Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lilac awakening, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Корекция
asayva (2018)
Форматиране
in82qh (2018)

Издание:

Автор: Барбара Делински

Заглавие: Люляково утро

Преводач: Милена Трендафилова

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Хермес

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2000

Тип: Роман

Националност: Американска

Редактор: Димитрина Ковалакова

Художник: Георги Станков

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954-459-738-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6274

История

  1. — Добавяне

Трета глава

Колко различна беше природата този път! Изсъхнали кафяви листа покриваха земята. Гори от оголели дървета преливаха във вечнозелени храсти, като оформяха неясно сиво-зелено петно върху далечните хълмове. Планините рязко се очертаваха, още по-сурови без зеленината по склоновете. Туристите отдавна се бяха прибрали по домовете, при топлината на града, подготвяйки се за Деня на благодарността, до който оставаха едва две седмици. Тези мисли ускориха пътуването на Ан — или поне така си казваше тя, докато караше на север. От една страна, нещата в Ню Йорк се бяха подобрили. Прибра се без инциденти. Изправянето лице в лице с живота и спомените бе улеснено от настъпването на есента и възстановените й сили.

— Изглеждаш чудесно! — бе възкликнала майка й първата вечер след нейното завръщане. — Харесва ми розовината по бузите ти. Започваш да приличаш на себе си.

Дори след дългото шофиране Ан бе изпълнена с енергия, затова първо се отби при родителите си.

— Беше прекрасно — каза тя. — Точно това, от което се нуждаех.

— Седни и ми разкажи за всичко — нареди й по-възрастната жена и Ан го направи. Не съвсем всичко. Не спомена Мич. Той не играеше никаква роля в реалния й живот. Дори не знаеше фамилията му.

Отначало почти не мислеше за идеята отново да отиде във Върмонт през ноември. Новият семестър бе започнал и тя затъна до уши в преводаческата си работа. Приятелите все още се навъртаха, но сега бе по-търпелива към тях. На свой ред, усещайки нейната уравновесеност, те започнаха да се оттеглят.

Продължаваше да отказва срещи. Но беше достатъчно въодушевена от предложението на един професор да води вечерни курсове за студенти. Обезпечена с постоянна работа, която я освободи от несигурността на инцидентните ангажименти, тя посрещна спокойно есента и зимата.

Но, Джеф го нямаше, а празниците наближаваха. Щяха да са първите й празници без него.

Отначало, когато чу тихи нашепвания в най-далечното кътче на съзнанието си, тя ги пренебрегна. Но след празника на Вси светии гласовете ставаха все по-настойчиви. „Иди във Върмонт, иди във Върмонт, иди във Върмонт“, говореха те.

Но как можеше?

Първия път бе случайно. Да делят една къща с Мич бе импровизирано разрешение на неочакван проблем. Ако отидеше сега, нямаше да има нищо случайно.

Но Мич бе прав. Колкото повече приближаваше Денят на благодарността, толкова повече се плашеше. Наистина можеше да се подкрепи, преди да го посрещне сама. С удоволствие си припомни земята, въздуха и къщата и разбра, че дори и без неговата покана, седмицата щеше да бъде приятна.

Този път родителите й не възразиха. Като предпазна мярка направи резервация в най-близкия хотел, на около четиридесет километра от къщата. Щеше да й осигури подслон, в случай че Мич не я искаше или не беше там.

Ан нямаше ключ, защото не беше се обадила на наемодателя посредник. Какво щеше да му каже? „Мич ще ходи ли горе този уикенд? Не, не знам фамилията му, но миналия път прекарахме заедно седмицата.“ Срамно!

Тя направи остър завой и се отклони от главното шосе по набраздения с коловози път, който се изкачваше нагоре по хълма към къщата. Сега коловозите бяха по-дълбоки и друсаше много по-силно, отколкото през септември. В този миг мислите й също заподскачаха нагоре-надолу и насам-натам. Не трябваше да идва — трябваше да дойде. Какво се надяваше да постигне — защо трябваше да се надава да постигне нещо? Какво ще стане, ако Мич не беше там — какво, ако бе там?

