Барбара Делински
Люляково утро (5)

Пета глава

Ан потегли отново на север в ранния петъчен следобед от втората седмица на февруари. Когато първите снежинки започнаха да падат, тя подсмръкна и издърпа друга книжна кърпичка от кутията. През по-голямата част от седмицата беше с настинка. Ако имаше телефона на Мич, щеше да му се обади и да отложи срещата. Но не го знаеше, а и искаше да го види. Надяваше се, че ще се почувства по-добре на чистия горски въздух. Но това, което не беше очаквала, бе снегът.

Когато пресичаше границата между Ню Йорк и Върмонт, снежинките бяха станали едри и пухкави. Те се сипеха на гъсти облаци, полепваха по всичко и забавяха движението заради намалената видимост. Това беше нож с две остриета. Да, бавното шофиране беше по-безопасно. Ала пътуването се удължаваше и колкото по-дълго време Ан прекараше по пътищата, толкова по-лоши щяха да стават те.

Нямаше търпение да стигне до къщата. Независимо от раздиращата кашлица и натрупания сняг върху предното стъкло, тя искаше да стигне на това място, което по някакъв начин се бе превърнало в по-реално от всяко друго на света. Шестте седмици в Ню Йорк бяха просто промеждутък между пътуванията. Тук беше по-щастлива, по-спокойна и жизнена, отколкото където и да е другаде.

Движението отново се забави. Погледна часовника си. Вече закъсняваше с два часа! Беше късно следобед. Не след дълго щеше да се стъмни. Не й харесваше идеята да шофира през бурята в тъмнината.

Помисли да спре и да пренощува в някой хотел, но се страхуваше, че на другия ден нямаше да й е по-лесно. Освен това не можеше да се свърже с Мич. Той щеше да се тревожи, ако не се появеше.

Най-сетне стигна отклонението на магистралата. За нещастие пътят бе пуст. Тя подкара малката си кола през заслепяващата бяла вихрушка. Нямаше никаква видимост. Само ниските ограждения отстрани на пътя поддържаха посоката й, макар че не знаеше след колко време и те щяха да бъдат затрупани.

Кокалчетата на ръцете й побеляха да стискат волана. Снегът се издигаше като плътна стена зад нея, така че нямаше връщане назад. Ан напрегнато се взираше през предното стъкло, молейки се за снегорин. С всеки изминат километър караше все по-бавно през трупащите се преспи.

Когато скоростта падна на двадесет и пет километра и не можеше да види по-далеч от една кола разстояние, я обзе паника. Завладя я остро чувство на изоставеност. Преборвайки се с внезапното замайване, тя задържа крака си на газта.

Когато стигна отбивката за къщата, мракът бе паднал. Изпита такова облекчение да я види, че взе завоя малко по-бързо. Колата поднесе и се завъртя, преди да спре рязко на няколко метра от частния път, здраво заседнала в снежната пряспа встрани.

Ругаейки под нос, Ан местеше скоростния лост, като превключваше от предна на задна, опитвайки се да изкара колата. Нервите й вече бяха опънати. Започна да проклина късмета си, след като излезе навън и веднага потъна в сняг, висок до колене. Дори и през розови очила надеждите за колата бяха нищожни.

Тя се взря в хълма по посока на къщата. При хубаво време разходката беше около километър и половина предизвикателство по нанагорнището. Но в тази виелица? Освен това имаше вероятност Мич също да е заседнал някъде. А ключът беше у него.

Ан кихна и вдигна ръка към лицето си. Ако вратата беше заключена, трябваше просто да я разбие. Нямаше друг избор. Не можеше да се върне, нито да остане тук.

Зареди джобовете си с книжни салфетки и заключи колата. Дръпна догоре ципа на дебелото си яке, нахлузи качулката му над вълнената си шапка, сложи ръкавици и потегли. Стъпваше тежко, колкото бързо можеше, през натрупващия се сняг, като вдигаше високо единия крак, после другия. Мускулите започнаха да я болят. Сгуши главата си по-дълбоко в качулката на якето и упорито закрачи напред.

