Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (35)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Third Girl, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
maskara (2018)

Издание:

Автор: Агата Кристи

Заглавие: Третото момиче

Преводач: Христо Христов

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Абагар Холдинг“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „ЕА“ ЕООД — Плевен

Излязла от печат: 1994

Редактор: Боряна Гечева

ISBN: 954-584-104-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4470

История

  1. — Добавяне

Глава пета

Еркюл Поаро се спря за момент. Ослуша се, леко наклонил глава на една страна. От долния етаж не се чуваше нищо. Прекоси коридора, отиде до прозореца и погледна навън. Мери Рестарик беше долу и отново се бе заела с градината. Поаро доволно кимна с глава и тихо тръгна по коридора. Започна да отваря една след друга вратите. Баня, шкаф за спално бельо, стая за гости с две легла, стая с едно легло, в която живееше някой, женска стая с двойно легло (на Мери Рестарик?). Следващата врата беше на стая, свързана с предишната и той предположи, че е на Андрю Рестарик. Мина от другата страна на коридора. Първата врата, която отвори, беше на стая с едно легло. Прецени, че в момента не е заета, но вероятно се ползва през уикендите. На тоалетката имаше четки за коса. Ослуша се и на пръсти влезе вътре. Отвори гардероба. Да, вътре висяха дрехи. От тези, които се носят през почивните дни.

Имаше и писалище, но върху него нямаше нищо. Отвори безшумно чекмеджетата. В тях имаше разни дреболии, едно-две стари незначителни писма. Затвори ги и се измъкна от стаята. Слезе по стълбите, излезе от къщата и се сбогува с домакинята. Отклони поканата й за чай. Обясни, че е обещал да се обади на приятелите си, преди да хване влака за града.

— Не искате ли такси? Мога да ви поръчам или да ви откарам с колата си.

— Не, не, мадам. Много мило от ваша страна.

Поаро се върна в селото и тръгна по уличката покрай църквата. Премина през малко мостче над един поток и се отзова пред голяма кола с шофьор, която го чакаше под едно буково дърво. Шофьорът отвори вратата на колата, Поаро се настани вътре и свали лачените си обувки, като въздъхна с облекчение.

— Сега се връщаме в Лондон — заяви той.

Шофьорът затвори вратата, зае мястото си и колата плавно потегли. Не беше необичайно да се види млад човек на пътя, който енергично да размахва палец. Погледът на Поаро се спря с безразличие върху този член на братството на стопаджиите. Дългокосият младеж бе облечен в ярки дрехи. Имаше много такива като него, но в момента, в който го подминаха, Поаро се надигна на седалката и каза на шофьора:

— Спрете, моля. Да, да, и се върнете малко назад… Този човек моли да го вземем.

Шофьорът го погледна слисано през рамо. Това бе последното нещо, което бе очаквал. Поаро обаче му кимна с глава и той се подчини.

Младежът, когото бяха нарекли Дейвид, тръгна към колата.

— Помислих си, че няма да спрете — весело каза той. — Много съм ви задължен.

Влезе в колата, свали от раменете си един малък сак и го сложи на пода. Приглади кестенявите си къдрици.

— Значи ме познахте?

— С тези дрехи доста биете на очи.

— О, мислите ли? Едва ли. Аз съм просто един от братята.

— Школата на Ван Дайк Много живописно.

— О, никога не съм мислил така. Да, може би има нещо вярно в думите ви.

— Осмелявам се да ви препоръчам да си сложите кавалерска шапка и дантелена яка.

— О, не мисля, че ще стигнем чак до там — засмя се младежът. — Само колко ме мрази мисис Рестарик. Всъщност аз й отвръщам със същото. Не ме интересува и стария Рестарик. Има нещо твърде непривлекателно в преуспелите богаташи, не мислите ли?

— Зависи от гледната точка. Разбрах, че дъщерята е обектът на вашето внимание.

— Какъв хубав израз — възхити се Дейвид. — Дъщерята е обектът на моето внимание. Предполагам, може и така да се каже. Но знаете ли, всичко е фифти-фифти. Аз също съм обект на нейното внимание.

— Къде е сега мадмоазел?

— Защо ме питате? — рязко обърна глава към него Дейвид.

