не прехвърлеше канала, по-добре беше да скъса снимката и да се предаде на немците.

— Може да не е много дълбоко — рече той. — Водата е спаднала.

— Аз не мога да плувам — повтори Каули с упорит и изплашен глас.

— Бърнекер? — рече Ноа.

— Ще се опитам — отвърна бавно Бърнекер.

— Каули…

— Не, ще се удавя — прошепна Каули. — Преди десанта сънувах, че съм се удавил.

— Аз ще те поддържам — опита се да го успокои Ноа. — Аз зная да плувам.

— Казах ти: сънувах, че съм се удавил — упорстваше Каули. — Потънах и се удавих.

— Нашите са съвсем близо, отвъд канала — настоя Ноа.

— Ще ни застрелят — рече Каули. — Никой няма да пита свои ли са или чужди. Ще ни забележат във водата и ще открият огън. Пък и както ти казах, не мога да плувам.

Ноа почувства, че след малко ще почне да крещи. Щеше му се да се махне и от Каули, и от Бърнекер, и от блесналия на лунната светлина канал, и от прелитащите трасиращи куршуми — от всичко, и да закрещи с цяло гърло.

Картечницата се обади отново. Тримата наблюдаваха как куршумите чертаят светлинни линии над главите им.

— Тоя синковец изглежда много нервен — обади се Каули. — Такъв човек не задава въпроси.

— Съблечете се — рече Ноа, като се мъчеше да говори съвсем спокойно. — Сваляйте всичко. Водата може да е дълбока. — После започна да развързва обущата си. От звуците вдясно разбра, че Бърнекер бе последвал примера му.

— Аз се отказвам — заяви Каули. — До гуша ми дойде всичко.

— Каули… — започна Ноа.

— Не желая да говоря повече с тебе. Достатъчно съм те слушал. Не зная, дявол да го вземе, какво мислиш да правиш, но не разчитай на мене. — Гласът на Каули стана почти истеричен. — Аз смятах, че не си с ума си още там, във Флорида, но сега виждам, че съвсем си се побъркал. Разбери, че не мога да плувам, не мога да плувам… — Той вече почти крещеше.

— Млъкни — остро рече Ноа. Беше просто готов да застреля Каули, ако можеше да направи това без шум.

Каули млъкна. Ноа го чуваше как диша тежко в тъмнината.

Той започна да се съблича, без да бърза — свали гетите си, обущата, куртката, панталоните и дългите си вълнени гащи, после смъкна ризата и вълнената фланелка с дълги ръкави. Накрая облече отново ризата и я закопча грижливо, защото в нея се намираше портфейлът със скицата.

Студеният нощен въздух го жилна по голите крака. По тялото му полазиха дълги спазматични тръпки.

— Каули… — прошепна Ноа.

— Върви по дяволите! — изруга Каули.

— Аз съм готов — обади се Бърнекер. Гласът му звучеше спокойно и безстрастно.

Ноа стана и заслиза към канала. Зад гърба си чуваше тихите стъпки на Бърнекер. Тревата под босите му крака беше хлъзгава и много студена. Той се сниши и ускори крачката си. Стигна до брега и веднага навлезе във водата, вдигайки съвсем лек шум, който все пак го разтревожи. Неочаквано обаче се подхлъзна и падна. Главата му се намери под повърхността и в устата му нахлу солена вода, която се качи веднага в носа му; той почти се задави и го заболя глава. Зарита отчаяно, за да стъпи на дъното, улови се за брега и успя да се издигне над повърхността. Във всеки случай тук дълбочината не беше повече от пет стъпки.

Ноа вдигна очи и успя да различи лицето на Бърнекер, който го гледаше отгоре. След момент Бърнекер се смъкна до него.

— Хвани ме за рамото — рече Ноа и веднага почувства как пръстите на Бърнекер се впиха през мократа вълнена риза в ръката му.

Двамата тръгнаха през канала. Дъното беше тинесто и Ноа си помисли с ужас, че може би има водни змии. В същия миг кракът му попадна върху мида и той едва се сдържа да не извика от болка, когато сряза палеца си в острия й ръб. Вървяха бавно напред, опипвайки пътя си с крака, за да открият евентуални дупки или снишаване на дъното. Водата бе стигнала до раменете на Ноа и той вече усещаше слабото течение на морския прилив.