Изминаха тридесет минути, след това още петнадесет. Изтощена, Ан се огледа наоколо за нещо, на което да се подпре да почине. Но всичко беше бяло, отчайващо еднообразно и пусто. Поглеждайки назад, не виждаше друго освен собствените си стъпки. Поглеждайки напред, не виждаше абсолютно нищо. Тя продължи да върви, категорично отказвайки да повярва, че бе възможно да е сбъркала пътя.

Изтощена докрай и задавяна от кашлица, с всяка изминала минута Ан ставаше все по-уплашена. Нямаше никакви признаци на живот. Къщата трябваше да бъде тук някъде. Насили се да върви още половин час, спирайки от време на време, за да издуха носа си, като дрезгаво хриптеше от усилието и се опитваше да не обръща внимание на трескавия огън върху бузите си.

Снегът продължаваше да вали, създавайки една омагьосана действителност, която за замъгления поглед на Ан беше кошмарна гротеска. Мислеше си, че се е изгубила и ще умре от измръзване. Пътят никога не е бил толкова дълъг.

С настъпването на нощта загуби чувствителност. Замаяна, тя падна на колене, после с усилие се изправи и продължи да се бори. Сълзите се смесиха с топящия се сняг по трескавите й бузи. Дрехите се триеха в изпотеното тяло, но не преставаше да се движи.

Накрая беше твърде изтощена. Отпусна се на колене и потъна в грамадната пряспа. С наведена глава, задъхана от изнемога, Ан се бореше с нервната криза и се олюляваше от поривите на вятъра.

— Мич… Мич… моля те, помогни ми… — стенеше тя.

— Ани!

Мираж или реалност — вече не можеше да направи разликата. Когато една огромна фигура коленичи пред нея, Ан падна напред, усещайки само опората и топлината, които тя предлагаше.

Той я вдигна от снега.

— Дръж се, Ани. Къщата не е далече.

— Мич? — извика срещу палтото му, скривайки лицето си от шибащия сняг.

— Аз съм, скъпа. Спокойно. Пази си силите.

Светлината от къщата се процеждаше през заснежения мрак подобно на фар. Щом влязоха вътре. Мич затвори с ритник вратата. Внимателно спусна краката й на пода, но веднага трябваше да я подхване отново, защото коленете й се подгъваха. Без да каже дума, той я занесе в спалнята на долния етаж. Сложи я на края на леглото и започна бързо да сваля мокрите й дрехи. Спря, за да хвърли своето палто и де отметне завивките. После продължи да я съблича.

Ан не протестираше. Измръзнала до кости, тя неконтролируемо трепереше.

— Вдигни ръце като послушно момиче — нежно каза той по едно време. Издърпа ръкавите на нейния дебел пуловер и го измъкна през главата й.

— Мислех, че съм се изгубила, Мич. Вървях толкова дълго и не можех да намеря къщата.

— Шшшт. Сега си в безопасност.

Тя се хвана за раменете му за опора, когато той коленичи, за да издърпа ботушите й, а след тях и чорапите.

— Легни, скъпа. Джинсите ти са подгизнали. — Изключително нежно Мич я сложи да легне и свали панталоните, като дърпаше нетърпеливо, когато мокрият дънков плат оказваше съпротива в ръцете му.

— Чувствам се толкова зле — промълви тя с дрезгав шепот, прокарвайки ръка по челото си.

След миг той се наведе над нея.

— Знам, Ани. Но сега ще се оправиш. Трябва просто да те сгрея. Става ли? — Ан не отговори. Дори не се възпротиви, когато Мич свали студените й мокри бикини. Внимателно я зави до кръста с тежкия юрган, преди да свали полото и сутиена. Покри раменете й, прекоси стаята и отиде до куфара си. Извади чиста памучна риза и се върна при леглото.

Седна до нея и притисна хладните си устни към горящото й чело.

— Ще се оправиш — повтори той, бързо я облече в ризата и отново я зави.

Ан кихна.

— Не трябваше да сваляш пуловера ми.

— Забрави благоприличието. Беше мокра до кости и замръзваше.

— Онзи пуловер… — Пристъп на кашлица я прекъсна, но тя успя да поеме дъх. — Бях го сложила заради теб. Забеляза ли?

