Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кале Бломквист (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mästardetektiven Blomqvist, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Астрид Линдгрен

Заглавие: Кале Детектива

Преводач: Теодора Давидова

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: шведски

Издател: ИК „Пан“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: шведска

Редактор: Теодора Станкова

Художник: Магдалена Добрева

ISBN: 954-657-325-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6261

История

  1. — Добавяне

Четиринадесета глава

— Грешката е само моя — пръв наруши нетърпимата тишина Кале. — Единствено аз съм виновен. Не биваше да ви забърквам във всичко това. И аз не биваше да се забърквам.

— Грешка или не — обади се Ева-Лота, — как можеше да предвидиш, че ще се стигне дотук.

Отново настъпи тишина. Тишина, изпълнена с безнадеждност. Сякаш светът отвън престана да съществува. Имаше само подземието и заключената му врата.

— Как ме е яд, че Бьорк го нямаше вчера — продума Андерс.

— Не говори за това. Няма смисъл — рече Кале.

Известно време децата мълчаха. В главите и на тримата имаше една-единствена мисъл — всичко се провали. Бижутата изчезнаха. Крадците ще избягат. Но всичко това беше без значение пред факта, че стояха тук затворени без никаква надежда за скорошно измъкване. Самата мисъл за това бе трудно поносима. Ами ако чичо Ейнар наистина не си направи труда да пише на техните? И дори да го стори, колко ли време пътува едно писмо от чужбина дотук? Колко ли време може да издържи човек без храна и вода? Дали пък за крадците не беше по-добре децата да си останат завинаги в това подземие? В другите държави също има полиция. Проговорят ли децата кои са крадците, на чичо Ейнар и приятелите му няма да им е толкова спокойно. Така че много по-сигурно би било те никога да не съобщят онова, което знаят. „Ще пиша на вашите, стига да не забравя“ бяха последните му думи и те прозвучаха доста злокобно.

— Имам три кифлички — обади се Ева-Лота и пъхна ръка в джоба на роклята си.

Това все пак беше някакво успокоение.

— Значи гладната смърт няма да ни сполети днес следобед — рече Андерс. — Остана и половин кофа вода.

Три кифли и половин кофа вода! А после?

— Трябва да викаме за помощ — рече Кале. — Може да ни чуят туристи, дошли да разгледат развалините.

— Ако не бъркам, миналото лято имахме всичко на всичко двама туристи — обади се Андерс. — Цели два месеца след това в града се говореше за това събитие. Така че не виждам защо точно днес ще се появи някой?

Тримата приближиха малката дупка в стената, през която се процеждаше лъч слънчева светлина.

— Едно, две, три — хайде! — изкомандва Андерс.

— Помощ! Помощ!

Тишината, която последва, им се стори още по-страшна отпреди.

— Ходят в Грипсхолм и Алвастра и на други подобни места, ала тук не стъпват.

Нито турист, нито който и да било друг чу техния зов.

Минутите се нижеха една след друга и се превръщаха в часове.

— Как не се сетих да кажа у дома, че отивам към замъка — въздъхна Ева-Лота. — Щяха да дойдат и да ни потърсят.

Тя скри лице в шепите си. Кале преглътна няколко пъти и малко остана да се разплаче. Беше направо непоносимо да седи на едно място и да гледа Ева-Лота в такъв момент. Тази врата… дали пък не можеше да се разбие отвътре? Достатъчен му бе само един поглед, за да се увери в абсурдността на идеята си. Някакъв дребен предмет привлече вниманието му на пода. Наведе се и видя джобното фенерче на чичо Ейнар. Забравил го е. Какъв късмет! Скоро щеше да се стъмни, да стане хладно и бе чудесно да знаеш, че в такъв момент можеш да прогониш мрака за няколко минути. Батерията няма да трае вечно, разбира се, но като си светваш от време на време е по-друго. Може да видиш и колко е часът. Не че имаше голямо значение дали е четири, пет или шест. След време вече нищо нямаше да има значение. Кале усети, че го обзема отчаяние. „Плячка на мрачни мисли“, както пише по книгите. Всичко друго бе по-добро от това, да седиш и да чакаш. Дори да тръгнеш и да изследваш тъмните лабиринти, водещи към вътрешните части на подземието.