Картечницата затрака отново и те се спряха. Обаче куршумите прелитаха високо и вдясно от тях; очевидно картечарят стреляше по-скоро от страх и наслуки, по посока на германските позиции. Бавно, крачка по крачка, двамата напредваха към отсрещния бряг. Ноа се надяваше, че Каули все още ги вижда и е разбрал, че може да ги последва, без да се наложи да плува… Тогава нагазиха в по-дълбока вода. Ноа трябваше да плува, но Бърнекер, който беше с една глава по-висок от него, продължаваше да върви с лице над повърхността и му помагаше, като го крепеше здраво под мишниците. Брегът ставаше все по-близък и по-близък. От него долиташе вече тежък дъх на сол, тиня и гниещи морски мекотели — точно както в риболовните пристани в родния край. Пристъпваха предпазливо напред, поддържайки се един друг, като търсеха с очи място на брега, където можеха да се изкачат бързо и безшумно. Обаче брегът пред тях беше стръмен и плъзгав.

— Не, не тука — прошепна Ноа. — Не може тука.

Най-после се добраха до крайбрежната ивица и се спряха да си отдъхнат.

— Дявол да го вземе оня кучи син Каули! — изруга Бърнекер.

Ноа кимна, макар че в този миг не мислеше за Каули. Вдигна очи и огледа брега. Приливът се засилваше и водата клокочеше вече около раменете им. Той потупа Бърнекер и двамата тръгнаха предпазливо по брега, по посока на течението. Ноа почувства, че отново го побиват тръпки — тоя път още по-силни — и стисна зъби, за да се овладее. „Юни — повтаряше си той, като се усмихваше глупаво. — Бани на лунно осветление през юни на френското крайбрежие, на лунно осветление през юни…“ Никога през живота си не беше чувствал такъв ужасен студ. А брегът беше все така стръмен и хлъзгав от морски мъх и слуз и вероятността да се изкатерят по него, преди да се съмне, изглеждаше нищожна. Внезапно реши, че най-добрият изход бе да свали ръката си от рамото на Бърнекер, да доплува до средата на канала и да се остави да потъне, да заспи навеки.

— Ето, тука — прошепна Бърнекер.

Ноа вдигна очи. Тук част от брега беше рухнала, откривайки тесен достъп — неравен, обрасъл с трева и със скални отломки, които стърчаха от тъмната глинеста почва.

Бърнекер се наведе и подложи ръцете си така, че Ноа да може да стъпи на тях. Разплисквайки шумно водата, Ноа се повдигна и с помощта на приятеля си успя да се измъкне на сухо. Полежа за секунда треперещ и задъхан до самия край на брега, после се надигна бързо и на свой ред помогна на Бърнекер да се измъкне от водата. Някъде съвсем наблизо затрака автомат и куршумите засвистяха край самите им глави. Двамата хукнаха боси, като се хлъзгаха и залитаха, към група храсталаци на тридесет ярда от тях. Обадиха се и други автомати и Ноа започна да крещи: „Спрете, прекратете огъня! Не стреляйте. Ние сме американци. От трета рота… От трета рота!“

Най-после успяха да се доберат до храстите и залегнаха зад тях. Междувременно германците също откриха огън от другата страна на канала; проблясъците от стрелбата следваха един след друг и сякаш никой не мислеше вече за Ноа и Бърнекер, които бяха станали неволно причина за тая краткотрайна битка.

След пет минути огънят неочаквано спря.

— Ще започна да викам — прошепна Ноа. — Не ставай.

— Добре — рече тихо Бърнекер.

— Не стреляйте! — провикна се Ноа, но не много високо, като се стараеше гласът му да не трепери. — Не стреляйте. Ние сме само двама. Американци. От трета рота. Трета рота. Не стреляйте!…

Той млъкна и двамата се притиснаха към земята, заслушани и треперещи.

Най-после се разнесе глас:

— Хей вие, излезте оттам! — Ако се съдеше по произношението, човекът очевидно беше джорджиец. — Вдигнете ръце и се приближете. Тръгнете веднага и не правете резки движения.

Ноа докосна Бърнекер. Двамата станаха и вдигнаха ръце над главите си. После се отправиха по посока на гласа, който идеше от дълбините на Джорджия.

