Агата Кристи
Третото момиче (16)

Глава шестнадесета

— Днес имам много работа — обяви Еркюл Поаро, когато на другата сутрин стана от масата за закуска и отиде при мис Лемън. — Трябва да направя някои запитвания. Свършихте ли необходимите разследвания, уредихте ли ми срещите, свързахте ли се, с когото трябваше?

— Естествено — отговори мис Лемън. — Всичко е тук — и тя му подаде малко куфарче.

Поаро прегледа набързо съдържанието му и кимна с глава.

— Винаги мога да разчитам на вас, мис Лемън — отбеляза той със задоволство. — C’est fantastique^[1]!

— Наистина, мосю Поаро, не виждам нищо фантастично. Дадохте ми нареждания и аз ги изпълних. Напълно естествено.

— Хм. Не е толкова естествено — каза Поаро. — Често давам нареждания на електротехниците, на тези от службата за газ, на мъжа, който идва да поправя разни работи, а те винаги ли ги изпълняват? Рядко, много рядко.

Той излезе в коридора.

— По-дебелото ми палто, Джордж. Мисля, че настъпват есенните студове.

Надникна отново в стаята на секретарката си.

— Между другото, какво мислите за младата жена, която ме посети вчера?

Мис Лемън тъкмо беше поставила пръсти върху клавишите на пишещата машина и отговори с една дума:

— Чужденка.

— Да, да.

— Несъмнено чужденка.

— Нещо друго да ви е направило впечатление?

Мис Лемън се замисли.

— Нямах възможност да я преценя — после колебливо добави: — Изглеждаше разстроена от нещо.

— Да. Виждате ли, подозират я в кражба. Не на пари, а на документи, принадлежащи на работодателя й.

— Боже мой. Важни ли са?

— Много вероятно. Но е напълно възможно да не липсват.

— Е, добре — каза мис Лемън и му хвърли онзи поглед, с който винаги изразяваше желанието си да се отърве от него, за да се захване с работата си. — Винаги съм смятала, че е добре да познаваш човека, който наемаш, а още по-добре е, ако е англичанин.

Еркюл Поаро излезе. Първата му цел беше „Бороудин Меншънс“. Взе такси. Влезе в двора на блока, за да го разгледа. Пред единия вход стоеше униформен портиер, който си свирукаше весела мелодия. Когато Поаро го приближи, портиерът се извърна очаквателно към него:

— Да, сър?

— Чудя се — започна Поаро, — дали не можете да ми разкажете за един тъжен инцидент, случил се наскоро тук.

— Тъжен инцидент? — изненада се портиерът. — Не зная подобно нещо.

— Една дама, която се е хвърлила или е паднала от горните етажи и се е убила.

— О, това ли? Не зная нищо, защото съм тук от една седмица, разбирате ли. Хей, Джоу.

Втори портиер се показа от другия вход на блока и дойде при тях.

— Знаеш ли нещо за дамата, която е паднала от седмия етаж. Май е било преди месец.

— Не беше толкова отдавна — отвърна Джоу. Той би възрастен човек и говореше бавно. — Ужасна история.

— Тя веднага ли почина?

— Да.

— Как се казваше? Разбирате ли, може би е била моя роднина — поясни Поаро. Не беше от хората, които имат скрупули, когато лъжат.

— Наистина, сър. Съжалявам да го чуя. Беше някоя си мисис Шарпантие.

— От дълго време ли живееше тук?

— Ами нека си помисля. Май от около година или година и половина. Не, струва ми се, че беше от две години. Апартамент № 76, седмия етаж.

— Това последният етаж ли е?

— Да, сър. Казваше се мисис Шарпантие.

Поаро не настоя за повече подробности, защото се предполагаше, че би трябвало да ги знае, след като жертвата му е роднина. Той попита:

— Предизвика ли много въпроси и вълнения? По кое време се случи?

— В пет или шест сутринта, струва ми се. Без никакво предупреждение. Просто полетя надолу. Въпреки, че беше много рано почти веднага се събра тълпа. Някои дори прескочиха бариерата. Знаете какви са хората.

— Разбира се и полицията е дошла.

— О да, полицията дойде много бързо. А също лекар и линейка. Както си му е реда — добави портиерът с тона на човек, който вижда хора да се хвърлят от прозореца на седмия етаж поне един — два пъти месечно.

— Предполагам, че наемателите от другите апартаменти също са наизлезли, когато са разбрали какво се е случило?