— Андерс, не каза ли веднъж, че ти се иска да разгледаш подробно подземието, да направим карта и да го използваме като бърлога? Защо не го направим сега?

— Казвал ли съм подобни глупости? Трябва да съм бил слънчасал. Измъкна ли се веднъж оттук, кракът ми няма да стъпи повече насам.

— Питам се за къде ли водят тези коридори? — не спираше Кале. — Ами ако случайно има някакъв друг изход, за който никой не знае?

— Ако пък и случайно се появят група археолози, които да ни измъкнат оттук… Така може да си говорим до утре.

В този миг Ева-Лота сякаш се събуди.

— Но и ако стоим, без нищо да правим и само да чакаме, ще откачим. Това е сигурно. Мисля, че е добре да послушаме Кале. Имаме и фенерче, така че ще виждаме къде вървим.

— Нямам нищо против — прие Андерс. — Но не е зле преди това да хапнем. Три кифли са си три кифли. Каквото и да ги правиш.

Ева-Лота им раздаде кифличките и тримата ги изядоха мълчаливо. Странно бе да си помислиш, че това може би е последният път, когато слагаха нещо в уста. Поляха оскъдната храна с вода от кофата. Уловиха се за ръце и потеглиха напред в мрака. Най-отпред вървеше Кале, за да показва пътя с фенерчето.

 

 

Точно в този момент пред полицейския участък в градчето спря някаква кола. От нея изскочиха двама души — полицаи. С бързи стъпки се отправиха към сградата на полицията, където ги посрещна полицай Бьорк. Той изглеждаше леко изненадан от неочакваното посещение. Двамата непознати се представиха — инспектор Стенберг и сержант Сантесон от отдел „Кражби“ на Стокхолмската полиция.

— Познавате ли частен детектив Бломквист? — започна инспекторът без много предисловия.

— Частен детектив Бломквист ли? — Бьорк поклати глава. — Никога не съм чувал за такъв човек.

— Странно — продължи инспекторът. — Дал е адрес „Главна улица, номер четиринайсет“. Ето вижте сам. — Човекът подаде някакъв плик на Бьорк.

„До отдел «Кражби» на полицията в Стокхолм“, пишеше най-отгоре, а като подател фигурираше „Карл Бломквист, частен детектив“.

Бьорк се засмя от сърце.

— Как не се сетих, че това е моят добър приятел Кале Бломквист. Частен детектив, ха, ха! Това ми хареса! Тринайсетгодишен е този частен детектив.

— А можете ли да ми обясните как е успял да се добере до отпечатък, открит от нас на мястото, където е била извършена кражбата на улица „Банер“ в края на юни? И чий е този отпечатък? Това е, което в момента интересува най-много моя отдел. Убедени сме, че участниците са били повече, иначе как щяха да пренесат тежката каса. Само един обаче е оставил отпечатъци. Останалите трябва да са били с ръкавици.

Бьорк се умисли. Спомни си предпазливите въпроси на Кале преди няколко дни: „Какво бихте направили, ако знаете, че един човек е престъпник, а нямате доказателства?“. Може пък наистина Кале Бломквист да е попаднал на следите на участниците в обира на бижута?

— Не ни остава нищо друго, освен да идем и да питаме самия Кале Бломквист — рече Бьорк.

— Тогава да вървим — съгласи се инспекторът.

— Адресът беше „Главна улица, номер четиринайсет“, нали? — подхвърли сержантът, докато сядаше зад кормилото.

Колата потегли стремително напред.

 

 

Червените рози скучаеха страшно. Какво им стана на Белите, та така внезапно се отказаха от играта? Толкова добре бяха започнали! Какво, по дяволите, бяха замислили, за да капитулират толкова бързо и да се лишат от подобно развлечение.

— Мисля, че трябва да идем и да ги пообидим — предложи Сикстен. — Може пък да се бъзнат и да започнем пак.

Бенка и Йонте приеха на драго сърце.

Бърлогата на Белите рози бе пуста и тънеше в тишина.

— Къде ли са отишли? — зачуди се Сикстен. — Все ще си дойдат по някое време.