— Господи Исусе! — възкликна удивено същият глас. — Та те са голи като оскубани патки!

Ноа разбра, че са спасени.

От окопа се появи човек с насочена към тях карабина.

— Насам, момчета — рече той.

Без да свалят ръце, Ноа и Бърнекер се отправиха към войника, който бе изникнал от земята, и се спряха на няколко крачки от него.

В окопа имаше още един войник, който, приклекнал, ги държеше под дулото на карабината си.

— Какво, дявол да го вземе, значи всичко това? — подозрително попита той.

— Отрязаха ни от полка — обясни Ноа. — Ние сме от трета рота. Трети ден вече се мъчим да се доберем до нашите линии. Може ли да свалим ръце?

— Провери личните им знаци, Върнън — рече войникът в окопа.

Джорджиецът сложи внимателно карабината си на земята.

— Стойте на мястото си и ми хвърлете личните си знаци.

Първо Ноа, а след него Бърнекер хвърлиха знаците си, които звъннаха леко на земята.

— Подай ми ги, Върнън. Аз ще ги прегледам.

— Нищо няма да видиш в тая тъмница — отвърна човекът, който се наричаше Върнън.

— Подай ги — настоя войникът в окопа и протегна ръка. След миг се чу как той драсна клечка кибрит и се наведе да запали цигара, като държеше ръката си така, че Ноа не можа да види светлината.

Вятърът се усилваше и мократа риза пляскаше по замръзналото тяло на Ноа. Той притисна ръце до гърдите си, за да се постопли. Войникът в окопа сякаш нямаше намерение да свърши с прегледа на отличителните им знаци. Най-после вдигна глава.

— Фамилно име? — попита той и посочи към Ноа.

Ноа каза името си.

— Личен номер?

Ноа избърбори номера си, като се стараеше да не заеква, макар че устата му смъдеше от солта и отказваше да му се подчинява.

— Какво означава това „Ю“ на значката? — продължи да разпитва подозрително войникът.

— Юдей — отговори Ноа.

— Юдей? — повтори джорджиецът. — Какво е това, дявол да го вземе?

— Евреин — обясни Ноа.

— Защо не го пишат като хората тогава? — нацупено рече войникът.

— Слушайте — каза Ноа, — да не смятате да ни държите тука до края на войната? Ние просто замръзнахме.

— Елате — подкани ги войникът. — Чувствайте се като у дома си. След петнадесет минути ще съмне и ще ви отведа в ротния команден пункт. Там отзад има траншея, в която можете да се подслоните.

Ноа и Бърнекер минаха край окопа. Войникът им хвърли отличителните знаци и ги изгледа с любопитство.

— Как беше там, оттатък? — попита той.

— Знаменито — отвърна Ноа.

— По-весело, отколкото на пикник — обади се Бърнекер.

— Сигурно — рече джорджиецът.

— Почакай — обърна се Ноа към Бърнекер, — вземи това. — И той му подаде портфейла си. — Картата е върху гърба на снимката на жена ми. Ако не се върна до петнадесет минути, погрижи се да я предадат в разузнавателния отдел.

— А ти къде отиваш? — учуди се Бърнекер.

— Отивам за Каули — отвърна Ноа, малко изненадан от собствените си думи. До този момент той просто не беше помислил за Каули. Но през последните три дена някак си беше свикнал да взема решения, да поема отговорност за останалите и сега — когато се намираше вече в безопасност — си представи мислено Каули, свит зад храсталаците на отвъдния бряг и останал самичък, защото се бе уплашил, че ще се удави в канала.

— Къде е тоя Каули? — обади се човекът от Джорджия.

— Оттатък канала — обясни Бърнекер.

— Сигурно много обичаш тоя мистър Каули — продума войникът, взирайки се в сивеещата нощ към отвъдния бряг.

— Просто съм влюбен в него — отвърна Ноа с надежда, че другите ще му попречат да тръгне, но никой не се обади.

— Колко време смяташ ще ти трябва? — попита войникът.

— Петнадесетина минути.

