Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lilac awakening, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Корекция
asayva (2018)
Форматиране
in82qh (2018)

Издание:

Автор: Барбара Делински

Заглавие: Люляково утро

Преводач: Милена Трендафилова

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Хермес

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2000

Тип: Роман

Националност: Американска

Редактор: Димитрина Ковалакова

Художник: Георги Станков

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954-459-738-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6274

История

  1. — Добавяне

Осма глава

Ан наистина чакаше — ден след ден, нощ след нощ. Знаеше, че Мич преживява труден период и това беше единствената й утеха. Само вярата, че я обича, я крепеше вечерта преди явяването й в съда, когато внезапно телефонът иззвъня.

— Как си, Ани? — Звучеше загрижено, но и леко покровителствено.

— Добре. Но ми липсваш. — Нямаше я гордостта.

— И на мен, скъпа. Готова ли си за утре?

Ан бе трогната, че помнеше датата, поласкана, че се обаждаше, за да й даде кураж в последната минута.

— Не мисля, че някога ще бъда готова — откровено отвърна тя. — Но сутринта моите родители и родителите на Джеф ще минат да ме вземат. Според мен те се страхуват, че може да не се явя.

— Всички ли ще бъдат там?

— Повечето от тях. Ще имам огромна емоционална подкрепа.

— Радвам се.

Настъпи тишина. За да я разсее, Ан попита:

— Как е Рейчъл?

— Добре. Благодаря, че попита. Останали са още няколко корички, но вече тръгна на училище. — Отново пауза, дори по-тежка този път. — Ан?

— Да?

— Много те обичам. — Гласът му беше тъжен. Ан искаше да вярва, че Мич бе толкова изтерзан от раздялата, колкото и тя.

— И аз те обичам. Кога ще те видя?

— Скоро, скъпа, скоро. Скоро ще говоря с теб. Само помни, че те обичам.

Очите й се напълниха със сълзи. Нещо не беше наред. Но той каза, че я обича. Трябваше да се държи за това.

Следващият ден беше по-топъл от нормалното за април, но Ан се събуди с усещане за хлад. Точно в девет часа бащата на Джеф звънна на вратата.

Тя го целуна със същото чувство на привързаност, както винаги досега. Посегна към палтото и чантичката си.

— Другите долу ли са? — Нямаше търпение да тръгне. Колкото по-бързо приключеше денят, толкова по-добре. Не беше в състояние да се докосне до никаква закуска, а стомахът й продължаваше да се свива.

— Всъщност не. Възникна малка промяна. Нашият адвокат имаше обаждане тази сутрин.

— Каква промяна?

Той я хвана за ръката и я поведе обратно към стаята.

— Седни за минута и ще ти обясня. — Когато се разположиха на дивана, той съобщи: — Делото е било отложено.

— Какво? — След като толкова дълго време се бе страхувала от този ден, последното нещо, което искаше, бе отново да мине през агонията на очакването му. — Защо?

— Новините наистина са добри. Може да се стигне до извънсъдебно споразумение.

Вълна на облекчение премина през нея.

— Искаш да кажеш, че изобщо няма да има дело?

Той поклати глава:

— Съмнявам се.

— А днес? — Първото нещо, за което си помисли, бе да съблече костюма, да си сложи джинсите и да остави цялата история зад гърба си.

— Днес ще отидем до кантората на адвоката, който представлява въздухоплавателната компания. Това е всичко. Изглежда, „Саутийст Американ Еър“ води контра дело срещу самия производител. — Той изчака кимването й, както правеше Джеф. После продължи: — Последното разследване посочва по-скоро слабост в конструкцията на самолета като причина за инцидента, отколкото пилотска грешка или неотговарящи на стандарта процедури по поддръжката. „Саутийст Американ Еър“ има чудесна репутация в това отношение.

Ан не разбра.

— Тогава това не е ли краят на моите взаимоотношения с авиокомпанията? Защо трябва да правя нещо повече?

Теодор Болтън хвана студената й ръка.