При тези думи момчетата се настаниха удобно в таванското помещение. Намериха множество списания, с които Белите рози се развличаха в дъждовни дни. Имаше и чудесна маса за пинг-понг. Забавления колкото искаш.

— Тук много ми харесва — отбеляза Бенка.

— И на мен — съгласи се Сикстен. — Де да имаше място и в гаража да сложим маса за пинг-понг.

Двама от тях застанаха от двете страни на масата и подхванаха игра, а третият четеше комикси. И така се сменяха. Нямаше никакво значение, че Белите рози не са тук.

Застанал пред капандурата, Сикстен се канеше да се спусне по въжето, което висеше от покрива. В този миг забеляза, че някакъв човек приближава пекарната. Това май беше роднината на Ева-Лота — чичо й Ейнар! Доста се е разбързал, помисли си момчето. В този момент чичо Ейнар вдигна очи и забеляза Сикстен. Видимо се стресна.

— Ева-Лота ли търсиш? — попита той след известно мълчание.

— Да — отвърна момчето. — Знаете ли къде е?

— Нямам представа — отвърна чичо Ейнар.

— Аха! — лаконично рече Сикстен и се спусна по въжето.

На чичо Ейнар видимо му стана приятно от това, което видя.

Сикстен се залови да се катери нагоре по въжето.

— Пак ли ще се качваш? — попита чичо Ейнар.

— Да. — Момчето вече чевръсто се катереше по въжето. Очевидно бе отличник в училище по физкултура.

— Какво правиш тук? — попита чичо Ейнар.

— Чакам Ева-Лота — небрежно отговори Сикстен.

Известно време чичо Ейнар крачи напред-назад. Внезапно сякаш се сети нещо и се провикна нагоре към таванското помещение:

— Знаеш ли, спомних си, че говориха с момчетата да идат днес на пикник. Няма да си дойдат преди вечерта.

— Така ли? — Сикстен за пореден път се спусна надолу по въжето. На чичо Ейнар отново му стана приятно.

Сикстен очевидно се канеше пак да се покатери нагоре.

— Ти не чу ли какво казах? — Чичо Ейнар започваше да става нетърпелив. — Ева-Лота няма да е тук целия ден.

— Аха — измънка момчето. — Много неприятно.

— Какво ще правиш там горе? — провикна се чичо Ейнар.

— Ще гледам списания. За Мандрейк[1].

Сега вече на чичо Ейнар му стана много неприятно. Известно време крачи нервно напред-назад.

— Ей, ти там горе — провикна се той по едно време. — Искаш ли да спечелиш малко пари?

— Разбира се! Как? — Сикстен бе подал глава навън.

— Изтичай до магазина за цигари и ми купи кутия „Лъки Страйк“.

— Готово! — Момчето тутакси се спусна по въжето.

Чичо Ейнар му даде една крона и Сикстен хукна към магазина. Сега мъжът имаше ужасно доволен вид.

В този миг Венка подаде глава през капандурата — чудесна муцунка с леко къдрава коса и нос като копче. Нима такава главичка може да предизвика дълги и люти ругатни? Чичо Ейнар обаче наистина бе дал воля на широките си познания в тази област.

Когато Сикстен се върна, в едната си ръка държеше голяма кесия. Подаде цигарите на чичо Ейнар и се провикна към другите Червени рози:

— Вижте, купих четвърт килограм кифли от бащата на Ева-Лота. Този човек не се стиска — ще имаме храна до края на деня, така че не се налага и да си ходим до вкъщи.

Чичо Ейнар тегли още една поредица от своите ругатни под нос и се отдалечи.

Червените рози четоха за Мандрейк, после играха пинг-понг, после похапнаха, после се спускаха по въжето. Това че Белите рози не идваха, май нямаше никакво значение за тях.

— Мислите ли, че този тип е с всичкия си? — попита Сикстен, когато чичо Ейнар взе да обикаля пекарната за четвърти път. — Какво се усуква като кокошка, която търси къде да снесе? Не може ли да си намери някаква полезна работа?

Часовете се нижеха един след друг. Червените рози продължаваха да играят пинг-понг, да четат за Мандрейк и да хрускат кифлички, без да ги е грижа, че Белите рози така и не се появяват.

Бележки

[1] Известен комиксов герой. — Бел.ред.