Барбара Делински
Люляково утро (9)

Девета глава

Следващите дни бяха истински ад за Ан. След сълзите дойдоха самообвиненията. Беше се оказала наивна, безотговорна и развратна. Не трябваше да се връща в къщата след първата седмица. Дори и тогава не трябваше да остава.

Самобичуването даде път на гнева и известно време руга Мич. Не можеше да разбере как някой можеше да направи това, което той й причини. И продължаваше да й се обажда! Свиваше се при всяко иззвъняване на телефона и отговаряше само за да избегне посещенията на семейството си. Когато беше Мич, затваряше.

Изолацията й беше дори по-голяма, отколкото след смъртта на Джеф, защото никой, съвсем никой не знаеше за нея и Мич. Ако родителите й усещаха, че реакцията към разпита беше крайна, те го отдаваха на последната болка от загубата на Джеф. Тя ги остави да вярват в това, вместо да им разкрие каква глупачка е била.

Ан не можеше да започне да мисли за бъдещето. То отново беше една плашеща празнота. Всеки ден бе предизвикателство. Единствената й навежда беше да изхвърли Мич от мислите си, а в Ню Йорк бе по-лесно. Тук не бяха прекарвали заедно времето си. Нямаше никакви спомени за него, освен от разпита, но това там не беше мъжът, когото бе обичала.

От време на време мислеше за Върмонт. Пролетта трябва да бе настъпила. Искаше й се да види цветовете на люляка и да вдъхне техния аромат. Но и това бе загубила.

Мич спря да звъни след няколко дни, но колкото и да се опитваше, не можеше да го прогони от мислите си. Всъщност един следобед баща й спомена за него.

— Онзи ден ми се обади Майкъл Андерсън. Познаваш ли го? Той е президентът на „Саутийст Американ Еър“.

Познаваше ли го? Познаваше ли го!

— Изглежда приятен човек. Искаше да се увери, че си добре, защото си била много разстроена при разпита.

— Колко мило от негова страна! — горчиво отряза тя. Чувство на вина. Добре. Нека страда. — Как се е свързал с теб? Той не знае моминското ми име. — Разбира се, че можеше да го открие. Той можеше да открие каквото си пожелае. Силните мъже получаваха всичко, което искаха, без да им мигне окото.

— Обадил се първо на Тед — обясни баща й. — Не се решавал да се свърже директно с теб, защото се страхувал да не те разстрои още повече.

— Умен мъж. — Да я разстрои повече. Това беше хитро.

Антъни Фолк я погледна с лек укор.

— Беше мило. В края на краищата въздухоплавателната компания бе призната за невинна. Фактически това вече не е негова грижа.

Ан не се интересуваше от факта, че компанията му бе невинна. В нейните мисли Мич все още беше измамник.

Беше ядосана, а нямаше срещу кого да вика. Беше паднала духом, а нямаше кой да я прегърне. И ако през по-голямата част на деня бе унила, то нощите с нищо не бяха по-добри. Тя беше преследвана от истински кошмар, когато се разхождаше и когато спеше.

В средата на втората седмица бе напълно сломена. Затова уреди няколко ангажимента с превод на живо, за да се откъсне от къщи и да попадне отново навън сред хора. И се получи. Овладя своите емоции.

След това положението се влоши. Една вечер, когато не очакваше никого, се позвъни на вратата. Оставяйки веригата на мястото й, Ан отвори вратата на възможните няколко сантиметра и надникна, за да види там Мич. Затвори със затръшване. Звънецът иззвъня отново. Тя отиде в най-отдалечения ъгъл на апартамента, кръстоса ръце пред гърдите и се закле да го остави да звъни.

Но не беше подготвена за силното тропане, което последва. Той вдигаше ужасен шум.

Страхувайки се, че ще изкара навън съседите й, тя се върна при вратата.

— Махай се! — извика с надеждата, че нейният глас ще се чуе през тропането.

Успя. Ответното му обаждане беше приглушено, но тя чу всяка дума.

— Няма, докато не говоря с теб, Ан.

— Махай се! Не искам да говорим!

— Трябва.

Разгневена, отвори вратата на онези позволени сантиметри.

— Не съм длъжна. Сега, моля те, върви си или ще повикам полицията! — Струваше й голямо усилие да остане спокойна, когато нищо друго нямаше да й хареса повече от това да го промуши с кухненския нож.

Мич изглеждаше разтревожен.

— Опитвам се да бъда търпелив, Ан, но ти отказваш да приемеш обажданията ми. Налага се да поговорим. Има неща, които трябва да ти обясня.

Ан кипна.

