Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lilac awakening, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Корекция
asayva (2018)
Форматиране
in82qh (2018)

Издание:

Автор: Барбара Делински

Заглавие: Люляково утро

Преводач: Милена Трендафилова

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Хермес

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2000

Тип: Роман

Националност: Американска

Редактор: Димитрина Ковалакова

Художник: Георги Станков

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954-459-738-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6274

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

Март във Върмонт беше времето на голямото размразяване, периодът, през който земята отстъпваше един подир друг замръзналите си пластове под силата на все по-жаркото слънце, когато потоците и водоемите, реките и езерата разчупваха ледената си покривка и страховити студени вълни се разбиваха с грохот в техните брегове. Беше време на кал.

Ан не бе очаквала това, когато напусна Ню Йорк. Приемайки поканата на Мич и използвайки дадения й ключ, тя реши да отиде няколко дни преди него. Беше вълнуващо да бъде там, сред онези хълмове, в къщата на Мич. Нищо не можеше да я задържи по-дълго надалеч.

— Значи отново отиваш там? — учудено бе попитала майка й.

Ан беше подготвена за въпроса.

— Това е времето на кленовия сироп. Не бих го пропуснала за нищо на света.

Баща й бе подхвърлил:

— Няма да се изненадам, ако се върнеш и купиш това място. Твърде скоро ще започнеш да прекарваш повече време там, отколкото тук.

Разбира се, това беше преувеличено. И все пак Ан се изчерви. Къщата вече си имаше собственик — здрав и жизнен, който очевидно нямаше никакво намерение да я продава. За щастие родителите й никога не разбраха за заседналата кола и за пневмонията, както и все още не знаеха абсолютно нищо за Мич.

Тя започваше да се чувства виновна за това. Винаги бе била близка с родителите си. Те я бяха разбирали и подкрепяли във времето на скръбта й. Помисли си, че биха искали да знаят, когато е щастлива.

Защото тя беше щастлива. Мисълта, че отново ще бъде с Мич във Върмонт, й даваше сили да застане лице в лице с всичко, което изникнеше. Даването на ключа беше огромен жест. Сега тя имаше постоянна връзка с мястото.

Когато се върна последния път, установи, че се е променила. Първо, най-сетне бе в състояние да опакова вещите на Джеф. Второ, започна да се усмихва по-често, да се смее повече, да се храни по-добре. И, трето, все по-често се срещаше със стари приятели.

Странно. През голяма част от миналата година апартаментът беше неин личен подслон, убежище, когато нямаше сили да се изправи срещу света. Макар че напоследък беше почти толкова самотна, колкото през ужасните дни след катастрофата.

Липсваше й Мич. С всеки изминал ден копнежът ставаше все по-силен, а единственото й спасение беше бягството в работата и компанията на другите. Но дори и тогава той не беше далеч от нейните мисли.

Сега, с ивици кал понякога яркожълтата й кола, зави по познатия частен път. На два пъти гумите започваха да буксуват в калта. На два пъти трябваше да връща назад и да заобикаля опасните кални дупки.

Беше рано следобед в сряда. Мич нямаше да пристигне по-рано от петък вечерта. Всичко изглеждаше по-просторно, по-празно и по-тихо без него, но тя не се чувстваше самотна. Неговите следи бяха във всяка стая от къщата, обграждайки я със спомени и неясни обещания.

В отсъствието му тя се зае с домакинска работа. Бърса прах, ми, изтърка мивката и капака на печката. О, беше си донесла и няколко неща за превод, но не ги докосна. Не беше в състояние да се концентрира.

През тези два дни Ан замеси и изпече повече неща, отколкото през последните две години. Изпече хляб. Изпече кифли. Изпече курабийки. Нещо от новия й бит го предизвикваше у нея.

Същото беше с разходките. Независимо от калта, излизаше всеки ден. Без да е принудена да слуша ръмженето на мотора, тя улавяше звуците на света, измъкващ се от прегръдката на зимата. Първите гъски крякаха, летейки на групи в светлосиньото небе. Високите клони на дърветата се огъваха и олюляваха под поривите на вятъра. Катеричките припкаха. Кълвачите чукаха. Земята приличаше на мармалад.

