Астрид Линдгрен
Кале Детектива (3)

Трета глава

— Трябва да измислим какво да правим — каза Андерс. — Не може цялото лято само да се разхождаме.

Той зарови пръсти в гъстата си черна коса и по всичко личеше, че е потънал в дълбока размисъл.

— Давам пет йорета^[1] на този, който предложи нещо хитро — обяви Ева-Лота.

— Например цирк — изтърси малко колебливо Кале.

Ева-Лота скочи от люлката.

— Заслужи си наградата! Да започваме!

— А къде ще бъде представлението? — попита Андерс.

— У нас — реши мигновено Ева-Лота. — Къде другаде?

И наистина дворът на хлебаря можеше да се използва за почти всичко, какво пречеше там да организират и цирково представление? По-красивата му част с изумителни цветни лехи и поддържани пътеки беше пред къщата. Но отзад, където теренът се спускаше полегато надолу и стигаше до реката, растителността беше избуяла естествено, без да я безпокои човешка ръка. На неголямо равно пространство растеше само трева — идеално място за футбол, крокет и всякакви игри. Наблизо бе и пещта на хлебаря. Вълшебният аромат на прясно изпечен хляб се носеше наоколо и се смесваше с този на разцъфналите люляци. Ако човек се задържеше по-дълго там, неизменно настъпваше миг, в който бащата на Ева-Лота подаваше главата си с бяла шапка и питаше дали гостите не искат да хапнат току-що изпечена кифла или топла поничка. Малко по-надолу, край реката, се издигаха две ябълкови дървета, страшно удобни за катерене. Човек можеше да стигне до върха без особени затруднения, а оттам се откриваше чудесна гледка към целия град. Реката се виеше като сребриста панделка между старите къщи, градините, старата и ниска дървена черква, за да продължи към хълма, връз който бе кацнал порутеният замък.

Реката бе и естествената граница на градината. Над водата се спускаха кривите клони на плачеща върба. Там човек можеше и да хвърли въдица за малко риба. Ева-Лота, Андерс и Кале често го правеха, макар че, естествено, Ева-Лота се настаняваше винаги на най-доброто място.

— Ще разположим арената пред пекарната! — заяви момичето. — Под стряхата.

Момчетата кимнаха в знак на съгласие.

— Трябва ни и голямо платно — обади се Андерс. — Ще са ни нужни пейки за публиката. Всичко друго е лесно!

— Добре е да поупражняваме някои номера — саркастично се обади Кале. — Ти, Андерс, може и нищо да не правиш. Стига само да излезеш пред публиката, и това ще е достатъчно за номер на смешник. Но все пак няма ли да подготвим акробатична атракция?

— Ще покажа яздене на кон — възторжено заяви Ева-Лота. — Ще взема коня, с който разнасят хляба. Бъдете сигурни, че ще бъде чудесно!

Тя театрално раздаде няколко въздушни целувки на въображаемите зрители.

— Пред вас е царицата на цирка — Ева-Шарлота, не ме ли виждате?

Кале и Андерс следяха всяко нейно движение с обожание. Виждаха я, разбира се, дори чудесно!

Цирковите артисти се заеха за работа с огромно желание. Мястото, предложено от Ева-Лота, без съмнение бе най-подходящо. Сводът над пекарната, обърнат на юг, осигуряваше чудесен фон за представлението. Покритото с трева пространство отпред бе напълно достатъчно и за арената, и за публиката. Единственото, което им липсваше, бе платнище за завеса, която да се дръпне след началото. По-трудно бе да се измисли къде ще се преобличат артистите, но пъргавият ум на Ева-Лота бързо намери решение и на този въпрос. Над пекарната имаше таванско помещение. През широка порта под свода можеше да се стигне до тавана, без да се минава по стълбите.

— Там може да оставим и някои неща, за да си ги взимаме направо — поясни Ева-Лота. — А онези, които ще изнесем, сме самите ние. Ще завържем едно въже и когато ни идва редът, ще се спускаме по него на самата арена. След съответния номер се измъкваме, без публиката да ни забележи, изтичваме по стълбите и стоим горе до следващия, когато отново се плъзваме надолу по въжето. Страхотно, нали?

— Да, наистина — съгласи се Андерс. — А ако успееш да научиш и коня да се спуска по това въже, ще е още по-страхотно. Само че ще отнеме доста време. Кротък и послушен е, но дори и един кон, който тегли каруца, има предел на възможностите си.

Ева-Лота не бе помислила за това, но то ни най-малко не намали ентусиазма й.

— Щом дойде време за моя номер с ездата, някой от вас ще изведе добичето на арената и ще го накара да спре под самия свод, така че като се спусна по въжето, да го яхна направо!

Приготовленията започнаха веднага. Кале успя да убеди баща си да му даде платнище, Андерс се метна на колелото си и от една дъскорезница донесе цяла торба дървени стърготини, с които да посипят арената. Въжето бе завързано за стрехата и цирковите артисти започнаха така енергично да се упражняват в плъзгането по него, че почти забравиха за представлението.

В разгара на играта изникна чичо Ейнар.

— Представяте ли си, цял следобед е прекарал сам — прошепна Ева-Лота на приятелите си.

— Кой от вас ще пусне това писмо? — провикна се той.

Тримата се спогледаха. Никой от тях не изгаряше от желание за подобно нещо. В този миг чувството за дълг се пробуди у Кале. Чичо Ейнар бе загадъчен човек и кореспонденцията на такива хора следва да се държи под око.

— Аз ще ида — обади се момчето.

Ева-Лота и Андерс го изгледаха, приятно изненадани.

