Агата Кристи
Третото момиче (21)

Глава двадесет и втора

Франсес Кари, държейки голяма чанта в ръка, вървеше по Мандевил Роуд и бъбреше с една приятелка, която срещна на ъгъла. Беше се отправила към „Бороудин Меншънс“.

— Наистина, Франсес, в този блок си сякаш в затвора „Уормуъд Скръбс“ или някой като него.

— Глупости, Айлийн. Уверявам те, че апартаментите са страшно удобни. Имам късмет. А и Клодия е чудесна съквартирантка. Никога не те притеснява. Имаме и чудесна прислужничка. Апартаментът наистина се поддържа добре.

— Само двете ли сте? Забравих. Май имаше и трето момиче?

— О, тя като че ли ни заряза.

— Искаш да кажеш, че не си плаща наема?

— Не, с него всичко е наред. Струва ми се, че има някаква любовна история.

Айлийн загуби интерес. Гаджетата винаги създаваха проблеми.

— Сега откъде се връщаш?

— От Манчестър. Подреждах изложба. Има голям успех.

— Наистина ли заминаваш за Виена следващия месец?

— Да. Всичко е уредено. Ще бъде забавно.

— Не се ли страхуваш, че могат да откраднат някои картини?

— О, всичките са застраховани — отвърна Франсес. — Поне тези, които са наистина ценни.

— Как мина изложбата на твоя приятел Питър?

— Боя се, че не много добре. Но в „Ди Артист“ излезе положителна статия от един критик, а това е важно.

Франсес зави към „Бороудин Меншънс“, а приятелката й продължи надолу по улицата към малките къщички, които приличаха на кутийки. Франсес каза „добър вечер“ на портиера и се качи с асансьора на шестия етаж. Тръгна по коридора, като си тананикаше.

Пъхна ключа в бравата на апартамента. В антрето беше тъмно. Клодия щеше да се върне от кантората едва след час и половина. Но в дневната светеше, а вратата бе леко открехната.

— Лампите светят — каза си тя на глас, — странно.

Остави голямата си чанта, съблече палтото си, бутна вратата на дневната и влезе…

Замръзна на мястото си. Устата й се отвори и затвори. Тялото й се вдърви. Очите й се втренчиха във фигурата, просната на пода. После бавно вдигна очи към огледалото на стената, в което се отразяваше скованото й от ужас лице…

Пое дълбоко въздух. Моментната парализа отмина. Тя отметна назад глава и закрещя. Спъна се в чантата си, оставена на пода в антрето, ритна я и изхвърча навън. Хукна по коридора и започна неистово да блъска по вратата на съседния апартамент.

Отвори й една възрастна жена.

— Какво, за Бога…

— Там има мъртвец… има мъртвец. Мисля, че го познавам… Дейвид Бейкър. Лежи на пода… Стори ми се, че е бил намушкан… сигурно е намушкан. Има кръв… навсякъде.

Тя започна истерично да плаче. Мис Джейкъбс пъхна в ръката й чаша и каза:

— Изпийте това и останете тук.

Франсес послушно я изпи. Мис Джейкъбс бързо прекоси коридора и влезе в съседния апартамент. Вътре светеше. Вратата на дневната бе широко отворена и тя мина през нея.

Не беше от жените, които пищят. Стоеше със здраво стиснати устни.

Онова, което видя, приличаше на кошмар. На пода лежеше красив младеж, с широко разперени ръце, а кестенявата му коса се бе разпиляла по раменете. Носеше тъмночервено кадифено сако, а бялата му риза беше подгизнала от кръв…

Веднага усети присъствието на друг човек в стаята. Едно момиче стоеше, опряло гръб в стената. Големият Арлекин над нея като че ли скачаше по нарисуваното на стената небе.

Момичето бе облечено в бяла вълнена рокля, а светло кестенявата й коса се спускаше свободно покрай лицето й. В ръката си държеше кухненски нож.

Мис Джейкъбс се втренчи в момичето, а то в нея.