— Вземи, пийни. Това ще ти даде кураж за петнадесет минути! — Джорджиецът му подаде една бутилка, чието дъно беше изцапано от студената лепкава кал, в която войниците се бяха търкаляли цялата нощ. Ноа я отпуши и отпи голяма глътка. В очите му бликнаха сълзи, в гърлото и гърдите му се разля гореща вълна, а стомахът му пламна, сякаш в него имаше електрически нагревател.

— Каква е тая ужасия? — попита той, като връщаше бутилката.

— Домашна работа — обясни войникът в окопа. — Ябълкова ракия, ако не се лъжа. Чудесно сгрява, когато минаваш вода. — Той подаде бутилката на Бърнекер, който отпи бавно и предпазливо.

След момент Бърнекер остави бутилката и се обърна към Ноа:

— Мисля, че не си длъжен да се връщаш за Каули. Той можеше да дойде с нас. Ти изобщо не носиш никаква отговорност за тоя мошеник. На твое място не бих отишъл. Ако смятах, че заслужава, бих те придружил. Но той не заслужава, Ноа.

— Ако не се върна до петнадесет минути — повтори Ноа, тайно възхитен от спокойствието, логиката и хладнокръвието на Бърнекер, — погрижи се да предадат картата в разузнавателния отдел.

— Бъди спокоен — рече Бърнекер.

— Ще отида да предупредя оня нервен тип при картечницата да не стреля по тебе — рече войникът от Джорджия.

— Благодаря — продума Ноа и тръгна обратно към канала; мократа риза продължаваше да плющи по голите му крака, но изпитият алкохол бе оказал своето въздействие и той не трепереше вече от студ. При ръба на канала се спря. Приливът се бе засилил и студената вода клокочеше тихо край бреговете. Ако се върне сега, след половин час ще бъде в командния пост, а може би и в болница, на легло под топли завивки, ще му дадат да пие нещо горещо и ще го оставят да спи цели дни, цели месеци дори… Беше направил всичко по силите си, и даже нещо повече и никой не би могъл да го обвини в пропуск, беше прехвърлил канала и довел Бърнекер, бе направил картата и не се беше предал, когато това изглеждаше съвсем лесно, беше използвал всички възможности; всъщност лейтенант Грийн искаше от тях само едно — да се доберат до американските линии. При това дори да успее да намери Каули, последният можеше отново да откаже да мине през канала, а водата — с покачването на прилива — ставаше все по-дълбока…

Ноа се поколеба, коленичил и загледан в течащия край него поток. После нагази решително в канала.

Беше забравил, че водата е толкова студена. Тя притискаше гърдите му сякаш с железен обръч. Той пое дълбоко въздух и залитайки, тръгна бързо напред. Най-после стигна до брега и се отправи срещу течението, като се стараеше да си припомни какво разстояние бяха минали с Бърнекер и как изглеждаше мястото, от което се бяха спуснали във водата. Вървеше бавно, с гърди срещу прииждащата вода и от време на време спираше, за да се ослуша. Някъде далече в небето се чуваше бръмченето на самотен самолет и безпорядъчна стрелба на зенитни оръдия, които гонеха последния немски летец, преминал преди зори фронтовата линия. Наоколо обаче всичко беше тихо.

Ноа стигна едно място, което му се стори познато, и се измъкна с усилие на брега. Обърна се с гръб към канала и запълзя срещу храсталаците, които се очертаваха в тъмнината пред него. Спря на пет стъпки от тях и прошепна: „Каули, Каули!“

Отговор не последва. Обаче Ноа беше сигурен, че се намира на мястото, където бяха оставили Каули. Пропълзя още няколко стъпки.

— Каули! — извика той по-високо. — Каули…

В храстите нещо се размърда.

— Остави ме на мира — обади се Каули.

Ноа запълзя по посока на гласа. Най-после на тъмния фон на листака забеляза неясно очертаната глава на Каули.

— Дойдох да те взема — прошепна Ноа. — Хайде, тръгвай.

— Остави ме на мира — повтори Каули.

— Не е дълбоко — каза раздразнено вече Ноа. — Дявол да те вземе, разбери, че не е дълбоко. Не е нужно да плуваш.

— Сериозно ли говориш? — упорстваше Каули.

— Бърнекер е вече там. Тръгвай. Нашите ни чакат. Всички постове са предупредени и следят за нас. Тръгвай, докато не се е съмнало.