— Истински скаут, винаги готов за помощ — отбеляза чичо Ейнар.

Кале взе писмото и хукна надолу по улицата. Щом се изгуби от погледа на останалите прочете адреса:

Госпожица Лола Хелберг. До поискване. Стокхолм

„До поискване“ означаваше, че получателката щеше да си потърси писмото в пощата, Кале знаеше това.

Подозрително. Доста подозрително! Защо не беше написал собствения й адрес?

Кале измъкна смачкано тефтерче от джоба си и го отвори. На първата страница пишеше: „Списък на заподозрените“. Преди време там имаше доста имена. С искрено нежелание Кале беше принуден да зачеркне почти всичките. Сега там се мъдреше само едно, това на чичо Ейнар. Подчертал го бе с червено, а под него старателно бе нанесъл и описанието на мъжа. По-надолу имаше и друг надпис „Особено подозрителни обстоятелства“. Там пък бе отбелязал: „Притежава шперц и джобно фенерче“. В интерес на истината и Кале имаше джобно фенерче, но това беше съвсем друго.

С известно затруднение момчето откри огризка от молив из джобовете си и добави: „Пише си с госпожица Пола Хелберг, Стокхолм. До поискване“.

Сетне изтича до първата пощенска кутия, пусна в нея плика и се върна в цирк „Калотан“, име, до което стигнаха след дълги спорове.

— И какво означава то? — поинтересува се чичо Ейнар.

— Ка от Кале, Лот от Лота и Ан от Андерс — заобяснява Ева-Лота. — Между другото, не може да присъстваш на репетициите.

— Това вече е малко прекалено — възнегодува чичо Ейнар. — А какво ще правя цял ден?

— Иди на реката да половиш риба — предложи момичето.

— Боже господи! Да не искаш да получа нервна криза?

„И е много нервозен човек“, отбеляза мислено Кале.

Ала Ева-Лота бе непоколебима. Тя най-безмилостно отпрати чичо Ейнар. Репетициите на цирк „Калотан“ бяха подновени на пълни обороти. Андерс бе най-силен и гъвкав, та бе напълно справедливо той да стане директор на цирка.

— Но искам да имам правото да се изкажа поне за програмата — обади се Ева-Лота.

— Ти най-добре си гледай своята работа — отвърна Андерс. — Щом съм директор, аз ще казвам какво трябва да се прави.

Директорът реши, че акробатичната му трупа трябва да е на равнище и настоя Кале и Ева-Лота да се упражняват пак и пак — с часове.

— Сега вече е добре — отсъди той най-сетне, когато Ева-Лота, в тъмносин гимнастически костюм, стъпи с единия си крак на рамото на Андерс, а с другия — на това на Кале. Момчетата бяха заели позиция в разкрачен стоеж върху зелената дъска на люлката така, че Ева-Лота бе доста по-нависоко, за да й харесва. Но бе готова по-скоро да умре, отколкото да признае, че щом погледне надолу, стомахът й сякаш се преобръща.

— Ще бъде страхотно, ако се опиташ за малко да застанеш на ръце — успя да процеди Андерс, докато полагаше усилия да не помръдва. — Това много ще допадне на публиката.

— Още по-страхотно ще бъде, ако ти застанеш на главата си — просъска Ева-Лота. — Това ще й допадне още повече.

В този момент в градината проехтя ужасяващ пронизителен вой, като че нададен от същество, на което е причинена силна болка. Ева-Лота извика и с рискован скок се озова на земята.

— Какво, за бога, беше това? — изстена момичето.

Тримата излетяха от цирковата арена. Към тях с мълниеносна скорост се носеше малка сива топка, издаваща звуци, от които на човек можеше да му настръхне косата. Тази топка се оказа Таби, котката на Ева-Лота.

— Таби! О, Таби! Какво има? — възкликна момичето. То грабна котката, без да обръща внимание на яростната й съпротива. — Някой… Колко долно! Някой е завързал това за нея, за да я изплаши!

За опашката на котето бе прикрепена тенекиена кутия, която дрънчеше при всяко движение на животинчето. Лицето на Ева-Лота се обля в сълзи.

— Само да разбера кой го е направил, ще му…

Тя вдигна очи и на няколко крачки от себе си зърна чичо Ейнар, който се хилеше нагло.

— Ох, ох! — кискаше се той. — Отдавна не се бях забавлявал така.

Ева-Лота се втурна към него.

— Ти ли го направи?

— Какво да съм направил? Голяма работа! Как бързо тича тая котка! Защо й махна консервената кутия?

При тези негови думи Ева-Лота изпищя пронизително и се спусна върху му със стиснати юмруци. Заудря го където свари, а сълзите неспирно се стичаха по страните й.

— Това е подло, подло е! Мразя те! Да знаеш!

Веселата усмивка изчезна от лицето на чичо Ейнар и неочаквано отстъпи място на израз на злост и омраза, който стъписа момчетата, мълчаливи свидетели на тази странна промяна. Той здраво стисна лактите на Ева-Лота и буквално изръмжа:

— Успокой се, млада госпожице, инак ще ти разместя всички костички!

Момичето отпусна безпомощно ръце, като продължаваше да диша тежко. Гледаше го с ококорени от страх очи. Очевидно осъзнал се, Ейнар я пусна рязко и нервно приглади косите си с длан. Сетне се усмихна.

— Какво ни става? Ще се бием за награда, що ли? Струва ми се, че ти спечели първия рунд, Ева-Лота.

Момичето мълчеше. Гушна котката, врътна се на пети и тръгна.