Снегът си бе отишъл, но дърветата не бяха се разлистили още. Голите клони стояха някак по-изправени, оповестявайки своето съживяване. Дори високите люляци до входната врата на къщата се издигаха гордо, обещавайки ароматни цветове.

Петъчната нощ дойде и си отиде без никакъв знак от Мич.

Ан бе сразена. Тя беше приготвила пиле за вечеря и бе отворила бутилка вино. Къщата беше лъсната, без петънце. Беше се изкъпала и облякла в мек вълнен панталон и фина вълнена блуза с индийски десен. Разреса косата си до блясък и я разпусна по раменете. Леката розовина на бузите й не се нуждаеше от помощ, но тя нанесе блестящо светлолилаво върху клепачите и черен пласт на миглите. Върху средния пръст на дясната й ръка блестеше с всичките си цветове изящният пръстен, който той й беше подарил.

Късно след полунощ Ан прибра храната и разтреби кухнята. Легна си в два часа сутринта, но почти не спа. С едно ухо непрекъснато се ослушваше за шум от кола. Но нямаше.

В събота сутринта очите й тежаха и беше разтревожена. Премина през всички възможни обяснения за неговото неспазване на уговорката. Може би бизнес дела го бяха забавили и не можеше да се свърже с нея. Може да беше забравил, че тя щеше да го чака. Може да беше решил изобщо да не идва. Сега Ан имаше ключ и не се нуждаеше от него, за да влезе.

Минутите пълзяха една след друга. Късно следобед, когато все още нямаше и помен от хондата, Ан беше убедена, че просто бе приемала връзката им за нещо, което тя не беше.

Точно тогава се чу изсвирване на клаксон. Ан изтича от мястото си до прозореца на кухнята към входната врата. Но това не беше неговият клаксон — разбра го веднага. Всичко около Мич бе просмукано от чар, а този звук носеше грубия оттенък на местен пикап.

— Госпожа Болтън? — изрева дрезгав глас. Набитият фермер, облечен в тежък вълнен жакет, провиснали широки панталони с презрамки и стари работни ботуши, излезе от кабината на камиона и закрачи към нея.

— Да? — Не познаваше мъжа.

— Има съобщение за вас. От един човек на име Купър. Обадил се е в полицейския участък. Извинете за закъснението. — Той сложи измачкан лист хартия в протегнатата ръка на Ан, допря мазолестата ръка до каскета си, после се качи обратно в кабината и потегли.

Ан нервно разгъна листа. Почеркът беше почти нечетлив. „Непредвидено закъснение. Мич пристига в неделя вечер. Майлс Купър“

С уморена въздишка тя погледна надолу по пустия път. Още един ден в очакване. „Непредвидено закъснение“. Чудеше се какво означава, но това не я държа будна през нощта. Изтощена от предишната нощ, дълбоко заспа.

Неделята се оказа дъждовна и потискаща. Въпреки всичко Ан излезе на разходка, реши една кръстословица, седя до прозореца, което й се стори часове. Следобеда вече бе изнервена докрай. Не беше останало нищо, което да се поддава на чистене или печене, затова поработи малко върху преводите. Когато най-накрая чу шум от далечна кола, мъжделивата светлина на деня отдавна се беше предала на нощта. Но усилващото се бръмчене бе познато. Без съмнение беше хондата.

Въодушевена, Ан отвори входната врата. Стори й се, че измина цяла вечност, преди той да излезе от колата, да извади чантите от багажника и да хукне през дъжда към къщата. Когато мина покрай нея, без да я погледне открито, тя се увери, че нещо не е наред.

Затвори вратата към влажната нощ и се обърна, за да го види как пусна чантите, свали палтото си и се насочи към огъня, без да каже и дума. Смутена, Ан седна на дивана и зачака.

Мъжът я заинтригува и физически, и емоционално. Носеше бежов пуловер и панталон от рипсено кадифе. Изглеждаше здрав и силен, както винаги. Но умората, подсказана от наведената глава и отпуснатата ръка в джоба, й направи най-силно впечатление. Силно копнееше да му помогне, но се страхуваше, че ще бъде отблъсната. Затова продължи да мълчи.

