Барбара Делински
Люляково утро (2)

Втора глава

Ан не помръдна. Ръцете й висяха безжизнено покрай тялото, стъпила беше с боси крака върху пода и не откъсваше очи от таванската врата, която се затвори с оглушителен трясък. Дори и слабите шумове, идващи отвътре — стърженето на стола, изскърцването на матрака изпод едната чанта, глухото тупване на другата върху пода, дрънченето на металните закачалки върху дървения прът — не успяха да я раздвижат.

Най-сетне схванатата жила на врата й я върна към реалността. С ръце, опрени на кръста, тя направи кръгово движение с главата, опитвайки се да освободи напрежението.

Странно. Ситуацията бе странна. Истинска драма вместо измислената, която сега лежеше, захвърлена на пода до камината. И нямаше какво да се направи. Можеше с часове да се тормози, но нещата щяха да останат същите.

Когато се прибра в стаята си, тя затвори плътно вратата и подпря бравата със стол, както бе постъпила нейната героиня в шеста глава. После се мушна бързо в дългата фланелена нощница, разпусна косите си и се сгуши под дебелия юрган на леглото.

Въпреки че бе залостила вратата, Ан не можеше да се успокои. Но страхът като че я напускаше. Историята на Мич я раздразни, но бе достатъчно правдоподобна. Или по-скоро той самият изглеждаше правдоподобен. Нещо в него вдъхваше доверие — интелигентният маниер на говорене, спретнатият вид, изисканите обноски — това говореше за добро възпитание. Да, в началото беше твърде груб, но дори и то беше обяснимо. Той не изглеждаше нито злобен, нито отмъстителен, а само ядосан от грешката на посредника.

Какво да прави? Нямаше друг избор, освен да се наспи, преди да реши. На сутринта решението щеше да се намери. Това беше нейната седмица. Нямаше да я дели с никого.

Но сънят й бягаше. Проклинаше двете чаши кафе, които бе изпила, недовършеното евтино романче и скърцането, което се разнасяше от стаята над нея. Накрая се унесе в неспокоен сън, стряскана периодично от изскърцването на леглото горе. Почти се беше съмнало, когато осъзна, че не мислеше за Джеф — забележително разнообразие в будните й нощи от много време насам. При тази самоиронична забележка, напълно изтощена, тя заспа дълбоко.

По-късно, само след няколко минути, както й се стори, се стресна от оглушителен шум. Почервеняла от гняв, Ан скочи от леглото, махна стола от вратата и се втурна към източника на звука.

— За бога, какъв беше този шум? — извика тя, влизайки през кухненската врата точно навреме, за да види как Мич започва да събира пръснатите тенджери, тигани и метални прибори, които се търкаляха на линолеума до печката. Той бе с тъмносин велурен халат, който едва стигаше до коленете му, и боси крака като нея. И разрошен. И много, много ядосан.

Погледна я косо и избухна:

— Каква домакиня можеш да бъдеш, като си натрупала съдовете по този начин? Наистина ли очакваше, че ще се задържат, като отворя вратата? И къде, по дяволите, е сокоизстисквачката? Боже мой, жено, захвани се и разчисти тази бъркотия!

Приятелите й, които я познаваха като отстъпчива, уравновесена, съчувстваща и сговорчива, нямаше да повярват на очите си, ако видеха гневната фурия, в която се бе превърнала. Вчерашният ден бе прекалено изтощителен, нощта бе прекалено дълга и Ан беше прекалено изтерзана от месеците на скръб, за да й е останала и капчица търпение.

С пламтящи черни очи, тя се изправи срещу него.

— Ти почисти! Нямам вина за бъркотията и не съм ти робиня! И съвсем случайно — не съм се докосвала до този шкаф. Обвинявай, когото си искаш, но не и мен! А какво право имаш да ме будиш? Това е моята почивка, не го ли разбра снощи? — Сега само глух можеше да не чуе. Предизвикана от възмутения му поглед, тя продължи обвинителната си тирада: — Този шум можеше да вдигне и мъртвец. Нямах нужда от нещо чак толкова силно за събуждане. Твоето сноване цяла нощ не ме остави да мигна! Това, че страдаш от безсъние, не означава, че аз също не трябва да спя!

