Астрид Линдгрен
Дневникът на Брит-Мари (6)

7 октомври

Мила Кайса!

И ти ли като мен обичаш да танцуваш? Само като си спомня за бала в събота, и започват да ме сърбят краката. Бях готова да танцувам цяла нощ, обаче господин директорът — скъпият ми татко — се разпореди забавата да свърши в единайсет и макар че го обвиних в душевна жестокост, не промени решението си.

Така, а сега ще ти разкажа всичко поред. От мига, в който облякох новата рокля, до мига, в който я съблякох.

О, Кайса, ти просто нямаш представа колко изнервящи могат да бъдат братята! А Сванте със сигурност е най-изнервящият от всички. Понеже е, така да се каже, член на организационния комитет, още в седем си грабна хармониката и тръгна да излиза. Преди това обаче намери време да ме обиди. Знаеш, че когато отива на бал, всяко момиче иска да изглежда особено добре, нали? А какво ми каза скъпият ми брат?

— Помощ! Не вярвам на очите си! Милата ми сестричка си е навила косата на масурчета! Явно иска да се представи като убийствена жена вамп!

А после ме помириса и веднага усети, че съм си сложила на носа малко от пудрата на Майкен. И подигравките продължиха:

— Леле, каква порочна миризма на грим и пудра!

— Изчезвай най-сетне — изкрещях, — иначе ще кажа на Анастина, че си откраднал снимката й от албума ми и я държиш под възглавницата си!

Това подейства. Сванте ме остави на мира. Но явно не е трябвало да се радвам толкова рано. Той провря глава през вратата и извика:

— И не забравяй да си боядисаш устните в яркочервено, та да заприличаш на шамандура! Иначе Бертил няма да те открие в тълпата!

Най-сетне Сванте изчезна. Появи се Майкен. Огледа ме най-внимателно, пооправи косата ми, провери дали ръбовете на чорапите стоят право и каза:

— Нямам какво да възразя. Добре изглеждаш.

От устата на Майкен тези думи звучат като комплимент и наистина ми подействаха добре. От време на време имам нужда от такова окуражаване, за да си укрепя самочувствието. Въпреки че обикновено се държа свободно и дори малко нахално, вътрешно съм ужасно несигурна и се съмнявам в себе си. Мама винаги казва, че най-добрата рецепта е да не мислиш толкова много за себе си. По-добре да мислиш за другите. Когато е загрижен за другите, интересува се искрено от тях и най-вече когато ги слуша, човек забравя себе си и всички го намират мил и симпатичен.

Сигурно мислиш, че е крайно време да се върна на темата. И така: училищният бал! Нали ме виждаш каква съм, Кайса! Ако не се стегна, писмото ще свърши с възгледите ми за овцевъдството в Австралия или за изкуството да караш летни кънки.

Отидох на бала с татко. Като директор той е длъжен да е там и даже твърди, че много обичал да гледа как се забавлява младежта. Върнах се само два пъти — веднъж, защото бе забравил очилата си, и втори път, за да взема вратовръзката му.

Минахме да вземем Анастина и когато влязохме в гимнастическия салон, побързах да се хвана за нея. Бертил беше вече там и както винаги, когато го видя, изпитах чувството, че нещо ме стяга за гърлото. Дали това е любов?

Двамата с Бертил танцуваме много добре и когато се понесохме в ритъма на първия валс, се отдадох изцяло на радостта от танца, без да внимавам за краката си и да мисля за какво ли не — както се случва, докато танцувам с други.

Да, Кайса, трябваше да танцувам и с други! Мили боже, защо не мога да забравя тази катастрофа! Всъщност изобщо не исках да ти разкажа какво се случи, исках само да го забравя като лош сън. Но не мога, затова и ти ще узнаеш.

Ще започна с Оке. Мисля, че никога не съм го споменавала. Това е непростимо, защото Оке е най-милото, най-учтивото, най-плахото — и най-дебелото момче в гимназията. Както е сигурно, че службата в църквата завършва с „Амин“, така е сигурно, че в края на учебната година той ще отнесе вкъщи най-лошото свидетелство. С мен Оке се държи особено мило. Носи ми чантата, мъкне покупките ми до нас, изпраща ми благопожелания по всевъзможни поводи и всеки път ме кани на танц — за съжаление само мен. Когато легна да умирам, сигурно ще ми е много приятно до мен да седи човек като Оке, но да танцувам с него приживе — не! Той изобщо не знае какво да прави с ръцете и краката си, само подскача и потропва и се побутва… направо да ти се доплаче!