— Сигурен ли си? — В гласа на Каули прозвуча недоверие.

— Разбира се.

— По дяволите — отсече Каули. — Не желая да дойда.

Без да каже нещо повече, Ноа тръгна обратно към канала. След момент обаче чу зад гърба си шумолене и разбра, че Каули го следва. При брега Каули едва не се разколеба отново. Ноа не се опита да го уговаря и навлезе в канала. Този път водата не му се стори никак студена. „Сигурно започвам да се вцепенявам!“ — помисли си той. Каули се свлече в канала с плясък. Ноа го хвана здраво, за да не нагълта вода от страх. Чувстваше през дебелите мокри дрехи, че Каули целият трепери.

— Дръж се за мен — заповяда Ноа — и не вдигай шум.

Тръгнаха напреко през канала. Сега всичко изглеждаше много по-лесно.

Пътят беше вече познат и Ноа се движеше бързо, без страх към отвъдния бряг.

— О, майчице, майчице — повтаряше непрекъснато Каули с писклив и уплашен глас. — О, майчице, майчице, майчице… — Въпреки нова той не изоставаше от Ноа и дори в дълбоките места вървеше, без да се двоуми. Когато се добраха до брега, Ноа не се спря. Обърна се и тръгна срещу течението, като търсеше срутения участък, където с Бърнекер бяха излезли на суша. Те стигнаха до него много по-бързо, отколкото той очакваше.

— Тук — рече Ноа и се обърна към Каули. — Дай ръка да ти помогна.

— Майчице — простена Каули, — о, майчице…

Ноа го заблъска ожесточено и Каули започна да се катери. Той обаче беше тежък непохватен човек и закачи един камък, който падна шумно, разплисквайки водата. Все пак успя да се добере с коляно до горната част на брега и вдигна другия си крак. В този миг се разнесе кратка пушечна стрелба.

Каули се изправи като безумец с целия си ръст и започна да размахва ръце. Опита се да се хвърли напред, но загуби равновесие и полетя надолу. Обувката му удари Ноа със страшна сила по главата. Каули изпищя високо, преди да падне във водата, и изчезна под повърхността. Ноа остана така, неподвижен, до брега, гледайки тъпо мястото, където беше изчезнал Каули. Направи крачка в тая посока, но нищо не можа да забележи и в същия миг почувства, че коленете му се огъват. Обърна се и залитайки, пристъпи към брега. После бавно, с вцепенени ръце, започна да се катери нагоре. „Каули беше сънувал, че се е удавил — помисли си замаяно той, — и ето, наистина се удави!“

Най-после той се добра до върха разтреперан като в треска. И продължи да трепери, когато Бърнекер и човекът от Джорджия го вдигнаха и хукнаха с него в обратна посока на канала.

Половин час по-късно, облечен в униформа с три номера по-голяма от неговия размер, която бяха свалили от гърба на някакъв убит, Ноа стоеше пред началника на разузнавателния отдел при дивизията. Началникът беше сивокос и пълен, нисък на ръст подполковник, чието лице и посивяла брадичка бяха целите намазани с морава течност, с помощта на която той се мъчеше да се избави от някакъв изрив, без да се откъсва от служебните си задължения.

Дивизионният команден пункт се намираше в защитена с пясъчни торби барака, чийто под беше осеян със спящи войници. Още не беше съмнало напълно и началникът на разузнаването трябваше да се взира в картата, която Ноа бе начертал, при светлината на свещта, защото всички генератори и електрически съоръжения за щаба бяха потопени, преди да ги свалят на брега.

Бърнекер стоеше като унесен до Ноа, със залепнали от умора очи.

— Добре — повтаряше подполковникът, кимайки непрестанно глава, — добре, много добре. — Обаче Ноа почти не можеше да си спомни за какво говореше този човек. Съзнаваше само, че е много потиснат душевно, но не беше в състояние да разбере точно защо.

— Много добре, момчета — продължи любезно човекът с моравото лице и сякаш дори им се усмихна. — Няма никакво съмнение, ще получите медали за това. Веднага ще предам картата в щаба на корпусната артилерия. Обадете ми се следобед и ще ви кажа какви са резултатите.

Ноа стоеше замаян, като се питаше защо човекът пред него има такова мораво лице и за какво всъщност говори.

