Агата Кристи
Третото момиче (13)

Глава тринадесета

Поаро рядко използваше ключа от апартамента си. По старомоден обичай натискаше звънеца и чакаше възхитителният прислужник, Джордж, да му отвори вратата. Този път обаче, след посещението му в болницата, вратата отвори мис Лемън.

— Имате двама посетители — каза тя, като сниши глас. Не шептеше, но говореше много по-тихо от обичайното. — Единият е мистър Гоуби, а другият е един възрастен господин на име сър Родерик Хорсфийлд. Не зная с кого първо ще пожелаете да се срещнете.

— Със сър Родерик Хорсфийлд — изрече замислено Поаро, наклонил леко главата си, подобно на птичка. Преценяваше как последните събития ще повлияят на основната картина.

От малката стая, в която свещенодействаше мис Лемън, изневиделица се появи мистър Гоуби. Очевидно тя го бе скрила там.

Поаро съблече палтото си. Мис Лемън го занесе на закачалката в коридора. С обичайния си маниер мистър Гоуби заговори на тила на мис Лемън.

— Ще изпия една чаша чай в кухнята с Джордж — каза мистър Гоуби. — Имам време. Ще почакам.

Той любезно се оттегли. Поаро влезе в дневната, където сър Родерик енергично крачеше напред-назад.

— Открих те, приятелю — обяви важно той. — Телефонът е чудесно нещо.

— Помните името ми? Поласкан съм.

— Е, не го помнех точно — каза сър Родерик. — Имената, знаете, никога не са били силната ми страна. Но лица помня отлично — заключи гордо той. — Обадих се в Скотланд Ярд.

— О! — изненада се леко Поаро, въпреки че си даде сметка, че подобно нещо е в стила на сър Родерик.

— Попитаха ме с кого искам да говоря. Казах им да ме свържат с най-главния. Така се постъпва в живота, приятелю. Никога не се обръщай към втория по ранг. Няма смисъл. Върви при най-главния, така казвам аз. Представих им се и им заявих, че искам да говоря с най-главния. И най-накрая се добрах до него. Много вежлив човек. Казах му, че искам адреса на един приятел от Обединените служби за сигурност, който през войната е бил с мен във Франция. Човекът малко се обърка, на аз му казах: „Знаете кого имам предвид“. Споменах, че става дума за французин или белгиец. Нали сте белгиец? Казах му: „Малкото му име е нещо като Ахил, но не е Ахил. Много прилича на Ахил. Дребен човек, а с големи мустаци.“ Той изглежда се сети и ми рече, че сигурно ви има в телефонния указател. Аз му благодарих, но му напомних, че сигурно там няма да сте под името Ахил и че не мога да си спомня фамилията ви. Той ми я даде. Много любезен човек. Наистина много любезен.

— Очарован съм да ви видя — каза Поаро, а през главата му мина мисълта как ли биха му предали телефонния разговор със сър Родерик. За щастие едва ли е бил най-главният, по-скоро някой, който познаваше Поаро и чиято работа е да проявява вежливост към заслужили хора от миналите дни.

— Както и да е — продължи сър Родерик, — ето ме тук.

— Очарован съм. Да ви предложа нещо освежително? Чай, сироп от нар, уиски със сода, sirop de cassis^[1]…

— Боже мой, не — възропта сър Родерик, разтревожен от споменаването на сиропа от касис. — Бих пийнал уиски. Не че ми позволяват, но както знаете, всички лекари са глупаци. Интересуват се само от това да ви забраняват нещата, които обичате.

Поаро позвъни на Джордж и му даде нужните наставления. Уискито и сифонът бяха оставени до лакътя на сър Родерик и Джордж се оттегли.

— А сега, какво мога да направя за вас? — попита Поаро.

— Имам работа за теб, старче.

Поаро си помисли, че времето след последната им среща изглежда бе затвърдило в стареца впечатлението за близка връзка между двамата в миналото. Това бе добре, защото би довело до още по-голямо доверие на племенника на сър Родерик към Поаро.

— Документи — и сър Родерик сниши глас. — Загубих някои документи и трябва да ги открия. Разбирате ли? Ето защо си помислих, че след като очите ми не са така силни, както бяха, а и паметта ми понякога ми изневерява, ще е по-добре да се обърна към някой известен човек. Разбирате ли? Онзи ден ме посетихте точно навреме. Ще ми бъдете полезен, защото трябва да ги открия.

