Агата Кристи
Третото момиче (11)

Глава единадесета

Андрю Рестарик направи лека гримаса, докато попълваше един чек.

Кантората му беше обширна и красиво обзаведена в обичайния богаташки стил. Мебелите и другите неща бяха от времето на Саймън Рестарик и Андрю Рестарик ги остави, без да ги променя. Единственото, което направи бе да свали две картини и да ги подмени със собствения си портрет, който донесе от къщата си в провинцията, и с един акварел на Тейбъл Маунтин.

Андрю Рестарик беше мъж на средна възраст и бе започнал да напълнява. Все пак промяната у него бе удивително малка, гледайки висящия над главата му портрет, рисуван преди петнайсет години. Същата волева брадичка, плътно стиснати устни и насмешливи, леко повдигнати вежди. Не беше много забележим човек — от обикновения тип, в момента не особено щастлив.

В стаята влезе секретарката му. Той вдигна глава, когато тя се доближи до бюрото му.

— Някой си мосю Еркюл Поаро е тук. Твърди, ме има уговорена среща с вас, но при мен не е записана.

— Някой си мосю Еркюл Поаро? — Името му се стори смътно познато, но не можа да си спомни в каква връзка. Поклати глава. — Не мога да си спомня нищо за него, въпреки че сякаш съм чувал името му. Как изглежда?

— Много нисък мъж, чужденец, бих казала, французин, с огромни мустаци…

— Да, разбира се! Спомням си, че Мери ми го описваше. Идвал да види стария Роди. Но какво означава това, че има уговорена среща с мен?

— Каза, че сте му писали.

— Не си спомням дори и да съм го направил. Може би е Мери. Е, добре, няма значение, покани го. Предполагам, че е по-добре да разбера за какво става дума.

След минута Клодия Рийс-Холанд въведе един дребен мъж с яйцевидна глава, големи мустаци, остри лачени обувки и вежлив вид, който много добре съответстваше на описанието на жена му.

— Мосю Еркюл Поаро — представи го Клодия Рийс-Холанд.

Тя излезе, а Еркюл Поаро пристъпи към бюрото. Рестарик стана.

— Мосю Рестарик? Аз съм Еркюл Поаро. На вашите услуги.

— О, да. Съпругата ми спомена, че сте ни посетили или по-скоро чичо ми. Какво мога да направя за вас?

— Идвам при вас, както пожелахте в писмото си.

— Какво писмо? Не съм ви писал, мосю Поаро.

Поаро се втренчи в него. После извади от джоба си едно писмо, разтвори го, погледна го и с лек поклон му го подаде.

— Вижте сам, мосю.

Рестарик се загледа в писмото. Беше написано на фирмената бланка. На края на писмото, изписан с мастило, стоеше неговия подпис.

Скъпи мосю Поаро,

Ще ви бъда много благодарен ако ме посетите на посочения адрес при първа възможност. От съпругата си и от редица запитвания, които направих в Лондон, разбрах, че на вас човек може да се довери и, ако се съгласите, да ви повери мисия, която изисква изключителна дискретност.

Искрено ваш,

Андрю Рестарик

— Кога го получихте? — попита рязко Рестарик.

— Тази сутрин. В момента нямам ангажимент и реших да ви посетя.

— Много е странно, мосю Поаро. Аз не съм писал това писмо.

— Не сте го писали вие?

— Не. Подписът ми е съвсем различен. Уверете се сам. — Той разрови с ръка книжата по бюрото, за да му покаже подписа си и несъзнателно му подаде чековата книжка, на която току-що се бе подписал. — Виждате ли? Подписът на писмото ни най-малко не прилича на моя.

— Наистина е много странно — каза Поаро. — Много странно. Кой би могъл да го напише?

— И аз се питам.

— Не би ли могла… моля да ме извините… да е съпругата ви?

— Не, не. Мери не би могла да направи подобно нещо. А и защо ще го пише от мое име? О, не, ако го е направила, би ми казала, за да ме предупреди за посещението ви.