Умишлено бе изчакала до събота сутринта, за да напусне града. Ако той бе пътувал в петък вечерта, както миналия път, щеше да пристигне в къщата точно когато се събуждаше.

Сърцето й заби по-бързо, щом взе последния завой и видя синята му хонда, паркирана пред къщата. Тя се очертаваше ясно в мрачния ноемврийски ден — като светло и обещаващо яйце на червеношийка в гнездо от сухи вейки. Пулсът й се ускори, когато спря зад нея, излезе от колата, загърна се плътно в дебелото тъмносиньо палто и се приближи към вратата.

Всичко бе потънало в зимна тишина, така че токовете на кожените й ботуши потропваха неестествено върху плочките на пътеката. Тревата, която я обграждаше, беше изсъхнала, а нещастният люляк бе съвсем оголял. Но Ан се почувства изпълнена с живот, когато почука на вратата.

Тъй като не получи отговор, реши, че е в кухнята, и потропа по-силно.

Отново тишина.

Но колата му беше тук. Зачуди се дали не е променил навиците си и да е излязъл по-рано на разходка. Опита бравата, но тя не помръдна. Най-накрая заудря по вратата с юмруци.

Тогава тя се отвори и Ан разбра, че Мич бе спал. Очите му бяха сънени, беше небръснат и рошав, облечен набързо в избеляла риза, чиито краища се спускаха върху омачканите джинси. Въпреки това бе хубав и строен, както го помнеше, макар не толкова ентусиазиран, както се бе надявала.

Тя преодоля неувереността и трепета си.

— Здравей, Мич.

— Къде беше, по дяволите? — изрева той. — Мислех да пращам полицията.

Ако не беше грубостта му, Ан щеше да го прегърне. Точно в този момент разбра колко много бе желала да го види.

— Съжалявам. Тръгнах тази сутрин.

— Защо? Знаеше, че ще дойда вчера.

— Не, не знаех.

Очите му изглеждаха тъмнозелени в светлината на ноемврийското утро. Той продължаваше да я гледа навъсено.

— Започвам да се чудя дали не си по-скоро наказание, отколкото награда!

— Много благодаря — каза обидено тя и изведнъж си припомни всяко дребно нещо у него, което я дразнеше. — Мога да кажа същото и за теб. Мисля да си тръгвам. — Завъртя се на пети, но успя да направи само една крачка, преди той да я сграбчи.

— Не! — Гласът му беше омекнал. — Не си отивай. — Когато го погледна, очите му бяха станали по-нежни. — Влез. Моля те!

Ан нямаше никакъв избор, тъй като Мич я дръпна навътре. Не бе нужно, защото го искаше. Впечатлена от ръста и хубавата му външност, тя бе много доволна, че бе дошла, но изведнъж я досрамя.

За един миг той се поколеба. Изучаваше очите й с търсещ поглед. После въздъхна и я придърпа към себе си. Ан отвърна на прегръдката му, сякаш бе най-естественото нещо на света.

Неговите устни се задвижиха по косата й.

— Радвам се да те видя, Ан.

Тя се усмихна с лице на гърдите му.

— И аз, Мич.

Той се отдръпна и обхвана лицето й с ръце. Наклони го и нежно я целуна. Устните му се движеха леко и възбуждащо, а езикът му направи мига още по-сладък.

Когато се отдалечи този път, очите му пламтяха. Гласът бе одрезгавял.

— Какво ще кажеш да направиш кафе, докато се измия? Изглеждаш много по-добре от мен сега.

— Не си толкова зле.

— Ще направиш ли кафето? Моля те! По-късно ще донеса багажа ти. — Отмести я от себе си и тръгна.