— Нуждаят се от твоите показания: да изложиш това как си страдала и ще страдаш в бъдеще поради катастрофата. Адвокатът задава въпроси и ти отговаряш под клетва. Виж — обясни той, — за да се уреди обезщетението, трябва да има някаква оценка на пораженията и загубите. Там ще бъдат не само нашият адвокат, адвокатът на компанията и нейният президент, но и подобно представителство на фирмата производител.

Ан въздъхна. Това, което й описа, изглеждаше не толкова страшно като делото в съда. И все пак перспективата за серия от въпроси и отговори не беше много приятна.

— Какво ще ме питат?

Той небрежно повдигна рамене.

— Ще искат да научат за теб и Джеф. На колко години сте били, когато сте се запознали. Колко време сте били женени. Къде е работил. Колко пари е печелил.

— Но тези неща не са ли вече документирани?

— Да, но показанието е изявление под клетва. То е официално и задължително. Просто една формалност, но важна.

Ан се облегна на дивана.

— Разбирам — изрече тя, явно нямаше какво повече да се каже. — Ще се видим ли с моите родители в съда?

— Жена ми трябва вече да им се е обадила. Не е нужно да присъстват, особено на среща като тази.

Тя кимна, после започна да търси в стаята спомени за Джеф, топли и скъпи, спомени, които щяха да я подкрепят да изпълни това, което смяташе за свой дълг. Когато погледът й сключи кръга, попадна отново върху нейния свекър.

— Не трябва ли да тръгваме?

Той погледна часовника си.

— Не се налага да бъдем там преди единадесет. Има ли нещо друго, което би могла преди това да свършиш?

Ан тъжно се засмя.

— Почти съм отписала този ден, да не говорим за следващите няколко.

— Имаш ли много работа?

— Точно сега? Не. Очаквах най-лошото от делото, затова си взех едноседмична отпуска.

— Чух, че си прекарала добре във Върмонт по-миналата седмица.

— Говорил си с майка ми — леко го обвини тя, учудена как беглото споменаване на Върмонт можеше да я разведри.

— Всички се тревожим за теб, Ан. Но напоследък все повече приличаш на себе си. Нещо ти помага.

Беше идеалната възможност, но не можеше да му каже за Мич. Струваше й се прекалено рано и в светлината на днешните събития — неуместно.

Ан се изчерви, но свекър й не разбра защо.

— Приела съм смъртта на Джеф и затова цялата тази официалност ми е така чужда. Прекараното време във Върмонт, далеч от всичко, ми помага.

— Подозирам, че би искала сега да си там.

Усмивката й беше срамежлива.

— О, не бих имала нищо против! Без да обиждам сегашната си компания, разбира се.

— Започна ли вече да излизаш с мъже, Ан?

Тя смутено пое въздух и се закашля.

— Не… наистина. — Действително тя и Мич никога не бяха имали „среща“.

Теодор Болтън беше човек с трезв разсъдък.

— Според нас би трябвало, Ан. Ти си млада и красива. Знам колко много се обичахте с Джеф, но него вече го няма. Ние с Мари-Елен също сме го приели. Той е наш син. Не минава и ден, без да мислим за него. Но мина една година, а животът трябва да продължи. Ти си само на двадесет и осем години. Трябва да се забавляваш, да излизаш с приятели, да откриеш някой друг, когото да обичаш, и да имаш деца. — Бузите му поруменяха. — Когато дойде денят да имаш дете, ще го приема като мое собствено внуче.

Очите й се напълниха със сълзи. Протегна се и силно го прегърна.

— Благодаря ти. — Той беше свалил товар от раменете й. Научавайки това, Ан се почувства по-добре. Когато им кажеше за Мич, те щяха да я подкрепят. Ан се помоли този ден да дойде по-скоро, особено след като въпросът с делото се уреждаше.

Сутрешното улично движение беше натоварено. Движейки се по страничните улици на квартала Манхатън, Ан се оглеждаше наоколо, за да отвлече вниманието си от предстоящия разпит. Погледът й попадна върху първите цветя, появили се в саксиите по первазите на прозорците, после, когато колата излезе на широките булеварди, забеляза дърветата, които започваха да разтварят пъпки. Те бяха високи, тънки и бледи подобия на събратята си във Върмонт.