После, сякаш отговаряше на зададен й въпрос, то малко унесено проговори:

— Да, аз го убих… Кръвта по ръцете ми е от ножа… Отидох в банята да се измия… но май не може лесно да се отмие, нали? После се върнах обратно тук, за да видя дали това е истина… Но е истина… Бедният Дейвид… Предполагам, че трябваше да го направя.

Шокът накара мис Джейкъбс да изрече съвсем неподходящи думи. Помисли си, че звучат нелепо.

— Така ли? Защо трябваше да го направите?

— Не зная… Поне… така ми се струва… наистина. Имаше големи неприятности. Той ме повика и аз дойдох… Но аз исках да се освободя от него. Исках да избягам. Не го обичах истински.

Тя внимателно положи ножа върху масата и седна на един стол.

— Не е безопасно, нали? — продължи тя. — Да мразиш някого… Не е безопасно, защото никога не знаеш какво можеш да направиш… Като Луиз… — Замълча, после спокойно каза: — Не е ли по-добре да позвъните на полицията?

Мис Джейкъбс послушно набра 999.

II

В стаята с Арлекин на стената имаше шест души. Бе минало доста време. Полицията дойде и си отиде.

Андрю Рестарик седеше като зашеметен. Няколко пъти отрони едни и същи думи: „Не мога да повярвам…“ Бяха му позвънили по телефона и той пристигна от кантората си заедно с Клодия Рийс-Холанд. Тя се оказа много полезна със спокойното си държание. Обади се на адвокати, в Кросхеджис и на две фирми за недвижими имоти, за да се опита да влезе във връзка с Мери Рестарик. Беше дала на Франсес Кари успокоително и я изпрати да полегне.

Еркюл Поаро и мисис Оливър седяха един до друг на канапето. Двамата бяха пристигнали заедно, едновременно с полицията.

Накрая, когато почти всички други си бяха тръгнали, дойде един спокоен мъж с побеляла коса и любезни обноски — главен инспектор Нийл от Скотланд Ярд. Той поздрави Поаро с леко кимване. Представиха го на Андрю Рестарик. Един висок червенокос млад мъж стоеше до прозореца, вперил поглед надолу към двора.

„Какво ли чакат всички? — зачуди се мисис Оливър.“ Бяха изнесли тялото, фотографите и другите полицейски служители си бяха свършили работата. Останалите за известно време бяха събрани в спалнята на Клодия, след което им позволиха да дойдат в дневната, където да изчакат, както тя предполагаше, пристигането на човека от Скотланд Ярд.

— Ако искате да си тръгна… — обърна се нерешително мисис Оливър към него.

— Мисис Ариадни Оливър, нали? Не, ако нямате нищо против, бих предпочел да останете. Зная, че не ви е било приятно…

— Изглеждаше нереално.

Мисис Оливър затвори очи и си представи отново цялата картина. Дори мъртъв Паунът бе толкова живописен, че приличаше на герой от театрална постановка. А момичето… момичето изглеждаше различно. Съвсем не приличаше на несигурната Норма от Кросхеджис, на непривлекателната Офелия, както я бе описал Поаро. Спокойно и с трагично достойнство приемаше участта си.

Поаро бе попитал дали може да проведе два телефонни разговора. Единият бе със Скотланд Ярд. След като направи съответните запитвания, сержантът му позволи и му посочи деривата в стаята на Клодия. Поаро затвори вратата след себе си и набра номера.

Сержантът продължаваше да гледа подозрително и промърмори на подчинения си:

— Казаха ми, че всичко е наред. Интересно кой ли е този? Странно малко човече.

— Май е чужденец. Може да е от специалните служби.

— Не мисля. Търсеше главен инспектор Нийл.

Колегата му повдигна вежди и едва не подсвирна с уста.

След като проведе разговорите Поаро отвори вратата и направи знак на мисис Оливър да дойде при него. Тя стоеше в кухнята и излъчваше неувереност. Двамата седнаха на леглото на Клодия Рийс-Холанд.

