Астрид Линдгрен
Кале Детектива (6)

Шеста глава

Разбира се, че риск имаше, но може ли един детектив да не рискува? Ако иска да си живурка спокойно, най-добре да продава или сладолед с количка, или нещо друго и да забрави за своето поприще. Кале нави будилника за два през нощта. Този час му се струваше напълно подходящ. Колко ли трябва да се чака, докато подейства приспивателното? Кале нямаше представа. При всяко положение чичо Ейнар дотогава би трябвало да е захъркал в непробуден сън. Момчето не се съмняваше, че ще е така. И това щеше да му помогне да осъществи своя план. Сега, когато бе открил наистина подозрителен тип, просто нямаше право да изпусне възможността да снеме отпечатъци от пръстите му. Описание, бенки, белези и прочие бе полезно да се имат, но истинските отпечатъци бяха най-важното.

Кале хвърли последен поглед през прозореца на стаята си, преди да си легне. Белите пердета на прозореца отсреща леко се полюшваха от лекия вятър. Там зад тях се намираше чичо Ейнар. Вероятно в този момент той гълташе приспивателното и се канеше да си легне. Кале потри доволно ръце. Как добре се подреждаше всичко! Изобщо нямаше да е трудно. Стотици пъти Ева-Лота, Андерс и той се бяха изкачвали по противопожарната стълба. Последният път беше, когато решиха да си устроят разбойническа бърлога на тавана у Ева-Лота. И щом чичо Ейнар може да слиза по нея, защо пък Кале да не се покатери?

— В два часа ще го сторя, кълна се в живота си — зарече се момчето, мушкайки се в леглото. Миг по-късно то бе заспало дълбоко, но неспокойно: присъни му се, че чичо Ейнар го гони в двора на хлебаря. Кале тичаше с всички сили, но оня го настигаше. Най-сетне сграбчи момчето за врата и ревна:

— Не знаеш ли, че всички детективи трябва да имат тенекиени кутии, завързани за опашките им, та да се чува, когато приближават?

— Но аз нямам опашка! — жално изхленчи Кале.

— Глупости, ами това какво е?

Кале извърна поглед назад и забеляза, че наистина има опашка — почти същата като на Таби.

— Ето как трябва — рече назидателно чичо Ейнар и завърза едно тенеке за крайчеца й. Кале подрипна и отзад се разнесе оглушителен шум. На момчето направо му идеше да се разреве. Какво щяха да си кажат Ева-Лота и Андерс, ако го видеха и чуеха? Никога вече нямаше да играят с него. Кой може да издържи на подобна гюрултия цял ден? А, ето ги и тях. Ева-Лота и Андерс му се хилеха подигравателно.

— Какво да се прави — обади се Андерс. — Такава е участта на всички детективи.

— Наистина ли трябва да ходят с тенекиени кутии на опашките? — простена Кале.

— Абсолютно! — отсече Андерс. — Такъв е законът.

Шумът зад Кале ставаше все по-оглушителен. Кутията тропаше и дрънкаше — господи, как само дрънкаше! Кале се сепна. Будилникът му звънеше пронизително. Момчето бързо натисна копчето. Слава богу, нямаше опашка! За колко много неща бе благодарен в този живот! А сега бързо на работа!

Спусна се към бюрото и измъкна от чекмеджето му намастиления тампон. Пъхна го в джоба си и се огледа за лист хартия. Ето, готово!

Внимателно пое надолу по стълбата, като внимаваше да прескочи онези стъпала, дето скърцаха.

Кале бе страшно развълнуван. Пропъхна се през отвора в оградата, тесен дори за такова слабо момче като него, и постоя малко в двора на хлебаря. Колко беше тихо! А как силно ухаеше люлякът! Ами ябълковите дървета?! През деня всичко бе толкова по-различно. Прозорците на цялата къща тъмнееха. Дори този на чичо Ейнар.