Дърветата във Върмонт, изложени на северните течения и пренебрегвани от слънцето, цъфтяха по-късно и сега бяха едва напъпили. Но тези пъпки носеха обещанието за една щедра и плодоносна пролет.

„Скоро“, беше казал Мич. Скоро щяха отново да се чуят. Скоро щяха да се видят и чакането да свърши.

Свекър й докосна ръката й, когато изчакваха да се смени светлината на светофара.

— Такъв замислен поглед.

Тя въздъхна.

— Ще се радвам, когато това приключи.

Той се усмихна с топлата и обнадеждаваща усмивка на Джеф.

— Ще мине чудесно. Просто чудесно.

След минути спря на паркинга и въведе Ан в шикозния небостъргач, където се намираха офисите на пълномощника на „Саутийст Американ Еър“. Пътуването с асансьора до шестдесет и осмия етаж й се стори безкрайно. Дланите й бяха влажни, а стомахът — на топка, когато най-после стигнаха до правната кантора.

Адвокатът на семейство Болтън — Терънс Карпентър, ги чакаше във външната чакалня. Той посвети няколко минути за обяснение на видовете въпроси, които щяха да задават на Ан. После я въведе през двойните врати. Минаха по дълги коридори, покрай отворените врати на многобройни офиси, докато стигнаха до помещението в самия край на салона.

Беше зала за конференции, която впечатляваше с дълга правоъгълна маса от тежко дърво, заобиколена от големи кожени кресла. Имаше панорамен прозорец, но от тази височина градът изглеждаше смален и далечен. На стената отляво висяха маслени портрети на предишни съдружници, а отдясно се намираха черни дъски, табла, телевизор и барче.

Другите вече бяха в залата. Една жена и няколко мъже напрегнато разговаряха, но бързо млъкнаха. Ан усети как всички очи се насочиха към нея.

— Кафе, госпожо Болтън? — попита нейният адвокат, посочвайки към кафемашината до стената.

— Да… Ох… не — прошепна тя. Кофеинът беше последното нещо, от което се нуждаеха разклатените й нерви. Но устата й беше пресъхнала. — Чаша вода ще бъде по-добре.

Минути по-късно, когато получи водата си и място от едната страна на дългата маса, някакъв мъж от другата група се приближи към нея.

— Скоро ще бъдем готови да започнем, госпожо Болтън. Клиентът ми ще бъде тук всеки момент.

Терънс Карпентър, който седеше от лявата й страна, се наведе, щом мъжът се махна.

— Това беше Питър Симънс, адвокат на „Саутийст Американ Еър“. Той ще те разпитва. Ще те представи на другите, но съм сигурен, че високият мургав мъж е адвокатът на „Джет Стар Еъркрафт“, фирмата производител, а този до него трябва да е президентът.

Ан кимна и отпи глътка от водата. Не бе сигурна, че можеше да го направи. Беше достатъчно неприятно до момента, когато насочиха погледи към нея. Беше се почувствала по-скоро като виновната страна, отколкото като човека, който е потърпевш.

Жена с деловия вид на професионалист влезе в стаята, прошепна нещо на Питър Симънс и излезе, затваряйки вратата след себе си.

Симънс прочисти гърлото си.

— Госпожи и господа, нека започнем. Клиентът ми е ангажиран, но скоро ще се присъедини към нас.

Останалите заеха местата си. Направиха формално представяне, завършващо със стенографката, която щеше да записва разговора. Точно тя бе човекът, който закле Ан.

Следващите петнадесет минути минаха почти безболезнено. Питър Симънс задаваше въпроси. Ан отговаряше. Беше така, както й бяха казали да очаква — недвусмислени въпроси, толкова безобидни, че в действителност Ан се чувстваше в безопасност.

Тогава вратата се отвори тихо и клиентът на Симънс се вмъкна в стаята. Адвокатът каза:

— За протокола, това е президентът на „Саутийст Американ Еър“ — Майкъл Д. Андерсън.