— Значи нямате представа кой би могъл да изпрати писмото?

— Не, наистина.

— А не знаете ли, мистър Рестарик, какъв е въпросът, споменат в писмото, за който искате да ме ангажирате?

— Откъде бих могъл да зная?

— Простете — продължи Поаро, — но не прочетохте писмото до край. Не забелязахте, че в края на страницата след подписа има малка забележка, „моля обърни“.

Рестарик обърна листа. В горната му част машинописният текст продължаваше.

Въпросът, по който желая да се консултирам с вас се отнася до дъщеря ми Норма.

Изражението на Рестарик се промени и лицето му потъмня.

— Ето какво било! Но кой би могъл да знае… кой иска да се намеси в тази работа? Кой знае за проблема ни?

— Да не би да се опитват да ви накарат да се посъветвате с мен? Някой добронамерен приятел? Наистина ли нямате представа кой би могъл да бъде авторът?

— Нямам никаква представа.

— И нямате неприятности с дъщеря си, с дъщеря ви Норма?

— Имам дъщеря, която се казва Норма — изрече бавно Рестарик. — Единствената ми дъщеря — и гласът му леко се промени.

— И тя има някакви проблеми или трудности?

— Струва ми се, че не — отвърна Рестарик, но с леко колебание в гласа.

— Мисля, че не е така, мистър Рестарик — наведе се напред Поаро. — Убеден съм, че има някакви неприятности, отнасящи се до дъщеря ви.

— Защо мислите така? Някой споменавал ли ви е нещо?

— Изцяло се ръководя от интонацията ви, мосю. В днешно време — добави Поаро, — много хора имат грижи с дъщерите си. Чудесни млади момичета, но се забъркват в различни каши. Възможно е същото да е станало и при вас.

Рестарик помълча малко, като барабанеше с пръсти по бюрото.

— Да, безпокоя се за Норма — каза най-сетне той. — Тя е трудно момиче. Невротична и склонна към истерии. Аз… за съжаление не я познавам много добре.

— Несъмнено неприятностите са свързани с някой младеж.

— В известен смисъл да, но не това ме тревожи най-много. Мисля… — и той погледна изпитателно към Поаро. — Да разбирам ли, че вие сте дискретен човек?

— Ако не бях, би се отразило зле на професията ми.

— Виждате ли, трябва да се открие дъщеря ми.

— А?

— Както обикновено, миналия уикенд си дойде у дома. В къщата ни в провинцията. Тръгна си в неделя вечерта за онзи неин апартамент, в който живее с други две момичета, но разбрах, че не се е прибрала там. Трябва да е отишла някъде другаде.

— Всъщност тя е изчезнала, така ли?

— Звучи прекалено мелодраматично, но е вярно. Предполагам, че има съвсем естествено обяснение, но… ами, струва ми се, че всеки баща би се разтревожил. Виждате ли, не се е обаждала по телефона, нито пък е обяснила нещо на момичетата, с които дели апартамента.

— И те ли са обезпокоени?

— Не, не бих казал. Мисля… е, струва ми се, че приемат нещата по-леко. В днешно време момичетата са много независими. Повече отколкото преди петнайсет години, когато напуснах Англия.

— А младежът, когото не одобрявате? Възможно ли е да е избягала с него?

— Искрено се надявам, че не е. Но е възможно… но аз не… съпругата ми не мисли така. Видели сте го, струва ми се, в деня, в който сте посетили чичо ми…

— А да, мисля че познавам младежа, за когото говорите. Красив млад човек, но, ако мога така да се изразя, не е мъж, който би получил одобрението на един баща. Забелязах, че и съпругата ви не го харесва.

— Тя е убедена, че онзи ден се е вмъкнал в дома ни, като е разчитал, че никой няма да го види.

— Вероятно знае, че не е желан там?

— Добре го знае — отвърна мрачно Рестарик.