Устните му се извиха закачливо.

— Забелязах, Ани. Беше розов. — Отметна кичур коса от челото й. — Благодаря ти. — С опакото на ръката си докосна челото, а после и бузите й. — Ще ти стопля малко супа.

Ан поклати глава:

— Не. Не ми се яде. Само остани при мен няколко минути.

Мич я пое в прегръдката си заедно със завивките, загръщайки я отвсякъде, за да я стопли.

— Бях толкова уплашена — прошепна тя. — Беше студено и мокро. И тъмно.

— Трябваше да вярваш, че ще те намеря.

— Не бях сигурна, че си тук. Нямаше никакви следи от гуми… — Ан спря и отново се закашля.

Той я изчака да се успокои.

— Пристигнах преди бурята. Снегът може да бъде доста впечатляващ тук горе. Ще бъде красиво на сутринта.

Мисълта да се разхожда в снега заедно с Мич беше прекрасна. Тя се усмихна и после кихна.

— Сега ще донеса супата.

— Не. Наистина не съм гладна.

— Нуждаеш се от нещо топло за стомаха.

— Не мисля, че ще успея да я задържа.

— Ще успееш. — Той я положи на леглото. — Просто почивай. Сега се връщам.

Ан се обърна на една страна и сви крака към корема. Топлината на леглото пареше, но на нея й беше все още студено. Обръщайки се обратно, тя се сви на кълбо и задряма. Събуди се, щом Мич се върна с купа димящ бульон. Помогна й да седне и я нахрани. Когато не беше в състояние да приеме и лъжичка повече, той я остави да спи.

Събуди се час по-късно. Чувстваше се още по-зле. Мич мокреше лицето и врата й с влажна кърпа.

— Това е някаква сериозна настинка — промърмори той.

— Не ме оставя. Мислех, че вече ще съм по-добре.

— Първо ми кажи защо напусна Ню Йорк. Трябваше да останеш в леглото!

Той й беше ядосан. Според Ан това не беше честно.

— У дома не валеше сняг — започна да се оправдава тя. — Нямах никаква представа, че ще се забъркам в тази каша, нито че времето така бързо ще се влоши.

— Забрави за времето. Във всеки случай, при подобна настинка трябваше да пазиш леглото.

— Боже мой, Мич, не мога да ограничавам живота си всеки път, когато настина!

— Да, но ако не се грижиш по-добре за себе си, може да ограничиш живота си завинаги. Настинката може да премине в пневмония, а хората умират от това.

Ан избухна:

— Исках да бъда тук с теб. — Обърна се на другата страна, за да престане да вижда намръщеното му лице, и издърпа завивките над главата си.

Изненада се, когато Мич я вдигна, както си беше омотана в завивките, и силно я притисна. От време на време докосваше с устни косите, веждите, клепачите й. А щом заговори, гласът му бе изпълнен с нежност:

— Не си мисли, че не съм искал също толкова силно да те видя. Но можехме да дойдем следващата седмица.

— Някой друг може да бъде тук следващата седмица.

— Никой няма да бъде тук.

— Откъде знаеш? — възкликна тя с известно възмущение.

Изведнъж добил смирен вид, намести я като бебе в ръцете си и прокара пръсти през косата си.

— Защото къщата е моя. Майлс Купър работи за мен. Дава я под наем, когато не възнамерявам да бъда тук.

Парченцето от мозайката си дойде на мястото. Ан дрезгаво отвърна:

— О, да! Сега разбирам. Помага да се обясни първоначалната бъркотия и защо предпочиташ това легло. То е твоето.

— Няма да има повече бъркотии, Ани. Къщата вече не е в списъка на Майлс за даване под наем. Отсега нататък ще я ползваме само ние.

Преди да успее да схване пълния смисъл на думите му, отново я втресе. Сгуши се в него, търсейки топлина.

Мич внимателно я остави да легне и изчезна. Минути по-късно се върна и повдигна главата й.

— Аспирин — обясни той, преди Ан да попита. — Отвори уста.