Единственото нещо, което Ан едва успя да схване, бе, че всички очи в стаята моментално се насочиха някъде другаде. Усети, че пребледнява, стомахът й се сви, разтрепери се и изпадна в шок, истински шок.

Това бе Мич. Беше облечен в безукорен тайорен син костюм. Изглеждаше безупречно — висок, добре сложен и красив. Косата беше гладко сресана, със стисната челюст, самоуверен, а очите му гледаха навсякъде другаде, но не и към нея.

Това бе Мич. Президент на въздухоплавателната компания, която тя съдеше. Какво беше казал? Че има „други интереси“ освен реалните имоти? Когато го бе подпитвала, отговаряше със заобикалки. Тогава той е знаел всичко? Беше ли планирал цялото това нещо? Колко наивна е била!

Ан се бореше с появилото се гадене. Мич прекоси стаята и зае мястото до своя адвокат, който продължи да го представя на другите в стаята. Когато бе споменато нейното име, той кимна вежливо, държейки се като напълно непознат, сякаш я срещаше за първи път.

Ситуацията беше толкова абсурдна, така ужасяваща, че тя успя някак да се абстрахира и намери сили да продължи. Гласът й беше по-нестабилен, а не смееше да пийне вода, за да не я разлее треперещата й ръка, но се справи. Удържаше погледа си, вперен в адвоката, изключвайки напълно мъжа от дясната му страна.

Кога срещна Джеф? Колко време го бе познавала, преди да се оженят? Колко дълго са били женени? Къде живееше семейството му? А нейното семейство? Колко членно е всяко от тях?

Въпросите ставаха по-лични. Как Джеф изкарваше прехраната? Колко време го бе правил? Годишният доход? Увеличаваше ли се или се запазваше? Родителите помагаха ли им финансово? Пътуваха ли? Колко често и къде? Колко наем бе плащала всеки месец?

Ако беше в нормалното си състояние, щеше да се дразни от въпросите. Когато — след около час разпит — направиха кратка почивка, адвокатът й обясни:

— Той трябва да установи стандарта ти на живот. Нужно е да определи начина, по който живееш, за да се оцени стойността на твоята загуба.

— Загубих Джеф! Как това може да се изчисли в долари?

Адвокатът повдигна рамене. Върнаха се при масата и Ан отново бе на горещия стол. Беше ли обичала съпруга си? Били ли са верни един на друг? Какво е правила, когато той е отсъствал по работа? Имаше ли тя приятели? Имаше ли тя мъже за приятели?

Ан отговаряше с тих глас, стремейки се да звучи спокойно, но не можеше да скрие треперенето на ръката, с която бършеше сълзите си.

Мич прошепна нещо на своя адвокат. Той поклати глава и продължи, минавайки всякакви граници.

Беше ли Джеф щедър към нея? Купуваше ли й подаръци? Обаждаше ли й се, когато пътуваше? Колко често? Някога канил ли я е да го придружи при бизнес пътуванията си?

Беше я избила студена пот, но въпросите продължаваха.

— Госпожо Болтън, били сте женени седем години. Имахте ли деца?

— Не — прошепна тя.

— Защо нямахте?

Ан беше съкрушена.

— Ние просто… нямахме.

— Вие искахте ли дете?

— Да!

— А съпругът ви искаше ли дете?

— Да. — Тя избърса още повече сълзи.

— Тогава защо…

Мич го прекъсна:

— Това е достатъчно, Питър. Разстроена е. Необходимо ли е?

Адвокатът обяви кратка почивка и изведе Мич от стаята.

Ан сведе глава и сложи ръка на челото си. Вдишвайки дълбоко, тя се опитваше да се успокои.

— Добре ли си? — попита я свекър й.

Отговорът й беше едва чут шепот:

— Трябва да изляза оттук. Колко дълго може да продължи? — Потърси в чантичката си книжна салфетка, за да избърше сълзите.

— Не много дълго. Опитай да се държиш, Ан. Свърши ли веднъж, никога повече няма да се изправяш пред това.

