Барбара Делински
Люляково утро (4)

Четвърта глава

Денят на благодарността премина почти толкова зле, колкото бе очаквала. Прекара го в дома на родителите си и с обичайната тълпа от гости. И да, Джеф й липсваше. Имаше интересни хора, с които да поговори, и достатъчно хаос, за да си представи, че Джеф просто е в другата стая. Оказа се, че нейният основен дискомфорт бяха болките в стомаха поради по-обилното хранене, което не й се бе случвало от година. Лекарството против киселини и дългата разходка с баща й облекчиха болката.

Работата поглъщаше времето й. Както и — за неин ужас — незавършените дела за самолетната катастрофа. Най-накрая Федералната въздухоплавателна агенция бе приключила своите разследвания и адвокатът на Ан бе завел дело срещу самолетната компания — малка частна линия — за неправилна поддръжка и процедура за проверка на безопасността.

Ан винаги бе мислила, че делото е възможност за възмездие, но желанието й за това бе изчезнало. Но не и на родителите на Джеф. Те накараха адвоката да продължи да работи по случая — дори след като Ан ги бе помолила да спрат.

Сега колелото на справедливостта се бе завъртяло. Адвокатът искаше среща след среща. Почти не минаваше ден, без да се обади, за да й зададе един или друг въпрос. Последната уговорка бе да се чуят в началото на април. Тя потръпваше при мисълта за това.

Беше уморена от припомнянето на инцидента, изтощена от ужаса, безсилието и гнева. Излизаше така, сякаш е трябвало да обича Джеф до деня, в който бе загинал, а след това да продължи да живее.

Имаше и Мич. Нещо бе започнало да се променя в начина й на живот, външния вид и отношението й към него. Той ставаше част от реалността. Когато беше потисната, си мислеше за него и се чувствайте по-добре. Перспективата да се видят през новогодишните празници придаваше смисъл на ежедневието й.

Това малко я притесняваше. Чудеше се дали не го въздига в нещо, каквото той не беше. Представяше си го — умен, стабилен и силен, предлагащ защита и комфорт, насърчение и предизвикателство. Понякога й се струваше по-голям от живота, прекалено голям, за да го убие самолетна катастрофа. Беше почти убедена, че щеше да погледне към горящите останки и да си тръгне невредим.

Идваше й наум, че след като почти го бе превърнала в идол, можеше да се разочарова, когато го видеше отново. Осъзна, че трябва да се вземе в ръце до Нова година.

Случи се така, че сгреши.

Александър Роби — професорът, с чиято протекция получи сегашната си работа, даваше вечеря за седмината участници в проекта. Бяха двамата секретари, тримата асистенти изследователи, Алекс с един негов колега и Ан. Отнасяйки се с пренебрежение към заведенията, които обикновено посещаваха университетските преподаватели, Алекс запази голяма маса в един от най-добрите ресторанти в Ню Йорк. Само защото му бе отказвала по много други поводи, Ан се съгласи да мине да я вземе и да я заведе на вечерята.

Почувства се неловко, когато пристигнаха заедно, но неудобството й бързо изчезна. На никого не му направи впечатление. Освен това тя познаваше тези хора и ги харесваше. Беше от онзи вид вечери с приятели, на които тя и Джеф винаги ходеха с удоволствие.

А Мич? Харесваше ли му да прекарва времето си с приятели? В ресторанта имаше и други групи. Погледът й обходи една-две, после се премести към трета и пулсът й се ускори. Един мъж имаше косата и хубавата външност на Мич. Носеше тъмен костюм, вратовръзка и снежнобяла риза. Беше с жена. През цялото време, докато Ан го гледаше, той не отмести поглед от лицето й.

Странно, но никога не й бе хрумвало, че е възможно да се срещнат някъде. Ню Йорк беше голям град, а тя рядко излизаше. Мъжът в ъгъла не можеше да бъде Мич. Щеше да е прекалено голямо съвпадение.

Ан отново насочи своето внимание към приятелите си. Малко преди да довършат десерта, оберкелнерът се появи до нея и й подаде сгънат лист хартия.

— Какво е това? — закачи я Алекс. — Таен обожател?

Тя разгъна листчето. На него с четливи черни букви бе написано кратко послание: „До тридесет и първи декември!“ Отмести поглед към мястото, където седяха мъжът и неговата приятелка, но масата вече бе празна, заредена с чиста ленена покривка и сребърни прибори.

