Астрид Линдгрен
Кале Детектива (9)

Девета глава

Кале имаше чувството, че кръвта се вледенява във вените му. Причината беше този глас! Звучеше равно, но в него се прокрадваха някакви отвратителни страховити нотки.

— Не личи да си много радостен от срещата ни, драги приятелю — продължи да мърка равният глас.

Чичо Ейнар впи пръстите на треперещите си ръце в металната решетка на входната врата.

— Че защо? Радвам се — промълви той. — Само дето не ви очаквах.

— Така ли? — усмихна се Бледия. — Вярно, ти забрави да ни оставиш адреса си. Станал си разсеян, а? За щастие върху писмото, което изпрати на Лола, имаше ясен печат. Пък и Лола е разумно момиче. Като си поговориш с нея сериозно, тя схваща, че трябва да е сговорчива.

Чичо Ейнар дишаше тежко. Наклони се напред и изсъска към Бледия:

— Какво сте направили на Лола, дяволите да ви…

— Я по-спокойно! — прекъсна го оня. — Не се вълнувай толкова. Тишина, спокойствие и пълно отпускане — нали за това дойде на почивка? А ти си тук на почивка, доколкото разбирам?

— Точно така — отвърна чичо Ейнар. — Имах нужда от смяна на обстановката.

— Зная. Ти доста усилено работи напоследък. — През цялото време говореше само Бледия. Другият, когото Кале бе назовал Гадния, стоеше леко встрани и само се усмихваше. Според Кале обаче съвсем не приятелски.

Ако го срещна нощем на пуста улица, ще си изкарам акъла, помисли си момчето. Макар че сигурно ще е много по-страшно, ако се натъкнеш на другия — на Ивар Редиг.

— Накъде биеш, Артур? — промърмори чичо Ейнар.

Артур ли? Не се ли казваше Ивар? Престъпниците и мошениците използват обикновено повече от едно име.

— Ти много добре знаеш накъде бия — отговори Бледия и гласът му придоби острота. — Защо не дойдеш да се поразходим и да поговорим?

— Нямам за какво да говоря с теб — злобно изсъска чичо Ейнар.

— Така ли мислиш? — Бледия пристъпи напред.

Какво държеше този човек в ръка? Наложи се Кале да се наведе напред, за да вижда по-добре.

— Господи, пистолет! — прошепна момчето. Този път на чичо Ейнар се наложи да погледне в дулото на пистолета.

Какви са тези странни навици? Винаги да носиш пистолет, за да ти е подръка?

Бледия прокара длан върху гладкия метал, преди да продължи:

— Все пак няма ли да размислиш и да дойдеш?

— Не! — провикна се чичо Ейнар. — Няма за какво да си говоря с теб. Разкарай се, да не…

— Да не би да повикаш полиция?

Двамата мъже от другата страна на оградата се разсмяха.

— О, не, скъпи Ейнар. Не вярвам да направиш такова нещо. Нямаш никаква сметка да забъркваш полицията. — Бледия се изсмя отново: странен, ужасяващ смях бе неговият. — Добре би било най-напред да си помислиш, приятелю. Макар да трябва да призная, че идеята не е толкова лоша — няколко седмици в глухата провинция, докато всичко отшуми. Много по-разумно, отколкото да хукнеш да бягаш през граница! Умно момче си ти! — Замълча няколко минути, после продължи: — Но пък от друга страна, ти се направи на прекалено хитър. — Сега вече гласът му не беше толкова мазен. — Нямаше защо да се опитваш да мамиш партньорите си. Това не е добре за здравето, а нерядко и свършва зле. Някак непочтено е трима души да вършат работата, а само единият да прибере плячката.

Бледия се наведе напред и изгледа чичо Ейнар с такава омраза, че студена пот обля Кале, спотаен сред клоните на дървото.

— Знаеш ли какво най-много ми се иска сега? — попита онзи. — Да ти пусна още тук един куршум. Изменник!

По всичко личеше, че чичо Ейнар постепенно идва на себе си.

— Нямаш голяма сметка от това — обади се той. — Толкова ли ти се иска пак да се върнеш зад решетките? Натисни спусъка, и ченгетата ще са тук след пет минути. Какво ще спечелиш? Нали не мислиш, че нося стоката в джоба си? Най-добре махни тази играчка — той бутна с пръст дулото на пистолета — и да поговорим разумно. Ако се държиш добре, може и да поискам да делим.

