Агата Кристи
Третото момиче (17)

Глава седемнадесета

Главен инспектор Нийл изглеждаше много официален седнал зад бюрото си. Любезно поздрави Поаро и му посочи стол. Поведението на инспектора се промени веднага щом младият човек, който бе въвел Поаро, излезе.

— А сега пък кого преследваш, стари дяволе?

— Колкото до това, вече знаеш — отвърна Поаро.

— О да, изрових разни работи, но не мисля, че в тази дупка има нещо, което те интересува.

— Защо го наричаш дупка?

— Защото приличаш на котарак ловец. На котарак, който седи до дупката и чака да изскочи мишката. Е, ако питаш мен, точно в тази дупка няма мишка. Имай предвид, не казвам, че не можеш да изкопаеш някои съмнителни сделки. Знаеш ги тези финансисти. Смея да твърдя, че си падат по далаверите с разни там полезни изкопаеми, суровини, концесии, нефт и тем подобни. Но фирмата „Джошуа Рестарик“ има добра репутация. Фамилен бизнес… или поне е бил… но сега не можеш да го назовеш така. Саймън Рестарик не е имал деца, а брат му, Андрю Рестарик има само една дъщеря. От страна на майка й има само една стара леля. Дъщерята на Андрю Рестарик е живяла с нея, след като е завършила училище и майка й починала. Лелята е умряла преди шест месеца от удар. Струва ми се, че е била малко смахната. Числяла се е към няколко странни религиозни общества. Безобидни, общо взето. Саймън Рестарик е бил идеалният пример за хитър бизнесмен, а й съпругата му е била подходяща за него. Оженили са се късно.

— А Андрю?

— Андрю изглежда е страдал от страст към пътешествията. Срещу него няма нищо лошо. Не се е задържал дълго наедно място. Бродил е из Южна Африка, Южна Америка, Кения и още много други места. Неведнъж брат му го е насилвал да се завърне, но неуспешно. Нито Лондон, нито бизнесът са му харесвали, но изглежда е наследил дарбата на рода Рестарик да прави пари. Търсил е полезни изкопаеми и други подобни неща. Не с бил ловец на слонове или археолог, или плантатор. Сделките му винаги са се оказвали успешни.

— Значи той също по свой начин е бизнесмен.

— Да, така излиза. Не зная какво го е накарало да се върне в Англия след смъртта на брат му. Възможно е новата съпруга… той се е оженил отново. Красива жена, доста по-млада от него. В момента живеят при стария сър Родерик Хорсфийлд. Неговата сестра е била омъжена за чичото на Андрю Рестарик. Но предполагам, че само временно ще живеят там. Всичко, което ти разказах новост ли е за теб? Или вече го знаеш?

— По-голямата част съм чувал — отвърна Поаро. — В семейството, от двете страни, има ли случай ма лудост?

— Мисля, че няма. Като изключим старата леля и нейните странни религии. А то не е необичайно за жена, която живее сама.

— Значи всичко, което можеш да ми кажеш, е, че те имат много пари — отбеляза Поаро.

— Много пари — повтори главен инспектор Нийл. — И всички са много уважавани. Забележи, част парите на фирмата са от Андрю Рестарик. Концесии, мини, находища в Южна Африка. Бих казал, че когато всички те бъдат разработени и излязат на пазара, струват наистина много пари.

— И кой ще ги наследи?

— Зависи на кого ще ги остави Андрю Рестарик. Но очевидно жена му и дъщеря му.

— Значи един ден и двете ще наследят огромна сума пари?

— Така е. Предполагам, че парите ще бъдат под попечителство. Обикновено така постъпват в Сити.

— Няма ли друга жена например, която да го интересува?

— Не се знае подобно нещо. Не ми изглежда вероятно. Той си има красива нова съпруга.

— Някой младеж лесно би могъл да научи всичко това — отбеляза замислено Поаро.

— Имаш предвид да се ожени за дъщерята ли? Нищо не би могло да го спре, дори да я поставят под съдебна опека или нещо подобно. После, разбира се, баща й може да я лиши от наследство, ако пожелае.

Поаро погледна надолу към прилежно подготвения списък в ръката си.

— А какво ще ми кажеш за галерията „Уедърбърн“?

— Чудя се как си попаднал на нея. Да не би някои клиент да е искал съвет от теб относно фалшификат?