Хапейки устни, отново прочете бележката.

— Какво има, Ан? Някакъв проблем? — Загрижеността на Алекс я подсети за любопитството на околните.

Засрамена, сгъна листчето.

— Нищо. Един стар познат беше тук и ни видя. — С лека усмивка пъхна бележката в чантичката си.

— Трябва да е бил някой стар приятел — прошепна Алекс. — Ти се изчерви, Ан.

— Не — отговори тя. — От виното е.

Но през следващите дни бузите й поруменяваха неведнъж. Понякога беше от раздразнение, че Мич я бе засрамил пред приятелите й, друг път — от разочарование, че не бе дошъл при нея, или от яд, че в бележката нямаше нищо лично. На няколко пъти се улови, че ревнува. Той беше с жена. Прословутите „други задължения“? Ан не можеше да си спомни нищо конкретно — нито лицето, нито годините, роклята или изражението. Искаше й се да можеше, но бе имала очи само за него.

Като се сетеше за тази жена без лице, започваше да се колебае дали да замине за Върмонт. Ако Мич не беше свободен, какъв бе смисълът? Вече бе започнала да мисли твърде много за него. По-добре да приеме загубата и да приключи всичко.

Но наистина непрекъснато мислеше за Мич и се нуждаеше от Върмонт. Без значение, че прекарването на новогодишната нощ сама вкъщи беше несравнимо по-безопасно, тя се намери на път към къщата.

Сега гората бе пуста, покрита със сняг. Ледът образуваше висулки по клоните на дърветата и стрехите на спретнатите селски къщички покрай познатия път. Всичко пред погледа й беше пепелявосиво, зелено или бяло. Магистралата бе останала далеч зад гърба й и малката кола често поднасяше на заледените участъци.

Ан караше толкова бързо, колкото можеше да си позволи. Следобедното слънце хвърляше неясни сенки през оголените клони на крайпътните дървета. Тя бе така хипнотизирана от плетеницата, която образуваха, не почти изгуби контрол върху скоростта, докато силното изсвирване от клаксона на една кола върху селския път от дясната й страна не я върна обратно към действителността.

Веднага позна светлосинята хонда. С доволна усмивка отби встрани на пътя. Хондата спря точно зад нея. Когато Мич излезе, сърцето й силно заби. Всякакви колебания относно идването й изчезнаха на мига.

Усмихвайки се по-широко от всякога, Ан свали стъклото и задъхано извика: „Здравей!“, преди той да стигне до вратата.

Намръщеният му поглед я изненада.

— Какво се опитваш да направиш — да се убиеш ли? Не трябва да караш бързо по този път.

— Карах само с шестдесет.

Въпреки гнева и всичко, Ан не можа да отлепи поглед от него. Оглеждайки го през тъмните очила, тя продължи да се усмихва. На гаснещото слънце косата му изглеждаше по-скоро руса, отколкото сребриста, правейки го по-млад на вид, а за висок и силен мъж и странно нежен. Тогава осъзна, че независимо от изблика на гняв, той беше доволен, че отново я вижда.

Когато усети, че го бе разбрала, Мич изпусна яда си с въздишка, която замъгли въздуха.

— Виж, Ани, карай след мен, докато стигнем. Става ли?

Тя се пошегува:

— Изкупи ли пазара? Всичко развалено? Изобилие от вино?

— След мен! — повтори той.

— Горещ шоколад? А бита сметана?

Мич изтри усмивката от лицето й с една силна бърза целувка, впивайки устни в нейните миг преди да се изправи. Хвърли й предупредителен поглед, върна се при своята кола и потегли пред нея. Караше с умерените петдесет километра в час. Умишлено, защото скоростта беше прекалено ниска за пътя. Тя се усмихна и просто нагласи крака си на газта.

Скоро стигнаха до къщата. Паркираха колите върху заснежената алея и Мич внесе багажа й вътре. Ан се настани в таванската стая, без да каже и дума, защото бе по-уютна, а и по-топла от голямата стая долу. Освен това нямаше да й се налага да го слуша над главата си. Знаеше, че преди това бе спал в това легло, което не беше добре. Чувайки разни неща, въображението й щеше да се развихри.

Беше започнала да подрежда хранителните продукти, когато го усети да стои на кухненската врата. Огледа я от главата до петите. Тя все още бе със сивия вълнен панталон, който бе топъл и удобен за шофиране. Но белият пуловер с качулка на врата внасяше разнообразие сред тъмносиньото и черното, в които неизменно се обличаше. Освен това косата й беше разпусната.