— Бих искал да получа обратно снимката си — рече той съвсем отчетливо. — На нея са жена ми и синът ми.

— Разбира се. — Подполковникът се усмихна още по-широко и разкри жълтите си похабени зъби над изпоцапаната с морави петна брадичка. — Ще си я получите, когато се видим следобед. Трета рота се преобразува. Останали са около четиридесет човека, заедно с вас. Евънс — заповяда той на един войник, който дремеше прав, опрян на стената на бараката, — отведи ги в трета рота. — После се обърна усмихнат към Ноа: — Не се плашете, няма да ходите много. Ротата е в една съседна нива. — Той отново се наведе над картата, като кимаше глава и повтаряше — Добре, много добре!

Евънс ги изведе от бараката и ги поведе в утринната мъгла към съседната нива.

Първият човек, когото видяха, беше лейтенант Грийн, който едва ги погледна и каза:

— Ей там има одеяла. Вземете ги и лягайте да спите. После ще поговоря с вас.

По пътя минаха край Шийлдс, ротния писар, който беше вече успял да си приспособи маса от два празни сандъка за провизии и се бе настанил в канавката под дърветата в края на нивата.

— Хей — извика им той, — имам писма за вас! Още от първата поща. Малко остана да ги върна. Мислех, че няма да ви видя вече.

Шийлдс се порови в една военна чанта и измъкна няколко плика. Един от тях беше от груба кафява хартия, адресиран до Ноа с почерка на Хоуп. Ноа го мушна в джоба на ризата на убития, която беше облякъл, и взе три одеяла. После заедно с Бърнекер избраха внимателно място под сянката на едно дърво и разстлаха одеялата. Отпуснаха се тежко на земята и свалиха обущата, които им бяха дали. Ноа разпечата плика. От него падна някакво малко списание. Той примига изненадано, но се залови да прочете писмото.

„Мили — пишеше Хоуп, — най-напред трябва да ти обясня защо ти пращам списанието. Стиховете, които получих от тебе от Англия, ми се сториха толкова хубави, че просто не можах да ги запазя само за себе си и си позволих да ги изпратя…“

Ноа взе списанието. На корицата прочете собственото си име. Започна да прелиства бавно страниците. На една от тях отново видя името си и под него стегнатите къси редове на стихотворението.

„Пази се от сърдечните вълнения — прочете той, — не за през война създадени са те…“

— Хей — извика той, — слушай, Бърнекер!

— Какво? — Бърнекер бе започнал да чете писмото си, но се беше отказал и сега лежеше изтегнат по гръб на одеялото, втренчил поглед в небето. — Какво искаш?

— Знаеш ли, Бърнекер, едно списание е отпечатало мое стихотворение. Искаш ли да го прочетеш?

След продължително мълчание Бърнекер се надигна.

— Разбира се — рече той. — Дай го!

Ноа му подаде списанието, препънато на страницата, на която беше поместено стихотворението. Бърнекер зачете бавно, движейки беззвучно устни. Един-два пъти притвори очи и главата му започна да се полюлява леко, но въпреки това успя да стигне до края.

— Знаменито — заяви той. После върна списанието на Ноа, който седеше до него на одеялата.

— Да не се шегуваш? — попита Ноа.

— Стиховете ти са чудесни — увери го сериозно Бърнекер и кимна глава в потвърждение на думите си. После отново се изтегна на земята.

Ноа се вгледа в страницата, но очите му бяха толкова уморени, че не можа да прочете самото стихотворение, което беше набрано с много дребен шрифт. Прибра списанието в джоба на ризата и се настани под топлите одеяла.

Тъкмо се канеше да затвори очи, когато видя Рикит. Сержантът беше застанал над него гладко избръснат и в нова униформа.

— О, господи — долетя сякаш някъде отдалече и отвисоко гласът на Рикит, — евреинът е пак при нас!

Ноа притвори очи. Той знаеше, че по-късно тия думи на Рикит ще имат голямо значение в неговия живот, но в момента единственото нещо, което го интересуваше, беше да се наспи.

Бележки

[58] Националният празник на Съединените щати. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Ъруин Шоу Младите лъвове (28)

Метаданни

Данни

Младите лъвове

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава двадесет и осма

Ъруин Шоу
Младите лъвове (28)