Ан метна палтото си на стола. Направи силно кафе и пухкави бъркани яйца. Когато току-що свалената от печката храна бе сложена на масата, отиде до прозореца. Задният двор беше пуст. Няколко потъмнели ябълки продължаваха упорито да се държат за клоните. Боровете самотно се извисяваха над оголелите дървета, олюлявайки се от поривите на вятъра, който караше високата трева в подножието им да потрепва.

Но студът бе навън, а Ан — тук, вътре. Беше стоплена и доволна.

— Изглеждаш добре — каза Мич от вратата. — Малко бледа, но по-добре от миналия път. — Беше облечен спретнато и изглеждаше изумително свеж във вълнената риза с отворена яка и чистите джинси.

— Нямаше много неща в хладилника — отвърна тя. — Надявам се яйцата да са достатъчни.

Той дръпна стола и си взе от подноса.

— Възнамерявах да идем да пазаруваме днес. Освен — хвърли й поглед над ръба на кафената си чаша — ако не си донесла продукти.

— Този път не. Не бях сигурна дали ще остана тук. За всеки случай направих резервация в хотел в Уудсток.

Мич се облегна назад.

— Страхувала си се, че отново ще те нападна?

— Не — внимателно отвърна тя. — Не бях сигурна дали ще си тук. Ти го спомена между другото и тъй като нямаше начин да се свържа с теб…

— Могла си да се обадиш на Майлс Купър — предположи той.

Ан го погледна в очите.

— Не, не можех. Нямаше приемлив начин, по който да разбера твоите планове.

— Това притесняваше ли те?

— Не. — Тя не отмести поглед. — Все още не желая да се занимавам с установяване на самоличности.

— Тогава сме единодушни. Нито дума.

— Нито дума. — Почувства се горда от себе си, но и малко тъжна, докато го гледаше как яде.

Когато се нахрани, той избърса устата си със салфетка. После я смачка в шепата си.

— По-късно можеш да се обадиш от селото и да отмениш резервацията. Но бих искал да знаеш, че има две условия, за да останеш тук.

Условия? Ан повдигна вежди.

Мич се облегна назад на стола, но този път така, че се опря на задните му крака.

— Първо, ще се храним заедно.

За нея това не беше проблем. Всъщност й харесваше. Тя изрази съгласието си с усмивка.

— Второ — продължи той, — аз ще спя долу.

Усмивката й изчезна.

— Аз не съм… съгласна. Не съм готова за… това.

Неговите очи блеснаха весело.

— Казват, че съм добър любовник. Но, ей — той омекна, иронията изчезна, — аз също не съм готов за… това. Може би скоро. Но още не. Не си единствената, която е преследвана от призраци.

Озадачена от тези думи, Ан събра празните чинии и отиде до мивката.

Мич се озова зад нея.

— Ти си красива жена.

— Миналия път бях „грозновата“ и „кльощава“.

— Миналия път бях мокър и уморен. — Силните ръце се плъзнаха около кръста й и я дръпнаха назад към него. Ръцете му леко докоснаха гърдите й. В отговор сърцето й силно заби.

Когато я обърна с лице към себе си, устните й се открехнаха. Целуна я собственически, но нежно. Тя му отвърна със страст, която бе забравила, че съществува. Обвивайки ръце около врата му, разтвори устни и неговият език ги погали. След това целуна бузите и клепачите й. После отново горещо потърси езика й.

Емоционално не бяха готови за това, но физически нямаше никакъв проблем. Ръцете му не спираха да се движат по гърба, кръста и ханша й. Те намериха гърдите й и ги изучиха подробно. Ан бе също толкова активна. Докосна го навсякъде, за да се увери, че е истински. А той беше истински и възбуден. Докато устните им настървено се впиваха, пръстите й се разтвориха върху бедрото му и се плъзнаха нагоре, нагоре…

Със сподавен стон Мич се отдръпна.

Ан на мига усети загубата, а после я обзе силен срам. Неравномерното му дишане бе малка утеха за нейната агресивност.

— Това не трябваше да се случва — прошепна колебливо тя.

Той издаде някакъв неясен звук и прокара ръка през косата си.