— Е? — запита Ан с нарастващо чувство на неловкост, защото той просто продължи да я гледа.

— Ела тук — каза Мич с нисък и дрезгав глас.

Тя не се поколеба. За секунди прекоси стаята и се озова в ръцете му. Бе топлата и интимна прегръдка на скъп приятел.

— Изглеждаше прекрасно онази вечер в ресторанта — промълви той в косата й. После се отдръпна достатъчно, за да отмести падналия върху бузата й кичур. — Забавляваше ли се?

Ан вдигна поглед, като остави ръцете си сключени зад гърба му.

— Не те познах, докато не получих бележката ти. Защо не дойде да ме поздравиш?

— Това е извън правилата, нали? Общуване в реалния свят?

В този момент тя разбра, че не й се искаше да бъде така, вече не. Но се налагаше да свикне с тази мисъл, затова премълча думите, отпускайки глава върху гърдите му. Нейните ръце му казваха, че й бе липсвал. Честотата на ударите на сърцето му издаваше, че тя също му бе липсвала. Добре, нямаше да използват думите. Засега това беше чудесно.

С ръка през рамото й Мич я поведе към дневната. Дръпна я до себе си на дивана, нагласи главата й на рамото си и изпружи дългите си крака.

— Разкажи ми за Коледа.

Ан нерешително заговори:

— Не беше толкова зле, колкото очаквах.

— Никакви сълзи?

— Малко. С Джеф винаги обикаляхме от къща на къща в коледния ден. Тази година беше по-просто. Вечерях с неговите родители.

— Кои бяха твоите приятели онази вечер?

— В ресторанта ли?

— Ъхъ.

— Хора, с които работя.

— Разкажи ми за работата си.

Никога досега не я бе питал, но очите му показваха, че иска да знае повече. И тя му обясни своя интерес към езиците, описа развитието на кариерата си. Мич задаваше смислени въпроси, добре схващайки естеството на заниманията й. Когато най-малко очакваше, отбеляза:

— Този професор… как каза, че му е името… Алекс? Изглеждаше твърде заинтересован от теб. Излизала ли си с него?

— Казах ти, че не излизам с мъже — сопна му се тя.

— Ах — провлечено каза той. — Правилно. Забравих. Макар че те е канил, нали?

Ан не видя никакъв смисъл да отрича.

— Няколко пъти, въпреки че не желая да излизам с него. Тази вечеря беше за сплотяване на групата. — Щом забеляза, че Мич се отпусна, направи своя ход. — А какво ще кажеш за твоята приятелка онази вечер… извинявай, придружителката ти? — Ревността беше нещо трудно за скриване.

Той го отигра с многозначително ухилване.

— Какво за нея?

— Коя е тя?

— Казва се Лиз.

— Често ли я виждаш?

— Да.

— О!

— Не си ли доволна, че попита?

— Не особено. — Тя се отдели от него и се премести в далечния край на дивана. Мич не изглеждаше притеснен. Той просто подхвана краката й и ги намести в скута си. Плъзна лениво ръка под вълнения крачол и започна да масажира прасеца й. Ан се чувстваше твърде добре, за да протестира.

— Ревнуваш ли? — запита той.

— Да.

— Това е хубаво. — Ухили се още по-широко.

Тя го погледна намръщено.

— Много си самодоволен — парира Ан и смени темата. — И така, кажи ми с какво се занимаваш. Трябва да имаш някаква работа. В града ли е?

Отговори й ясно и спокойно:

— Моята корпорация има представителства в града, но работим из цялата страна.

— Твоята корпорация?

Странно, но тогава, когато високомерието щеше да бъде уместно, то изчезна.

— Оглавявам една корпорация. Това притеснява ли те?

Ан запита с внезапен, но неоправдан гняв:

— Защо трябва да ме притеснява? Няма нищо общо с мен.

Мич се наведе напред и отново я придърпа към себе си.

— Всичко, което исках да кажа — шеговито подхвана той, — е, че ако трябва да бъда напълно откровен, предсказаха ми добра печалба. Това, че съм президент на голяма корпорация, не ми помага да омайвам свръхчувствителни жени.

Тя изпуфтя.