— Те търгуват ли с фалшификати?

— Хората не търгуват с фалшификати — отговори главен инспектор Нийл укорително. — Там се случи нещо доста неприятно. Един милионер о Тексас дошъл да купува картини и платил огромни суми. От галерията му продали един Реноар и един Ван Гог. Картината на Реноар представлявала глава на малко момиче. Но около тази картина има нещо неясно. Няма причини да смятаме, че галерията я е купила с непочтени намерения. По този случай имаше разследване. Пристигнаха много експерти и дадоха оценките си. Всъщност, както обикновено, мненията им бяха противоречиви. Галерията предложи да си я вземе обратно. Милионерът обаче отказа, защото най-популярният експерт се закле, че картината е оригинал и той му повярва. Въпреки това, оттогава върху галерията лежи сянка на съмнение.

Поаро отново погледна в списъка.

— А мистър Дейвид Бейкър? Проучихте ли го?

— О, той е един от онази младежка сган… Мотаят се на разни банди и нахълтват в нощни клубове. Живеят от наркотици… хероин… кокаин… Момичетата са луди по тях. От този тип, за който те сълзливо се вайкат, че животът му е бил толкова тежък, а той е толкова талантлив. Картините му не се харесват. Нищо друго, освен добрият стар секс, ако питаш мен.

Поаро отново се консултира със списъка си.

— Знаеш ли нещо за депутата Рийс-Холанд?

— От политическа гледна точка е добре. Има „чене“. Една-две малко съмнителни сделки, но се измъкна съвсем чист. Бих казал, че е доста хитър. Натрупа нари, но по малко подозрителен начин.

Поаро стигна до последната точка от списъка си.

— А сър Родерик Хорсфийлд?

— Приятен старец, но малко хахо. Какъв нюх имаш, Поаро, надушваш всичко, нали? Специалните служби имаха доста неприятности, поради манията да се пишат мемоари. Никой не знае какви неразумни разкрития ще последват. Всички се надпреварват да извадят на бял свят онова, което си спомнят за грешките на другите. Обикновено няма голямо значение, но понякога… знаеш, правителствата променят политиката си и не им се иска да бъде засегнато нечие самолюбие или да се разчуе нещо нередно, така че трябва да се опитаме да озаптим старците. Някои от тях не са никак лесни. Но ако искаш да надушиш нещо повече, трябва да отидеш в специалните служби. Не мисля, че има нещо нередно. Бедата е в това, че те не унищожават компрометиращите документи. Съхраняват всичко. Не смятам обаче, че има кой знае какво. Но имаме доказателства, че една държава слухти наоколо.

Поаро въздъхна дълбоко.

— Не ти ли помогнах? — попита главният инспектор.

— Много се радвам, че получих достоверна информация от официалната власт. Но не ми помогна много с онова, което ми каза. — Той отново въздъхна, после попита: — Какво би си казал, ако някой случайно ти подметне, че една жена, една млада привлекателна жена носи перука.

— Че в това няма нищо странно — отвърна главен инспектор Нийл и добави малко рязко: — Всеки път, когато пътуваме, жена ми си слага перука. Спестява й доста главоболия с прическата.

— О, извинявай — каза Еркюл Поаро.

На сбогуване главният инспектор попита:

— Предполагам, че вече си научил всичко по онзи случай на самоубийство в блока, за който се интересува. Бях ти изпратил информация.

— Да, благодаря. Научих поне официалните факти. Едно сухо описание на случая.

— Има нещо, за което си спомних, докато говорихме. Сега ще се сетя. Тази история беше доста тъжна. Весела жена. Имала е слабост към мъжете и достатъчно пари, за да живее добре. Нямала е големи проблеми, но пиела твърде много и тръгнала по наклонената плоскост. А после й влязла мухата, както често се случва с жени като нея. Решават, че имат рак или нещо такова. Консултират се с лекар, който им казва, че всичко е наред. Те се прибират у дома и решават, че докторът ги лъже. Ако питаш мен, причината обикновено е в откритието, че вече не са така привлекателни за мъжете, както преди. Това наистина ги потиска, горките. Да, непрекъснато се случват подобни неща. Мисис Шарпантие е само една от тези нещастници. Предполагам, че е била самотна, бедната. Не мисля че… — и той спря. — О, да. Разбира се. Спомних си. Пита ме за един депутат Рийс-Холанд. Той самият обича да се забавлява по един дискретен начин. Така или иначе Луиз Шарпантие е била негова любовница известно време. Това е.