— Звучи много интересно — отбеляза Поаро. — Мога ли да попитам какви са тези документи?

— След като ще ги търсите, май трябва да знаете, нали? Но имайте предвид, че са секретни и поверителни. Строго секретни… или поне някога бяха. А изглежда отново ще станат. Писма. По онова време не бяха особено важни или поне така се считаше, но политическият курс се сменя. Знаете как става. Обръща се обратно. Помните как беше, когато избухна войната. Всичко се обърна наопаки. В едната война бяхме приятели с италианците, а в другата — врагове. Не зная коя от тях беше по-лошата. През първата война японците ни бяха скъпи съюзници, а през втората удариха Пърл Харбър! Човек не знае кога как! Започнахме с руснаците по един начин, а завършихме по точно противоположния. Казвам ви, Поаро, в днешно време няма нищо по-трудно от въпроса за съюзниците. Могат да се сменят за една нощ.

— Значи сте загубили някакви документи — припомни Поаро целта на посещението му.

— Да. Знаете ли, притежавам много документи и напоследък ги прерових всичките. Бях ги прибрал на сигурно място. Всъщност в една банка, но ги взех оттам и започнах да ги сортирам. Помислих си защо да не напиша мемоарите си. Всички го правят. И Монтгомъри, и Алънбрук, и Окинлек. Всички си ги издадоха. В повечето случаи обясняват какво мислят за другите генерали. Дори стария Морган, толкова уважаван лекар, се разприказва за важния си пациент. Интересно е кой ли ще е следващият. Така или иначе реших, че ще ми бъде много интересно да разкажа някои факти за хора, които познавам. Защо и аз да не опитам, както всички останали? Бях вътре в събитията.

— Сигурен съм, че мнозина ще се заинтересуват — отбеляза Поаро.

— Ха-ха! Да! Виждам някои познати лица по новините. Всички ги гледат с благоговение. Не знаят, че са били пълни глупаци, но аз зная. Боже мой, какви грешки правеха някои от тези висши офицери. Ще се изненадате. И ето, аз си разрових документите и взех едно момиче да ми помогне да ги подредя. Едно приятно младо момиче и доста умно. Не знае много добре английски, но все пак ми е много полезна. Изхвърлих доста неща, но всичко беше така объркано. Цялата работа е в това, че документите, които ми трябваха, не бяха там.

— Не бяха там?

— Не. В началото решихме, че сме сбъркали, но ги прегледахме отново и мога да ви уверя, Поаро, че според мен много материали са били откраднати. Някои от тях не бяха важни. Всъщност онези, които търсех, не са кой знае колко съществени… Искам да кажа, че едва ли някой ги е считал за такива, иначе, предполагам, че имаше да ми дадат разрешат да ги запазя. Както и да е тези писма не бяха там.

— Не бих искал да съм недискретен, но можете ли да ми кажете за какво се отнасяха тези писма?

— Не мисля, че мога, старче. Единственото, което мога да кажа, е, че се отнасят за човек, който напоследък много говори за онова, което е направил в миналото. Но не казва истината, а тези писма доказват какъв голям лъжец е. Не мисля, че днес биха ги публикували. Просто ще му изпратя едни хубави копия и ще му напомня, че те съдържат онова, което говореше навремето и че го имам черно на бяло. Не бих се изненадал ако… е, работите му тръгнат малко по-различно. Разбирате ли? Май не трябва да ви питам? Добре сте запознат с тези неща.

— Съвършено сте прав, сър Родерик. Зная какво точно имате предвид, но разбирате, че не е лесно да ви помогна да откриете нещо, което не зная какво е и къде би могло да се намира сега.

— Всяко нещо с времето си. Първо искам да науча кой ги е отмъкнал, защото, както сам се досещате, това е най-важното. В скромната ми колекция може да има и други строго поверителни материали и искам да узная кой ги рови.

— Имате ли някакви идеи?

— Мислите, че трябва да имам, а?

— Ами, най-вероятно е…

— Зная. Искате от мен да заявя, че е момичето. Е, не мисля, че е то. Твърди, че не е и аз й вярвам. Разбрахте ли?

— Да — въздъхна Поаро. — Разбирам.

— Твърде млада е. Не би могла да знае, че тези писма са важни. Не са от нейното време.

— Някой друг би могъл да й го каже — посочи Поаро.

— Да, да, вярно е. Но е прекалено очебийно.