— О, не бяха много. Поради шума от уличното движение и всичко наоколо, повечето от тях не бяха чули нищо. Някой каза, че изпищяла докато летяла надолу, но не така силно, че да предизвика сериозна тревога. Само хората, които минаваха по улицата видяха какво се случи. После, разбира се, се струпаха много хора и протягаха шии през бариерата. Нали знаете как става при злополуки?

Поаро го увери, че знае какво става.

— Тя сама ли живееше? — попита Поаро небрежно.

— Да.

— Но предполагам, че е имала приятели сред другите обитатели на блока?

— Може и да е имала — повдигна рамене Джоу и поклати глава. — Не зная. Никога не съм я виждал в ресторанта с някой от другите наематели. Понякога водеше на вечеря приятели от вън. Не, не бих казал, че беше близка с някой от блока. Ако искате да научите нещо повече за нея, ще направите най-добре — предложи малко нервно Джоу — да отидете и да си поговорите с мистър Макфарлън, домоуправителя.

— А, благодаря. Да, точно това възнамерявам да сторя.

— Кантората му е в онзи блок там, сър. На приземния етаж. Ще видите табелката на вратата.

Поаро се насочи натам. Извади от куфарчето си писмото, което лежеше най-отгоре. С него го бе снабдила мис Лемън. На плика беше написано „Мистър Макфарлън“. Той се оказа проницателен и приятен мъж на около четирийсет и пет. Поаро му подаде писмото. Той го отвори и го прочете.

— Да — каза той, — разбирам.

Остави го на бюрото си и погледна Поаро.

— Собствениците ми нареждат да ви помогна с каквото мога, относно тъжната кончина на мисис Луиз Шарпантие. Какво точно искате да научите, мосю… — той погледна отново в писмото, — мосю Поаро?

— Съвсем дискретно е — каза Поаро. — Полицията и един адвокат са се свързали с нейните роднини. Те обаче ме помолиха, когато пристигна в Англия, да разбера нещо повече за конкретните факти, ако ме разбирате. Доста стряскащо е, когато човек изведнъж получи само официалната информация.

— Да, така е. Да, напълно ви разбирам. Е, ще ви кажа всичко, което зная.

— Колко време е живяла тук и как е наела апартамента?

— Живее тук… мога да погледна точната дата… от около две години. Имаше свободен апартамент и предполагам, че дамата, която го напусна, е била нейна позната и предварително я е уведомила. Казваше се мисис Уайлдър. Работеше в БиБиСи. Известно време живя в Лондон, но замина за Канада. Много приятна дама. Не мисля, че е познавала добре мъртвата. Просто е споменала, че освобождава апартамента, Мисис Шарпантие го хареса.

— Според вас подходящ наемател ли беше?

Мистър Макфарлън се поколеба леко, преди да отговори.

— Да, подходящ наемател беше.

— Не се притеснявайте и ми кажете — подкани го Еркюл Поаро. — Имало е шумни сбирки, а? Била е малко… как да се изразя… прекалено свободна в забавленията си?

Мистър Макфарлън остави настрана дискретността си.

— Имаше няколко оплаквания, но най-вече от възрастни хора.

Еркюл Поаро направи многозначителен жест.

— Падаше си по бутилката, сър, а и компанията й беше доста съмнителна. От време на време създаваха неприятности.

— Имаше ли слабост към мъжете?

— Е, не бих искал да го коментирам.

— Да, да, разбирам, но човек се досеща.

— Не беше много млада.

— Външният вид много често подвежда. На колко години беше според вас?

— Трудно е да се каже. Четирийсет, четирийсет и пет. — После добави: — Знаете ли, здравето й не беше добро.

— Разбрах това.

— Несъмнено пиеше твърде много. После се чувстваше много потисната. Беше загрижена за здравето си. Постоянно ходеше по лекари, но не им вярваше. Дамите понякога си втълпяват, особено на тази възраст… мислеше, че има рак. Сигурна беше. Лекарят я уверяваше, че няма, но тя не му вярваше. На предварителното следствие той потвърди, че е била здрава. Е, човек всеки ден чува подобни неща. Нави си го на пръста и един ден… — Той кимна.

— Много тъжно — отбеляза Поаро. — Имаше ли приятели сред наемателите в блока?

— Не. Виждате ли, тази сграда не предразполага към създаване на приятелства. Повечето хора работят.