— Не смятате ли тогава, че е най-вероятно дъщери ви да е с него?

— Не зная какво да мисля. В началото ми се струваше, че не е така.

— Ходихте ли в полицията?

— Не.

— В случаите, когато някой изчезне, обикновено е по-добре да се обърнем към полицията. Те също са дискретни и разполагат с много средства, които хора като мен нямат.

— Не искам да ходя в полицията. Това е дъщеря ми, човече, разбирате ли? Моята дъщеря. Ако реши да… да замине за кратко време и да не ни съобщи, е, нейна си работа. Няма причина да смятам, че е в опасност или нещо такова. Аз… просто за свое собствено спокойствие бих искал да зная къде е.

— Възможно ли е, мистър Рестарик… надявам се, че не съм прекалено нахален, но има още нещо свързано с дъщеря ви, което ви тревожи?

— Защо мислите, че има и друго?

— Защото простият факт, че едно момиче е изчезнало за няколко дни, без да се обади на родителите си или на съквартирантките си къде отива, не е особено необикновен в днешно време. Струва ми се, че вашата тревога е предизвикана и от нещо друго.

— Е, може би сте прав. То е… — той погледна изпитателно Поаро. — С непознати е твърде трудно да се споделят подобни въпроси.

— Не съвсем — каза Поаро. — За такива неща е много по-лесно да се говори с непознати, отколкото на приятели или близки. Сигурно ще се съгласите с мен?

— Може би, може би. Разбирам какво имате предвид. Е, ще призная, че съм разстроен от дъщеря си. Виждате ли, тя… тя не прилича на другите момичета, а в последно време нещо определено ме безпокои… безпокои ни.

— Дъщеря ви, вероятно, е в онази трудна възраст от съзряването на младежите, когато те несъзнателно са в състояние да извършат действия, за които едва ли биха могли да носят отговорност — отбеляза Поаро. — Не приемайте като обида предположението, което се осмелих да изкажа. Дъщеря ви изглежда не приема мащехата си?

— За съжаление е истина. А няма причина да е така, мосю Поаро. С първата ми съпруга се разделихме отдавна, преди много години — той замълча, после продължи: — Ще бъда откровен с вас. В крайна сметка нима нищо за криене. С първата ми жена се разделихме. Да не влизаме в подробности. Срещнах друга, по която силно се увлякох. Напуснах Англия и заедно заминахме за Южна Африка. Съпругата ми не приемаше развода и аз не го поисках. Погрижих се тя и детето ми да бъдат добре обезпечени финансово. Дъщеря ми тогава беше една на пет години… — отново замълча, после каза: — Обръщайки се назад, си давам сметка, че тогава съм бил неудовлетворен от живота. Копнеех да пътувам. Не ми харесваше, че съм прикован към канцеларското бюро. Когато се включих във фамилния бизнес, брат ми често ме укоряваше, че не проявявам достатъчен интерес. Казваше, че не влагам достатъчно усилия. Но аз не исках да живея така. Не можех да си намеря място. Жадувах за живот изпълнен с приключения. Исках да видя света и дивата природа… — млъкна за момент, после продължи: — Впрочем, едва ли искате да слушате подробно историята на моя живот. Двамата с Луиз заминахме за Южна Африка. Не се получи, признавам го веднага. Бях влюбен в нея, но се карахме непрекъснато. Тя мразеше живота в Южна Африка. Искаше да се върне в Лондон или Париж, или на някое друго цивилизовано място. След около година се разделихме — въздъхна той. — Може би тогава трябваше да се върна. Да се върна към живота, който толкова много мразех. Но не го направих. Не зная дали жена ми би ме приела. Вероятно щеше да реши, че е неин дълг да го стори. Беше изключителна жена, по отношение на чувството си за дълг.

Поаро забеляза леката горчивина, която струеше от последното изречение.