— Връзката била ли е сериозна?

— Не бих казал. Ходили са заедно по разни съмнителни клубове. Нали знаеш, че държим под око подобни места. Но в пресата никога не се е появявало нищо. Нищичко.

— Разбирам.

— Но все пак връзката е продължила известно време. Виждали са ги заедно около шест месеца, но не считам, че тя е била единствена за него, нито пък той за нея. Така че от този факт не можеш нищо да извлечеш, нали?

— Не мисля така — каза Поаро.

„И все пак — продължи да си говори той, докато слизаше надолу по стълбите, — има връзка. Това обяснява объркването на мистър Макфарлън. Една много тънка нишка между депутата Емлин Рийс-Холанд и Луиз Шарпантие. Може и нищо да не означава. А и защо ли трябва да означава нещо? Но… зная прекалено много — ядоса се на себе си Поаро. — Зная прекалено много. Знам за всички и за всичко по нещо, но не мога да сглобя картината. Половината от фактите са маловажни. Трябва ми схема. Схема.“

— Давам кралство за схема — проговори несъзнателно на глас Поаро.

— Моля? — погледна го стреснато момчето от асансьора.

— Нищо — каза Поаро.

Поаро се спря пред вратата на галерия „Уедърбърн“, за да разгледа една картина, която изобразяваше три заплашително изглеждащи крави със силно удължени тела в сянката на колосални вятърни мелници със сложна конструкция. Между кравите, мелниците и много любопитния пурпурен цвят на картината като че ли нямаше никаква връзка.

— Интересно, нали? — чу се мек мъркащ глас.

До него стоеше мъж на средна възраст. Първото нещо, което се забелязваше у него, бе усмивката му, разкриваща прекалено много прекрасни бели зъби.

— Такава свежест.

Имаше големи бели пухкави ръце, които размахваше сякаш танцуваше сложен източен танц.

— Интелигентна изложба. Закрихме я миналата седмица. Онзи ден открихме изложба на Клод Рафейъл. Ще премине добре. Наистина много добре.

— А! — възкликна Поаро.

Мъжът разтвори сивите кадифени завеси и го въведе в една дълга стая.

Поаро даде няколко внимателни и уклончиви оценки. Закръгленият мъж го хвана свойски под ръка. Очевидно чувстваше, че е попаднал на някой, който не бива да бъде изпуснат. Беше много обигран в изкуството да продава. Усещаш веднага, че си добре дошъл в неговата галерия и ако желаеш можеш да стоиш цял ден, без да купиш нещо. Да разглеждаш и да се радваш на тези очарователни картини, въпреки че когато влезеш в галерията в първия момент, не ти се струват толкова очарователни. Когато си излезеш обаче, вече ще си убеден, че думата „очарователни“ ги описва най-точно. След като получиш няколко компетентни съвета и направиш няколко аматьорски забележки в духа на: „Харесвам повече тази“, мистър Боскум окуражително ще отговори нещо от рода на: „Интересно, че казвате точно това. Ако мога така да се изразя, то показва вашата голяма проницателност. Знаете ли, обичайната реакция не е такава. Повечето хора предпочитат… е, бих казал, нещо по-разбираемо, като това…“ — и той посочва към едно платно със зелени и сини райета в единия ъгъл, — „но тази, да, веднага уловихте качеството. Самият аз… разбира се, излагам професионалното си мнение… смятам, че тя е един от шедьоврите на Рафейъл“.

Двамата с Поаро, наклонили настрани глави, разглеждаха един оранжев диамант с две човешки очи, които сякаш висяха от него на нещо като нишки от паяжина. Между тях, очевидно се установи приятелско отношение и времето сякаш бе спряло. Поаро попита:

— Струва ми се, че някоя си мис Франсес Кари работи за вас, нали?

— А, да. Франсес. Умно момиче. Много артистично и компетентно. Току-що се върна от Португалия, където аранжира една изложба. Много успешна изложба. Самата тя е добър художник, но не бих казал, че е истински творческа личност, ако ме разбирате. Справя се по-добре с бизнеса. Струва ми се, че и тя си го признава.