— Бих искал да се запозная с нея — сви рамене Поаро.

— Знаете ли, не мисля, че е вашият тип, впрочем както и аз. Норма е в Лондон.

— Но на мащехата й казахте…

— О! Ние нищо не казваме на мащехите!

— И къде в Лондон?

— Тя работи като декоратор в една фирма на Кингс Роуд, някъде в Челси. В момента не мога да се сетя за името. Май „Сюзън Фелпс“.

— Но не живее там, предполагам. Знаете ли адреса й?

— О, да. Един голям блок с апартаменти. Наистина не разбирам защо се интересувате.

— Човек се интересува от толкова много неща.

— Какво имате предвид?

— Какво ви доведе днес в тази къща… как се казваше, Кросхеджис? Какво ви накара да се вмъкнете тайно и да се качите на втория етаж?

— Признавам, че влязох през задния вход.

— Какво търсехте на горния етаж?

— Това си е моя работа. Не искам да бъда груб, но не си ли пъхате носа, където не трябва?

— Да. Проявявам любопитство. Бих искал да разбера къде се намира тази млада дама.

— Ясно. Скъпият Андрю и скъпата Мери, да ги вземат дяволите, са ви наели, така ли? Опитват се да я открият.

— За сега не мисля, че я считат за изчезнала.

— Все пак някой трябва да ви е наел.

— Вие сте много досетлив — каза Поаро и се облегна на седалката.

— Чудя се какво целите — поде Дейвид. — За това ви махнах да спрете. Надявах се да ме вземете и да ме поуспокоите. Тя е моето момиче. Предполагам го знаете.

— Разбирам, че така се счита — отбеляза предпазливо Поаро. — Тогава трябва да знаете къде е тя. Не съм ли прав, мистър… съжалявам, но, струва ми се, не зная фамилията, а само малкото ви име.

— Бейкър.

— Може би, мистър Бейкър, сте се скарали?

— Не, не сме се карали. Защо си го помислихте?

— Мис Норма Рестарик кога си тръгва от Кросхеджис? В неделя вечер или понеделник сутрин?

— Зависи. Има един ранен автобус, който може да вземе. С него пристига в Лондон малко след десет. Тогава закъснява за работа, но не много. Обикновено се връща в неделя вечер.

— Тръгнала си е в неделя вечерта, но не се е прибрала в квартирата.

— Очевидно. Поне така ми каза Клодия.

— Тази мис Рийс-Холанд, така й беше името, нали, беше ли изненадана или разтревожена?

— Боже мой, не, защо трябва да бъде? Момичетата не си държат сметка коя къде ходи.

— Но вие си помислихте, че тя би трябвало да се е прибрала.

— Дори не е отишла на работа. Сигурен съм, че там са бесни.

Вие тревожите ли се, мистър Бейкър?

— Не. Естествено… искам да кажа, ами, проклет да съм, ако зная. Не виждам причина да се тревожа, само дето доста време мина. Кой ден сме днес? Четвъртък?

— Не сте ли се карали?

— Не. Не сме.

— Но все пак се тревожите за нея, мистър Бейкър?

— Какво ви засяга?

— Не ме засяга, но както разбрах, тя е имала неприятности вкъщи. Не обича мащехата си.

— Вярно е. Тази жена е кучка. Безжалостна. И тя не обича Норма.

— Била е болна, нали? Трябвало е да постъпи в болница.

— За кого говорите. За Норма?

— Не, нямам предвид мис Рестарик. Говоря за мисис Рестарик.

— Мисля, че наистина постъпи в болница. Нямаше причина обаче. Според мен е здрава като кон.

— Мис Рестарик мрази мащехата си, така ли?

— Норма понякога е малко неуравновесена. Сякаш потъва някъде. Уверявам ви, момичетата обикновено мразят мащехите си.

— И заради това ли мащехите се разболяват? Толкова се разболяват, че влизат в болница?

— Какво, по дяволите, целите?

— От работата в градината е може би. Или от използването на препарати против плевели.

— Какво имате предвид, че споменавате препарата против плевели? Да не би да намеквате, че Норма… че тя е искала… че…

— Хората говорят — каза Поаро. — Приказките се разнасят.