— Да, но се случи. По дяволите, това е лудост!

Ан отклони поглед и се опита да се измъкне покрай мивката, но Мич я приклещи. Хвана я за брадичката и повдигна лицето й. Гласът му стържеше като пясък.

— Изпробваш издръжливостта ми, Ани. Една част от мен копнее да те вземе на ръце и да те занесе на онова легло, но последното нещо, от което имам нужда сега, е да усетя как търсиш друг мъж, изгаряйки от страст. Все още скърбиш за съпруга си. Твоите дрехи, коса, очи — всичко ми казва това. Аз също имам минало. А последното нещо, от което ти се нуждаеш, е да ме чуеш да викам името на друга жена.

Очите на Ан се напълниха със сълзи. Избута го и той я остави да мине. Тя отиде до прозореца, обгърна се с ръце и погледна навън.

— Защо ме подвеждаш?

Последва тишина, а след нея лаконичното:

— Не мога да го направя. А какво е твоето извинение? — След като не получи отговор, Мич се приближи и я предизвика: — Е? Обърках ли плановете ти?

Ан се извъртя и му удари шамар по бузата. За миг той улови ръката още докато я отдръпваше, изви я зад гърба й и я придърпа плътно към себе си.

— Никога не прави това! — измърмори и я пусна така внезапно, както я бе сграбчил. Тръгна с големи крачки към вратата, след това спря.

Ан бе изненадана, затаи дъх и се зачуди какво ще последва.

С пъргава крачка се върна обратно. За нейно учудване, взе лицето й в ръце и силно я целуна по устните. После отново тръгна.

— За какво беше това? — извика тя.

— За пухкавите яйца и силното черно кафе. — Вече на вратата, се обърна: — Трябва да свърша две неща. Намери си какво да правиш един час. След това ще отидем до селото.

Не беше въпрос и Мич не изчака отговора. Това занимаваше мисълта й, докато разопаковаше багажа си в таванската спалня. Размишляваше. Терзаеше се. Чудеше се защо бе дошла и защо някога бе желала близостта му. Мич еди-кой си бе егоист и особняк. Беше пълната противоположност на внимателния, грижовен, раздаващ се Джеф.

Но Джеф бе мъртъв.

Един преподавател по рисуване й бе казал, че картината е добра, когато предизвика чувство, независимо дали е положително или отрицателно. За Ан месеците след смъртта на Джеф бяха лишени от емоции, докато не се появи Мич.

Сега накъде? При първа възможност в леглото му?

Измъчвана от тази мисъл, тя смени полата с джинси, навлече пуловер, грабна дебелото яке и бързо слезе долу. Нуждаеше се от свеж въздух и дълга разходка.

Едва излязла от задната врата, забеляза Мич на двора да цепи дърва за огъня. Увит в палто от овча кожа, с вдигната яка, той не я видя. Отново и отново вдигаше брадвата и удряше, отново и отново разцепваше всеки дънер с едно замахване на острието — и всичко с дясната ръка. Зачуди се как е наранил лявата. Не й влизаше в работата и все пак се зачуди.

Отиде при него на двора и мълчаливо седя върху един дънер, докато той приключи с работата. После, пак така безмълвно, му помогна да пренесе дървата в къщата и да ги подреди до камината. Скоро след това потеглиха към селото.

В тясното пространство на купето той изглеждаше по-внушителен от всякога. Силните му ръце бяха върху волана. Мускулите на бедрото изпъкваха, когато натискаше спирачката. Ан изучаваше профила му. Русата му коса беше гъста и посребряла над слепоочието, погледът — нащрек, носът, устните и брадата — класически изваяни. Всичко у него говореше за власт, за човек със собствено мнение. Но тя вече го знаеше.

Купиха хранителни продукти. Върнаха се вкъщи. Вечерята мина добре. Придържаха се към общи теми — като политика, икономика и зимата в планината. За някои неща не бяха на едно мнение, но зачитаха гледната точка на другия.

