Астрид Линдгрен
Кале Детектива (11)

Единадесета глава

Андерс и Ева-Лота се бяха уединили в таванското помещение над пекарната — главна квартира на Бялата роза. Скривалището наистина си го биваше. Освен за главна квартира, то служеше и за склад на стари мебели. Там имаше стар бял скрин, който навремето беше в стаята на Ева-Лота, излезли от употреба столове, струпани в ъглите, а на разкривена маса от някогашна столова децата играеха на пинг-понг, когато валеше дъжд. Но в момента Андерс и Ева-Лота нямаха никакво време за пинг-понг. Бяха заети с изготвянето на „тайни документи“, които накрая Андерс прибра в метална кутия, съдържаща най-ценните реликви на Бялата роза: записки от предишни бойни действия в хода на войната на розите, мирни договори, секретни карти и чертежи, камъни със загадъчни знаци и още много други вещи, които непосветеният би приел за най-обикновен боклук. Ала за воините на Бялата роза нямаше по-ценно съкровище от това и за него те бяха готови да пожертват мило и драго. Предводителят им ден и нощ носеше ключа от кутията на връв на врата си.

— Къде се бави Кале? — подхвърли Андерс, докато прибираше поредния документ.

— Допреди малко се криеше в клонака на явора — отвърна Ева-Лота.

В този миг при тях връхлетя самият Кале.

— Спирайте всичко! — задъхано нареди той. — Трябва да прекратим веднага войната с Червената роза. Дори ако това означава подписване на неизгодни условия.

— Ти да не си откачил? — не се сдържа Андерс. — Та ние току-що я започваме.

— Налага се! Имаме да свършим много по-важни неща. Ева-Лота, ти държиш ли много на твоя чичо Ейнар?

— Какво имаш предвид?

— Ами нали е братовчед на майка ти?

— Ако си говорим честно, струва ми се, че и мама много-много не го харесва — замислено отговори момичето. — Тогава защо аз да държа на него? Но защо питаш?

— Значи няма да се разстроиш много, ако разбереш, че е мошеник, нали?

— Виж какво, Кале — прекъсна ги Андерс. — Не чичо Ейнар, а Гуфи с дървения крак обра черквата.

— Млъкни! Първо виж това тук — рече Кале и разгърна вестника на масата.

Андерс и Ева-Лота прочетоха внимателно съобщението, озаглавено „Крупна кражба на бижута“.

— А сега ме изслушайте! — тържествено ги призова Кале.

— Ти добре ли си? — съчувствено попита Андерс. Мръсничкия си показалец той тикна в друго заглавие: „Разбесняла се крава предизвиква паника“. — Не мислиш ли, че чичо Ейнар е замесен и тук?

— Чакай, ще обясня. Ева-Лота, нали вчера видя ония двамата, дето стояха пред портата и разговаряха през нея с чичо Ейнар? Това са съучастниците му, които той е измамил по някакъв начин. Твърдят, че се казват Крук и Редиг, отседнали са в хотела. Бижутата се намират в разрушения замък. — Думите се сипеха от устата на Кале като порой.

— В разрушения замък ли? Нали преди малко каза, че са в хотела?

— Крук и Редиг са в хотела. А бижутата, глупако, са смарагди, и платина, и злато. Наистина ли не разбираш? Гръм и мълнии, само като си помисля, че близо сто хиляди крони се намират долу в подземието!

— Ти пък откъде си сигурен? — изпълнен със съмнение попита Андерс. — Чичо Ейнар ли ти каза?

— За някои неща човек трябва и сам да се досети — рече Кале. — Ако искаш да разплетеш криминален случай, винаги трябва да обмисляш различни възможности.

В този миг говореше господин Бломквист, но много скоро той бе заместен от Кале, който развълнувано жестикулираше и разказваше, страхувайки се, че няма да успее да убеди приятелите си. Доста време му бе необходимо, за да го направи. Най-накрая успя. След като сподели всичко и даде пълен отчет за наблюденията си, за своето нощно посещение в стаята на чичо Ейнар, за находката на перла в развалините и за разговора, който бе подслушал, докато се гушеше в клоните на явора, дори Андерс изглеждаше впечатлен.