— Да не би да искате да кажете, че според някои, че Норма се е опитала да отрови мащехата си? Но това е смешно. Пълен абсурд.

— Съгласен съм, че е малко вероятно. Всъщност хората не приказват точно така.

— О, съжалявам. Погрешно съм ви разбрал. Тогава какво имате предвид?

— Скъпи младежо, трябва да знаете, че слуховете, които се разпространяват, най-често са свързани с един и същи човек, със съпруга.

— Какво? Бедният стар Андрю? Струва ми се съвсем невероятно.

— Да. И на мен ми изглежда невероятно.

— Добре де, тогава за какво бяхте там? Вие сте детектив, нали?

— Да.

— Е, тогава?

— Говорим за различни неща — поясни Поаро. Не съм ходил там, за да разследвам някакъв съмнителен случай на отравяне. Ще ме извините ли, ако не отговоря на въпроса ви. Разбирате, че всичко е секретно.

— Какво, за Бога, искате да кажете?

— Отидох там, за да се срещна със сър Родерик Хорсфийлд.

— С този старик? Че той е напълно изкукал.

— Този човек знае много важни тайни — осведоми го Поаро. — Нямам предвид, че понастоящем взима активно участие в подобни дела, но знае много. През войната се занимаваше със сериозни неща. Той познава важни личности.

— Но е било преди много години.

— Да, неговото участие отдавна приключи. Но не намирате ли, че би било много полезно да се научат някои неща?

— Какви неща?

— Лица — каза Поаро. — Добре известно лице, което сър Родерик може да разпознае. Лице или маниер, начин на говорене, походка, жест. Знаете ли, хората си спомнят подобни работи. Старите хора не помнят какво се е случило миналата седмина или миналия месец, или миналата година, но помнят онова, което е станало преди повече от двайсет години. Дори помнят някой, който не желае да го помнят. Освен това могат да ви разкажат подробности за някоя личност — мъж или жена, или за събитие, в което той или тя са били замесени. Разбирате защо говоря така неясно. Отидох при него за информация.

— Значи сте го посетили, за да получите информация? От онзи изкукуригал старец? И даде ли ви я?

— Нека кажем, че съм удовлетворен.

Дейвид продължи да го зяпа.

— Чудя се, дали сте отишли да се срещнете със стареца или да видите малкото момиче, а? Искали сте да разберете какво прави тя в къщата? Аз самият съм се питал. Мислите ли, че е приела да работи там, за да измъкне от стареца някаква информация?

— Не мисля, че е необходимо да обсъждаме тези въпроси — отряза го Поаро. — Тя изглежда много всеотдайна и внимателна… как да я нарека… секретарка?

— Тя е комбинация от медицинска сестра, секретарка, компаньонка, момиче au pair, за да помага на чичото. Да, човек може да я назове по много начини, нали? Старият е омаян от нея. Забелязахте ли?

— При тези обстоятелства е напълно естествено — меко каза Поаро.

— Мога да ви посоча човек, който не я харесва и това е нашата Мери.

— Вероятно и момичето не харесва Мери Рестарик.

— Така ли смятате? — попита Дейвид. — Че Соня не обича Мери Рестарик? Може би дори си мислите, че тя е разпитвала къде държат препарата против плевели. Глупости. Всичко това е нелепо. Е, добре. Благодаря, че ме повозихте. Ще сляза тук.

— Тук ли? Все още има седем мили до Лондон.

— Тук ще сляза. Довиждане, мосю Поаро.

— Довиждане.

Дейвид тръшна вратата и Поаро се облегна назад на седалката.

II

Мисис Оливър кръстосваше дневната си. Беше много неспокойна. Преди час беше опаковала току-що коригирания ръкопис. Канеше се да го изпрати на издателя си, който с нетърпение го очакваше и на всеки три-четири дни я тормозеше.

— Ето ви го — каза мисис Оливър, като се обърна към празното пространство и заспори с въображаемия издател. — Ето ви го и се надявам, че ще ви хареса! Аз не го харесвам! Мисля, че е ужасен! Не смятам, че разбирате дали онова, което пиша, е добро или лошо. Така или иначе, предупредих ви. Казах ви, че е безобразен. А вие ми отговорихте: „О! Не, не! Изобщо не ви вярвам!“ Почакайте и ще видите — продължи мисис Оливър заканително. — Само почакайте и ще видите.