— Но ми се струва, че трябваше да се замисля повече за Норма. Детето бе добре при майка си, финансово осигурена. Пишех й от време на време и й пращах подаръци, но нито веднъж не ми хрумна да се върна и Англия, за да я видя. Вината не беше изцяло моя. Бях привикнал на съвършено различен начин на живот. И си мислех, че не би се отразило добре на детето, ако баща й пристига и си заминава. Вероятно това би нарушило нейния душевен мир. Е, да приемем, че съм го правил за добро.

Рестарик говореше бързо. Изглежда чувстваше облекчение като разказва историята си на симпатичния слушател. И преди Поаро бе забелязвал подобна реакция и умееше да я провокира.

— Никога ли не пожелахте да се върнете заради вас самия?

Рестарик поклати решително глава.

— Не. Виждате ли, този живот ми харесваше. Бях създаден за него. От Южна Африка заминах за Източни Африка. Имах финансови успехи. Всичко, до което се докоснех, преуспяваше. Всички проекти, по които работех заедно с други хора или сам, вървяха добре. Изчезвах за дълго по дивите места. Винаги съм искал да води такъв живот. Изглежда съм създаден за живот на открито. Може би заради това, когато се ожених за първата си съпруга, се почувствах като попаднал в капан, като прикован. Не, свободата ми харесваше и нямах желание да се върна към обикновения начин на живот, който бях водил тук.

— Но все пак се върнахте?

— Да — въздъхна Рестарик. — Върнах се. Е, човек остарява. Освен това двамата с един съдружник направихме добър удар. Получихме концесия, което бе много важно. Но беше необходимо да се преговаря в Лондон. Можех да разчитам на брат си, но той почина. Аз все още бях партньор във фирмата. Ако пожелаех можех да се върна и да поема нещата в свои ръце. Тогава за първи път си помислих да го направя. Искам да кажа да се върна към деловия живот.

— Вероятно втората ви съпруга… втората ви съпруга…

— Да, и тя ми повлия. С Мери се оженихме месец-два преди брат ми да почине. Тя е родена в Южна Африка, но много пъти е посещавала Англия и животът тук й харесваше. Особено я привличаше възможността да има английска градина. Колкото до мен… Е, може би за първи път си дадох сметка, че животът в Англия би ми харесал. Помислих и за Норма. Майка й бе починала преди две години. Поговорихме с Мери по този въпрос и тя изрази желание да ми помогне да създам дом за дъщеря си. Перспективите изглеждаха добри и така… — усмихна се той — … и така аз се върнах вкъщи.

Поаро погледна портрета, който висеше зад главата на Рестарик. Тук бе осветен по-добре, отколкото когато го видя в къщата в провинцията. Отразяваше много точно мъжа, който седеше зад бюрото с характерните му черти — упоритата брадичка, насмешливо повдигнатите вежди, маниера, по който държеше главата си. Но портретът имаше нещо, което липсваше на мъжа, седящ на стола. Младостта!

На Поаро му дойде на ум друга мисъл. Защо Андрю Рестарик е преместил портрета от провинцията в лондонската си кантора? Двата портрета, неговият и на съпругата му, бяха комплект, правени по едно и също време и от един и същ моден художник-портретист. Би било по-естествено, помисли си Поаро, да бъдат заедно, както е било замислено. Но Рестарик бе преместил собствения си портрет в кабинета си. Дали бе проява на суета от негова страна? Желание да се покаже като човек от деловия свят, като важна личност в Сити? И все пак той бе прекарал години сред дивата природа и твърдеше, че я предпочита. Или може би го е направил, за да му напомня, че вече е делови човек от Сити. Имаше ли нужда от подобно самоутвърждаване? „Или — помисли си Поаро, — е от чиста суета! Дори аз самият — продължи мисълта си Поаро в необичаен изблик на скромност, — дори аз самият понякога проявявам суетност.“

Краткото мълчание, което изглежда остана незабелязано от двамата мъже, изведнъж бе нарушено. Рестарик заговори с извинителен тон:

— Трябва да ми простите, мосю Поаро. Като че ли ви отегчих с историята на моя живот.