В сърцето си тя знаеше, че агонията сега започва, но нямаше време да го обмисли. Мич и неговият адвокат се върнаха на местата си.

Адвокатът каза:

— Моят клиент е твърдо убеден, че разполагаме с всичката необходима информация. Нямаме повече въпроси.

— Извинете — обади се мъжът, който бе представен като адвокат на компанията производител. — Ако вие нямате какво повече да питате, аз имам. — Тонът му беше заплашителен. Беше очевидно, че няма да остави клиента си да загуби без битка.

Симънс размени поглед с Мич, преди да отвърне:

— Разбира се, господин Паркс, но опитайте да бъдете кратък. Госпожа Болтън е преуморена. — Обърна се към Ан: — Готова ли сте за още няколко въпроса?

Тя се осмели да погледне към Мич, но неговото лице остана безизразно. Ядосана на него, ядосана на целия свят, се извърна обратно към адвоката и кимна.

Паркс започна оттам, където бе спрял Симънс:

— По въпроса за децата. Бихме искали да знаем защо след толкова години на предполагаемо желание не сте ги имали?

Ан се втренчи в мъжа с удивление. Не можеше да си представи по-голямо вмешателство в личния й живот.

Терънс Карпентър се наведе встрани и тихо й обясни:

— Искат да знаят размера на загубата ти с оглед на бъдещо родителство. Ако ти и Джеф сте искали дете, а него вече го няма, за да го създаде, тогава загубата е по-голяма. Разбираш ли?

Тя кимна. Да. Можеше да разбере това.

Ан пое въздух.

— Искахме да имаме дете, но просто… не се получаваше.

— Искате да кажете, че никога не сте забременявали?

— Забременявала съм. Два пъти. Но и двата пъти пометнах.

В настъпилата тишина свекър й я хвана за ръката.

— Консултирали ли сте се с лекар? — Адвокатът продължи да я измъчва.

— Разбира се! — Тя повиши глас. Сякаш спомените не бяха достатъчно болезнени. Унижението да ги изкарва на показ пред тази враждебна групичка я караше да страда. — Не можаха да установят причината. Настояваха, че следващия път всичко ще бъде наред.

— И продължихте да опитвате?

— Как можех, господин Паркс? Съпругът ми умря.

Думите й предизвикаха тишина в стаята. Ан седеше сковано, със стиснати зъби и гледаше само адвоката, който бързо смени посоката на разпита.

— Срещате ли се с мъже, госпожо Болтън? — Тя се намръщи и той преформулира въпроса: — Започнахте ли да излизате с мъже след смъртта на съпруга ви?

Ударите на сърцето й заплашваха да я оставят без дъх. Ан се отказа, напълно се отказа да погледне към Мич.

— Не — прошепна тя.

— Съжалявам, но не ви чух, госпожо Болтън.

Ан повиши глас:

— Не. — Знаеше, че е формалност, не я интересуваше.

— Трудно е да се повярва, извинете ме, че го казвам. Вие сте млада привлекателна жена. Не възнамерявате ли да ходите на срещи?

— Засега не — отвърна тя с горчив смях. След това, което бе направил Мич, беше вътрешно опустошена.

— Не бихте ли искали отново да се омъжите?

— Не.

Разочарован, че не може да изтръгне информация, която би помогнала на клиента му, Паркс направи последен опит:

— Искате да кажете, не няма никакви мъже в живота ви…

— Жената вече ви отговори, господин Паркс — убедително се намеси Питър Симънс. — Ако нямате нещо друго да питате, предлагам да оставим госпожа Болтън да си върви. Има още показания за снемане от моя и от вашия клиент.

Другият адвокат неохотно се съгласи:

— Много добре. Благодаря, госпожо Болтън. Нямам повече въпроси.

Ан не чу нищо от останалата размяна на реплики. Чувствайки се напълно опустошена, тя остави свекъра си да я изведе от стаята и сградата, а после да я откара до къщи.

— Ето, не беше толкова лошо — каза той, когато бяха отново в дома на Ан, но нейното мълчание го предупреди. Отиде до барчето с напитките и се върна с чаша кехлибарена течност. — Изпий го. Ще ти помогне.