Известно време Мич се мръщи на огъня, явно забравил за нейното присъствие. Изпитвайки нужда да направи някакъв малък жест, Ан тихо отиде до кухнята и се върна с чаша силно черно кафе.

— Вземи нещо топло, Мич. Пътувал си дълго.

Погледна я така изненадано, че тя разбра, че мисълта му беше на километри оттук. Без дума за поздрав или обяснение прие чашата и се върна към мрачното си настроение. Ан отново зачака, опасявайки се от това, което не беше наред, но и изпитвайки нужда да бъде тук.

Най-накрая Мич отметна назад глава, пое дълбоко дъх, изправи се и се обърна. Очите му бяха изморени, а лицето — по-изпито, откакто го познаваше. Той изпи последните капки кафе и постави чашата върху полицата на камината. Усмивката му беше изнурена, но беше усмивка все пак.

— Изглеждаш добре.

Тя положи брадичката си върху коленете, които бе свила и обгърнала с ръце.

— Благодарение на теб. Антибиотикът свърши работа.

— Някакви проблеми оттогава? — Когато Ан поклати глава, той каза: — Това е добре. — И отмести очи обратно към огъня.

— Какво има, Мич?

Стрелна я със студен поглед.

— Не питай. Няма да знам откъде да започна.

— Тежко ли беше пътуването?

— Както обикновено.

Последва тишина.

— Получих съобщението — пробва тя. — Благодаря, че го изпрати.

— Не исках да чакаш.

„И да се притесняваш“, допълни наум Ан горчиво. Неговата отчужденост я плашеше. Навеждаше я на мисълта, че той изобщо не бе искал да идва. Може би дори вече съжаляваше, че й беше дал ключа.

— Искаш ли да си отида, Мич?

Погледна я така, сякаш бе полудяла.

— Разбира се, че не. Защо мислиш така?

— Защото закъсняваш с два дни, влизаш тук като зомби и се втренчваш в огъня. Дойде ми наум, че може би просто искаш своята къща само за себе си.

— Ако исках това, нямаше да ти дам ключ.

— Защо го направи? Непрекъснато се питам, но не мога да намеря подходящия отговор.

— Исках да имаш достъп до къщата, когато пожелаеш.

— Защо?

— Това е откачен въпрос.

— А това е откачена ситуация.

Той отиде до предния прозорец и се загледа навън в тъмнината.

— Никога не съм ти обещавал нещо повече.

Да, беше прав. Огромна тежест заседна в гърдите й. С наведена глава стана от дивана, взе празната чаша и тръгна към кухнята. Спря на вратата, но не се обърна.

— Вечерял ли си?

— Не.

— Ще приготвя нещо.

— Не е необходимо.

— Ще го направя.

Пет минути по-късно Ан седеше срещу него и го наблюдаваше как яде големия сандвич, който му бе приготвила от пилето, останало неизядено в петък вечерта. Разговорът беше откъслечен и неохотен, подсилвайки усещането й за излишност.

— Благодаря ти — каза Мич, когато останаха само трохи. — Беше добро попадение.

— Радвам се, че най-накрая направих нещо правилно — промърмори тя, изправяйки се да разчисти чиниите.

Той я хвана за ръката.

— Какво означава това?

— Мисля, че знаеш. — Тя се освободи и продължи към мивката.

Изведнъж Мич застана точно зад нея.

— Държиш се двусмислено, откакто пристигнах. Какво има?

Ан яростно затърка чинията.

— Ядосана си, защото закъснях?

— Не.

— Какво друго може да бъде? Изпратих ти съобщение. Дори го направих чрез Майлс, така че да не се притесняваш, че знам фамилията ти.

— Това не ме тревожи.

Той я обърна към себе си.

— Погледни ме, Ан.

От ръцете й капеше сапуненица. Държеше ги настрани.

— Искам да ми кажеш какво не е наред — настоя Мич и тя изведнъж се разгневи.

— Защо? Не ти дължа обяснение за поведението си, както и ти не ми дължиш за твоето!