Кале стъпи на противопожарната стълба. Стомахът му тревожно се сви. За първи път изпита страх. Дали пък един отпечатък си заслужаваше всичко това? Та той дори не знаеше дали ще му е нужен? Но чичо Ейнар може да се окаже истински престъпник, а от престъпниците трябва да се снемат отпечатъци. Следователно никакво двоумение. Най-обикновена професионална мярка, убеждаваше себе си великият детектив, докато се катереше полека нагоре.

— Ами ако чичо Ейнар седи на леглото съвършено буден и ме види как надничам вътре? Какво ще му река?

Движенията на момчето станаха малко несигурни.

— Ами, добър вечер, чичо Ейнар. Хубава нощ, нали? Излязох малко да се поразкърша по тази пожарна стълба. — Не, това няма да мине.

Дано леля Миа да му е дала порядъчна доза приспивателно, мислеше си Кале и се стараеше да си вдъхне кураж. И въпреки това, когато се залови за перваза на прозореца на таванската стая, той имаше чувството, че поглежда в гнездо на змии. В стаята беше тъмно, но не чак толкова, че да не се различават предметите в нея. В този момент Кале приличаше на малка и плаха невестулка, готова да побегне при най-лекия шум.

Ето го леглото. Оттам се разнасяше дълбоко и равномерно дишане. С изключителна предпазливост Кале пролази на перваза. На всеки няколко минути спираше, за да се ослуша. Засега всичко изглеждаше спокойно. „Да не би да му е дала отрова за мишки, та така се е вцепенил“, помисли си момчето, легна на пода и със змиеподобно пълзене се запромъква към своята жертва. И това ако е обикновена професионална дейност!

Какъв късмет — дясната ръка на чичо Ейнар беше провиснала от леглото. Трябваше само да я улови и… Мъжът промърмори нещо насън и закри с длан лицето си.

Туп, туп, туп… Кале се огледа да не би някъде в стаята да бумка някаква машина. После се досети, че това всъщност е неговото собствено сърце, което се блъскаше в гърдите му така, сякаш всеки миг щеше да изхвръкне оттам.

Чичо Ейнар продължаваше да спи. Сега едната му ръка лежеше отпусната върху одеялото. Момчето отвъртя капачката на тампона и внимателно, сякаш се готвеше да улови жив въглен, посегна към палеца на заспалия мъж и го опря върху намастилената повърхност.

— Аааа-пффф — хъркаше здравата чичо Ейнар.

А сега хартията. Къде, по дяволите, бе тя? Ето на това му се вика беля! Налице е престъпник с намастилен палец, всичко върви по план, а не може да открие хартията! Ами да, в джоба му. Много внимателно притисна палеца на мъжа в белия лист. Прекрасно! Получил бе отпечатъка и едва ли в този момент имаше някой по-доволен от него. Може би само ако се бе сдобил с бяло мишле, за каквото мечтаеше открай време, щеше да се чувства по-щастлив.

А сега — обратно към перваза на прозореца. Всичко се оказа ужасно просто.

Планът се оказа невероятно удачен, стига леля Миа да не бе такава любителка на цветята. От другата страна на прозореца се мъдреше саксия с мушкато. Кале се надигна внимателно от твърде неудобната си поза и… тряс!

В първия момент момчето помисли, че е станало земетресение или нещо подобно. А всъщност една нищо и никаква саксия се беше счупила, нищо повече.

Той се вцепени, опрял ръце на перваза с гръб към леглото на чичо Ейнар.

Ето сега ще умра, помисли си Кале. И може би така ще е най-добре.

С всяка клетка на тялото си усещаше, долавяше и разбираше, че чичо Ейнар се е събудил. И как няма да се събуди?! Сякаш от прозореца не бе тупнала глинена саксийка, а цял магазин за цветя.

— Горе ръцете! — чу момчето. Хем беше гласът на чичо Ейнар, хем не беше. Звукът му режеше като стомана.