— Помислих си за мис Клодия Рийс-Холанд. Чудя се дали са се познавали?

— Мис Рийс-Холанд? Не, не мисля. О, искам да кажа, че вероятно са се срещали, разговаряли са в асансьора, нещо такова. Но не мисля, че са имали по-близки контакти. Виждате ли, от различни поколения са. Имам предвид… — Мистър Макфарлън изглеждаше малко объркан.

Поаро се зачуди защо и подметна:

— Мисля, че едно от момичетата, което дели апартамента с мис Холанд е познавало мисис Шарпантие. Мис Норма Рестарик.

— Така ли? Не знаех. Тя отскоро е тук и слабо я познавам. Изглежда доста уплашена млада дама. Според мен неотдавна е завършила училище. Има ли още нещо, което мога да направя за вас, сър?

— Не, благодаря ви. Бяхте много любезен. Чудя се дали е възможно да разгледам апартамента. Само, за да мога да кажа… — Поаро замълча, като не уточни какво да може да каже.

— Ами, нека да проверя. Някой си мистър Травърс го е наел. Той по цял ден е в града. Да, да, ако искате, ще дойда с вас, сър.

Те се качиха на седмия етаж. Когато мистър Макфарлън пъхаше ключа в бравата, една от цифрите на номера падна и едва не се удари в лачените обувки на Поаро. Той се дръпна и се наведе да я вдигне. Постави я много внимателно на мястото й.

— Тези номера са се разхлабили — отбеляза той.

— Много съжалявам, сър. Ще се обадя да ги оправят. Да, от време на време се разхлабват. Е, ето го.

Поаро влезе в дневната. В момента изглеждаше съвсем безлична. Тапетите, които покриваха стените, имитираха светъл фурнир. Мебелите бяха обикновени, но удобни. Единствените предмети, които внасяха някаква лична атмосфера бяха няколко книги и един телевизор.

— Виждате ли, всички апартаменти са почти обзаведени — поясни мистър Макфарлън. — Не е нужно наемателите да донасят свои неща, освен ако не пожелаят. Ние много се грижим за хората, които живеят тук.

— Десенът на тапетите еднакъв ли е навсякъде?

— Не напълно. Хората изглежда харесват цвета на светлия фурнир. Подходящ фон за картини. Различни са обаче стенните пана срещу вратата. Разполагаме с разнообразни пана, от които могат да си избират. В комплекта са включени десет вида — произнесе с известна гордост мистър Макфарлън. — Има едно японско, много артистично, не мислите ли? Имаме едно друго, което е като английска градина, едно много впечатляващо с птици, едно с дървета, с Арлекин с интересен абстрактен ефект — линии и кубове в контрастни цветове и така нататък. Всички са рисувани от добри художници. Мебелите навсякъде са еднакви. Има два цвята. Разбира се, хората могат да добавят каквото пожелаят, но обикновено не го правят.

— Повечето от тях като че ли не са домошари — предположи Поаро.

— Не, по-скоро приличат на прелетни птици. Някои са доста ангажирани и държат на комфорта и добрата канализация, но не обръщат внимание на украсата. Въпреки че сме имали един-двама от типа „направи си сам“, които от наша гледна точка не са много подходящи. В договора трябваше да сложим клауза, според коя го те трябва да възстановят нещата така, както са ги заварили или да платят за възстановяването им.

Доста се бяха отдалечили от темата за смъртта на мисис Шарпантие. Поаро се доближи до прозореца.

— От тук ли беше? — промърмори деликатно гой.

— Да. От този прозорец. Левият. Има и балкон.

Поаро погледна надолу и отбеляза:

— Седем етажа. Доста е високо.

— Да. За щастие смъртта е настъпила мигновено. Разбира се, може да е било и нещастен случай.

Поаро поклати глава.

— Мистър Макфарлън, не говорите сериозно. Сигурно е било нарочно.

— Е, на човек винаги му се иска да допусне по-безобидната възможност. Боя се, че тя не беше щастлива.

— Благодаря — каза Поаро, — за изключителната ви любезност. Ще мога да обрисувам много ясно картината на роднините й във Франция.

Собствената му представа обаче съвсем не беше толкова ясна, колкото би искал. До момента нищо не подкрепяше хипотезата му, че смъртта на Луиз Шарпантие има важно значение. Замислено повтори малкото и име. Луиз… Защо това име му навяваше нещо познато? Той поклати глава. Благодари на мистър Макфарлън и си тръгна.