Тя бързо изгълта съдържанието, кашляйки от силното питие, което изгори гърлото й. Неспособна да мисли и още по-малко да говори, остави главата си да падне назад върху дивана и затвори очи за света.

— Нека се обадя на майка ти, Ан. Тя ще иска да е с теб.

Ан поклати глава, после още веднъж.

— Сигурна ли си? Искаш ли да остана малко?

Тя се насили да повдигне глава и отвори очи.

— Не. Мисля, че бих искала да остана сама.

Той не изглеждаше убеден, но се наведе и я целуна по главата.

— Вече свърши. Повтаряй си това. Всичко свърши. — Потупа я успокоително по рамото и си тръгна.

Свърши. Да, определено беше така. Този ден сърцето на Ан можеше да тъгува за това, което бе загубила, но мозъкът й просто бе изключил. Изтощена, изпитваща нужда да избяга от действителността, след минути заспа, където беше, на самия диван. Пронизителното иззвъняване на телефона я принуди да се събуди.

Беше майка й, изпълнена със загриженост.

— Току-що се обади Тед и разказа какво е станало. Добре ли си?

— Да, чудесно.

— Не личи.

— Спях. Уморена съм.

— Искаш ли да дойда и да те изведа… на късен обяд може би?

Ан хвърли озадачен поглед към часовника си. Беше почти два и тридесет. Обядът се беше изгубил някъде из пътя заедно с апетита й. Мисълта за храна преобърна стомаха й.

— Ан?

— Да, мамо. Не, благодаря. Не ми се яде.

— Толкова лош ли беше разпитът?

„По-лош не можеше да бъде“, помисли си тя.

— Беше… труден.

— Сигурна ли си, че няма какво да направя за теб?

— Сигурна съм. — Заради майка си се насили да придаде веселост на гласа, но тя изчезна в мига, в който думите излязоха.

По-възрастната жена въздъхна:

— Добре. Ще ти се обадя по-късно. Почини си.

— Да. И благодаря, че се обади, мамо.

— Добре дошла си вкъщи, скъпа. Чао.

Ан затвори телефона, като си мислеше, че повече от всичко друго се нуждае от рамо, на което да си поплаче, но сълзите отказваха да се появят. Известно време обикаля безцелно от стая в стая, от прозорец до прозорец. Накрая се преоблече в джинси и широка риза и с боси крака се върна в дневната. Опипа всяко нещо, което се виждаше в нейната пуста черупка. Гледката през прозореца не съдържаше нищо интересно за нея. Нито пък погледът към пощата за деня. Неспособна да мобилизира енергията си, тя се просна на дивана.

Мина един час, после друг и чудовищността на днешните събития проникна в съзнанието й. Мич я бе измамил. О, може да бе започнало невинно през септември, но с времето му бе споменала за катастрофата, дори нейната дата и предстоящия процес. Тогава можеше да й каже. Можеше да й каже последната вечер.

Ан притисна силно корема си. Само ако можеше да заплаче. Само ако можеше да крещи. Вместо това се чувстваше опустошена, с разбито сърце, полумъртва.

Телефонът отново иззвъня. Опита се да не му обръща внимание, затискайки глава с възглавницата. Когато продължи да звъни, тя се сети, че ако отново беше майка й и не се обадеше, за рекордно време жената щеше да бъде пред вратата й.

С усилие се надигна от дивана и отиде при стенния телефон в кухнята.

— Ало?

— Ан? — Гласът му беше дълбок и — независимо от всичко — скъп.

Потресена, безмълвно затвори телефона.

Нестабилните й крака я заведоха до дивана. Там се сви на кълбо, притисна колене към гърдите си и зачака той да се обади отново. Само след секунди телефонът започна да звъни. Ан го остави да звъни, звъни, звъни… Заклати се напред-назад, измъчвана от звука. Опита се да запуши ушите си с ръце, но звъненето сякаш ставаше все по-силно, по-пронизително, по-неумолимо и по-жестоко.

Накрая спря. Чак тогава не издържа и заплака.