— Съжалявам, приятелю, но ти имаше своя шанс и го пропусна. Разполагаше с всичките онези дни и нощи, за да ми кажеш кой си и с какво се занимаваш, но не го направи. Беше толкова уклончив. „Ще те видя скоро, Ани, скоро.“ — Тя преправи гласа си, за да го подиграе. — Но не си направи труда да ми кажеш кога, нали, Мич? Е, сега аз не искам да говорим. — Ан се облегна на вратата, за да я затвори, и тогава забеляза, че той я беше препречил с крак. — Дръпни се! — дрезгаво нареди тя. Изтощаваше се бързо.

Той изруга:

— По дяволите, Ан, можеш да бъдеш толкова упорита! Ако бяхме във Върмонт, знаех точно какво да направя.

— Не сме във Върмонт — извика Ан, без да я е грижа, че другите можеха да чуят. — И никога повече няма да стъпя там. Сега си отивай! — Вече трепереше с цялото си тяло.

— Чудесно — предаде се Мич. — Ще си отида, но ще се върна отново. Ако не тук, ще те хвана някъде другаде. На улицата, в ресторант, дори в къщата на родителите ти, ако е нужно. Мога да бъда непочтен. Не можеш завинаги да останеш затворена тук. А аз няма да се предам!

Когато кракът му се плъзна назад в коридора, тя затръшна вратата, заключи, обърна се и побягна разтреперана към спалнята, където се притисна към таблата на леглото като подгонено животно. Той можеше да бъде непочтен — меко казано! Щеше да го види отново. Тази мисъл я изпълни с ужас.

Решена да не се превърне в затворник в собствения си дом, Ан се натовари с още повече работа. Беше навсякъде из града с различни интересни хора, но отвличането от мислите й, към което се стремеше, й се случваше рядко и в малки дози. Винаги нащрек да не попадне на Мич, където и да идеше, тя се озърташе наоколо в очакване да я връхлети. Меко казано, бе психически изтерзана. След повече от седмица, която прекара в бягство от едно място на друго с чувството, че е преследвана, Ан се обезсърчи.

Най-лошото бе, че не го видя никъде. А дълбоко в душата й една част от нея, за която не искаше да знае, беше разочарована от това. Болката премина.

Облекчението дойде от страна на родителите й под формата на покана да прекара известно време с тях на крайбрежието. Да, имаха намерение да я задушат от грижи, но сега тя не протестира особено. Искаше да бъде глезена и обичана. Искаше да бъде закриляна. Промяната на сценария щеше да й дойде добре. Възнамеряваше да се възползва максимално.

Първи май я завари, облечена в яркожълта лятна рокля, пред входа на жилището й, с наредени до нея чанти. Погледна улицата, а после — часовника си. Родителите й бяха обещали да дойдат в един часа. Сега беше един и петнадесет. Обикновено не закъсняваха.

Бързо се обади на портиера и се върна в апартамента. Набра телефонния номер в дома им и изчака няколко иззвънявания. Разбра, че са по път, и се върна обратно долу. Но това, което видя, я накара да замръзне на място.

С чевръстата помощ на портиера чантите й бяха натоварени в багажника на лъскаво кафяво ауди, което не познаваше. Но разпозна мъжа, показал се от другата страна на колата. Той беше с бронзов загар, внушителен, облечен в пуловер и бели дънки. Изглеждаше невероятно красив и мъжествен и много, много самодоволен. Преди да успее да каже нещо, мъжът отвори задната врата и се приведе навътре. Когато се изправи, в ръцете му бе най-прекрасното дете, което Ан някога бе виждала.

Дъхът й секна. Как си позволяваше? Не играеше честно, изобщо не играеше честно — и той го знаеше, ако дяволитата му усмивка означаваше нещо.

— Здравей, Ани! — Поздрави я така, сякаш всичко беше наред. — Надявам се, че не те накарахме много да чакаш. Уличното движение беше отвратително. Мисля, че качихме всичките ти чанти. Има ли нещо друго вътре?

В миналото Ан може и да бе позволявала да я смятат за глупава, но не беше. Той знаеше, че щеше да чака. Знаеше в колко часа да дойде. Никога нямаше да доведе детето, ако не беше сигурен в резултата. Това означаваше, че родителите й бяха в комбина с него.

Ако Мич беше сам, щеше да се обърне и да избяга. Но щом погледна детето, бе запленена. Шестгодишното момиченце носеше розово късо гащеризонче, бяла блузка и чисто бели гуменки. Ръчичките бяха почернели от слънцето, а дългите крачета се поклащаха около бедрата на Мич. Златен водопад от къдрави коси се спускаше до средата на гърба, като отпред бяха прибрани с весели шарени шноли над ушите. Но шнолите бяха малки и не можеха да удържат всичката й коса. Къси кичурчета бягаха и се спускаха на масури по страните й. А това лице? Ако Ан вече не се беше влюбила в нея, то щеше да я накара. Беше леко закръглено, с розови бузки и изобилие от светли лунички по върха на нослето, а очите с цвят на шоколад бяха одухотворени и вперени в нея.