— Широко сърце, нали? — иронично подхвърли Бледия. — Готов си значи да делим. Жалко, че тази идея ти хрумна малко късно. Дори твърде късно! Защото знаеш ли, скъпи ми Ейнар, сега пък ние не искаме да делим. Ще ти дадем малко време за размисъл. Нека бъдем щедри — имаш от нас пет минути, след което ни предаваш всичко. Надявам се, и то в твой интерес, че онова, за което говорим, е у теб.

— А ако не приема? Не е у мен и ако ме пречукаш, няма да има кой да ти каже къде е.

— Ейнар, стари приятелю, нали не си въобразяваш, че съм вчерашен? Съществуват начини и средства, ефикасни при това, да принудиш хората, които не желаят да се вслушат в здравия разум, в крайна сметка да го направят. Зная какво си мислиш. Смяташ, че можеш да отлагаш разговора ни за делбата, след което тихомълком да се измъкнеш с цялата плячка. Но нека те предупредя! Непременно ще те възпрем и то по начин, който ще помниш цял живот. Двамата с Еди оставаме в града и може да си напълно сигурен, че ще ни виждаш често. При всеки опит да прекрачиш този праг, ти ще се срещаш с някой от старите си приятели. Все ще успеем да си поговорим, без някой да ни прекъсва, какво ще кажеш?

— Вероятно на това в книгите му викат „заплашителна усмивка“ — промърмори Кале под нос, докато разглеждаше лицето на Бледия. Наведе се, за да вижда по-добре, и в този миг, без да иска, прекърши клона. Чичо Ейнар бързо се извърна, за да види откъде идва звукът, и Кале се вцепени.

— Господи! Дано не ме видят! Забележат ли ме, с мен е свършено! Без майтап!

Момчето си даваше сметка, че човек като Бледия няма да се поколебае нито за миг, ако разбере, че на техния разговор през последните десет минути е имало свидетел. За щастие никой от мъжете долу не прояви особен интерес към причината, която го прекъсна. Сега Кале дишаше по-спокойно. Сърцето му сякаш се върна на обичайното си място и заби с нормален ритъм, но минута по-късно момчето зърна нещо, което отново тласна сърцето му в гърлото: по улицата, в посока към къщата, се движеше фигурка с прекалено широки за нея футболни гащета. Оказа се, че това е Ева-Лота. Тя размахваше в ръка мократа си поличка и весело припяваше своята любима песен:

Живееше една девойка на име Жозефина…

— Дано само не ме види — примоли се почти на глас Кале. — Провикне ли се „Здрасти, Кале“, направо съм труп.

Ева-Лота дойде съвсем до вратата на къщата.

— Ще ме види, няма начин. Непременно ще погледне към наблюдателния ни пост. Господи, как изобщо ми хрумна да се кача тук?

— Здрасти, чичо Ейнар — рече Ева-Лота.

Чичо Ейнар винаги се радваше да види племенницата си, ала възторгът, който този път го обзе, направо не беше за вярване.

— Колко е хубаво, че се връщаш, Ева-Лота — възкликна той. — Тъкмо си мислех, че е време да проверя дали майка ти е готова с вечерята. Хайде да идем да видим какво е положението! Довиждане, момчета! — помаха той с ръка на двамата отвъд портата. — Време е да се прибирам.

— Довиждане, приятелю — измърмори Бледия. — Скоро ще се видим пак, обещавам ти.

Ева-Лота го погледна въпросително.

— Защо не поканиш приятелите си да хапнат с нас? — попита тя като възпитано момиче.

— Няма смисъл. Те днес бързат.

Чичо Ейнар хвана Ева-Лота за ръка.

— Друг път, момиченце — обади се Гадния.

И ето, критичният момент настъпва, помисли си Кале, забелязал, че приятелката му наближава яворовото дърво. Ами сега?

Няма да има разкошна венчавка,

нито красива карета…

Докато пееше, Ева-Лота просто по навик вдигна очи към клоните на дървото, където бе наблюдателният пост на Бялата роза. Кале срещна ясните й сини очи.

Вече много години Ева-Лота бе участвала във войната между Бялата и Червената роза, както и в множество тежки вражди между бледоликите и индианците. Беше разузнавач на страната на съюзниците през последната Световна война и бе научила две извънредно важни неща — никога да не показва, че е изненадана и да не гъква, щом се налага. Там горе сред клоните се бе спотаил неин съюзник, вдигнал показалец пред устните си. Цялото му същество излъчваше зов: „Моля те, мълчи!“.

Момичето продължи да крачи редом с чичо Ейнар.

Едничкото богатство нейно бе шевната машина.