Включено в книгата
Оригинално заглавие
Britt-Mari lättar sitt hjärta, (Пълни авторски права)
Превод от шведски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,3 (× 10 гласа)

2 април

Какво ти казах преди няколко дни, Кайса? Казах ли ти, че животът е пълен с ужаси, или не? Да, казах го, но тогава още не знаех колко съм права.

Разбираш ли защо човек не бива да се радва? Защото е прекрасно да си радостен и тъжно да си нещастен. Сигурно човек трябва да се пречисти. Да, аз съм пречистена.

Май е по-добре да ти разкажа всичко поред. Сигурно се питаш какво толкова лошо се е случило. Нищо повече от това, че целият ми живот е разрушен. Нищо друго не е станало. Няма природни катастрофи, няма убийства. Всички други хора се държат така, сякаш светът е изключително красиво място. Само аз знам горчивата истина: светът е долина на сълзите.

Да, отгатна! Страдам от любовна мъка. Такова нещо мога да доверя само на момиче на моята възраст. Възрастните отдавна са забравили колко е ужасно да страдаш от любовна мъка. Как човек се чувства смъртно обиден и колко е отчаян. Само да знаеха колко ме боли сърцето! Убедена съм, че страдам не по-малко от героините в най-известните любовни трагедии.

Бертил престана да ми обръща внимание. Да, точно така! Най-сетне го казах. По-точно, написах го черно на бяло. Бертил престана да ми обръща внимание. Шест думички, а колко ми беше трудно да ги напиша.

Той се държи така, сякаш никога не сме гледали заедно луната, сякаш никога не сме обикаляли околностите, сякаш никога не сме танцували и не сме карали ски заедно. Понякога имам чувството, че всичко между нас е било само сън.

Вечер си лягам рано, лежа и се самоизмъчвам: защо, защо, защо, в името на всички светии? Защо той вече не ме поглежда?

Опитвам се да го срещна, когато е сам, и да го попитам, но той ме избягва. Ако случайно се срещнем, поздравява леденостудено и продължава. А аз се прибирам вкъщи и тичам към огледалото, за да видя дали нямам сиви коси.

Ако си е намерил друга, която му харесва повече, защо не ми каже? Нали той издигна лозунга: верността е най-важното в живота! Той, който винаги беше искрен… Няма право да се държи така. Въпреки това го прави. Само да знаех защо… ето, пак започвам да се мъча!

Понякога успявам да се стегна и се питам: Ти нямаш ли гордост? Какво лежиш и страдаш за човек, който не те забелязва?

Но много скоро почвам да плача и си признавам: Не, нямам гордост.

Стига толкова! Знам, че животът продължава. Движа се сред семейството си и се опитвам да се държа, сякаш нищо не се е случило. Даже съм по-мила отпреди, защото някой може да заподозре нещо. Понякога татко ме оглежда изпитателно. А снощи, когато се опитвах да се смея и да лудувам, мама попита загрижено:

— Я ми кажи, Брит-Мари, защо си толкова тъжна?

Значи не съм великата актриса, за каквато се смятам.

Избягах в стаята си и заплаках горчиво. Ако не понасям нещо, то е да ме съжаляват. Знай, че изказването на съчувствие е забранено, колкото и да е сърдечно. Това важи и за теб, Кайса, моля те, не го забравяй.

Вчера обаче беше първи април. Не мога да се разхождам като монахиня из къщи, когато другите деца се чудят каква шега да измислят, нали? Сванте сигурно е останал цяла нощ буден, за да измисли оригинални лъжи. На всичкото отгоре сутринта не беше на училище и можеше да започне отрано.

Вкъщи има два телефона — татко много държи да се обажда от кабинета си. Към девет телефонът в коридора иззвъня. Вдигна Майкен.

— Ало — обади се дълбок мъжки глас, — говори телефонната централа. Трябва да проверим апарата ви. Моля ви, кажете А.

Майкен явно бе забравила какъв ден е, защото послушно повтори:

— А.

— По-високо, моля — поиска централата.

— А-а!

— Още по-високо, моля!

— А-а-а!

Този път Майкен изкрещя като командир на рота.

— Много добре — похвали я централата. — А сега си покажете езика.

— Какво да направя? — Майкен явно усети, че са й погодили номер. — Я престанете с тези глупости!

Централата се разсмя и гласът на Сванте обяви тържествено:

— Април, април!

