Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (35)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Third Girl, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
maskara (2018)

Издание:

Автор: Агата Кристи

Заглавие: Третото момиче

Преводач: Христо Христов

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Абагар Холдинг“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „ЕА“ ЕООД — Плевен

Излязла от печат: 1994

Редактор: Боряна Гечева

ISBN: 954-584-104-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4470

История

  1. — Добавяне

Глава първа

Еркюл Поаро седеше на масата и закусваше. От чашата горещ шоколад до дясната му ръка се вдигаше пара. Винаги бе обичал сладко. Закуската му включваше и кифличка, която добре се съчетаваше с горещия шоколад. Кимна одобрително. Беше си я избрал едва от четвъртата сладкарница, в която бе влязъл. Оказа се датска и бе значително по-добра от съседната така наречена френска сладкарница. Последното си беше чиста измама.

Гастрономическите му изисквания бяха задоволени. Стомахът му бе спокоен. Мислите му също и то като че ли прекалено спокойни. Беше завършил своя „Magnum Opus[1], в който правеше анализ на известни писатели на криминални романи. Осмелил се бе да критикува Едгар Алан По, отбелязваше липсата на метод и ред в романтичните изблици на Уилки Колинс, превъзнасяше до небесата двама практически непознати американски автори. По подходящ начин бе изразил уважението си към тези, които го заслужаваха, а към други се бе отнесъл доста сурово. Бе прегледал коректурите и, като изключим многото печатни грешки, бе останал доволен от резултата. Неговото литературно постижение му достави радост, както впрочем и огромното количество книги, които трябваше да прочете преди това. Изпитваше удоволствие, дори когато със сумтене запокитваше отвратен някоя книга на пода (въпреки че никога не забравяше после да я вдигне и надлежно да я сложи в кошчето за книжни отпадъци). Удоволствието му в редките случаи, когато книгата го заслужаваше, бе съпроводено с одобрително кимване.

А сега? Беше си позволил една приятна почивка, така необходима му след интелектуалните занимания. Но човек не може вечно да почива. Трябва отново да се захване с нещо. За съжаление нямаше идея с какво. Нови литературни изяви? Не му се искаше. Максимата му бе, че когато си направил нещо добро, не бива да го повтаряш. Всъщност вече скучаеше. Напрегната умствена дейност, на която в последно време се бе отдал, изискваше много усилия. Но бе свикнал и сега се чувстваше неспокоен…

Досадно! Той тръсна глава и отпи от чашата с шоколад.

Вратата се отвори и влезе добре обученият му прислужник Джордж. Поведението му бе почтително и се долавяше нотка на извинение. Покашля се и измърмори:

— Една… — спря за миг, после продължи: — Търси ви една млада дама.

Поаро го погледна с изненада и известна неприязън.

— Не приемам никого в този час на деня — каза укорително той.

— Зная, сър — кимна Джордж.

Господар и прислужник се спогледаха. Понякога отношенията помежду им създаваха доста трудности. Посредством интонация, намек или подбрани думички Джордж подсказваше, че има още нещо, което може да се изясни, ако му бъде зададен подходящия въпрос. Поаро се досети какъв трябва да бъде той в този случай.

— Тази млада дама добре ли изглежда? — попита внимателно той.

— Според мен не, сър, но вкусовете са различни.

Поаро се замисли върху отговора. Спомни си за паузата, която направи Джордж, преди да каже „млада дама“. Той умееше много точно да прецени положението в обществото. Не беше сигурен в статута на посетителката и затова се бе отнесъл снизходително към нея.

— Значи според теб тя по-скоро е млада дама, а не, да кажем, младо момиче?

— Така мисля, сър, въпреки че в днешно време не е лесно да се прецени — отвърна с дълбоко съжаление Джордж.

— Спомена ли защо иска да ме види?

— Каза… — започна някак неохотно Джордж, като че ли предварително се извиняваше за онова, което се кани да произнесе, — че иска да се посъветва с вас относно убийство, което може би е извършила.

Еркюл Поаро се опули. Веждите му се повдигнаха:

Може би е извършила? Тя не знае ли?

— Така каза, сър.

— Невероятно, но звучи интересно — отбеляза Поаро.

— Може да е шега, сър — предположи колебливо Джордж.

— Всичко е възможно, предполагам — допусна Поаро, — но човек едва ли би си помислил… — Той вдигна чашата и нареди: — Поканете я след пет минути.