Погледът му бе студен.

— Събуди се в добро настроение, нали? Нещо необичайно за жените, с които съм свикнал. — Огледа я от главата до петите. — Добра екипировка, също необичайна.

Естествено Ан бе оставила халата си да виси в килера. Завъртя се на пети и с развети коси се понесе към стаята си. Облече халата, после уморено махна с ръка, седна на ръба на леглото и като подпря лакти на коленете, зарови лице в ръцете си. Дишайки дълбоко, се опитваше да успокои от шока в слепоочията.

Жените му. Неговите жени. Тя не беше нито негова, нито на някого другиго.

Тъгата почти я съкруши. Само ако Джеф можеше да я види сега!

Засрамена, Ан взе хавлията и сапуна с надеждата, че един дълъг горещ душ ще свали напрежението и ще подобри настроението й. И за кратко време го направи. Напорът на водата беше силен и изпращаше парещи струи по стегнатите мускули на врата и гърба. Силно пенливият шампоан направи косата блестяща и скърцаща от чистота, спускаща се на влажни кичури по раменете й. Когато най-накрая излезе изпод душа, тя енергично се подсуши и се върна в стаята си.

Половин час по-късно, облечена в тъмносин пуловер, джинси и маратонки, Ан се запъти към кухнята, за да направи кафе. На печката вече имаше горещо кафе. За нейна изненада, подът бе почистен от отломките, а дразнещите кухненски съдове — добре подредени в шкафа.

Тя се усмихна малко самодоволно. Значи беше почистил. Виж го ти, прасето му — мъжки шовинист! И сам се е изнесъл.

Наля си кафе и седна до масата. Въпреки данданията, в действителност бе спала до десет и половина. Сега чу стъпки по стълбите и затръшване на вратата на банята. Всичко, което трябваше да направи, бе да го изчака да приключи с къпането и да се облече. После щяха да се изправят като възрастни хора пред тяхната дилема.

Когато чу шуртенето от душа, тя се отпусна назад в креслото, като с тънките си пръсти разресваше все още влажната коса и я разпръсваше по раменете, за да съхне. Погледът й бе привлечен от трикрилния прозорец в къта за хранене, който гледаше към двора. Не беше го забелязала предишния ден и сега се наслаждаваше на пасторалната гледка — добре поддържаната ливада, разпръснатите кленове и борове, примесени с ябълкови дървета, отрупани със зрели плодове, готови за бране. Утринната мъгла бе започнала да се топи, пронизана от снопове слънчеви лъчи.

Гледката бе точно такава, на каквато се бе надявала. Беше толкова спокойно и тихо, че Ан се оказа неподготвена за рева зад нея.

— Изразходила си цялата топла вода! По дяволите, нямаш ли капчица разум?

Мич стоеше на вратата. От него се стичаше вода. Нямаше нищо друго на себе си, освен хавлиена кърпа около бедрата.

Дъхът й секна. Той бе невероятно добре сложен. Гранитни ръце и рамене ограждаха загорелите и мускулести гърди, покрити с нежни косъмчета, потъмнели сега от водата. Коремът беше гладък и стегнат. Хавлиената кърпа скриваше тесния ханш и малко от дългите мускулести бедра.

Ан конвулсивно преглътна и се насили да отмести погледа си.

— Съжалявам — промърмори тя. — Не съобразих, че няма да стигне.

— Не можа да съобразиш? — гръмко я подигра той. — Е, следващия път дано успееш. И аз обичам дългите горещи душове.

Ядосана от това, че той се гневи, когато къщата си бе по право нейна за цялата седмица, тя отпи голяма глътка кафе и почти се задави.

— Господи! — извика Ан, преглъщайки с неимоверно усилие. — Това кафе е просто кал! Какво си сложил в него? Или би трябвало да попитам — очите й се присвиха — колко от моето кафе сложи в кафеника? Не виждам твои хранителни продукти наоколо. Чувстваш се точно като у дома си, а!

Гневът му премина. Свивайки леко устни, той безгрижно се облегна на рамката на вратата.

— Защо да не се чувствам като у дома си? Възнамерявам да прекарам седмицата тук.