Очите му задържаха погледа й няколко дълги минути.

— Аха. Това било. Искаш обяснение за закъснението ми, сякаш е някакъв вид делова среща.

— Не искам нищо! — извика Ан, измъквайки се от хватката му, за да избърше ръцете си в хавлията. Пъхна един мокър парцал в неговата ръка. — Ето. Довърши миенето. Аз си лягам.

Тя задържа сълзите си, докато се качи на сигурно място в таванската стая и се увери, че не я последва. След това те потекоха като порой. Беше обичала Джеф и го бе загубила чрез сили, които не й бяха подвластни. Сега всичко отново се повтаряше с Мич.

О, да, обичаше Мич… Мич, чиято фамилия дори не знаеше. Но знаеше, че отчаяно й липсваше, че неговата мрачност я разстройваше, заедно с невъзможността й да го успокои. Знаеше, че иска обяснение за закъснението му.

Дълги часове се терза. „Остави го за утре — каза едно тихо гласче, — щади се, нямаш нужда от тази болка.“ Но по-гръмък глас й нареждаше да чака. Мич я накара да чувства. Искаше да бъде с него. Винаги имаше надежда.

С тази оптимистична мисъл Ан потъна в дълбок сън дълго след като всички признаци на живот от долния етаж бяха изчезнали. Дъждът продължаваше да бие по прозорците, но всъщност я събуди ароматът на силно кафе.

Още преди да бе отворила очи, знаеше, че той е в нейната стая. Тежестта до десния й хълбок, дълбокото потъване на дюшека, лекият мирис на афтършейв — всичко говореше за присъствието му. Тя отвори натежалите си очи и погледна към него. През сънната й омая Мич изглеждаше нежен, внимателен и загрижен. Прясно обръснат, изкъпан и облечен, той беше внушително мъжествен. Лицето му бе една голяма нежна усмивка, нарушавана само когато отпиваше кафе от чашата в ръката си.

— Добро утро — каза Мич. — Бях започнал да се чудя дали някога ще се събудиш. Истинска спяща красавица.

Ан бе достатъчно облекчена от това, че настроението му се бе подобрило дотолкова, че да се появи усмивка.

— Имах проблеми със заспиването.

— Разкажи ми.

— Хм. Имаш собствена рецепта? — Избутвайки се по-нагоре на възглавницата, тя отметна косата от бузите си.

Когато юрганът се смъкна, очите на Мич светнаха.

— Какво е това? Голи ръце? Роба? Къде е дългата памучна нощница? Все още не е толкова топло.

Ан се намръщи.

— Не е роба. Робата е нещо дръзко. Това е просто нощница. — Сконфузена като стара мома, тя дръпна юргана до брадичката си.

— Променяш смисъла, Ани. Истината е, че изглеждаш така, както би трябвало да изглежда една хубава жена, когато се събуди сутрин.

— Изглеждам ужасно — измърмори тя, сещайки се за разрошената коса, подутите очи и лицето си без грим. Изведнъж изпита желание да се скрие.

— Ако можеше да пакетираш и да продадеш това, което наричаш ужасно, щеше да получиш милиони.

— Е, сигурна съм, че ти разбираш тези неща. Трябва да си видял десетки жени да се събуждат сутрин.

— Ах! Според мен се нуждаеш от кафе. — Той плъзна ръка зад гърба й и я изправи. — Ревността не е в обичайния ти стил. — Въпреки че върху устните играеше усмивка, очите му бяха сериозни.

— Не ревнувам — отвърна Ан и отпи от неговото кафе. Интимността на жеста превърна отричането й в лъжа. Искаше да знае кой ангажираше времето и мислите на Мич, когато не беше с нея. О, да, ревнуваше!

— По-добре ли си? — попита я и сам отпи. Остави чашата на нощното шкафче, щом тя се облегна назад върху възглавниците. — Нощницата символична ли е? Като розовия пуловер миналия път?

Ан смутено повдигна рамене.

— Предполагам. Сега излизам повече. Чувствам се по-добре. — Освен когато мислеше за наближаващия процес, нещо, което отчаяно се опитваше да не прави. — А ти? Някакви символични признаци на възстановяване?

