Включено в книгата
Оригинално заглавие
Britt-Mari lättar sitt hjärta, (Пълни авторски права)
Превод от шведски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,3 (× 10 гласа)

17 април

Мила Кайса,

Пролет е. Наистина е пролет! И бъди сигурна, че това е най-прекрасната пролет в историята на човечеството… или поне в живота на Брит-Мари Хагстрьом. Както виждаш, не съм склонна да преувеличавам… или поне спирам навреме.

Аз ли бях онова момиче, което искаше да умре в разцвета на младостта си от разбито сърце? Е, мила Кайса, това се отлага! Отлага се за много години напред.

Сърцето ми отказва да се разбие точно по това време на годината. А и как би могло, когато скорците всяка сутрин ме будят с веселото си цвърчене, а кокичетата и минзухарите изправят главичките си срещу слънчевите лъчи!

Е, ако трябва да бъда съвсем честна, не само скорците и минзухарите са отговорни за доброто ми настроение. Да, Бертил също има малък дял в промяната.

Крьоза-Тилда се оказа права. Всичко е било недоразумение. Или би било по-добре да го нарека низост? Надявам се, че ще имаш търпение да ме изслушаш.

И така, тъкмо когато бях стигнала до границата, на която човек започва да размишлява дали е по-добре да се удави, или да глътне половин кило първокласна отрова за мишки, Сванте дотича задъхан в стаята ми. Това се случи снощи.

Сванте оголи белите си зъби, затропа с крак като подивял бик и се разкрещя:

— Този негодник! Този мръсник! Този гаден, подъл тип!

— За кого говориш?

— За Стиг Хенингсон, разбира се!

— Защо, за бога? Какво се е случило?

Най-сетне разбрах. Надявам се, че с теб вече сме достатъчно добри приятелки и ти също ще се разтрепериш, като ти разкажа.

Стиг Хенингсон отишъл при Бертил и му наговорил куп мръсни неща за мен. Нали си спомняш как преди няколко дни ме примами в стаята си. А на Бертил казал, че нарочно съм отишла при него, доброволно, че съм момиче, на което не може да се има доверие. Бертил, естествено, не му повярвал, но Стиг повикал Оке за свидетел и той признал, че ме е видял да излизам от стаята му. Докато пиша тези редове, отново вря и кипя, като вулкан малко преди да избухне. Все още не мога да повярвам, че има момче на моята възраст, способно на такава подлост.

Оке не издържал и разказал всичко на Сванте. Бедничкият Оке просто не знаел какво да мисли.

След като Сванте ми разказа какво е узнал, останах като ударена от гръм. После обаче се замислих — и много ме заболя. Да, почувствах се наранена, обидена и нещастна, че Бертил е повярвал всички тези неща, вместо да дойде и да поговори откровено с мен. Как е посмял да ме осъди, без да ме изслуша!

— Защо не съм вече на осемнайсет и силен като вол? — жалваше се през това време Сванте. — Толкова ми се иска да го пребия от бой, а не мога! — А после заяви решително: — Отивам при Бертил.

— Само да си посмял! — извиках разярено и скочих да го спра.

spor.png

Душеха ме гняв и отчаяние и си казах, че Бертил трябва да узнае истината едва когато ме види в ковчега: бледа, красива, с разбито сърце.

Обаче Сванте си имаше свои планове. Енергично нахлупи шапката над очите и излезе в пролетния здрач. Виковете и молбите ми не помогнаха.

Всичко това стана снощи. Междувременно се разигра и последното действие на драмата, и то на нашата пейка край завоя на реката.

Негодникът не присъстваше. Двете главни действащи лица бяха сами.

Ето как се случи:

След като цял ден се карах със Сванте, че не ме е послушал и е отишъл при Бертил, реших да се поразходя, за да успокоя нервите си и… ами да, май се надявах да срещна някого. Освен това небето беше лазурносиньо, а върбите покрай реката вече точеха прекрасни зеленикави реси.

Срещнах го точно на завоя. Никога не си виждала толкова нещастен човек. Как само ме помоли да му простя, че се е усъмнил в мен! Точно защото много държал на верността, направо се побъркал, когато Стиг му наговорил онези гадни лъжи.

Мисля, че изобщо не го слушах. Сърцето ми пееше и ликуваше и щях да му простя даже да ме беше нарекъл Месалина или някоя друга порочна и дива жена от историята.

Разбрах също, че отишъл при Стиг и му поискал сметка. Ако съдя по израза на лицето му, разчистването на сметките не е завършило много приятно за Стиг.

После седяхме на пейката. Един час. Два часа. И си говорехме. Толкова много имахме да си кажем.

По някое време мина Сванте, ухили се до ушите, свали шапка и заяви тържествено:

— Днес дават „Две сърца в три четвърти такт“. Защо не идете на кино?