Тя беше послушен пациент, твърде немощна, за да протестира срещу неговото глезене, и твърде доволна, за да има желание да протестира. През останалото време на нощта той продължи да я подсилва с бульон и аспирин, дремейки под завивките отстрани до нея. Една част от тялото му винаги я докосваше. Ан не можеше да се отдръпне много, освен когато той, загрижен, стоеше облакътен. При други условия, така нагласено, спането щеше да бъде мъчително. Но нейните сетива бяха притъпени от треската.

Следващия ден беше низ от замъглени часове. Температурата остана висока въпреки лечението. Кашлицата й се влошаваше. Цялото й тяло се напрягаше от поредния пристъп.

— Какво става с мен? — разочаровано изхленчи тя, когато се събуди късно следобед и не се почувства по-добре.

Мич хвана топлата й ръка.

— Не знам. Веднага щом разчистят пътя, ще те заведа на лекар.

— Спря ли да вали?

— Най-сетне.

— Колко е натрупало?

— Малко над тридесет сантиметра. Това забавя почистването, макар че хората тук са добре оборудвани.

— Мич? — Ан се обърна по гръб, за да вижда лицето му, тъй като той седеше отстрани на леглото. Гласът й беше слаб, но се усещаше, че нещо я измъчва.

— Да?

— Ако притежаваш тази къща, то ти имаш достъп до имената и адресите на наемателите. Нали?

Мич изглеждаше развеселен.

— Да.

— Тогава знаеш коя съм аз.

— Не.

— Но ти разполагаш с информацията.

— Майлс има тази информация. Предполагам, че съм можел да я видя, ако поискам. Един или два пъти се изкушавах, но не съм надничал.

Ан се двоумеше дали да се почувства успокоена или засегната.

Той се засмя.

— Какво ти е толкова смешно? — измърмори тя.

— Ти. Всичко е изписано по лицето ти!

— Толкова прозрачна ли съм? Знаеш, че не е честно.

— Какво не е честно?

— Аз… тук… на твоята милост. С моето прозрачно лице и всичко… чувствам се гола.

— Като изключим елегантната ми риза, скъпа, ти наистина си — провлачено отговори Мич.

— Нямам предвид това и ти го знаеш — сопна се Ан и получи нов пристъп на кашлица. Когато се успокои, той прокара хладните си пръсти по топлата й буза. Беше приятно.

— Говориш прекалено много, Ани. Дай сега почивка на гласа.

В последвалата тишина в стаята проникна шум отвън.

— Снегоринът! — Мич скочи на крака. Спря до вратата на спалнята само за да извика: — Не мърдай, докато не се върна! — После изчезна.

Тя остана сама, както й се стори, часове наред. Накрая с усилие се измъкна от леглото и отиде в банята. Отражението й в огледалото я ужаси — бледа кожа, зачервени бузи, трескави и хлътнали очи. Ръката й трепереше, докато търсеше гребен в тоалетните принадлежности на Мич. Беше сресала косата си до половината, когато краката й се подкосиха. Изпусна гребена и се хвана за ръба на мивката, търсейки опора. Тогава вратата на банята се отвори.

— Защо си станала от леглото? — Той я взе на ръце и я занесе обратно. Леглото й се стори като рай, юрганът — също. — Следващия път — присмя се Мич — може да те намеря припаднала на пода. Ще стоиш ли мирна?

— Само отидох до банята.

— Добре. Трябва да си почиваш. Къде са ключовете на колата ти?

Ан се опита да си спомни.

— Мисля, че ги сложих в джоба на джинсите.

Той изчезна и след малко се върна с ключовете в ръка.

— Ще сляза със снегорина до колата ти. Може да ми отнеме малко време, докато я изрина. Има ли вериги? — Когато тя кимна, Мич отвърна: — Добре. Ще се върна колкото мога по-бързо и после ще те заведа на лекар.

— Мич… — Дрезгавият й вик го настигна при вратата. — Дали ще можеш да я измъкнеш?

Чу го остро да поема дъх, а после да изсумтява.

— Ще стане.

Докато го нямаше, тя страдаше. Болеше я главата, боляха я синусите, гърлото, гърдите и дробовете. Свита на кълбо, Ан се молеше за сън.