— Няма какво да ви прощавам, мистър Рестарик. Разказахте за живота си, доколкото той засяга живота на дъщеря ви. Много сте притеснен за нея. Но не мисля, че до момента сте ми казали истинската причина. Казахте, че желаете да я откриете.

— Да, желая да я открия.

— Разбирам, че е така, но желаете ли аз да го направя? О, не се чувствайте неудобно. La politesse^[1] е много необходима в живота, но в момента не е нужна. Чуйте ме, ако искате да намерите дъщеря си, аз, Еркюл Поаро, ви съветвам да отидете в полицията, за да се възползвате от техните възможности. От опит зная, че те могат да бъдат дискретни.

— Няма да отида в полицията, освен ако… е, освен ако напълно се отчая.

— Бихте предпочели да се обърнете към частен детектив?

— Да. Но виждате ли, аз не познавам частни детективи. Не зная кой… на кого мога да се доверя. Не зная кои…

— А какво знаете за мен?

— За вас зная нещичко. Например, че сте заемали отговорен пост в разузнавателните служби по време на войната. Всъщност чичо ми ви препоръча. Този факт говори сам по себе си.

Рестарик не забеляза едва доловимото скептично изражение на Поаро. Онова, което говореше само по себе си, както Поаро добре знаеше, бе пълна илюзия. Рестарик навярно знаеше колко несигурни са паметта и зрението на сър Родерик, но въпреки това повтори версията, която Поаро бе изложил. Бе захапал подхвърлената му стръв. Поаро го остави в плен на илюзията. Случката само потвърди дълбокото му убеждение, че човек не трябва да вярва на нищо, което му казват, без първо да го провери. Една от основните аксиоми, почти през целия му живот, бе Подозирай всеки.

— Уверявам ви — каза Поаро, — че кариерата ми бе изключително успешна. В много отношения бях наистина ненадминат.

Тази реплика поразклати доверието на Рестарик. За един англичанин човек, който възхвалява себе си по подобен начин, предизвиква опасения.

— А вие как смятате, мосю Поаро — попита той. — Вярвате ли, ме можете да намерите дъщеря ми?

— Вероятно не толкова бързо колкото полицията, но бих могъл. Ще я открия.

— И… и ако я намерите…

— Но ако желаете аз да я открия, мистър Рестарик, трябва да ми разкажете всички подробности.

— Но аз ви ги казах. Времето, мястото, където следва да бъде. Мога да ви дам списък на приятелите й…

— Не, не — поклати Поаро енергично глава. — Предлагам да ми кажете истината.

— Намеквате, че не съм ви казал истината?

— Не цялата. Сигурен съм. От какво се боите? Кои са неизвестните факти — тези, които трябва да зная, ако искам да успея. Дъщеря ви мрази мащехата си. То е съвсем явно и в него няма нищо учудващо. Напълно естествена реакция. Трябва да помните, че дълги години тя тайно може би ви е идеализирала. Често се случва при несполучливи бракове, когато чувствата на детето са силно наранени. Да, да, зная какво говоря. Ще кажете, че децата забравят. Вярно е. Дъщеря ви би могла да ви забрави в смисъл, че когато ви види отново, може да не си спомни лицето или гласа ви. Тя си е създала собствена представа за вас. Вие сте заминали. Тя е искала да се върнете. Несъмнено майка й е избягвала да говори за вас и следователно тя още повече си е мислила за вас. Все повече и повече сте придобивали важно значение за нея. И защото не е могла да говори за вас с майка си, тя е реагирала по най-естествения начин за едно дете — обвинила е родителя, който е с нея за липсата на онзи, който си е отишъл. Казвала си е нещо от рода на: „Баща ми ме обичаше. Не харесваше майка“, което е породило идеализирането ви в нейните очи. Нещо като тайна връзка между вас двамата. Онова, което се е случило не е било по вина на баща й. Никога не би го повярвала. О, да, често става така, уверявам ви. Разбирам нещо от психология. Така че, когато тя научава, че се връщате вкъщи и двамата ще се съберете отново, много от спомените, за които от години не се е сещала или ги е отхвърляла, сега изникват с нова сила. Баща й се завръща! Двамата ще бъдат щастливи заедно! Не е подозирала, че ще има мащеха, докато не я е видяла. Тогава я обзема жестока ревност. Съвсем нормална реакция. Ревността й се дължи частично и на факта, че съпругата ви е красива, умна и добре възпитана жена. Тези качества карат младите момичета да се чувстват обидени, защото им липсва самочувствие. Вероятно дъщеря ви е малко недодялана и страда от комплекс за малоценност. Така че, когато вижда интелигентната си и хубава мащеха, тя я намразва. Но с омразата на едно подрастващо момиче, почти дете.