— Помнете ми думата, това момче някой ден ще стане детектив — заяви той с одобрение. В следващия миг очите му засвяткаха от вълнение. — Хей! Ама това е страхотно! Представяте ли си колко ще е интересно?! Трябва да започваме веднага. Нямаме никакво време за Войната на розите.

— Значи така — въздъхна Ева-Лота. — Затова не мога да оставя кутията с бонбони и буркана с мармалад на мира. Крадлива съм като чичо Ейнар. И нищо чудно, щом тази склонност вече я има в семейството. Ще трябва веднага да го изгоним от дома! Ами ако реши да задигне сребърните прибори?

— Успокой се! — обади се Кале. — Можеш да си сигурна, че той сега има да мисли за много по-важни неща от вашите фамилни прибори. Притиснат е до стената. Крук и Редиг обещаха да го дебнат на всяка крачка.

— Значи затова си легна снощи веднага след вечеря. Обясни, че не му било добре.

— Бъди сигурна, че му е било зле — рече Андерс. — Но сега най-важното е да сключим примирие с Червените рози. Ева-Лота, вдигни бялото знаме и иди да се разбереш с тях. Въпреки че сигурно ще ни помислят за откачени.

Ева-Лота се подчини безропотно, завърза на една пръчка бяла носна кърпа и се отправи към гаража на Сикстен, където предложението й за безусловна капитулация бе посрещнато с изненада и недоволство.

— Какво ви стана бе? — възмути се Сикстен. — Та ние едва започнахме.

— Капитулираме безусловно — повтори момичето. — Вие печелите. Но много скоро отново ще ви нанесем обида и тогава ще видите каква стрелба ще падне!

С огромна неохота Сикстен извади лист хартия и изготви договор за капитулация, който включваше изключително тежки условия за Белите рози като например това да дават половината от седмичните си пари на Червените рози, с които те да си купуват бонбони. А още и: когато Бяла роза срещне Червена на улицата, три пъти да й се поклони и да изрече: „Зная, че не съм достоен да стъпвам по една и съща земя с теб, о, господарю!“.

Ева-Лота подписа договора от името на Бялата роза, важно стисна ръка на предводителя на Червената и на бегом се върна в таванското помещение над пекарната. От погледа й не убягна фигурата на един от „приятелите“ на чичо Ейнар, застанал на тротоара на другата страна на улицата.

— Яко го следят — съобщи тя на Андерс и Кале, щом влезе при приятелите си.

— Новата ни война май ще бъде по-сериозна от тази на розите — доволно заключи Андерс. — Хайде, Кале, казвай какво ще правим?

Макар Андерс винаги да бе водачът, в този случай той си даваше сметка, че трябва да отстъпи тази позиция на Кале.

— Първо трябва да намерим бижутата! Налага се да идем до разрушения замък, но някой ще остане тук, за да следи чичо Ейнар и другите двама.

Момчетата погледнаха умолително Ева-Лота.

— А, не! За нищо на света! — категорично отряза тя. — Искам да търся бижута. Освен това чичо Ейнар е в леглото и се прави на болен, така че надали нещо ще се случи, докато ни няма.

— Защо не оставим кутийка кибрит пред вратата му? — предложи Кале. — Ако я заварим там, където сме я оставили, когато се върнем, ще значи, че не е излизал.

 

 

С мотика и лопата

ний вървим напред!

Андерс пееше с пълни гърди, докато крачеха по тясната пътека към развалината.

— Ако срещнем някого, ще кажем, че отиваме да копаем червеи за стръв — предложи Кале.

Но не срещнаха никого. Разрушеният замък ги посрещна самотен както винаги. Чуваше се само жуженето на едри мъхести пчели.

В този миг Андерс се сети нещо.

— Ами как ще проникнем в подземието? Нали каза, че бижутата са долу? Ти как влезе, когато намери перлата?

— Как се минава през заключена врата според теб? — малко високомерно попита Кале. Настъпил бе неговият звезден миг. Той извади шперца от джоба си.

Андерс бе много по-впечатлен, отколкото искаше да признае.

— Небеса! — възкликна момчето и за Кале това бе повече от комплимент.