Нямаха никакви проблеми, докато не изчезна последната праскова от мелбата. Тогава Мич попита:

— Защо реши да дойдеш този път, Ан?

В един момент разговорът неминуемо щеше да премине в личен, а и тя нямаше какво да крие.

— Осъзнах, че си прав. Празниците наближават. Надявам се да събера още малко допълнителна сила за вкъщи. Ще бъде трудно.

Гласът му беше тих.

— Все още много ти липсва, нали?

— Да. Но не е толкова зле, както преди. Сега мога да приема, че го няма. Свикнах да се събуждам без него. На хората около мен им е по-трудно. Понякога са толкова загрижени, че ми се повдига. Денят на благодарността вероятно ще бъде едно дълго „нека облекчим мъката на Ан“.

Мич въздъхна:

— О, скъпа! Знам какво искаш да кажеш.

— Как така? — запита тя, като този път не му позволи да се измъкне. — Женен ли си?

Той сви устни и впери поглед в ръцете си.

— Не.

— Някога бил ли си женен?

— Да.

— Разведен ли си?

— Не.

— Разделени ли сте?

— Не.

Оставаше само една възможност. Тя обясняваше много неща.

— Съпругата ми почина — отвърна Мич, като сега я погледна.

Ан видя болката в очите му.

— Съжалявам. Сигурно много си я обичал.

— Да.

— Как умря?

Той стисна зъби и към болката се прибави гняв. Запита се дали гневът му не бе насочен към нея, но Мич отново стана любезен.

— По-добре да не говорим за това. Ще стане прекалено лично.

— Понякога говоренето помага, нали? Искам да кажа, ако си ядосан…

— Кой е ядосан?

— Мисля, че видях…

— Какво ще кажеш за твоя гняв? Говориш ли за него? — Бутна стола назад, но не стана. Ръцете му се вкопчиха в ръба на масата. — Не знаеш какво чувствам. Не знаеш нищо за мен, за моята работа и отговорности. Как може да си толкова лицемерна?

Ан се ужаси.

— Лицемерна? Просто се опитвах да помогна. След всичко, което преживях, може да се чувствам като теб и да искам да говоря за това. Може самата аз да търся малко помощ.

Признанието я обърка. Чудеше се откъде бе дошло, когато той седна обратно и тихо запита:

— Как умря Джеф?

Ан огледа стаята, но не можеше да избяга от последствията. Загледа се в годежния си пръстен.

— Беше катастрофа.

— Знам. Но каква? Беше ли с него?

Тя поклати глава:

— Не.

— Разкажи ми.

— Беше в командировка. Самолетът се разби.

В последвалата тишина Ан вдигна очи. Мич бе пребледнял.

— Кога се случи? — заинтересува се той.

— Миналия януари.

Мъжът трепна. След малко каза:

— Минала е почти година. Излизаш ли с мъже?

— Не.

— А трябва.

— Виж сега кой е лицемерен. Кога почина твоята съпруга?

— Миналата зима. — Задържа погледа й.

— Излизаш ли с жени? — Въпросът беше глупав. Разбра го в мига, в който видя кривата му физиономия.

— Не съм сигурен дали ще го приемеш за срещи с жени. Когато искам жена, си намирам. — Пое дъх и спря, преди да каже нещо повече. После подхвърли: — Във всеки случай имам други задължения.

— Свързани с жени?

Внимателно я погледна.

— Да.

— Разбирам.

— Не, съмнявам се. Но може би засега така е по-добре.

Не знаеше какво трябва да означава това, но не попита. Беше прекалено горда. Освен това въпросите не бяха част от сделката. Ако не беше задала последния, нямаше изведнъж да се почувства подла.

Мич се раздвижи.

— Ще ми направиш ли услуга? — Погледът му бе станал по-нежен. — Махни тези фиби от косата си и сложи червена панделка.

— Нямам червена панделка.

— Нещо ярко ще свърши работа.

— Нима съм толкова потискаща гледка?

Мич стана от мястото си и заобиколи масата.