Отвори вратата, извика Едит, прислужничката, за да й даде пакета и й нареди да го занесе веднага в пощата.

— А сега — каза си мисис Оливър, — какво да правя?

Отново започна да се носи напред-назад из стаята. „Да — помисли си тя, — как ми се иска на стените отново да са онези тропически птици, вместо тези идиотски черешки. Чувствах се сякаш съм в тропическа гора. С лъвове, тигри, и разни леопарди! А как бих се чувствала в една черешова градина, освен като плашило за птички?“ Отново се огледа.

— Да чуруликам като птичка, ето това трябва да правя! — тъжно каза тя. — И да ям череши… Де да беше сезонът на черешите. Бих хапнала малко. Чудя се… — и тя се насочи към телефона.

— Ще проверя, мадам — каза гласът на Джордж, в отговор на запитването й.

После се чу друг глас.

— Еркюл Поаро на вашите услуги, мадам.

— Къде ходите? — попита мисис Оливър. — Нямаше ви цял ден. Предполагам, че сте ходили да навестите семейство Рестарик? Така ли? Видяхте ли се със сър Родерик? Какво открихте?

— Нищо — отвърна Еркюл Поаро.

— Колко отегчително! — възнегодува мисис Оливър.

— Не, не мисля, че в действителност е толкова отегчително. Просто е удивително, че нищо не установих.

— Защо да е удивително? Не ви разбирам.

— Защото — отговори Поаро, — или не е имало какво да откривам, а позволете ми да кажа, то не отговаря на фактите, или е било много хитро прикрито, което би било интересно. Между другото, мисис Рестарик не знаеше, че момичето го няма.

— Искате да кажете, че тя няма нищо общо с изчезването му?

— Така изглежда. Там срещнах един младеж.

— Имате предвид неподходящия младеж, когото никой не харесва?

— Точно така. Неподходящият млад човек.

— И вие ли смятате, че е неподходящ?

— Зависи от гледната точка.

— Е, не от гледна точка на момичето, предполагам.

— Сигурен съм, че момичето, което ме посети, би било силно впечатлено от него.

— Ужасно ли изглеждаше?

— Изглеждаше много красив — подсмихна се Поаро.

— Красив? — възкликна мисис Оливър. — Не мисля, че харесвам красивите младежи.

— Момичетата ги харесват.

— Да, прав сте. Те харесват красивите млади мъже. Нямам предвид привлекателните или умните, или добре облечените, или добре измитите младежи. Те харесват или такива, които сякаш участват в комедия от времето на Реставрацията[1], или пък мръсните младежи, които сякаш току-що са се хванали на някаква ужасно тежка работа.

— Изглежда той също не знае къде е момичето сега…

— Или пък не казва.

— Може би, но беше там. Защо? Всъщност беше в къщата и се бе погрижил да се вмъкне, без никой да го забележи. Отново защо? По каква причина? Дали е търсил момичето? Или нещо друго?

— Смятате, че е търсил нещо?

— Търсил е нещо в стаята на момичето — обясни й Поаро.

— От къде знаете? Видяхте ли го?

— Не, видях го да слиза по стълбите, но открих едно малко парченце кал в стаята на Норма, което е паднало от обувката му. Възможно е самата тя да го е помолила да й донесе нещо от спалнята й. Има много възможности. Има още едно момиче в къщата, при това красиво. Може да е дошъл да се види с нея. Да, има много възможности.

— И какво ще предприемете? — попита мисис Оливър.

— Нищо — отвърна Поаро.

— Колко отегчително — мисис Оливър не беше доволна.

— Вероятно ще получа информация от тези, които наех да я открият. Въпреки че е много възможно да не установят нищо.

— Но няма ли все пак да направите нещо?

— Не, докато не настъпи подходящия момент — заяви Поаро.

— Е, аз пък ще предприема нещо.

— Моля ви, бъдете много внимателна — предупреди я Поаро.

— Глупости! Какво може да ми се случи?

— Когато има убийство, всичко може да стане. Това ви го казвам аз, Поаро.

Бележки

[1] Restoration (англ.) — реставрацията на английската монархия (1660 г.). — Б.пр.