— Разбирам, че тя е покровител на изкуството.

— О, да. Интересува се от Les jeunes^[1]. Подкрепя талантливите. Миналата пролет ме убеди да направим изложба на една малка група млади художници. Беше много успешна. Пресата я отбеляза. Е, скромно, нали разбирате. Да, тя има своите протежета.

— Аз съм малко старомоден. Някой от тези млади момчета — vraiment^[2]! — вдигна ръце Поаро.

— Ах — възкликна мистър Боскум снизходително, — не трябва да съдите по външния им вид. Просто мода, знаете. Бради и дънки или брокати и дълга коса. Ще отмине.

— Дейвид някой си — започна Поаро. — Забравих фамилията му. Изглежда мис Кари има високо мнение за него.

— Сигурен ли сте, че нямате предвид Питър Кардиф? Той е настоящето й протеже. Имайте предвид, че не съм толкова уверен в него, колкото тя. Той не е така авангарден, по-скоро е… определено е реакционен. Понякога твърде прилича на Бърн-Джоунс. Но човек никога не знае. Случва се. От време на време тя му позира.

— Дейвид Бейкър. Ето името, което се опитвах да си спомня — каза Поаро.

— Не е лош — отбеляза мистър Боскум без ентусиазъм. — Според мен му липсва оригиналност. Принадлежи към групата художници, за която ви споменах, но не направи особено впечатление. Добър художник е, но не забележителен. Не е оригинален!

Поаро се прибра вкъщи. Мис Лемън му поднесе писма за подпис и се оттегли, когато той ги подписа. Джордж внимателно му сервира omellette fines herbes^[3] и гарнитура. След обяда, когато Поаро се нагласи в креслото си с чаша кафе до лакътя, телефонът иззвъня.

— Мисис Оливър, сър — обяви Джордж. Вдигна телефона и го премести до него.

Поаро пое неохотно слушалката. Нямаше желание да говори с мисис Оливър. Чувстваше, че тя ще го принуди да направи нещо, което не желае.

— Мосю Поаро?

— C’est moi^[4].

— Какво правите? Какво свършихте?

— Седя си в креслото — отвърна Поаро. — И мисля.

— И само това? — мисис Оливър очевидно не беше доволна.

— Важно е — увери я Поаро. — Дали ще успея или не, не зная.

— Но трябва да откриете момичето. Вероятно е била отвлечена.

— Така изглежда — каза Поаро. — С обедната поща получих писмо от баща й, в което ме моли спешно да го посетя, за да му съобщя докъде съм стигнал.

— Е, и докъде стигнахте?

— За момента доникъде — призна си Поаро.

— Наистина, мосю Поаро, трябва да се стегнете.

— Вие също!

— Какво искате да кажете с „вие също“?

— Притискате ме.

— Защо не отидете на онова място в Челси, където ме удариха по главата?

— За да ме ударят и мен по главата ли?

— Просто не ви разбирам — възмути се мисис Оливър. — Помогнах ви, като намерих момичето в кафенето. Поне така казахте.

— Зная, зная.

— А какво стана с жената, която се е хвърлила от прозореца? Научихте ли нещо?

— Да, направих запитвания.

— Е и?

— Нищо. Една от многото жени, които като млади са привлекателни, имат любовни авантюри, страстни са и се отдават на още повече авантюри, но после привлекателността им намалява, стават нещастни и започват да пият твърде много. Внушават си, че имат рак или някакво фатално заболяване, така че накрая, отчаяни и самотни, се хвърлят от някой прозорец.

— Казахте, че смъртта й е била важна, че е означавала нещо.

— Трябваше да е така.

— Нима! — и мисис Оливър затвори, защото нямаше повече какво да каже.

Поаро се облегна назад в креслото, доколкото можа, защото то имаше права облегалка, махна на Джордж да прибере чашката от кафето и телефона и се отдаде на размисъл за онова, което знае и не знае. Заговори на глас, за да изясни мислите. Припомни си трите философски въпроса:

— Какво зная? На какво мога да се надявам? Какво трябва да направя?

Не беше сигурен дали ги подреди правилно, нито пък дали бяха подходящите въпроси, но се размисли върху тях.

— Може би съм твърде стар — измърмори Еркюл Поаро с дълбоко отчаяние. — Какво зная!