— Ех, да можехме да направим нещо — възкликна мисис Оливър, винаги готова за действие.

— Търпение, chere мадам.

— Сигурно можете да направите нещо?

— Аз вече го сторих. Обадих се на тези, на които трябва. Тук нищо не можем да направим, докато полицията не приключи предварителния оглед.

— На кой друг се обадихте, след като говорихте с инспектора? На баща й ли? Не може ли да дойде и да я освободи под гаранция или нещо такова?

— Не се допуска освобождаване под гаранция, когато е извършено убийство — поясни сухо Поаро. — Полицията вече е уведомила баща й. Взели са телефонния му номер от мис Кари.

— Къде е тя?

— Разбрах, че е изпаднала в нервна криза и се намира в съседния апартамент при мис Джейкъбс. Тя е открила тялото. Изглежда доста се е разстроила. Изхвърчала от апартамента с писъци.

— Нали тя е тази, която си пада малко художник? Но Клодия би запазила самообладание.

— Съгласен съм с вас. Много уравновесена млада дама.

— На кого се обадихте тогава?

— Първо, както вероятно чухте, на главен инспектор Нийл от Скотланд Ярд.

— Дали полицията ще се съгласи той да се намеси?

— Той не идва, за да се меси. В последно време бе правил някои проучвания по моя молба, което може да хвърли светлина по този случай.

— О, разбирам… На кой друг се обадихте?

— На доктор Джон Стилингфлийт.

— Кой е той? Трябва да каже, че бедната Норма е смахната и не може да се въздържи да не убива?

— Квалификацията му позволява да свидетелства, ако е необходимо, и в съда.

— Той знае ли нещо за нея?

— Бих казал, че доста. Той се грижи за нея, откакто я открихте в кафенето.

— Кой я е изпратил при него?

— Аз — усмихна се Поаро. — Преди да дойда при вас в кафенето аз звъннах по телефона и уредих някои неща.

— Какво? През цялото време бях толкова разочарована от вас и ви подтиквах да направите нещо, а вие сте го направили? И да не ми кажете! Ама наистина, Поаро! Нито дума! Как може да сте толкова… толкова лош.

— Не се ядосвайте, мадам. Моля ви. Онова, което сторих бе за добро.

— Хората обикновено говорят така, когато направят нещо отвратително. Какво друго направихте?

— Направих така, че баща й да ме наеме, за да мога да извърша необходимото за нейната безопасност.

— Имате предвид този доктор Стилингуотър?

— Стилингуотър. Да.

— Как, за Бога, успяхте да го уредите? И за миг не бих допуснала, че баща й ще избере вас, за да организирате всичко това. Прилича ми на човек, който се отнася с недоверие към чужденците.

— Изиграх го, подобно на фокусник, който измъква карта. Посетих го, претендирайки, че съм получил писмо от него, в което ме моли да му се обадя.

— И той повярва ли ви?

— Естествено. Показах му писмото. Беше напечатано на бланка от фирмата му и подписано с името му, въпреки че както той ми заяви, подписът не бил негов.

— Да не би да искате да кажете, че всъщност вие сте написали писмото?

— Да. Правилно прецених, че то ще възбуди любопитството му и той ще пожелае да се срещне с мен, а после се доверих на способностите си.

— Казахте ли му какво възнамерявате да помолите доктор Стилингфлийт?

— Не. Не казах на никого. Виждате ли, съществуваше опасност.

— Опасност за Норма?

