Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (35)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Third Girl, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
maskara (2018)

Издание:

Автор: Агата Кристи

Заглавие: Третото момиче

Преводач: Христо Христов

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Абагар Холдинг“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „ЕА“ ЕООД — Плевен

Излязла от печат: 1994

Редактор: Боряна Гечева

ISBN: 954-584-104-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4470

История

  1. — Добавяне

Глава петнадесета

До лакътя на Еркюл Поаро стоеше чаша билков чай, приготвен от Джордж. Поаро отпиваше и мислеше. Мислеше по начин малко странен за него. Използваше техниката на човек, който подбира мислите си сякаш подрежда парченца от мозайка. След време те щяха да се наредят и да образуват ясна картина. В момента важен бе подборът, разделянето. Отци от билковия чай, остави чашата, положи ръце върху дръжките на стола си и в главата му започнаха да изникват едно по едно парченцата от мозайката. Щом го разпознаеше, намираше му мястото. Парченца небе, парченца зелен бряг, може би онези раирани парченца са от тигър…

Усети болка в краката си, стегнати в лачени обувки. Тръгна мислено по пътя, предложен от добрата му приятелка мисис Оливър. Започна оттам. Мащехата. Припомни си как стои, сложил ръка върху портата. Видя една жена, която наведена подкастряше роза. Тя се бе обърнала и го бе погледнала. Какво имаше тук за него? Нищо. Златиста коса, ярка като узряло житно поле, с букли и къдри, които му напомниха прическата на мисис Оливър. Той леко се усмихна. Косата на мисис Рестарик обаче, бе по-прилежно подредена, отколкото тази на мисис Оливър. Златистият й ореол изглеждаше малко голям за лицето й. Спомни си как старият сър Родерик му спомена, че носи перука, защото прекарала тежка болест. Тъжно за една толкова млада жена. Като поразмисли му се стори, че прическата на мисис Рестарик изглежда необичайно тежка. Беше някак прекалено скована, прекалено добре нагласена. Съсредоточи се върху перуката, ако беше перука, въпреки че със сигурност можеше да разчита на казаното от сър Родерик. Замисли се за нея, за да прецени дали тя има някакво значение. Припомни си разговора, който проведоха. Казаха ли си нещо важно? Реши, че не. После влязоха и една стая. Беше без собствен облик. Подобна можеше да се види и в други къщи. Две картини на стената, едната изобразяваше жена в гълъбовосива рокля. Имате тънки, плътно стиснати устни. Косата й бе някак сивкава. Първата мисис Рестарик. Изглеждаше като че ли е по-стара от съпруга си. Неговият портрет беше поставен на срещуположната стена. И двата портрета бяха хубави. Лансбергер бе добър портретист. Мисълта му се насочи към портрета на съпруга. Първия път не го бе разгледал така добре, както по-късно в кабинета.

Рестарик…

Андрю Рестарик и Клодия Рийс-Холанд. Имаше ли нещо между тях? Бяха ли техните отношения нещо повече от служебните между шеф и подчинен? Сякаш не. Рестарик се бе върнал в страната след дългогодишно отсъствие. Нямаше близки приятели и роднини. Беше обезпокоен и притеснен от характера и поведението на дъщеря си. Вероятно бе съвършено естествено да се обърне към изключително компетентната си секретарка и да я помоли да му съдейства да намери жилище за дъщеря си в Лондон. За нея е било естествено да предложи апартамента си, след като е търсила трето момиче. Третото момиче… Тази фраза бе научил от мисис Оливър и тя постоянно изплуваше в съзнанието му. Сякаш имаше и друго значение, което по някаква причина той не можеше да разбере.

Прислужникът му Джордж влезе в стаята и затвори дискретно вратата след себе си.

— Търси ви една млада дама, сър. Младата дама, която идва онзи ден.

Думите му като че ли прекалено добре се свързаха с мислите на Поаро, който стреснато се изправи на стола си.

— Младата дама, която дойде по време на закуска ли?

— О, не, сър. Имам предвид момичето, което пристигна за сър Родерик Хорсфийлд.

— А! — възкликна Поаро и повдигна вежди. Поканете я. Къде е тя?

— В стаята на мис Лемън, сър.

— Да, доведете я.

Соня не изчака Джордж да съобщи за нея. Влезе преди него в стаята с бързи и енергични стъпки.

— Беше трудно да се измъкна, но дойдох да ви кажа, че не съм взимала онези документи. Не съм откраднал нищо. Разбирате ли?

— Някой обвинил ли ви е? — попита Поаро. — Седнете, мадмоазел.

— Не искам да сядам. Имам много малко време. Само дойдох да ви кажа, че не отговаря на истината. Аз съм много честна и върша онова, което ми кажат.

— Разбирам. Твърдите, че не сте взимали никакви документи, материали или писма от дома на сър Родерик. Така ли?

— Да. И дойдох да ви го кажа. Той ми вярва. Той знае, че аз не бих направила подобно нещо.

— Добре тогава. Приемам изявлението ви.