Установи, че знае прекалено много. За момента остави този въпрос настрани.

— На какво мога да се надявам? Е, човек винаги се надява.

Той можеше да се надява на блестящия си ум. Много по-добър от всеки друг. Рано или късно щеше да стигне до отговора на въпроса, заради който се чувстваше неудобно, че още не разбира.

— Какво трябва да направя?

Е, това знаеше. Трябваше да посети мистър Андрю Рестарик, който очевидно беше обезпокоен за дъщеря си и несъмнено щеше да обвини Поаро, че до момента не е направил нищо, за да върне дъщеря му. Поаро го разбираше и споделяше гледната му точка, но му беше крайно неприятно, че трябва да се представи в такава неблагоприятна светлина. Другата възможност бе да набере един телефонен номер и да попита за последните новини.

Но преди да го стори, той се върна отново към въпроса, който бе оставил настрани.

— Какво зная?

Знаеше, че галерията „Уедърбърн“ беше под подозрение. Досега действията им не бяха попадали под ударите на закона, но изглежда нямаше да се поколебаят да измамят невежи милионери, като им продадат картини със съмнителна оригиналност.

Припомни си мистър Боскум с неговите пухкави бели ръце и многобройни зъби, и реши, че не му харесва. Определено приличаше на човек, който се занимава с мръсни дела, въпреки че несъмнено умееше да се пази удивително добре. Този факт вероятно ще му бъде от полза, защото е възможно да го свърже с Дейвид Бейкър. После идваше самият Дейвид Бейкър, Паунът. Какво знаеше за него? Бяха се срещнали, разговаряли и Поаро си бе съставил определено мнение за него. Би се заел с нечестна сделка, ако от нея паднеха пари, би се оженил за богата наследница, заради парите й, а не по любов, вероятно може да бъде купен. Да, той може да бъде купен. Очевидно Андрю Рестарик мислеше така и беше прав. Освен ако…

Поаро се замисли за Андрю Рестарик и насочи разсъжденията си по-скоро към портрета му, висящ на стената, отколкото към самия човек. Спомни си волевите черти, издадената брадичка, излъчването на решителност и твърдост. После се замисли за първата мисис Андрю Рестарик. Плътно стиснатите й устни… Може би ще трябва да отиде отново в Кросхеджис и да разгледа портрета й, защото там можеше да открие някакво указание за Норма. Норма — не, все още не биваше да мисли за нея. Какво друго имаше там?

Там беше и Мери Рестарик, за която момичето Соня каза, че сигурно има любовник, защото много често ходи в Лондон. Обмисли думите й, но реши, че Соня не е права. Според него много по-вероятно бе мисис Рестарик да посещава Лондон, за да разглежда имоти, които евентуално да купи. Луксозни апартаменти, къщи в Мейфеър, вътрешно обзавеждане, всички онези неща, които човек с много пари може да купи в един голям град.

Пари… стори му се, че разсъжденията му в крайна сметка стигаха до едно и също нещо — пари. Колко важно нещо бяха парите. В този случай бяха замесени много пари. Те не биеха веднага на очи, но все пак имаха значение. Играеха своята роля. За сега нямаше нищо, което да потвърди подозрението му, че трагичната смърт на мисис Шарпантие е дело на Норма. Нямаше никакво доказателство, нито мотив. Все пак му се струваше, че безспорно има връзка. Момичето му бе казало, че „вероятно е извършило убийство“. Тази смърт се бе случила ден-два преди тя да го посети, при това в сградата, в която живееше. Прекалено голямо съвпадение на събития, за да нямат връзка помежду си. Замисли се върху мистериозното заболяване на Мери Рестарик. Изглеждаше твърде просто и класическо. Случай на отравяне, в който отровителят е… трябва да е от дома. Дали Мери Рестарик не се бе отровила сама, дали съпругът й не се бе опитал да я отрови, дали Соня не бе й дала отровата, а Норма е изкупителната жертва? Еркюл Поаро трябваше да си признае, че логически всичко сочеше Норма за възможния извършител.

— Tout de mejne^[5] — каза Поаро, — след като не мога да открия нищо, eh bien, логиката скача от прозореца.

Той въздъхна, стана и нареди на Джордж да му повика такси. Трябваше да се съобрази с желанието на Андрю Рестарик.