— Не, Ани. Никога не съм те намирал за потискаща. — Започна да сваля фибите и не спря, докато не разпусна косата по раменете й. После клекна, така че се оказа на нивото на очите й. — Мисля, че прекаляваш с отшелничеството. Не трябва да се самонаказваш за смъртта на съпруга си. Самата му загуба е прекалено голямо наказание.

Трябваше да признае превъзходството му. Беше достатъчно схватлив, но усещаше, че говори от личен опит. А какво бе неговото наказание? Ръката му? Онези други задължения, които спомена?

Но в момента той явно не мислеше за тези задължения. Пръстите му си играеха с косите й, очарован от блясъка им.

— Толкова си хубава с пусната коса, Ан.

Когато Мич вдигна очи, стомахът й се преобърна. Те можеха да говорят каквото си искат за това, че не са готови, но щом застанеха близо, то просто се случваше. Погледът му се сведе към устните и. Прокара пръст по тях, наведе се напред и ги докосна с език, като подлудяващо бавно очертаваше устата й от ъгълче до ъгълче.

На Ан й харесваше това, което той правеше. Тя затвори очи и въздъхна, наслаждавайки се на удоволствието, предизвикано от всяко леко докосване. Когато започна да трепери, сграбчи Мич за раменете. Те бяха създадени, за да бъдат опора. Бяха широки, силни и топли.

След като й бе доставил удоволствие, тя трябваше да му го върне. Беше инстинктивно, без никакво затруднение, защото усещаше глад за ласки. Ан раздвижи устните си и получи повече, раздвижи език и получи още повече, а над всичко бяха гърлените звуци, които Мич издаде, показвайки й, че все повече се разгорещява.

Когато той промърмори: „Господи“, в гласа му имаше благоговение. Въпреки това, съвсем изненадващо се отдръпна назад. Седна тежко на пода, обгърна колене с ръцете си и опря чело върху китките.

— Господи! — прошепна Мич, после вдигна глава. Очите му бяха пълни с доволство и страст.

Миг след това страстта в погледа му се утаи. Той отметна глава назад, пое дълбоко дъх и овладя чувствата си. От безопасното разстояние заяви:

— Относно косата ти. Ще трябва да си сложиш нещо червено или оранжево, ако искаш да се разхождаш с мен утре сутринта. Сега е сезонът за лов на сърни.

По-голяма част от следващата сутрин прекараха в гората. Беше студено, но Мич я подтикваше непрекъснато да се движи, водейки я по пътеки, по които никога не бе минавала, и през усои, които не бе виждала. Червена вълнена шапка топлеше главата й, а ръкавици с един пръст — ръцете.

Оголялата гора разкриваше гледки, които не можеха да се видят през септември. Той я водеше от един връх на друг, като всяка следваща панорама бе по-внушителна от предишната. Природата бе смълчана. Горските обитатели се бяха скрили. Сърната, която се бе изправяла на задни крака, за да достигне сочната ябълка, сега се криеше от ловеца. Катеричките се бяха заровили в хралупите си. Чуваше се шумоленето на вятъра във вечнозелените клони, леденото бълбукане на поточето, пълнещо долната част на бента, и скърцането на ботушите им върху почти замръзналата земя.

Когато се върнаха, бузите на Ан бяха червени като шапката й. Беше уморена, но въодушевена. Това беше предвестник на хубавите дни, които предстояха. Установиха се в комфорта на камерната си компания. Не само се хранеха, но и прекарваха заедно почти цялото време през деня. Мич четеше, когато тя работеше, като от време на време й хвърляше поглед. Играеха на табла пред камината и заедно подреждаха картината на пъзела. Времето се задържа меко, предлагайки хубави дни с ясно небе и ободряващ хлад през нощта. Заедно се разхождаха и заедно работеха: Ан върху превода, а Мич — върху документи, изровени от претъпкано куфарче. Живееха тук и сега, бягайки от разговорите за града като от чума.