Винаги е по-добре да гледаш опасността в очите. Кале се извърна и на сантиметри от носа си видя дулото на пистолет. В своето въображение многократно си бе представял такъв момент и изобщо не бе трепвал. Представял си бе как с бързо движение щеше да изненада врага, насочил дулото срещу него. „По-спокойно, уважаеми!“ щеше да му каже и ловко да измъкне оръжието от ръката му. Съвсем друго се оказа на практика. Кале се бе плашил много пъти дотогава: и когато кучето на управителя на банката се хвърли връз него на пазара, и когато миналата година пропадна в дупка в леда… но такъв ужасяващ, парализиращ страх не бе изпитвал никога досега.

„Майчице!“, помисли си само.

— Ела насам — заповяда стоманеният глас.

Как това да стане обаче, щом краката му бяха като два омекнали макарона. Все пак направи опит.

— Я, това ти ли си бе, Кале? — Стоманените нотки бяха изчезнали от гласа на чичо Ейнар, който обаче продължаваше да звучи застрашително. — Какво търсиш тук по това време? Отговаряй!

„Помощ, помощ“, мислено се молеше Кале. „Какво да кажа?“

В моменти на отчаяна потребност човек понякога се оказва ужасно находчив. Кале внезапно си спомни, че преди години му се случваше да ходи насън. Кръстосваше из къщата без да се събуди, докато един ден майка му не го заведе на лекар и той му предписа успокоителни.

— Хайде, Кале! Говори! — настояваше чичо Ейнар.

— Как съм дошъл тук ли? — престорено се зачуди момчето. — Наистина, как е възможно? Дали пък отново не съм започнал да ходя насън? Ето, спомних си. Сънувах теб, чичо Ейнар. (Пък то си и беше истина.) Моля те да ме извиниш, че съм дошъл и те събудих.

Чичо Ейнар вече бе прибрал пистолета и потупа момчето по гърба.

— Хайде, хайде, велики детективе! Склонен съм да повярвам, че твоите следователски мераци са причина да ходиш насън. Кажи на майка си да ти даде някакви успокоителни преди да легнеш и ще се почувстваш по-добре. А сега трябва да те изпратя.

Мъжът придружи Кале до вратата. Момчето любезно се поклони за сбогом. Миг по-късно то профуча през процепа в оградата със скоростта на подгонен заек.

— Благодаря ти, Боже мили! — прошепна сетне.

Чувстваше се като току-що спасен корабокрушенец. Краката му се подгъваха от вълнение. Едва-едва се изкачи до стаята си, а когато най-сетне се озова вътре, падна връз леглото и остана така дълго, догдето отново задиша спокойно.

— Благодаря ти, Боже мили! — прошепна момчето за втори път.

Колко опасна се оказа професията на детектива! Някои си мислят, че това е най-обикновена рутинна дейност и нищо повече! И то си е така, но до момента, в който не се наложи да погледнеш в дулото на пистолет. Сега Кале усещаше краката си. Парализиращият страх бе изчезнал. Момчето мушна ръка в джоба на панталоните. Напипа скъпоценното листче хартия. Вече не се боеше. Внимателно изглади с ръка хартийката и я остави в лявото чекмедже на бюрото си. Там на сигурно място вече бе прибрал и шперца, и вестника, и перлата. Дори честита майка, наблюдаваща своите любими рожби, не би могла да има по-доволен вид от Кале в момента, в който оглеждаше своите съкровища. Той старателно заключи чекмеджето и пъхна ключето в джоба. После разтвори бележника си на страницата, отредена за чичо Ейнар. Налагаше се да направи някои допълнения.

„Има револвер, написа той, спи с него под възглавницата си.“

По това време на годината семейство Лизандър закусваше навън, на терасата. Тъкмо ядяха овесената каша, когато Кале и Андерс се появиха наблизо, опитвайки се да привлекат вниманието на Ева-Лота. Кале изгаряше от желание да разбере дали чичо Ейнар ще отвори дума за среднощното му посещение, но оня си лапаше кашата сякаш нищо не се бе случило.

— Ох, Ейнар! — възкликна внезапно госпожа Лизандър. — Страшно се извинявам, че снощи забравих да ти дам приспивателно.