Отправи й уклончива усмивка.

— Някои.

Тя чакаше. След минута проговори:

— Като?

— По-добре да ти кажа друг път. Точно сега трябва да мисля за нещо по-важно.

— Какво? — попита Ан съвсем невинно, докато погледът му попадна върху гърдите й. Нощницата беше прозрачна. Изчервявайки се, тя кръстоса ръце пред светложълтия корсаж.

Мич я хвана за китките и ги отмести встрани, после дрезгаво промърмори:

— Не съм казал „здравей“ както трябва. — Притегли я към себе си. Устните му намериха нейните и продължиха с всички неща, които Ан харесваше, докато тя се опияни от наслада.

Наистина ли му беше ядосана предишната вечер? Единственото, което изпитваше сега, беше любов. Целуна го така страстно, както я целуна и той. А когато я премести и залюля, зарови ръце в косата му.

Мич беше всичко, което бе чакала и искала. Неговата целувка я възпламени, а ръцете му подклаждаха огъня. Когато се отдръпна, бузите и устните й грееха от вътрешна топлина.

Ан отвори широко очи.

— Беше хубаво „здравей“.

За нейна радост той не беше приключил. Щом отново посегна към нея, тя откликна с желание. Ръцете й се плъзнаха под пуловера, за да докосне кожата му. Ан едва бе усетила, че е свалил тънките презрамки на нощницата й, когато Мич се отдръпна, освободи раменете й и остави копринената материя да се свлече до кръста й.

Погледът му обхождаше гърдите й, които потръпваха и се надигаха.

— Колко си хубава, Ани — дрезгаво каза той.

— Виждал си ме и преди. — Тя се почувства малко неудобно.

Но неговите очи бяха тъмнозелени, изпълнени със страст.

— Тогава беше болна, с треска и раздираща кашлица. Красотата бе тук, но аз почти нямах време да й се възхитя. Сега е различно. Прекрасна си. Ще го казвам отново и отново всеки път, когато те прегръщам, всеки път, когато се любим.

Всичко у нея се разтрепери. Възбудата й нарасна, щом погали гърдата й. Когато пръстите му заразтриваха зърното, тя сграбчи раменете му, търсейки опора.

— Жесток си.

Чу смях до ухото си.

— Изваждаш наяве най-лошото у мен — отвърна Мич и продължи сладкото мъчение.

Пламъците се разгаряха още повече, заплашвайки да я превърнат в жарава. Тихи непознати звуци се откъснаха от устните й, когато я положи върху леглото и зацелува гърдите й. Той я галеше и смучеше жадно, карайки я да се извива в леглото. Сграбчила пуловера му с ръце, на нея й се струваше, че повече не може да издържи. Той я пусна и измъкна пуловера през главата си. И тогава ръцете й се разходиха навсякъде по него. Колкото и да го докосваше, не й беше достатъчно.

Мич простена името й през стиснати зъби и я притисна към себе си, за да я спре. Тя се задъха при допира на гърдите му до нейните, тяхната стегнатост до нейната мекота и бързото биене на сърцето му.

— Нуждая се от теб — простена Ан, вдигайки поглед към него. Това не беше достатъчно, просто не беше достатъчно. — Моля те!

— Знаеш ли какво правиш? — попита Мич и пое дъх, когато тя дръпна копчето на джинсите му. Секунди по-късно пръстите й бяха върху корема му. — За бога, Ани! — Дълги секунди на колебание той гледаше втренчено към нея. Ан беше като разтворена книга и го знаеше. Но не беше засрамена. Може да не беше готова да изкаже думите на висок глас, но силата на нейната любов и копнежът й предизвикаха сълзи в очите й.

Тогава нещо се обърка. Изведнъж погледът му стана строг.

— По дяволите! — изруга Мич и внезапно я пусна. Скачайки от леглото, той се запъти към прозореца и застана там с ръце на хълбоците, разкрачени крака, сведена глава и отпуснати рамене. След това отново изруга, мина покрай нея и излезе от стаята.