Поаро въздъхна. Съмняваше се, че ще има някаква полза да продължи да настоява, имайки предвид пристрастността на сър Родерик.

— Кой друг е имал достъп?

— Андрю и Мери, разбира се. Но се съмнявам, че Андрю би проявил интерес към подобни неща. Впрочем той винаги е бил много почтен. Винаги! Въпреки че не го познавам твърде добре. Веднъж-дваж ми е идвал ми гости с брат си през ваканцията. И това е всичко. Отърва се от жена си и замина с една хубостница за Южни Африка. Но това може да се случи на всеки мъж, особено със съпруга като Грейс. И с нея не съм се виждал много често. Беше от ония срамежливи жени, изпълнени с добродетели. Все пак не мога да си представя, че момче като Андрю може да бъде шпионин. Колкото до Мери, изглежда ми приятна. Доколкото схващам, интересува се единствено от рози. Имаме си градинар, но е на осемдесет и три години. Цял живот не е напускал селото. Има и две жени, които се мотаят из къщата и вдигат врява с градинаря Хувърс, но не мога да си ги представя в ролята на шпионки. Така че, както виждате, трябва да е външен човек. Е, Мери носи перука — продължи малко несвързано сър Родерик. — Имам предвид, че може да ви накара да си мислите, че след като носи перука е шпионин, но случаят не е такъв. Загубила е косата си след грип, когато е била на осемнайсет. Доста лош късмет за една млада жена. Отначало не знаех, че е с перука, но един ден косата й се закачи в розов храст и тя падна. Да, много лош късмет.

— Помислих си, че има нещо странно в прическата й — каза Поаро.

— Впрочем най-добрите тайни агенти никога не носят перуки — уведоми го сър Родерик. — Бедните, трябва да се подложат на пластична операция, за да си променят лицата. Но някой е ровил из личните ми книжа.

— Не мислите ли, че може да сте ги сложили на друго място — в някое чекмедже или в друга папка. Кога ги видяхте за последен път?

— Преди около година работих с тях. Спомням си, че тогава намерих онези писма. Сега са изчезнали. Някой ги е взел.

— Не подозирате племенника си, Андрю, съпругата му или някой от прислугата. А какво ще кажете за дъщерята?

— Норма? Ами, бих казал, че е малко откачена. Искам да кажа, че тя може да е от тези клептомани, които взимат вещите на хората, без да знаят, че са го направили, но не мога да си я представя да рови из книжата ми.

— Тогава какво мислите?

— Ами, вие бяхте в къщата и я видяхте каква е. Всеки може да влезе и да излезе, когато пожелае. Не заключихме вратите. Никога не сме го правили.

— А заключвате ли вратата на стаята си например, когато отидете в Лондон?

— Никога не съм смятал, че е необходимо. Е, сега го правя, но каква полза? Твърде късно е. А и ключът е обикновен, и става на всички врати. Сигурно външен човек е влизал. Така стават кражбите в днешно време. Крадците си влизат посред бял ден, качват се по стълбите, влизат в която стая пожелаят, претършуват кутията с бижута, излизат навън и никой не ги вижда, нито пък се интересува кои са. Вероятно някакви рокери, битници или от онези модерните, както там се наричат и днешно време всички тези младежи с дълги коси и мръсни нокти. Виждал съм ги да се навъртат наоколо. Но човек не може да отиде и да им каже: „Кой, но дяволите, си ти?“ Трудно се познава, пола им, което е доста смущаващо. Къщата гъмжи от тях. Предполагам, че са приятели на Норма. По наше време не бихме допуснали подобно нещо. Но ако ги изгониш от къщата си, после току-виж си разбрал, че това е виконт Ендърсли или лейди Шарлот Марджорибанкс. В днешно време човек трудно може да се ориентира — и той замълча. — Поаро, вие сте единственият, който е в състояние да разнищи случая — старецът изпи последната глътка уиски и стана. — Е, това е. Всичко е във ваши ръце. Ще се заемете, нали?

— Да, ще направя каквото мога — отвърна Поаро.

На входната врата се позвъни.

— Младото момиче е — каза сър Родерик. — Точна до минутата. Чудесно, нали? Знаете ли, не мога да ходя из Лондон без нея. Сляп съм като прилеп. Не мога да пресичам улиците, защото не виждам.

— Не носите ли очила?

— Имам някъде едни, но те или ми се изхлузват от носа, или ги губя. Освен това не обичам очила. Никога не съм носил. Когато бях на шейсет и пет, можех да чета и без тях.