С тихо скърцане вратата се отвори. Пътят бе свободен и като отвързани ловджийски гончета Кале, Андерс и Ева-Лота се втурнаха надолу по стълбите.

След два часа усърдно копаене Андерс се подпря отчаяно на лопатата.

— Подът заприлича на добре разкопана картофена нива. Но никога през живота си не съм виждал толкова малко диаманти. Как ще го обясниш?

— Не можеш да очакваш, че ще ги намериш в самото начало — рече Кале, но и той самият бе доста обезкуражен. Прекопали бяха всеки сантиметър на просторното помещение, като се започне от самото стълбище. Това си беше истинско мазе. От него започваха полуразрушени и затрупани коридори, които водеха до всевъзможни килии, сводове и гробници. Проходите не изглеждаха никак привлекателни, но естествено бе да си помислят, че за по-сигурно чичо Ейнар е скрил плячката си някъде там. А за да бъдат проверени всичките, би била нужна поне цяла година. Ако той изобщо е скрил бижутата в замъка, разбира се. Сериозни съмнения започнаха да измъчват Кале.

— Къде откри перлата? — попита Ева-Лота.

— Ей там, близо до стълбите — рече Кале. — Но там вече копахме.

Ева-Лота се отпусна на най-долното стъпало. Докато присядаше, усети, че плочата леко помръдва.

— Смяташ ли, че е възможно… — започна момичето. Сетне се изправи и улови с две ръце каменната плоча. — Клати се!

Още два чифта ръце се спуснаха да й помогнат. Децата лесно вдигнаха плоския камък и множество сивкави бръмбари се разбягаха във всички посоки.

— Копай тук — възбудено извика Кале на Андерс.

Момчето заби лопатата там, където допреди миг бе лежала плочата. Много скоро металното острие удари някакъв предмет.

— Камък, разбира се — рече Андерс и зарови треперещи пръсти в пръстта, за да провери предположението си.

Само че не се оказа камък. Той продължи да опипва очертанията на предмета — беше метална кутия. Андерс я извади. Приличаше досущ на кутията, в която държаха тайната документация на Бялата роза!

Пръв Кале наруши мълчанието.

— Гръм и мълнии! — възкликна момчето. — Този тип ни е задигнал кутията.

— Не е нашата — поклати глава Андерс. — Прибрах нашата малко преди да тръгнем насам.

— Но тя е същата — обади се и Ева-Лота.

— Значи я е купил заедно с фенерчето — рече Кале. — В магазина за железария продават същите.

— Така е, нали оттам купихме и нашата — уточни Ева-Лота.

— Хайде, отваряйте я, преди да ми се е пръснало сърцето — подкани ги Кале.

Андерс се опита да отвори капака, ала усилията му се оказаха напразни. Кутията беше заключена.

— Дали всички те не се отключват с един и същ ключ? — И той измъкна ключа, който висеше на врата му.

Ева-Лота тихичко охкаше от вълнение. Кале дишаше често, сякаш бе тичал цял километър. Андерс пъхна ключето и го завъртя. Ставаше!

— Ох! — за кой ли път възкликна Ева-Лота. В този миг Андерс вдигна капака и всички ахнаха, най-вече момичето. — Яаааа! Вижте само! Също както в „Хиляда и една нощ“!

— Значи така изглеждат смарагдите и платината! — Кале гледаше захласнато.

Всичко, за което бяха писали във вестника, беше тук — брошките, пръстените, гривните, огърлицата с перли, такива като онази, която Кале бе открил.

— Сто хиляди крони — подсвирна Андерс. — Ой! Направо тръпки те побиват!

Ева-Лота пусна герданите и бижутата да се стичат между пръстите й. Взе една гривна и я закопча на китката си, забоде една диамантена брошка на синята си памучна блузка. На всеки от пръстите си нахлузи по един пръстен и накичена така, застана на стъпалата. Слънчевата светлина се процеждаше през цепнатините отзад и цялото момиче сияеше и искреше.

 

 

 

 

 

— Нали е прекрасно! Не ви ли приличам на Савската царица? Поне едно от тези пръстенчета да беше мое!

— Жени! — презрително сви устни Андерс.

