Астрид Линдгрен
Дневникът на Брит-Мари (21)

16 март

Здравей Кайса,

Пролетта дойде ли вече в Стокхолм? За съжаление аз не мога да ти съобщя, че е пристигнала при нас. Въпреки че снегът започна да се топи, а това винаги е първата стъпка в желаната посока. Понякога небето се оцветява в невиждани багри, сякаш иска да ни каже: Да, разбира се, пролетта ще дойде и тази година, няма от какво да се страхувате!

Пролет! Пролет! Написах думата два пъти само защото изглежда толкова добре. Трябваше да го направя, защото кой знае дали още утре няма да връхлети снежната буря на столетието и да ни изненада с нов рекорд на ниски температури през месец март.

Знаеш ли, животът е пълен с ужаси! Снощи, малко преди да седнем да вечеряме, стана ясно, че Йеркер го няма. Не че това е нещо необичайно — ако на света има момче, което си живее диво и щастливо, без часовник, без принуда и без задължения, това е Йеркер.

Ала когато стрелките наближиха седем, мама започна да се безпокои и изпрати Сванте и мен да го търсим. Бързо установихме, че никой в града и околностите не е виждал беззъбото момче. Върнахме се вкъщи, без да сме свършили работа. Като разбра за неуспеха ни, мама се разплака и добре че беше Майкен, която рече строго:

— Моля те, мамо, спри да плачеш! Момчето ще се върне всеки момент. Няма да се изгуби. Дано имам още сили да го напляскам, както заслужава, защото цял ден се трепя в кухнята.

Следващият, който тръгна да търси Йеркер, беше татко. Сванте нямаше време, домашните чакаха. Предложих да придружа татко. Почти час обикаляхме улиците и питахме всеки, когото срещнехме. Уморих се ужасно, коленете ми трепереха. Точно тогава татко заговори свой колега и между другото той спомена, че в града са пристигнали цигани.

— Намерихме го! — извиках зарадвано аз. — Йеркер е побъркан по циганите. Бързо, татко, да идем да си го вземем!

Циганите бяха опънали палатките си в края на града. Още отдалеч чухме цвилене на коне. Мъже ругаеха, жени проклинаха, пищяха деца. Посрещнаха ни цели тълпи чернокоси момчета и момичета. Татко провери във всички палатки и наистина — в една седеше Йеркер и очите му святкаха въодушевено. Около него бяха насядали половин дузина цигански деца, говореха си и се смееха като стари приятели. Като ни видя, въодушевлението му угасна. Веднага стана и се втурна към нас. Явно беше много уплашен. Чак ми стана жал за него.

— Да не би вече да сте вечеряли?

— Разбира се — отговорих строго. — Само в краен случай вечеряме в десет вечерта.

— Мама сигурно е тъжна? — попита плахо той.

— А ти как мислиш? — скастри го татко.

Йеркер излетя като стрела и когато двамата с татко се добрахме до дома, той вече лежеше в прегръдките на щастливата си майка. Майкен много искаше да го напердаши, но мама не й позволи. За нея Йеркер беше спасен от хиляди опасности и това беше необяснимо и прекрасно събитие. Сега най-важното беше да нахрани намереното си дете. Телешко печено със сос и картофи, кисели краставички, филийки с масло, крем от ревен — всичко изчезваше със забележителна скорост в беззъбата уста на спасения.

— Така трябва — обясни мъдро Сванте. — В Библията е казано, че блудният син се завръща у дома и баща му заповядва да заколят угоено теле.

Да, както казах, животът е пълен с ужаси. Почина старият ни градинар Оле. Беше братовчед на Алида и не съвсем наред с главата, но добросърдечен и въпреки духовната си ограниченост истински философ. Тъгувам за него, както се тъгува за човек, когото си познавал цял живот. Веднъж, много, много отдавна, той ми скова легло за кукли. Никога няма да го забравя.

Алида плака много за него. Отчасти защото наистина го обичаше, отчасти защото тя обича да плаче. Даже сложи траур. Наскоро, докато пържеше кюфтета в кухнята, се сети нещо лошо:

— Олеле, май съм полудяла! Оле умря, а аз съм с червено бельо!

И избухна в горчиви сълзи. Ако Оле можеше да я види, сигурно щеше да каже, както го е правил много пъти: „Така е добре! Жените трябва да плачат“.

Днес преживях и трети шок и той беше толкова страшен, че даже не ми се иска да ти разкажа какво се случи. Мама ме прати да й купя нещо и когато на връщане минах покрай пансиона, където живее Мариан, на вратата стоеше Стиг Хенингсон.

— Здравей, Брит-Мари! — извика той. — Добре че те видях! Мариан иска да говори с теб.

Малко се изненадах, защото се бях разделила с Мариан наскоро. Въпреки това влязох и тръгнах по стълбите към втория етаж, където е стаята й. Стиг ме последва. Нали си спомняш, той живее в същия пансион. Влязохме заедно, но Мариан не беше там. И изобщо беше пусто.

— Тя е в моята стая — обясни Стиг.

Не му повярвах съвсем, но въпреки това надникнах в стаята му. И тя се оказа празна.

— Явно междувременно е излязла — рече Стиг, бутна ме вътре и затвори вратата зад гърба си. — Знаеш ли, Брит-Мари, че направо съм се побъркал по теб — продължи той и се облегна на касата.

— Изобщо не ме интересува колко си побъркан — изфучах аз. — Пусни ме да изляза!

— Не бързай толкова — засмя се той. — Бихме могли да си поговорим малко.

— Няма за какво да говоря с теб — отсякох. — Отивам си!

— Съмнявам се — възрази той с коварна усмивка и направи крачка към мен. — Не се дръж като коза, Брит-Мари. Какво ще си помислят мъжете за теб, ако не станеш малко по-любезна и главно — по-достъпна?

— Ти изобщо нямаш представа какво мислят мъжете за мен! — изкрещях вбесено. — Защото си само един нахален хлапак с жълто около устата!

Без да се бавя, посегнах към бравата. Той ме хвана, но двамата със Сванте ненапразно сме упражнявали жиу-жицу. Освен това сме си измислили и няколко лично наши хватки, които владеем съвършено.

Освободих се и се втурнах към изхода, бясна от гняв, с разрошени коси. В този момент се появи Оке. Той също живее в пансиона, по-точно в ученическия хотел на госпожа Линдберг.

Много исках да помоля Оке да ми помогне да напердашим Стиг, както заслужава, но той е всичко друго, само не и смел герой. Затова избягах, без да кажа дума.

Бях толкова гневна, че трябваше да разкажа на някого какво се е случило, иначе щях да се пръсна. Доверих се на Сванте.

— Върви в бараката да сечеш дърва — предложи той, като видя, че гневът ми се нуждае от отдушник. Разбрах, че се е ядосал не по-малко от мен, и веднага се почувствах по-добре.

— Много съжалявам, че съм само на четиринайсет години — въздъхна той. — Иначе щях да смеля онзи негодник на кайма.

— Не се притеснявай — заявих самоуверено аз. — Рано или късно ще си разчистя сметките с него.

Да, Кайса, животът е пълен с ужаси! Вярвай в думите на твоята подложена на жестоко изпитание приятелка