— Нищо не е вечно — отбеляза Еркюл Поаро.

Джордж въведе Соня. Изглеждаше много красива.

Поаро си помисли, че малко срамежливото й държание много й подхожда. Пристъпи към нея с галска учтивост.

— Enchante^[2], мадмоазел — поздрави я той и се наведе над ръката й.

— Нали не съм закъсняла, сър Родерик? — обърна се Соня към стареца, като погледна през рамото на Поаро. — Не сте ме чакали. Надявам се, че не сте.

— Точна до минутата — отговори радостно сър Родерик. — Всичко е тип-топ.

Соня сякаш се поуспокои.

— Сигурно си пила хубав чай — продължи сър Родерик. — Нали ти казах да отидеш някъде и да пиеш хубав чай. Да си купиш кифличка или еклер, или каквото харесват в днешно време младите момичета. Вярвам, че си изпълнила нареждането ми.

— Не, не съвсем. Използвах времето, за да си купя обувки. Вижте ги. Красиви са нали? — и тя изпъна напред крака си.

Естествено кракът й беше красив. Сър Родерик се вторачи в него.

— Е, да вървим да хванем влака — каза той. — Може би съм старомоден, но си падам по влаковете. Тръгват и пристигат навреме, или поне би трябвало. А тези коли се нареждат на опашка в часовете пик и можете да загубите час и половина в чакане. Коли! Пфу!

— Да наредя ли на Джордж да повика такси? — попита Еркюл Поаро. — Няма да ни затрудни, уверявам ви.

— Таксито ни чака — отвърна Соня.

— Ето на. Както виждате, тя мисли за всичко — сър Родерик доволно я потупа по рамото.

Начинът, по който тя погледна работодателя си, спечели одобрението на Поаро.

Той ги придружи до входната врата и любезно се сбогува. Мистър Гоуби беше излязъл от кухнята и го чакаше в коридора. Приличаше на техник, дошъл да провери газовата инсталация.

Джордж затвори входната врата, веднага щом те изчезнаха в асансьора. Обърна се и погледна Поаро.

— Мога ли да ви попитам какво мислите за тази млада дама, Джордж?

Поаро беше убеден, че в някои отношения Джордж беше безпогрешен.

— Ами, сър — започна Джордж, — ако ми позволите да се изразя така, бих казал, че той много е хлътнал, сър. Много дълбоко.

— Мисля, че сте прав — съгласи се Поаро.

— Не е необичайно за господа на тази възраст. Спомням си лорд Маунтбрайън. Имаше голям опит и ще речете, че бе по-отракан от другите, но ще останете изненадан. Една млада дама идваше да му прави масажи. Ще се удивите от нещата, които й подари. Една вечерна рокля и прекрасна гривна с тюркоаз и диаманти. Уж за спомен. Не беше прекалено скъпа, но струваше доста нари. После кожена наметка. Не бе от норка, а от руски хермелин и малка официална чантичка. След това на брат й се случиха неприятности, дългове или нещо такова, въпреки че понякога се чудя дали изобщо е имала брат. Лорд Маунтбрайън й даде пари да плати дълга, защото тя бе твърде разстроена. Имайте предвид, че всичко беше платонично. Когато станат на тази възраст, господата изглежда си губят разума. Падат си по кротките, а не по дръзките.

— Не се съмнявам, че сте прав, Джордж — каза Поаро. — И все пак не отговорихте напълно на въпроса ми. Попитах ви какво мислите за младата дама.

— О, младата дама… Е, сър, не бих могъл да твърдя, но ми изглежда изпълнителна. Няма в какво да я упрекнете. Но бих казал, че знае какво прави.

Поаро влезе в гостната и направи знак на мистър Гоуби да го последва. Гостът седна на един стол по обичайния си начин, с прибрани крака. Извади от джоба си един омачкан бележник, внимателно го разтвори, след което се втренчи в сифона за сода.