Майкен преживя много тежко телефонния разговор и се закле да отмъсти на братлето си. Скоро дойде и моят ред да търся отмъщение.

Следобед се прибрах вкъщи и седнах да си уча уроците. Някой звънна на вратата. Отидох да отворя. На прага застана момченце на име Фолке, чиято майка е чистачка на моята директорка и живее в същата къща.

— Брит-Мари веднага да отиде при директорката — съобщи важно Фолке.

Аз обаче съм по-недоверчива от Майкен и попитах:

— Защо те е изпратила, след като може да се обади по телефона?

— Защото телефонът й е повреден — отговори Фолке.

Без да мисля повече, тръгнах. На улицата беше мръсно и кално, а до дома на директорката има доста път. Вървях с мъка и на всяка крачка се питах какво лошо съм сторила. Сигурно е нещо много неприятно, щом директорката настоява да говори с мен толкова спешно.

Звъннах и госпожа Лунд ми отвори лично. Поклоних се и я погледнах въпросително. Тя ме погледна по същия начин.

— Какво ти тежи на сърцето, Брит-Мари?

— Искали сте да говорите с мен, госпожо Лунд.

— Не съм искала да говоря с теб. Очевидно първи април е решил да се пошегува с теб — отговори с усмивка тя.

Чакай само да те пипна, Сванте, заканих се аз, защото нито за миг не се усъмних кой е измислил тази ужасна шега. Измънках някакво извинение и в резултат госпожа Лунд ме покани на кафе. И понеже имаше дори сладкиш, скоро забравих априлската шега. Прекарах си чудесно, но, естествено, не се отказах от мисълта за отмъщение.

Прибрах се у дома и двете с Майкен напрегнахме умните си главици, за да измислим как да отмъстим на Сванте. Но колкото и да си блъскахме главите, не ни хрумна достатъчно добър номер.

Тогава се случи следното. След вечеря мама изпрати Сванте да занесе книга на леля Лилава, а положението с леля Лилава е следното: тя е невероятно мила и добра, но започне ли да говори, не спира. Освен това притежава безброй семейни албуми и много обича да показва снимки. Вече два пъти съм ги разглеждала от край до край и знам, че братовчед й Алберт е починал от възпаление на сляпото черво, а силно белодробно възпаление отнесло в гроба леля Клара. Леля Лилава притежава десетки снимки на Алберт и Клара — заедно със снимките на още деветдесет и пет роднини, грижливо налепени в албумите.

След много протести и хленчене Сванте, който се бои от бърборенето на леля Лилава повече, отколкото от чумата, най-сетне тръгна. И тогава ме осени гениалната идея! Веднага се обадих на леля Лилава и й съобщих, че мама е поръчала на Сванте да й занесе книга и че той ще се появи ей сега.

— Леличко, нали знаеш колко срамежлив е Сванте! Работата е там, че много му се иска да те помоли нещо, но не смее.

— Сериозно ли говориш? — зарадва се леля Лилава. — И какво иска от мен?

— Знам, че ще го разбереш, леличко — Сванте гори от желание да разгледа страхотните ти албуми със семейни снимки. Много пъти съм му разказвала за тях и той също иска да ги види. Но ти сигурно няма да имаш време да му ги покажеш, нали, лельо?

— О, ама разбира се, че имам време — отвърна бързо леля Лилава. — За мен е удоволствие.

— Много, много ти благодаря, мила леличко! И още нещо: не се притеснявай, ако Сванте започне енергично да отрича. Просто е много учтив, нали разбираш?

Повиках Майкен, облякохме си палтата и излязохме от къщи. През следващия час се забавлявах така, както не съм се забавлявала от първото си цирково представление, а тогава бях още малко дете. Забравих всичко, даже разбитото си сърце.

Леля Лилава живее на партера и жалузите все още не бяха спуснати. Това ни даде възможност да проследим реакцията на нещастната жертва. Сванте седеше, местеше се неспокойно, въртеше се на всички страни — а леля Лилава седеше до него с пет дебели албума, разгръщаше ги лист по лист и подробно обясняваше всяка снимка. Понякога оставяше албума и за нас беше напълно ясно, че ще последва поредният доклад за живота на един или друг забележителен роднина.

След час Сванте излезе от дома й, олюлявайки се, и с Майкен чухме как леля Лилава извика подире му, че ако братовчедът Алберт бил отишъл навреме на лекар, щял да си живее и до днес.