— Мислите ли, че ще откриете тези документи?

— Занимавам се с други неща в момента — отвърна Поаро. — Документите на сър Родерик ще трябва да почакат.

— Той се тревожи. Много се тревожи. Има нещо, което не мога да му кажа, но ще го кажа на вас. Той губи разни неща. Не прибира документите си там, където после ги търси. Слага ги… как да се изразя… на странни места. О, зная. Подозирате мен. Всички ме подозират, защото съм чужденка. Защото идвам от друга страна и си мислят, че… мислят си, че крада секретни документи, както се разказва във вашите глупави английски истории за шпиони. Аз не съм такава. Аз съм интелектуалка.

— Аха. Добре е да го зная — каза Поаро и попита: — Има ли нещо друго, което желаете да ми кажете?

— Защо трябва да има?

— Човек никога не знае.

— За какви други случаи споменахте?

— Е, не искам да ви задържам. Сигурно днес е свободният ви ден.

— Да. Имам един ден в седмицата, в който мога да върша каквото пожелая. Мога да идвам в Лондон, мога да ходя в Британския музей.

— О да, както и в други музеи несъмнено.

— Така е.

— И в Националната галерия, за да разглеждате картини. А в хубав ден можете да отидете до Кенсингтън Гардънс или може би чак до Кю Гардънс.

Тя се скова… Хвърли му ядосан, питащ поглед.

— Защо казахте Кю Гардънс?

— Защото там има много красиви растения, дървета и храсти. Не бива да пропускате Кю Гардънс. Входната такса е много ниска. Струва ми се, че е едно или две пени. И срещу нея можете да видите тропически дървета, или да седнете на пейка и да почетете книга. — Той й се усмихна обезоръжаващо и с интерес забеляза, че нейната неловкост нарасна. — Но не бива да ви задържам, мадмоазел. Сигурно трябва да посетите приятели от едно посолство.

— Защо казвате това?

— Нямам конкретна причина. Както казахте, вие сте чужденка и е напълно възможно да имате приятели в посолството на страната ви.

— Някой ви е казал тези неща. Някой е отправил обвинение срещу мен! Казвам ви, че той е глупав стар човек, който си забутва документите. Това е всичко! Той не знае нищо важно. Няма никакви секретни документи или материали. Никога не е имал.

— Не мислите какво говорите. Времето минава, но някога той беше важна личност и знаеше важни тайни.

— Опитвате се да ме сплашите.

— Не, не. Не съм толкова мелодраматичен.

— Мисис Рестарик. Тя ви е наговорила тези неща. Не ме обича.

— Не ми е казвала подобно нещо.

— Е, и аз не я обичам. Тя е този тип жени, на които не вярвам. Мисля, че тя има тайни.

— Наистина ли?

— Да, мисля, че има тайни от мъжа си. Сигурна съм, че ходи в Лондон и на други места, за да се среща с чужди мъже. Във всеки случай поне с един.

— Много интересно — отбеляза Поаро. — Смятате, че се среща с друг мъж?

— Да. Тя ходи в Лондон много често и не вярвам, че винаги казва на мъжа си. Сигурно го заблуждава, че ходи на пазар, за да си купува разни неща. Всякакви неща. Той е зает в кантората и не се замисля защо жена му ходи в Лондон. Тя е повече в града, отколкото в провинцията. А се преструва, че много обича да се занимава с градината.

— Нямате ли представа кой е мъжът, с който се среща?

— Откъде да знам? Не я следя. Мистър Рестарик не е подозрителен човек. Вярва на жена си. Мисли си, че тя винаги ходи по работа. Освен това ми се струва, че се тревожи за дъщеря си.

— Да, очевидно е обезпокоен за дъщеря си. Какво знаете за нея? Добре ли я познавате?

— Не я познавам много добре. Ако ме питате какво мисля… ами ще ви кажа. Мисля, че е луда.

— Мислите, че е луда? Защо?

— Понякога говори странни неща. Вижда неща, които ги няма.

— Вижда неща, които ги няма?

— Хора, които не са там. Понякога е много развълнувана, а друг път изглежда като че ли сънува. Говорите й, а тя не чува. Не отговаря. Мисля, че има хора, които тя желае да са мъртви.

— Имате предвид мисис Рестарик?

— И баща си. Гледа го, като че ли го мрази.

— Защото и двамата се опитват да попречат на женитбата й с младежа, който си е избрала?

— Да. Не искат това да стане. Прави са, разбира се, но тя се ядосва. Някой ден — добави Соня, като весело поклати глава, — мисля, че тя ще се самоубие. Надявам се, че няма да направи нещо толкова глупаво, но така постъпва човек, който е силно влюбен — тя повдигна рамене. — Е, аз сега тръгвам.

— Кажете ми още нещо. Мисис Рестарик носи ли перука?

— Перука? Откъде да знам? — тя се замисли за момент. После отговори: — Май да. Удобна е за пътуване. А е и модерно. Понякога и аз си слагам. Една зелена. Или поне преди го правех. Сега си тръгвам — повтори тя и излезе.