— Относно произхода, който ме помолихте да проверя. Семейство Рестарик е много уважавано и добре поставено. Няма скандали около него. Бащата, Джеймс Патрик Рестарик, се е считал за твърд човек при сделки. От три поколения се занимават с този бизнес. Основал го е дядото, бащата го е разширил, а Саймън Рестарик го е доразвил. Преди две години Саймън Рестарик е имал проблеми със сърцето и здравето му се е влошило. Починал е от коронарна тромбоза преди около година. По-малкият брат, Андрю Рестарик, се е включил в бизнеса скоро след завършването на Оксфорд. Оженил се за Грейс Болдуин. Имат една дъщеря. Норма. Напуснал жена си и заминал за Южна Африка. С него тръгнала някоя си мис Бърел. Не е имало развод. Преди две години и половина мисис Андрю Рестарик е починала. От известно време била инвалид. Мис Норма Рестарик е била на пансион в девическото училище „Медоуфийлд“. Няма нищо срещу нея. — Като си позволи да плъзне поглед по лицето на Еркюл Поаро, мистър Гоуби отбеляза: — Всъщност всичко около семейството изглежда наред и законно.

— Няма „черна овца“, няма душевно болни?

— Изглежда, че не.

— Разочарован съм — каза Поаро.

Мистър Гоуби се направи, че не го е чул. Прочисти гърлото си, наплюнчи пръста си и обърна на следващата страница от бележника си.

— Дейвид Бейкър. Незадоволително досие. Два пъти е осъждан условно. Полицията се интересува от него. Бил е замесен в редица доста съмнителни афери. Смятали са, че има връзка с голяма кражба на картини, но не са намерили доказателства. Човек от артистичния пят. Няма сигурен доход, но се справя добре. Предпочита момичета с пари. Няма нищо против да живее за сметка на момичетата, които го харесват. Нито пък има нещо против бащите им да му плащат. Ако ме питате, истинско зло, но има достатъчно ум, за да стои далеч от неприятности.

Мистър Гоуби стрелна с очи Поаро.

— Познавате ли го?

— Да — отвърна Поаро.

— Какво е мнението ви, ако ми позволите да попитам?

— Същото като вашето… Колоритна личност — добави замислено Поаро.

— Харесва се на жените — продължи мистър Гоуби.

— Цялата работа е в това, че в днешно време те не обръщат внимание на добрите и трудолюбиви младежи. Предпочитат калпазаните и муфтаджиите. Обикновено казват: „Бедното момче, не е имало шанс.“

— Перчат се като пауни — отбеляза Поаро.

— Е, може и така да се каже — съгласи се колебливо мистър Гоуби.

— Смятате ли, че би посмял да цапардоса някого по главата?

Мистър Гоуби се замисли, след което бавно поклати глава, вперил поглед в електрическата камина.

— До сега не са го обвинявали в подобно нещо. Не казвам, че не би могъл, но ми се струва, че не е в негов стил. Той е от хитреците, а не от грубияните.

— Не, не мисля така — възрази Поаро. — А ако му платят? Тогава би ли могъл, как смятате?

— Би пречукал всяко момиче, ако си струва.

Поаро кимна. Спомни си нещо. Андрю Рестарик му показа чек, за да може да види подписа му. Поаро забеляза не само подписа, а и името на човека, за когото бе предназначен чека. Беше за Дейвид Бейкър и сумата бе голяма. Поаро се зачуди дали Дейвид Бейкър би отхвърлил такъв чек. Реши, че не. Мистър Гоуби определено поддържаше същото становище. През всички времена на неподходящите младежи или девойки са им плащали, за да се махнат. Синовете са се клели, а дъщерите са плакали, по парите са си пари. Дейвид притискаше Норма да се омъжи за него. Беше ли искрен? Възможно ли бе наистина да е влюбен в нея? Ако е така, не би било толкова лесно да бъде купен. Изглеждаше, че говори откровено. Без съмнение Норма му вярваше. Андрю Рестарик, мистър Гоуби и Еркюл Поаро бяха на друго мнение. Много по-вероятно бе те да са прави.

Мистър Гоуби прочисти гърлото си и продължи:

— Мис Клодия Рийс-Холанд. Там нещата са наред. Няма нищо срещу нея, тоест нищо съмнително. Баща й е член на Парламента. Богат. Не е замесен в скандали. Не като някои депутати, за които сме чували. Завършила е училището „Лейди Маргарет Хол“, дошла в Лондон и изкарала курсове за секретарки. Първо е работила при един лекар на „Харли стрийт“, после се преместила във фирма за въглища. Първокласна секретарка. От два месеца работи за мистър Рестарик. Няма постоянен приятел, само неангажиращи връзки. Сама определя с кого да се среща. Липсват данни, че между нея и Рестарик има нещо. Аз лично мисля, че няма. Последните три години живее в един апартамент в „Бороудин Меншънс“. Наемът е доста висок. Обикновено го дели с други две момичета, но не приятелки. Идват и си отиват. От известно време там живее едно младо момиче Франсес Кари — второто момиче. Работи в галерията „Уедърбърн“, известно място на Бонд Стрийт. Специализирала се е в аранжиране на художествени изложби. Представяла се е в Манчестър, Бирмингам и понякога в чужбина. Била е в Швейцария и Португалия. Артистичен тип момиче. Има много приятели между художниците и актьорите. — Той замълча, отново прочисти гърлото си и погледна в малкия бележник. — Не можах да получа достатъчно данни от Южна Африка и не мисля, че ще мога. Рестарик много е обикалял. Кения, Уганда, Златния бряг, а известно време е бил и в Южна Америка. Пътувал е много. Неспокойна натура. Като че ли никой не го е познавал добре. Имал с достатъчно средства, за да отиде, където пожелае. Успял е също и да натрупа пари. Обичал е да ходи по диви места. Изглежда всички, които са имали работа с него, са го харесвали. Като че ли е роден пътешественик. Не е поддържал връзка с никого. Струва ми се, че три пъти са го обявявали за мъртъв. Потъвал из дивите места и дълго време не се обаждал. Но накрая винаги се появявал. Минавали пет-шест месеца и изниквал на съвсем различно място или в друга държава. Миналата година брат му внезапно починал в Лондон. Трудно го открили. Смъртта на брат му изглежда го е шокирала. Сигурно му е дошло до гуша, а и може би най-сетне срещнал подходящата жена. Доста по-млада от него. Казват, че била учителка. Уравновесена личност. Както и да е, изглежда че е бил решил да прекрати скитането си и да се върне у дома в Лондон. Освен, че самият той е много богат, оказал се е и единствен наследник на брат си.

— Историята на един успех и на едно нещастно момиче — заключи Поаро. — Бих искал да зная повече за нея. Потвърдихте всички факти, от които се нуждаех. За хората, които я заобикалят, които могат да й повлияят и които са й повлияли. Исках да науча нещо за баща й, за мащехата й, за момчето, в което е влюбена, за хората, с които живее и работи в Лондон. Сигурен ли сте, че около нея няма някакви случаи на смърт? Важно е…

— Няма и помен от нещо подобно — каза мистър Гоуби. — Работила е за една фирма — „Хоумбърдс“, която е била на прага на банкрута и не са й плащали много. Наскоро мащехата й е била в болница за наблюдение. Много слухове се носят, но изглежда не е установено нищо конкретно.

— Не е умряла — напомни му Поаро. — Онова, което ми трябва, е смърт — добави кръвожадно гой.

Мистър Гоуби му отговори, че съжалява и стана.

— Има ли още нещо, което бихте искали? — попита на сбогуване той.

— Не е информация.

— Много добре, сър — и той прибра бележника в джоба си. — Ще ме извините, сър, ако ви се сторя нетактичен, но младата дама, която току-що беше тук…

— Да, какво за нея?

— Ами, разбира се то е… не мисля, че има нещо общо, но реших, че мога да ви го кажа, сър…

— Моля. Разбирам, че сте я виждали преди.

— Да. Преди няколко месеца.

— Къде я видяхте?

— В „Кю Гардънс“.

— В „Кю Гардънс“? — изненада се леко Поаро.

— Не следях нея, а онзи с когото тя се срещна.

— И кой беше той?

— Не мислех, че си струва да ви споменавам за това, сър. Беше един от младшите аташета в посолството на Херцеговина^[3].

— Интересно — повдигна вежди Поаро. — Да, много интересно. „Кю Гардънс“… Приятно място за срещи, много приятно.

— Тогава и аз мислех така.

— Разговаряха ли?

— Не, сър, човек не би казал, че се познават. Младата дама носеше книга. Седна на една пейка. Известно време чете, след което я сложи до себе си. После пристигна моят човек и също седна на пейката. Не си казаха нищо. Младата дама стана и си тръгна. Той поседя малко, после стана и също си тръгна. Но взе със себе си книгата, която младата дама остави. Това е всичко, сър.

— Да, много интересно.

Мистър Гоуби погледна към библиотеката и пожела лека нощ. После излезе.

Поаро въздъхна отчаяно.

— Enfin^[4], стана твърде много! Твърде много. Имаме си шпионаж и контрашпионаж. А единственото нещо, което търся, е едно простичко убийство. Започвам да подозирам, че това убийство е станало само във въображението на едно дрогирано момиче!