— Е… — поколеба се Рестарик, — в известен смисъл такива бяха и думите на лекаря, когато се консултирах с него… Искам да кажа…

— А, значи сте се съветвали с лекар? — попита Поаро. — Сигурно сте имали причина да повикате лекар, нали?

— Не, нямаше нищо определено.

— О, не можете да кажете подобно нещо на Поаро. Не е било нищо. Било е сериозно и ще е по-добре да ми кажете, защото ако зная какво точно мисли момичето, ще мога по-лесно и по-бързо да постигна успех.

Рестарик помълча известно време, после се реши и каза:

— Това изисква пълна дискретност, мосю Поаро. Мога ли да разчитам на вас… имам ли вашата гаранция?

— Безусловно. Какъв е проблемът?

— Не съм сигурен.

— Да не би вашата дъщеря да е посегнала на съпругата ви? Нещо повече от детска грубост или говорене на неприятни неща? Нещо по-сериозно е било. Да не би да е направила опит за физическа разправа?

— Не, не беше опит за разправа… не физическа, но… нищо не бе доказано.

— Да, Да, разбирам.

— Здравето на съпругата ми се влоши много… — той се поколеба.

— Ясно… И какво беше естеството на заболяването й? Вероятно нещо свързано с храносмилателната система? Някаква форма на ентерит?

— Бързо схващате, мосю Поаро. Много бързо. Да, беше на храносмилателната система. Оплакванията на жена ми бяха странни, защото тя винаги е имала чудесно здраве. Най-накрая я изпратиха в болница за „наблюдение“, както го нарекоха. За проверка.

— И какъв беше резултатът?

— Мисля, че не бяха напълно сигурни… Тя се оправи и се върна вкъщи. Но заболяването се повтори. Внимателно проверихме храната, която е приемала и приготвянето й. Оказа се, че тя страда от една форма на чревно отравяне, за което сякаш нямаше причина. Направихме тестове на храната, която яде. Когато взеха проби от всичко, недвусмислено се потвърди, че в храните, които само тя консумира, е слагано определено вещество.

— Казано по-просто някой и е давал арсен. Така ли?

— Така е. Малки дози, които в крайна сметка биха довели до кумулативен ефект.

— Заподозряхте ли дъщеря си?

— Не.

— Мисля, че сте я заподозрели. Кой друг би могъл да го направи. Заподозрели сте дъщеря си.

— Частно казано, да — въздъхна дълбоко Рестарик.

II

Когато Поаро се прибра, икономът му Джордж го посрещна с думите:

— Една жена на име Едит ви търси, сър…

— Едит? — намръщи се Поаро.

— Струва ми се, че работи при мисис Оливър. Помоли ме да ви предам, че мисис Оливър е в болницата „Сейнт Джил“.

— Какво се е случило с нея?

— Разбрах, че е била… ъ-ъ-ъ… ударена по главата. — Джордж не добави остатъка от съобщението, което гласеше: „… и му кажете, че е по негова вина“.

Поаро изцъка с език:

„Предупреждавах я… Снощи, когато й позвъних и тя не ми отговори, се обезпокоих. Les Femmes^[2].“