— Да, сър — и Джордж се оттегли.

Поаро изпи последната глътка шоколад. Побутна настрани чашата и стана. Отиде и внимателно приглади мустаците пред огледалото над камината. Доволен се върна на стола си, за да изчака влизането на посетителката. Не знаеше какво точно да очаква…

Може би се надяваше да види нещо близко до представата му за женска привлекателност. Спомни си изтърканата фраза „тъжна красота“, но когато Джордж въведе посетителката, усети разочарование. Поклати мислено глава и въздъхна. Нито беше красива, нито пък бе тъжна. Най-близко до точното й описание би било умерено смутена.

„Пфу! Тези момичета! — помисли си с възмущение Поаро. — Защо не се постараят да изглеждат малко по-добре? Подходящ грим, елегантна дреха, прическа, направена при добър фризьор, и тя би могла да стане привлекателна. Но сега!“

Посетителката бе момиче на около двадесет години. Дълга коса с неопределен цвят се спускаше върху раменете й. Погледът на големите й синьо-зелени очи излъчваше пустота. Бе облечена вероятно в модните дрехи на нейното поколение. Високи черни кожени ботуши, бели вълнени ажурни чорапи, къса пола и дълъг евтин вълнен пуловер. Всеки от поколението и възрастта на Поаро би имал едно-единствено желание — възможно най-бързо да изпрати момичето в банята. Когато вървеше по улиците често изпитваше същото чувство. Всички те изглеждаха мръсни. И все пак, напук на казаното, това момиче изглеждаше като току-що спасена удавница, измъкната от водата. Помисли си, че тези девойки вероятно не са наистина мръсни. Просто полагат огромни усилия да изглеждат така.

Стана и с обичайната си любезност се ръкува с посетителката, като й подаде стол.

— Искали сте да ме видите, мадмоазел? Моля, седнете.

— О! — възкликна момичето със сподавен глас и се втренчи в него.

Eh bien[2]?

Тя се поколеба.

— Мисля… бих предпочела да остана права. — Големите й очи продължаваха да го гледат недоверчиво.

— Както желаете. — Поаро седна отново на стола си и я загледа. Чакаше.

Момичето пристъпваше от крак на крак. Поглеждаше ту надолу към краката си, ту към Поаро.

— Вие… вие ли сте Еркюл Поаро?

— Несъмнено. С какво мога да ви бъда полезен?

— О, ами, доста е сложно. Искам да кажа…

На Поаро му се стори, че тя сякаш се нуждае от малко окуражаване. Той услужливо каза:

— Прислужникът ми съобщи, че сте искали да се посъветвате с мен, защото мислите, че „сте извършили убийство“. Вярно ли е?

— Да — кимна момичето.

— Разбира се, това не е въпрос, който допуска някакви съмнения. Вие сама трябва да знаете дали сте извършили убийство или не.

— Ами, не зная как точно да ви го кажа. Имам предвид…

— Хайде сега — подкани я внимателно Поаро, — седнете. Отпуснете се. Разкажете ми.

— Не мисля… О, Боже, не зная как… Виждате ли, всичко е толкова трудно. Аз… аз промених решението си. Не искам да бъда груба… но мисля, че е по-добре да си вървя.

— Е, хайде, хайде. Бъдете смела.

— Не, не мога. Мислех си, че мога да дойда и… и да ни помоля, да ви попитам какво трябва да направя… но ме мога, разбирате ли? Всичко е толкова различно от…

— От какво?

— Ужасно съжалявам и не искам да бъда груба, но… — тя въздъхна дълбоко, погледна към Поаро, после отмести погледа си и изстреля: — Прекалено сте стар. Никой не ми каза, че сте толкова стар. Наистина не искам да бъда груба, но… това е. Вие сте прекалено стар. Ужасно съжалявам.

Тя рязко се обърна и излетя от стаята, подобно на отчаян молец при светване на лампата.

С широко отворена уста Поаро чу как се затръшна входната врата.

Nom d’un nom d’un nom…[3] — измърмори той.

Бележки

[1] Magnum Opus (англ.) — коронно произведение (труд). — Б.пр.

[2] Eh bien (фр.) — добре. — Б.пр.

[3] Nom d’un nom d’un nom (фр.) — да те вземат дяволите. — Б.пр.