Трябва да беше задрямала, защото й се стори, че минаха само минути, преди Мич да се завърне с тежки стъпки пред входната врата. Тъй като нямаше сили да извика, изчака го да се появи до леглото й със зачервени от студа бузи, нетърпелив да я вземе и да тръгне.

Направи го, без да бърза. Просто я грабна със завивката и я изнесе навън. Спря за малко на входната врата. Ругаейки тихо, той се върна обратно и я остави на дивана. Отиде в кухнята и се появи с нейната вълнена шапка, която сега беше топла и суха. Сложи я на главата й, взе я отново на ръце и не я пусна, докато не стигнаха до колата му.

През по-голямата част от пътя към селото Ан дишаше тежко. В здрача между новите снежни стени фаровете нямаше какво толкова да осветяват.

Мич спря пред малка клиника, бързо заобиколи колата и взе Ан. Беше помолил шофьора на снегорина да предупреди. Вътре лекарят ги очакваше.

Тридесет минути по-късно я пренесе обратно до колата.

— Бронхопневмония. Хубава работа, Ани — подравни я той, като отново я пъхна на мястото й.

Изтощена, тя улови погледа му.

— Взе ли ми хапчетата?

Мич потупа мястото, където трябваше да бъде горният ляв джоб на ризата му.

— Тук са. Добре ли се чувстваш?

— Добре ли? — дрезгаво отвърна Ан. — Бях пипана, снимана на рентген, мушкана с игли и влачена насам-натам, сякаш нямам никакви чувства. — Тя се намръщи. — А ти ме питаш дали ми е добре? — Отмести поглед. — Не питай.

Мич се подсмихна. Затръшна вратата, заобиколи до шофьорското място и се плъзна зад волана със забележителна за ръста си лекота.

— Поне чувството ти за хумор е невредимо — подкачи я той. — Хайде да се прибираме. Докторът нареди топлина, покой и много течности. По-добре да се залавяме с това.

През следващите три дни се придържаха стриктно към съветите, като Мич лично ръководеше лечението, казвайки кога да бъде взето всяко хапче, кога да се храни и спи. Ан се чувстваше зле през целия следващ ден, докато лекарството не започна да действа. Едва тогава тя се осмели да роптае срещу строгия режим.

— Ще се превърна в пиле, ако изпия още една капчица от тази супа. Ужасна е — оплака се тя, когато във вторник сутринта Мич се появи с купичка в ръка. — Днес съм по-добре. Честна дума. — Ан седеше, облегнала се на таблата на леглото, облечена в собствената си памучна нощница.

— Все още звучиш отвратително — информира я той, което беше меко казано, но тя бе нетърпелива.

— Ако не желаеш да слушаш моите звуци — изграчи тя, — не ме въвличай в разговор. Не е ли време да се кача горе в другата спалня?

Мич се ухили.

— Не искаш да спиш с мен?

— Не „спя“ с теб, както е изразът. По-скоро спя въпреки теб. Може да си мислиш, че не го забелязвам, но аз те усещам до себе си. Знам, че си там… цяла нощ! Докосваш ме само за да се увериш, че съм добре. Кое му е забавното?

Ан изпадна в пристъп на кашлица, от който я спаси единствено силното потупване по гърба. Мич остана, за да разтрие нежно врата и раменете й, като с всяка минута докосването му ставаше все по-възбуждащо. Не беше усетила другата му ръка върху корема си, докато тя не се придвижи нагоре. Гърдата й потръпна при докосването. Ан се задъха, но не можеше да се отдръпне. Дланта му мина около и по зърното, дразнейки го през мекия фланелен плат. Тя хвана ръката му, както за да я задържи там, така и за да намери опора в нея.

— Не е много забавно, нали? — каза той. — Засега ще стоиш тук долу, за да те държа под око. След няколко дни може и да се качиш горе.

— След няколко дни ще се върна вкъщи. — Една наистина тъжна мисъл.

По негово настояване Ан се смъкна обратно на възглавницата. Очите й задържаха погледа му. Тя чакаше.

— Нещо трябва да се случи — промълви Мич. — Знаеш го, нали, Ани?