Твърде скоро Ан трябваше да натовари колата за връщането си в Ню Йорк. Преметнал ръка през раменете й, Мич за последен път я изведе от къщата. Тази сутрин тишината беше по-тежка от всеки друг ден през седмицата. Ан знаеше причината.

— Ще прекараш ли Деня на благодарността с твоето семейство? — тихо попита той.

— Да. — Тя поглъщаше красивите му черти, като ги изучаваше и запаметяваше. — А ти?

— Също. — Притисна я леко до себе си. — Някакви планове за новогодишната вечер?

Бяха стигнали до колата. Ан се обърна към него и тъжно се усмихна.

— Смешно. Притеснявах се за новогодишната вечер. Да бъда ли с мъж? Или не? Да бъде ли висок, тъмнокос и красив? Сега това сякаш няма значение. — Въздъхна. — Не, нямам уговорка. Сигурно просто ще се разположа на дивана с бутилка „Шабли“[1] и книга.

— Защо да не го направиш тук? — Очите му бяха тъмнозелени — цветът, който добиваха, когато обмисляше нещо важно.

Пулсът й се учести.

— Моля?

— Да прекараш новогодишната вечер тук.

— С теб? — попита тя престорено нехайно.

Мич я придърпа по-близо в топлината на кожуха си от овча кожа.

— Да.

— А твоите задължения? — поинтересува се със същото привидно безгрижие.

Отговорът дойде след кратка пауза.

— Тя си ляга прекалено рано за моя вкус, толкова рано, че едва ли ще издържи до полунощ. Не — засмя се Мич, — с нея няма да ми е забавно в новогодишната нощ. Освен това не си пада по „Шабли“.

Ан не знаеше какво да отговори, но чувството му за хумор беше заразително. Тя се отпусна в прегръдката му и сложи ръце върху неговите гърди.

— Какво ще кажеш? — тихо я предумваше той. — Нова година тук?

— Не знам, Мич. Толкова е неочаквано.

— Страхуваш ли се? — Ръцете му описваха леки кръгове по гърба й.

— Малко.

— От мен?

Ан усещаше повдигането на гърдите му под дланите си.

— Не. — Тя се втренчи в райетата на неговия пуловер и прошепна: — От себе си.

— Няма от какво да се страхуваш, Ани — нежно я увери Мич. Хвана брадичката й с пръсти и повдигна лицето й. Това беше най-близкият им физически контакт след първия ден. — Добре знам какви са собствените ми нужди сега и не възнамерявам да правя нещата по-трудни за теб. Като ти помагам за Нова година, просто помагам на себе си, така че има и егоистичен момент.

Ан почти потъна в дълбокото тъмнозелено на очите му.

— И така, какво ще кажеш? — попита той.

— Бих казала, че започва да звучи като пиеса на Нийл Саймън. — Търсеше уверение, че идеята да се видят отново е добра. Искаше той да каже: „Пиесата с основание донесе на този приятел милиони. Сюжетът е страшно добър, кара те да се замислиш върху много неща.“

Но Мич само вдигна рамене. Пусна я и отстъпи назад.

— Изборът е твой. Във всеки случай аз ще бъда тук.

Ан мразеше тези внезапни прояви на безразличие, но така заминаването й стана по-леко. Той отвори вратата и тя се мушна зад волана.

— Карай внимателно — каза Мич.

— Добре. — Обърна колата, за да излезе на алеята, и отправи последен дълъг поглед към мъжа, преди да натисне педала на газта. Колата едва беше помръднала напред, когато гласът му проехтя в зимната гора:

— Хей, чакай!

Тя спря. Настигна я с няколко големи крачки. От устата му излизаше пара. Наведе се над спуснатото стъкло.

— Не забравяй да си вземеш рокля. Ще излизаме. — Засмя се и положи приятелска целувка върху върха на носа й. — А сега тръгвай, преди снегът да те е изпреварил.

Ан потегли.

Бележки

[1] Леко бяло бургундско вино. — Б.пр.