— За нея, или пък самата тя бе опасна за някого. Още от самото начало имаше две възможности. Фактите можеха да бъдат тълкувани и по двата варианта. Опитът за отравяне на мисис Рестарик не беше убедителен. Направен е доста след пристигането им и освен това не е бил достатъчно сериозен, за да я убие. После имаше една история за стрелба от револвер тук в „Бороудин Меншънс“ и още една за автоматични ножове и петна от кръв. Всеки път, когато са се случвали тези неща, Норма не е знаела нищо за тях. Не може да си спомни и така нататък. Тя намира арсен в едно чекмедже, но не си спомня да го е слагала там. Твърди, че има загуба на паметта, че й се губят дълги периоди от време, през които не помни какво е вършила. Ето защо човек трябва да се запита — това, което тя казва истина ли е или, по някаква причина, си го измисля? Не е ли тя потенциалната жертва на някакъв чудовищен и може би налудничав заговор или тя е инициаторът на всичко? Вярна ли е представата, която създава за себе си, че страда от душевно разстройство, което да й послужи като оправдание за замислено от нея убийство?

— Днес бе различна — изрече бавно мисис Оливър. — Забелязахте ли? Съвсем различна. Вече не изглежда като отнесена.

— Не прилича на Офелия, по-скоро на Ифигения.

В апартамента се чу раздвижване, което им привлече вниманието.

— Мислите ли… — и мисис Оливър замълча.

Поаро бе отишъл до прозореца и гледаше надолу към двора. Бе пристигнала линейка.

— Ще го отнесат ли? — попита мисис Оливър с треперещ глас. После с внезапен изблик на съжаление възкликна: — Бедният Паун.

— Не беше добър човек — отбеляза студено Поаро.

— Беше много колоритен… И толкова млад — продължи мисис Оливър.

— Това е достатъчно за les femmes — и Поаро леко открехна вратата на спалнята, и надникна навън.

— Ще ме извините ли, ако ви оставя за момент?

— Къде отивате? — попита подозрително миеш Оливър.

— Доколкото зная в тази страна подобен въпрос не се счита за учтив — отвърна обидено Поаро.

— О! Моля да ме извините. — После си пое шумно въздух и възмутено промърмори след него: — А клозетът не е натам! — И също погледна през открехнатата врата.

Върна се и отиде до прозореца, за да види какво става долу.

— Току-що пристигна с такси мистър Рестарик — съобщи тя, когато няколко минути по-късно Поаро се вмъкна тихо в стаята. — Клодия също дойде с него. Успяхте ли да влезете в стаята на Норма, или там, където искахте да отидете?

— Полицията е в стаята на Норма.

— Колко неприятно за вас. Какво има в тази черна папка, която държите в ръката си?

— А вие какво носите в тази платнена чанта, с нарисувани арабски коне? — на свой ред попита Поаро.

— В пазарската ми чанта? Две авокадо.

— В такъв случай ще ви поверя тази папка. Моля ви, бъдете внимателна и не я мачкайте.

— Какво има вътре?

— Нещо, което се надявах да намеря… и го намерих… А, нещата май тръгнаха на самотек — каза той, когато отвън шумът се засили.

Мисис Оливър се впечатли от думите му, защото те много точно описваха ситуацията, въпреки че изразът не звучеше по английски. Гласът на Рестарик, който кънтеше високо и гневно. Клодия, която нахълта, за да телефонира. Полицейският стенограф, който стоеше пред вратата на съседния апартамент, за да вземе показанията на Франсес Кари и на една загадъчна личност, наречена мис Джейкъбс. Ходене напред-назад в изпълнение на различни нареждания. Заминаването на двамата фотографи.

После един висок енергичен млад мъж с рижа коса неочаквано нахлу в спалнята на Клодия.

Без да обърне никакво внимание на мисис Оливър, той заговори на Поаро:

— Какво е направила? Убийство? Кого? Приятелят й?

— Да.

— Призна ли си?

— Изглежда.

— Не е достатъчно. Съвсем категорично ли го заяви?

— Не съм чул какво е казала. Нямах възможността да я попитам каквото и да било.

В стаята надникна един полицай.

— Доктор Стилингфлийт? — запита той. — Съдебният лекар би искал да говори с вас.

Доктор Стилингфлийт кимна и го последва.

— Значи този е доктор Стилингфлийт — отбеляза мисис Оливър. Замисли се за момент и продължи: — Хубавец, нали?