Тя кимна. Приближаваха точката, където само целувка не стигаше. Същото се отнасяше и за случайните седмици, прекарани заедно.

— Готова ли си за нещо повече? — попита той.

— А ти?

— Попитах пръв.

— Не мога да отговоря, докато не науча повече. Разкажи ми за твоето семейство.

Погледът му се задържа върху нея.

— Няма много за казване. Родителите ми са живи и здрави в Манхатън. Баща ми е пенсионер от няколко години. Това е хубаво. Има време, за да се занимава с други неща.

— Какво е работил?

Мич се засмя.

— Концертиращ пианист. Сигурен съм, че си чувала името. — Но той не го съобщи, нито пък тя попита. Спазваха тази част от сделката.

— Това се казва метаморфоза — от концертиращ, пианист към бизнес магнат само за едно поколение. Музикалните способности изобщо наследени ли са?

Той се усмихна.

— Мога ли да изпея мелодия? Горе-долу. Мога ли да свиря на пиано? Не. Макар че сестра ми може.

Очите й се разшириха.

— Имаш сестра? По-голяма или по-малка от теб?

Мич вдигна очи към тавана.

— По-голяма с… нека помисля… три, не, четири минути.

— Години — тихо го поправи тя.

— Минути — отново настоя той, смеейки се.

— Близнаци?

Мич кимна.

— О, Мич! — Ан беше очарована. — Това е прекрасно! Детството ти трябва да е било забавно!

— Не съвсем. Тя винаги е била по-висока, по-умна и по-бърза от мен.

— А сега?

Той се ухили.

— Настигнах я.

— Трябва да си имал някаква изгода от това, че си бил изтърсакът — подразни го тя.

— О, да! Майка ми ме глезеше повече. Съчувстваше ми. — Дяволито пламъче затанцува в очите му. — Предполагам че заради това все още изпитвам нужда да докосвам и да бъда докосван. — Взе ръката й между своите.

Ан не му позволи да отвлече вниманието й.

— Имате ли други близнаци в семейството?

Мич поклати глава:

— Само Лиз и аз.

— Лиз? — Звънчето звънна. Тя се усмихна, щом Мич усети неволното си изтърваване. — Хммм… Лиз — провлече укорително.

Той се засрами.

— Сега знаеш моите тайни.

— Беше с Лиз в ресторанта преди Коледа.

— Аха.

— Омъжена ли е?

— Не сполучи. Но напоследък се среща с един прекрасен мъж.

— Как върви нейната музикална кариера?

— Всъщност тя свири повече на арфа, отколкото на пиано.

— Чудесно! — възкликна Ан.

— Не и докато се учеше в началото — промърмори Мич.

Тя го смушка с лакът.

— Ревнуваш заради таланта й.

— Може би. — Той повдигна ръката й и целуна пръстите с аристократичен маниер. После я остави сама, за да си почива.

Тази нощ Ан сънува кошмар. Беше по-страшен от всичките й сънища, които бе имала от дете. Скачайки, се изправи в леглото и обляна в студена пот, се мъчеше да си поеме дъх, докато Мич не я прегърна.

— Какво има, скъпа? — разтревожено попита той. Стаята беше сумрачна, зловещо окъпана в синкавата лунна светлина, която се разливаше по снега в двора.

— Кошмар. О, господи, беше ужасен! — Ан потрепери въпреки неговата сигурна прегръдка.

— Искаш ли да ми го разкажеш?

— За онова съдебно дело, което виси над главата ми.

— Какво съдебно дело?

— За катастрофата. Семейството на съпруга ми ме подтикна да заведа дело. Отначало се съгласих, защото бях възмутена като тях и се чувствах безпомощна. Сега предпочитам да оставя всичко това зад гърба си.

Мич мълча известно време.

— А кошмарът? — тихо допита той. Ръцете му бяха изключително нежни, държейки я в прегръдката си.

Ан пое дъх, изтръпнала от ужас.

— Сънувах, че съм на онзи самолет с Джеф. Той се разби, но аз не бях ранена и трябваше да стоя и да гледам как Джеф умира. Нямаше никакви лекари, нито сестри, нито помощ, само пламъци, дим, отломки и викове на умиращи. — Тя зарови лице на гърдите му. — Беше ужасно.