Сигурно вече си разбрала какво стана. Позна! Оке ме покани на танц и нямаше как да откажа, въпреки че знаех какво ме очаква. Паднахме, и двамата паднахме! Ето, вече знаеш. Не мога да кажа как се стигна дотам. Знам само, че изведнъж се озовах седнала на дупето си, питайки се дали земетресението е взело човешки жертви. Но всички смеещи се, подигравателни лица около мен ми казаха какво е станало: за мен катастрофа, за другите страхотно забавление!

По някакъв начин успях да стана с една-единствена мисъл в главата си: вън оттук! Само да се махна от всички тия зяпльовци и присмехулници. В същото време изпитах пламенно желание да изритам Оке в глезена. Как може да е толкова тромав! Ала като видях колко е нещастен и как се е зачервил като рак, изпитах огромно съжаление към него. Непременно трябваше да го окуража.

— Хайде, няма ли някой да повтори номера? — извиках към зяпачите и се засмях. Никой не отговори. Оке стана и двамата изкарахме танца до края.

Въпреки това честно си признавам, че това беше катастрофа за мен. Даже когато стана на осемдесет и правнуците поискат да им разкажа нещо за младостта си, ще си спомня: „О, да, това стана в годината, когато се строполих на пода на ученическия бал“. Виждаш ли, в катастрофите има и нещо добро — те са чудесни опори за паметта.

Беше ми оказана чест да танцувам с едно момче, което се казва Стиг Хенингсон и е ново в града. Стиг идва от Стокхолм. Кой знае, може би сте се срещали. Ако да, със сигурност ти е направил впечатление — уверена съм, че дори в Стокхолм няма момче, което да си вири носа като него. Освен това се говори, че го изгонили от училище. Татко сигурно знае, но няма да успея да му изтръгна и думичка.

Всъщност какво значение има? Във всеки случай аз танцувах с този фукльо и не мога да се удържа да не ти предам нашия изключително интелигентен разговор:

— Я виж ти! Не очаквах, че в този градец живеят такива хубавички момичета. Прекрасен повод да ти предложа да сложим край на това глупаво подскачане и да излезем на разходка.

— Можеш да предлагаш каквото си искаш. Но понеже ми оказваш твърде голяма чест, може да си въобразя разни неща, затова предпочитам да отговоря „Не, благодаря“.

— Я виж ти, младата дама умеела да хапе! Нима не разбираш, че тези сини очи са неустоими за мен?

— О, така ли? Аз пък не мога да устоя на свинско шкембе с цвекло.

— Как е възможно тази сладка уста да изрича такива банални думи?

— Дрън, дрън!

Господинът най-сетне се засегна и танцът завърши в благотворно мълчание.

След танца с мен той се завъртя около Мариан Уден и по едно време чух как й каза:

— Тези кафяви очи са неустоими за мен.

Оттук нататък танцувах само с Бертил. Въпреки всичко вечерта беше прекрасна.

Пътят към дома с Бертил… така го чаках, а негодникът Сванте развали всичко! През цялото време вървеше плътно зад нас, за да чува всяка дума, кашляше многозначително и от време на време разтягаше хармониката. Всичко красиво и важно, които исках да кажа на Бертил, остана непроизнесено. Затова пък, щом се прибрахме, Сванте чу от устата ми доста неприятни думички.

Когато най-сетне се качих в стаята си и съблякох новата рокля, се почувствах щастлива и дори я помилвах, защото ми бе помогнала да се радвам на вечерта. Защото за мен танците са истинско блаженство и това със сигурност няма да се промени дори когато остарея и съвсем грохна. Сигурно и тогава ще гледам как многобройните ми потомци се забавляват и ще грача като стара врана:

— Велики боже, на това ли му викате танцуване! Знаете ли колко хубаво се играеше добрият стар суинг, дето беше толкова модерен по мое време!

И тогава, Кайса, най-сетне се пъхнах в леглото и въпреки толкова много вълнуващи преживявания заспах на минутата.