Нахалник! Но не му се скарах, защото Бертил щеше да си помисли, че може би не съм толкова мила и достойна за любов, колкото съм наистина.

Сванте хвърли камък във водата и изчезна.

— Аз искам да стана инженер — каза Бертил. Каза го уж между другото, може би за да намекне, че плановете му за бъдещето не са най-важното в момента.

— О, така ли? Хубава професия.

— Но следването е дълго — продължи той.

— Да — кимнах. — Знам, че ще продължи доста дълго.

Казвайки тези думи, че се чувствах щастлива и безгрижна и въобще не се притеснявах, че ще минат много години. Защото вече нямам никакво намерение да умра в разцвета на младостта си, което означава, че разполагам с цялото време на света. И Бертил също.

Много добре знам какво си мислиш сега: тази Брит-Мари е напълно побъркана! Едва е навършила петнайсет години, а си въобразява, че ще чака момче, което иска да стане инженер.

Каква детинщина! Това си мислиш, нали? Не отричай!

Ето какво ще ти отговоря: първо, той не ме е помолил да го чакам и, второ, аз не съм му обещала да го чакам. Не сме се заклели със свещени клетви. Аз съм съвсем наясно, че ще се запозная с още много млади мъже, а той ще срещне куп хубави млади момичета, преди един от двама ни да е сигурен коя е истинската или кой е истинският. Знам, че ще стане така, и това е добре.

Но какво от това? Нима няма достатъчно примери, че двама души се откриват още в училище и остават заедно през целия си живот?

Мила Кайса, моля те, помисли и признай, че си чувала за такива двойки. Не искам да търсиш примери сред близките си роднини, но може би ще се сетиш за такава случка някъде в Европа в началото на XIX век.

Има и друго нещо. Защо човек да не си въобразява, че желанието му ще стане действителност, когато пролетната вечер е толкова прекрасна? Какво като съм само на петнайсет години? Не е ли неприкосновено право на младежта да мечтае? Може би животът ще разбие мечтите ми с груби юмручни удари — аз не знам, но в момента изобщо не ме е грижа. Защото сега, в този момент, скъпа Кайса, животът ми е прекрасен!

Зад прозореца ми е чудната пролетна вечер, най-синята от всички сини пролетни вечери, най-хубавата, която съм преживявала някога. Дърветата са напъпили, ябълковото дърво скоро ще се покрие с бели цветове, а подам ли глава навън, всичко мирише на пролет.

Цялата къща вече спи. Милата, винаги грижовна Майкен е запалила огън в стаята ми, защото пролетта още не е проникнала в къщата. Всичко е толкова тихо и мирно, толкова прекрасно.

Кайса, мислила ли си някога колко много цветове, форми и тонове съществуват на света? И колко е прекрасно да притежаваш сетива, с които да ги улавяш? Не си спомням друг път да съм усещала така съзнателно и интензивно като тази вечер. Представи си, Кайса, как вземаме

аромата на първата теменужка,

миризмата на вратлето на Моника, когато е изкъпана,

аромата на елхата на Бъдни вечер,

миризмата на прясно опечен хляб

и смесваме всички тези миризми

с пращенето на огъня в есенна вечер,

с милувката на мамината ръка, когато сме тъжни,

с концерт на Бетовен,

с „Аве Мария“ на Шуберт,

с шума на морските вълни,

със светлината на звездите,

с тихото плискане на реката,

с ведрия татков хумор —

освен това можем да прибавим по малко от всичко хубаво, добро и весело на този свят — и какво ще се получи? Аз съм убедена, че получената смес ще е най-доброто, най-силното лекарство срещу тъга, болка, грижи и нужда. (Би трябвало да го изпробват в болниците!)

Сега сигурно си мислиш, че съвсем съм се побъркала. Не, Кайса, не съм. Просто съм невероятно, лудо, безумно щастлива и ти заявявам, че животът е прекрасен. ПРЕКРАСЕН.

Когато бях смъртно отчаяна, се опитвах да се утеша с мисълта, че след много милиони години земното кълбо ще престане да съществува и че няма никакво значение дали някоя си Брит-Мари Хагстрьом, само петнайсетгодишна, е страдала от любовна мъка през пролетта. Освен това се опитвах да си внушавам, че нищо, ама нищо няма значение. Но през цялото време знаех, че греша. Дори моят живот да е само една микроскопична капчица в морето на времето, за мен е извънредно важно да съм щастлива, да съм вярна и добра, да живея и да обичам живота.

Нали и ти мислиш така, Кайса?

Твоята обичаща живота приятелка

Брит-Мари

PS: Да, права си: тази вечер не съм съвсем нормална. Извинявай!

PPS: Наистина не съм нормална!

PPPS: Когато се прибирах, видях отдалеч Стиг Хенингсон. Лявото му око цъфтеше като прекрасна теменуга и това много му отиваше, повярвай ми!

Край