— Всяка жена, която би пожелала твоето черно кафе и дългите ти горещи душове, трябва да е луда. А според мен… — Вирна нагоре носа си. — … никакви пари не могат да компенсират това, че прахоса захаросаните ми бадеми.

Той закачливо я прегърна през кръста. В действителност Ан усещаше ръката му под гърдите си. Едва поемайки дъх, попита:

— С какво се занимава твоята корпорация?

— Разработваме реални имоти — служебни паркинги, търговски центрове и други.

— Какво включва „и други“?

— О, имаме… и други интереси.

— Поверителни? — предположи тя.

— Засега.

— Тайната на годината.

Той й отговори, като я отмести встрани и я положи на земята. След това я последва, опирайки се на лакти.

— Говориш прекалено много. — Погледът му галеше нейното лице, но Мич нямаше предвид лицето, когато каза: — Трябва не само да изглеждаш, но и да се чувстваш добре. — И премести тялото си върху нейното.

Ако досега Ан не беше останала без дъх, то сега се случи. Не се бореше, защото осъзнаваше, че привличането бе само физическо — поне от нейна страна. Но границите бяха минати.

Тя уви ръце около врата му и упражни лек натиск върху тила. Той бе въвлечен в целувка, съдържаща всичката страст, която липсваше в предишната прегръдка. Ан потрепери, когато езикът му се плъзна в устата й и дъхът им се сля. Раменете му се извиваха под дланите й, а главата й се завъртя. Той я опияняваше. Но тя не искаше да я пуска и разочаровано простена, когато Мич отмести тялото си. После отново простена, но по-различно, щом ръката му намери гърдата й.

Той направи пътека от целувки, започвайки от очите й и продължавайки надолу по бузите към шията, докато Ан разкопчаваше ризата му. Голите му гърди я мамеха с мускулите и нежните косъмчета, които й действаха силно възбуждащо. Тя бе готова да експлодира, когато ръката му остави гърдата й и обви врата й така, че можеше да я целуне по-силно. Посрещна го с удоволствие, нуждаеше се от това.

— Ани, Ани, Ани — простена той, опустошавайки устните й. — Какво да правя с теб?

Ан обхвана главата му, после спусна пръсти надолу по шията и отново ги зарови в светлокафявите косъмчета на гърдите.

— Кой започна? — прошепна тя, но беше очарована от изпъкналите мускули под пръстите си. Плъзна длани по тях, а после и върху зърната на гърдите му.

Мич издаде късо стенание, надигна се и седна на дивана, изтегляйки я нагоре със себе си. Побърза да я пусне и се наведе напред, опирайки лакти на коленете си и заравяйки лице в шепи.

Всичко у него говореше за внезапно страдание. Ан започна да разтрива стегнатите мускули на врата му.

— Какво има?

Той я изгледа косо.

— Не знаеш ли? — Когато не получи отговор, с движение на раменете избута ръката й и се премести в далечния край на дивана. — Мислех, че съм в състояние да приема прекарването ни тук като ваканция, но всеки път, когато се прибера вкъщи, не мога да спра да мисля за теб. Желая те, Ан. Ужасно много те желая!

Тя беше зашеметена от радост.

— Защо това те разстройва?

Мич втренчи поглед в нея, след това продължи:

— Разбираш ли за какво говоря?

— Да. Не съм глупава. Задаваш си същите въпроси, които часове наред съм си задавала и аз. Какво правя тук? Защо дойдох? Какво искам да стане? Къде е чувството ми за приличие? Списъкът е дълъг. — Ан пое дъх. — Какво очакваш да кажа? Разбирам за какво говориш, но аз също не знам какво да правя!

Той въздъхна и я дръпна обратно към гърдите си.

— Не е точно така, Ан. Питам се дали съм готов да те виждам на обществени места в Ню Йорк и дали ти си готова за това. Питам се дали съм готов за по-голямо обвързване от обикновената физическа връзка и дали ти си готова за това. — Мич повдигна лицето й. — Искам да спя с теб, Ан, но не мога да го направя и след това да си отида. За първи път от толкова време изпитвам не само физическа нужда.

Той изказа гласно собствените й мисли. След смъртта на Джеф никой друг не я бе интересувал повече от Мич, но тя не беше готова за ангажираща открита връзка. Все още го имаше онзи неясен край, свързан със съда, имаше я и емоционалната бариера.

Мич притисна главата й до гърдите си и тя можеше да чуе учестените удари на сърцето му.