Оставихме Сванте да измине около двайсет и пет метра, промъкнахме се зад него и го хванахме подръка.

— Здравей, милото ми момче — започна весело Майкен. — Нямах представа, че толкова много се интересуваш от албуми със снимки.

— Е, Сванте, преживяването си заслужаваше, нали? — последвах я аз.

Бяхме го хванали здраво и не му позволихме да се изплъзне, докато не го завлякохме вкъщи. Той се дърпаше и ругаеше, но кой би могъл да се справи с две силни момичета като нас?

Отведохме го право в стаята му и го хвърлихме на леглото, както си беше с дрехите. Седнахме върху него и извикахме триумфално:

— Април, април!

Хубаво отмъщение, нали?

 

 

Днес обаче е втори април и положението е по-безутешно отпреди. В отчаянието си извърших нещо, на което не вярвах, че съм способна. Ще ти кажа, но само ако ми обещаеш да не ме издаваш! И така:

Ходих на гледачка!

Нали знаеш, когато пътят е тъмен и отникъде не свети звездичката на надеждата, човек се опитва да си помогне със свръхестественото.

Виж, аз в никакъв случай не твърдя, че Крьоза-Тилда е свръхестествено явление. Тя е свръхестествено мръсна — това е единственото „свръх“ у нея. Въпреки това се надявах, като нареди мазните си карти, да прочете по тях нещо утешително за мен. Убедих Анастина да дойде с мен, което, впрочем, не се оказа никак трудно. Крьоза-Тилда живее в мъничка порутена къщурка в покрайнините на града. Кварталът неслучайно носи името „Мизерия“. Това е нашият бедняшки квартал и много хора твърдят, че е живописен като стария град на Стокхолм. Вехти стари къщички се облягат една на друга, което е много практично, защото така не падат. Сигурно ти е ясно, че тук не живеят хора от висшите класи, а само бедняци, но нашият кмет казва, че ако не била „Мизерията“, градската полиция нямало да има никаква работа.

Та ние с Анастина отидохме при врачката. Вече беше тъмно, но за щастие уличните лампи вече светеха. В бедняшкия квартал обаче почти нямаше лампи и доста се уплашихме. Стиснах парите в джоба си и продължих.

Най-сетне стигнахме до къщата на Крьоза-Тилда и въздъхнахме облекчено. Влязохме в ниско коридорче и колебливо, но и с очакване почукахме на вратата. След доста време Крьоза-Тилда провря глава през вратата и аз стреснато отскочих назад. Ако искаш да видиш образец на гледачка, иди при Крьоза-Тилда. Гърбава, с огромен орлов нос, невероятно мръсна, дъвче тютюн и в ъглите на устата й се събира кафява слюнка, а вместо да говори, грачи като гарван. Стаята й също е типична: три черни котки, на печката ври кафе, а масата е отрупана с мръсни чаши, празни бутилки от бира, обелки от картофи и всякакви други боклуци. Но най-важното — там е мръсната колода карти.

Аз бях първа. Старицата избърса с ръкав един ъгъл на масата и започна да нарежда картите.

— Гълъбчето ми — започна тя с тон, който прозвуча като заплаха, — ти ще се омъжиш за богаташ.

Глупости, помислих си пренебрежително, тази явно не знае, че ще умра от разбито сърце в разцвета на младостта си!

— В къщата ви ще влезе тъмен човек — продължи тя.

Сигурно коларят ще докара бира, помислих си, но не казах нищо.

— Между теб и господаря на сърцето ти се е получило голямо недоразумение — заяви Крьоза-Тилда.

— Какво недоразумение? — почти изкрещях аз. — Какво е станало?

— Не питай, гълъбче — заплаши ме гледачката с грачещия си глас и аз се разтреперих. — Като му дойде времето, всичко ще се изясни.

После издрънка куп глупости за някакво си писмо, което щяло да дойде през морето, и че пътят ми ще е осеян с рози. Аз обаче се интересувах единствено от недоразумението, което бе споменала. През целия път към къщи не престанах да се питам за какво недоразумение става дума и Анастина ужасно се ядоса, че не споделям радостта й — Крьоза-Тилда й предсказа, че ще се омъжи за високопоставена личност.

Недоразумение — мислиш ли, че е възможно?

Не престава да мисли за това твоето много, много тъжно гълъбче