Мич заговори нежно в косите и:

— Знам, скъпа, знам. Но това беше само сън. — Неговата близост я успокои. — Само един сън — повтори той и продължи да го казва от време на време, полюлявайки я леко, докато тя не заспа отново.

Мич изглеждаше умислен. Понякога тя го усещаше и предполагаше, че е загрижен за работата си. Последната вечер преди да замине, Ан вдигна очи и го видя да гледа замислено пламъците в камината. Той седеше на пода до креслото с крака, протегнати към топлината.

Ан докосна рамото му.

— Нещо не е наред ли?

Откъснат от някаква далечна мисъл, Мич рязко извъртя глава.

— Хм?

— Изглеждаш притеснен за нещо. Отново съм в нормално състояние, а ти не си започнал да се биеш с мен. — Отправи му закачлива усмивка.

Неговата усмивка беше странно тъжна.

— Изглежда, загубил съм вкуса си към битката.

— Сигурно седмицата е била отегчителна за теб.

— Няма значение. Починах си.

— Прекалено. Утре е последната ми сутрин тук. Ще дойдеш ли с мен на разходка или да се измъкна сама?

Той погледна отново към огъня.

— Ще дойда с теб.

Очакваше, че ще спори, нещо от рода на: „Не си достатъчно оздравяла, за да се разхождаш.“ Когато той замълча, Ан разбра, че нещо определено не е наред.

Но Мич не беше единственият, който бе загубил вкуса си към битката. Тя не искаше нещо да помрачи последната им вечер. Затова остави нещата така.

С още пресния сняг по голата планина, гледката, която ги посрещна на следващата сутрин, беше едно ослепително великолепие. Небето беше ясносиньо, въздухът — студен и неподвижен. Топлото слънце и минусовите температури бяха образували ледена кора. Хрущенето под краката им отекваше, докато си проправяха път по склона. Участъците от потока, които не бяха вледенени, разкриваха бистри води, които се носеха през кристални дворци от клони и бурени. Единствените други признаци на живот бяха следи от заек в снега или утъпкана пътека на сърна.

Беше гледка с рядка красота, още по-хубава, когато е трябвало да чакаш цяла седмица, за да й се насладиш. Но времето бе кратко. Твърде скоро дойде следобедът и часът на раздялата.

— Сигурна ли си, че няма да останеш за уикенда? — попита Мич. — Все още не си в състояние да караш дълго. — Колата й беше натоварена. Бяха застанали до нея.

Неговата тъга подсили съжалението на Ан.

— Бих искала да мога да остана. Но обещах на родителите си, че ще отида с тях на благотворителното събиране в болницата утре вечер. Не мога да ги разочаровам.

Мич уви ръка около нея.

— Дори ако трябва да разочароваш мен? — Очите му се спуснаха към устните й. Секунди по-късно той ги целуваше. Беше нежно, галещо, сладко мъчение за събуждащото се тяло на Ан. Тя уви ръце около врата му и усети как в отговор той я притисна. Сега беше добре. Но заминаването й предстоеше.

Целувката се задълбочи и огънят стана по-силен. С диво желание, което раздялата разпалваше, Мич пъхна език по-навътре в устата й, а Ан се олюля от усещането. Щеше да бъде щастлива да се върне в къщата, в същата спалня, в същото голямо легло, ако точно сега я беше помолил за това. Но той не го направи.

Дишайки на пресекулки, Мич се отдръпна. Взе ръката й, сложи нещо в нея и сви пръстите й.

— Искам да вземеш това. Ключ за къщата. Предстоят ми няколко натоварени седмици, но отново ще бъда тук в края на март. Ако искаш някой път да дойдеш, ела.

Ан бе дълбоко развълнувана, но това не беше единствената причина очите й да се напълнят със сълзи. Уплашена да не изглежда като глупачка, тя прошепна нежна благодарност до ухото му при последната прегръдка, отдръпна се и влезе в колата. Потегли по посипания с пясък път, без да поглежда назад. Разделите започваха да стават все по-трудни и по-трудни.