— Не искам да те нараня за нищо на света, Ани. Заслужаваш най-доброто. Нуждаеш се от цялото внимание и всеотдайност на един мъж. А точно сега аз имам твърде много други задължения.

Това беше правилният отговор, но тя изпита чувство на разочарование и загуба. То не я напусна и я държа дълго време. Когато погледна нагоре, Мич избърса една сълза от бузата й.

— Не искам много — колебливо прошепна Ан. — Не съм сигурна дали искам повече от това, което си. Единственото нещо, за което те моля, е да идваш тук заради мен от време на време.

Той стегна ръцете си около нея.

— Ще идвам, скъпа, ще идвам.

Посрещнаха Нова година с приповдигнат дух, който никой от тях не бе могъл да си представи преди седмици. Празнуваха в малък хотел. Ресторантът му беше елегантен и уютен, с чара на нещо старинно. За Ан това бе като първа среща. Беше облечена в любимата си тъмносиня плетена рокля, донесена за случая. Нейната мекота компенсираше тъмния цвят и прекрасно очертаваше извивките на тялото й, което бе възвърнало своята свежест. Ан искаше да има изискан вид и затова за първи път, откакто бе тук, се гримира.

Мич я възнагради с блясъка си в очите. Той изглеждаше великолепно в панталон от фина вълна и тайорен блейзър. Те бяха впечатляваща двойка, която веднага привличаше вниманието на любопитните очи.

Мич избягваше интимностите, с изключение на лекото докосване над кръста, когато я придружаваше до масата. По-късно, в къщата, отбелязаха полунощ с наздравица с шампанско.

Веселият тон се задържа през седмицата. Правеха ежедневни разходки на свежия и студен въздух. Гората беше омагьосано място през зимата, безопасно убежище от ветровете, които фучаха по ливадата, но не можеха да проникнат сред вечнозелените дървета. Увити във вълнени дрехи от горе до долу, те се разхождаха по замръзналите пътеки и следваха покритата с ледена кора линия на потока от планината до долината. Снегът скърцаше под ботушите им и това беше единственият шум освен техните гласове.

Защитени от смърчове, борове и кедри, часове наред вървяха през синкавата сенчеста гора, прибирайки се в къщата чак когато ръцете и краката им се вкочанясваха. Често стояха пред кухненския прозорец и наблюдаваха катеричките до хранилката, която Мич бе направил.

Беше време на тишина и спокойствие. Ан чете малко книги и още по-малко работи. Вместо това, прекарваше часове в лека замечтаност пред камината. Беше щастлива. Не изпадаше в мрачни настроения и не скърбеше. Не искаше да бъде другаде и с никого другиго на света.

Последната вечер от техния престой, по време на един от тези отпускащи моменти, Мич внезапно отиде до спалнята си и се върна с изящна кутийка. Беше увита в бяло и имаше светлосиня панделка.

— Какво е това? — изненадано попита Ан.

— Отвори я.

Тя дръпна панделката с треперещи пръсти.

— Кога го взе? — Не беше очаквала подарък. Присъствието на Мич й бе достатъчно.

— Веднага след Деня на благодарността заминах за Бразилия. Направен е от местен занаятчия в едно малко, закътано селце.

Капакът на кутийката се отвори, за да разкрие правоъгълно парче емайл, обковано в златна рамка и поставено върху халка от чисто злато. Ан затаи дъх при вида на красотата и майсторството, с което бяха изобразени пясък, море и слънце — всичко вплетено в едно от сини, зелени, жълти и кремави цветове.

— Красив е. — Пое си въздух. — Ти не би трябвало…

— Сложи го — помоли я той.

Пръстенът пасна идеално на средния пръст на дясната й ръка и придаде на тънките бели пръсти още по-голям финес.

— Ето — каза Мич с доволна въздишка. — Малко цвят за теб. Може би следващия път ще бъде ярък пуловер, който да носиш за мен.

Следващия път.

Думите я развълнуваха толкова, колкото и пръстенът.

— Да. И… благодаря, Мич. Пръстенът е много красив. Ще го пазя. — Ан обхвана лицето му, за да очертае силната линия на скулите, долната челюст и брадичката. После го целуна нежно и чувствено. — Иска ми се и аз да мога да ти дам нещо — прошепна тя накрая.

Той отвърна с разтреперан глас:

— Вече го направи, Ан. И аз ти благодаря.