— Вижте какво, нямаме никакво време за маймунджилъци — подкани ги Кале. — Трябва да се омитаме оттук час по-скоро. Ами ако на чичо Ейнар му хрумне да дойде и да си прибере кутията? Всеки момент може да е тук. То ще е равносилно да се срещнем с бенгалски тигър.

— Лично аз предпочитам тигъра — обади се Андерс. — Но чичо Ейнар се страхува да излезе, както добре знаете. Крук и Редиг го дебнат.

— Така или иначе, налага се бързо да съобщим в полицията.

— Ами, в полицията! — с огромно неудоволствие рече Андерс. — Да не искаш да кажеш, че тъкмо когато взе да става интересно, трябва да намесваме полицията?

— Моля, моля, това не ти е войната на розите — отрезви го Кале. — Нужно е веднага да идем в полицията. Престъпниците трябва да бъдат арестувани.

Андерс се почеса зад ухото.

— Не може ли да ги примамим в някакъв капан и тогава да викнем полицаите? Ето, ще кажем, вземете си тримата страхотни злодеи, които заловихме за вас.

Кале само поклати глава. Десетки пъти Великият детектив Бломквист е залавял с голи ръце опасни престъпници! Но господин Бломквист бе едно, а Кале — съвсем друго: едно момче, което често се проявяваше като доста разумно и разсъдливо.

— Както искаш.

Андерс неохотно се подчини на Кале, по-вещ в областта на криминологията.

— Така или иначе, трябва да говорим само с Бьорк. На никой друг няма да позволят да ни помогне. А после може да го повишат в сержант.

В това време Андерс съзерцаваше резултата от няколко часовата им активна дейност с лопатите.

— Какво ще правим с всичко това? Картофи ли ще садим, или да заглаждаме пръстта?

Кале помисли известно време и реши, че може би наистина няма да е зле да позаличат следите от престоя си тук. Поне колкото е възможно.

— Само че побързай! — рече най-накрая. — Цял треперя като си помисля, че стоим тук със сто хиляди крони в ръцете. Ще ми се час по-скоро да се омитаме.

— И какво ще правим с кутията? — попита Ева-Лота. — Не можем да я държим просто така. Къде ще я скрием?

След дълги дискусии бе решено Андерс да я остави в таванската им бърлога над пекарната, докато Кале и Ева-Лота отскочат до участъка, за да поговорят с Бьорк. Андерс си съблече ризата и уви с нея кутията. Гол до кръста, с лопата в другата ръка, той пое към пекарната.

— Срещне ли ме някой, ще помисли, че съм ходил за червеи.

Кале затръшна вратата на подземието зад тях.

— Едно е жалко — въздъхна той.

— И какво е то? — попита Ева-Лота.

— Че няма да видим физиономията на чичо Ейнар, когато дойде, за да си прибере кутията.

— Много си прав — съгласи се Ева Лота.

 

 

В участъка бе тихо и спокойно. Един полицай си седеше и решаваше кръстословица, сякаш изобщо нямаше престъпност. Само че той не беше Бьорк.

— Тук ли е господин Бьорк? — попита Кале и кимна за поздрав.

— Замина по работа и ще се върне утре. Можеш ли да ми кажеш име на митологично чудовище с осем букви?

— Не, сега си имам други грижи — отговори Кале.

— Казах ти, ще се върне утре. А име на жена воин с шест букви?

— Ева-Лота — изстреля Кале. — Не, тя е със седем. Благодаря ви и довиждане. Утре ще го потърсим.

Кале повлече Ева-Лота навън.

— Как може да се води сериозен разговор с човек, който се интересува само от митологични чудовища — възмути се той.

Ева-Лота беше напълно съгласна с това. Двамата решиха, че могат да почакат до утре. Нали чичо Ейнар бе на сигурно място в леглото?

— Ето го Крук пред витрината на часовникарския магазин — прошепна Кале в ухото на Ева-Лота. — Виждала ли си някога по-грозна муцуна?

— Не е ли страхотно, че тия мошеници се следят един друг. Също като в поговорката — когато котката спи, мишките лудуват.

Кале усети как мускулите му набъбват.

— Утре, Ева-Лота, утре ни чака борба на живот и смърт.