— О, боже! — възкликна Мич. — От бързане да тръгнем почти забравих да ви представя. Ан, това е дъщеря ми — Рейчъл Андерсън. Рейчъл, това е Ан Болтън.

С повече финес, отколкото Ан можеше да си представи, детето протегна ръчичката си.

— Здравей, Ан. Радвам се да се запознаем. Татко ми каза всичко за теб.

Ан пое ръчичката, долавяйки нейната крехкост и топлина.

— Надявам се, само хубавите неща?

Очите на Рейчъл се ококориха.

— О, татко никога не би казал нещо лошо за теб. Той…

— Достатъчно, тиквичке — прекъсна я Мич, като я стисна. — Няма да издадеш всичките ни тайни, нали?

Детето се усмихна широко, разкривайки два реда ситни бели зъбки с голямо празно място горе точно в средата.

Ан беше очарована.

— Много хубава дупчица. Добрата фея донесе ли ти нещо в замяна на онези зъбки?

Отново усмивката заедно с ококорените очички.

— Получих по цял долар за всеки от тях. Татко казва, че той е получил само четвърт долар, когато е бил малко момче. Но добрата фея се е страхувала, че може да глътна монетата и затова ми е дала хартиени пари. Наистина съм доволна — изчурулика тя и поверително сниши глас, — защото с четвърт долар не можеш да купиш много.

Ан се засмя:

— Ти си схватливо момиченце.

Изглежда, и Мич беше съгласен. Гордостта бе изписана по лицето му и той основателно мажеше да се гордее с детето. Но не и със собственото си поведение. На първо място трябваше да се засрами от себе си, че го използваше като щит.

— Ух, дами, може би сте готови да тръгваме? Колкото по-бързо напуснем града, толкова по-скоро ще стигнем до къщата.

Къщата? Сърцето й спря. Не можеше да отиде там.

Но очите на Рейчъл не се откъсваха от нейните, а в погледа на Мич имаше недвусмислено предупреждение.

— Рейчъл — внимателно започна Ан, като поглеждаше назад през рамо, — ще можеш ли да почакаш тук, докато баща ти ми помогне за последния багаж горе? Морис, портиерът, ще ти прави компания.

Детето погледна към баща си за разрешение. Мич я целуна и настани обратно в колата.

— Връщаме се след минутка. — Той говореше нежно и повтори същото на портиера. Хващайки Ан за лакътя, я въведе вътре.

Веднага щом завиха зад ъгъла, вече извън полезрението на детето, Ан се нахвърли върху него:

— Уреди това заедно с родителите ми, нали?

Мич се ухили.

— Те са чудесни хора. Когато им обясних ситуацията, бяха повече от радостни да помогнат.

— Е, това е просто чудесно, но аз няма да дойда! Заради цялото ти самодоволство и хитрите ти планчета — няма да дойда!

Усмивката му изчезна.

— Казах на Рейчъл, че ще прекараш седмицата с нас.

— Нямал си никакво право.

— Но го направих. Тя разчита на твоето присъствие. Ще я разочароваш ли?

Ан беше бясна.

— Как можеш да я използваш по такъв начин? Знаеш, че не мога да я нараня.

— Разчитах на това.

— Затова сега ще се върнеш там… — Тя посочи с треперещ пръст към улицата. — … и ще й кажеш, че не мога да дойда.

— Но ти можеш. Багажът ти е събран, и натоварен. Освободена си от работа за следващите две седмици. Няма какво да те задържа, тук.

Ан се чувстваше като в капан. С въздишка се облегна на стената.

— Защо не ме оставиш на мира? Не разбираш ли, че не искам да бъда с нея.

Тогава Мич стана сериозен.

— Защото няма да чуеш моите доводи. Опитах се да ти обясня неведнъж, но не отговаряше на обажданията ми, нито ме пусна да вляза, когато тропах на вратата ти. Не прояви любезността да ме изслушаш. Затова сега те моля, заради Рейчъл, да дойдеш с нас. Само този път. В края на седмицата, ако продължаваш да се чувстваш по същия начин, ще те оставя на мира.

Ан се питаше дали това е единственият изход. Тя не можеше да понесе мисълта да нарани дете, което вече бе така жестоко наранено от съдбата. А момиченцето щеше да бъде един вид придружител. Какво лошо можеше да има?

— Обещаваш ли? — внимателно го попита.

— Да.

Нямаше никакъв смисъл да продължават разговора. С въздишка на поражение Ан се отблъсна от стената и се върна с Мич при колата.