Ан се изсмя ядно:

— О, не, няма! — Бързо се изправи, забравяйки за намерението си да запази спокойствие. — Ще трябва да си намериш друго място. Сигурна съм, че с този прекрасен характер и приветлива усмивка няма да имаш проблем.

С арогантно помръдване на раменете Мич се отдръпна от рамката на вратата и спокойно се обърна.

— Ти ще си намериш друго място — извика през рамо. — Аз оставам тук.

Тя го последва.

— Не можеш!

До вратата на банята той се обърна толкова внезапно, че Ан почти се блъсна в него. Отстъпи отбранително назад.

Той вдигна дясната си ръка и я облегна високо на вратата. А лявата — с яркочервен белег, който заплашително се очертаваше в горната й половина — висеше свободно отстрани. Това бе непреодолимо като стена тяло на зашеметяващ мъж.

— Ще ме спреш ли? — провлечено попита Мич с дръзко пламъче в очите.

Тя се опита да измисли разумен отговор. Когато не успя, се завъртя на пети и тръгна обратно. Каза си, че е гладна. Имаше нужда от закуска. Но хапна съвсем малко от пържените яйца и препечения хляб, които си приготви набързо.

Какво да прави? Ако не беше толкова далеч от къщи и ако самата тя не бе пожелала да се отдалечи от дома, можеше просто да си събере багажа и да си тръгне. Не оставаше от гордост. Наистина се нуждаеше от усамотение.

— Защо не ядеш? — Гласът му я сепна отново. Този път беше напълно облечен. Лицето му бе гладко обръснато и ухаеше на лимонов афтършейв. Косата бе добре сресана и отзад стигаше до яката на вълнената карирана риза. Беше с тъмносини джинси, а широк кожен колан опасваше кръста му. Светлокафявите ботуши хармонираха с цвета на косата. Очите му бяха прозрачно зелени и спокойни. Мич повтори въпроса си: — Не си ли гладна? — Начинът, по който погледна към чинията й, показваше, че ако тя не бе гладна, то той беше.

С въздишка на примирение тя побутна чинията към него.

— Заповядай.

С пресилено „Благодаря“ седна на стола и се възползва от предложението й. Ан тъкмо си мислеше, че може би наистина е получил добро възпитание, когато го чу да казва:

— Господи, нищо чудно, че си кльощава! Направила си пържените яйца толкова сухи, че е невъзможно да се преглътнат. Ако винаги готвиш така, направо е чудо, че не си се стопила напълно.

Долната челюст на Ан увисна. Джеф от нищо не се бе оплаквал, най-малко от нейното готвене.

Седна по-изправено и заяви:

— Ако не харесваш яденето ми, не го яж! Всъщност и ти не ми харесваш, но не ти го натрапвам. Защо да не приключим със закуската и да потърсим някакъв изход от тази бъркотия? — Чак когато спря да говори, осъзна, че бе викала. Освен това в очите й отново се появиха сълзи. Отново. Притискайки кокалчетата на ръката до устата си, тя отмести поглед встрани.

Мич попита малко по-меко:

— Как попадна в тази бъркотия, както го наричаш, Ан? Защо не си със съпруга си?

— Не е твоя работа.

— Разведена ли си?

— Не.

— Самостоятелна почивка?

— Не.

— Той знае ли, че си тук?

Ан горчиво се изсмя:

— Не.

— Избягала си?

Спокойствието й се изчерпа.

— Ще ме оставиш ли на мира? Махай се! Отивай си! Остави ме!

Мич не помръдна.

— Защо напусна съпруга си?

— Това не е твоя работа.

— Дали? Според моите разбирания бракът е скъпоценно нещо. Някои хора го пазят като очите си и въпреки това, без да са виновни, го изгубват. А други просто го захвърлят. Ако ще прекараме заедно седмицата, бих искал да знам кое от двете е. Затова ми кажи. Ако причината е в твоето отвратително готвене или егоизма ти в банята, то той те е напуснал. — Замълча. — Така ли стана?

Тя го погледна в очите.

— Не ме е напуснал. И аз не съм го напуснала. Ние се обичахме. Стана катастрофа и сега е мъртъв. Мъртъв! — Столът остърга пода, когато Ан рязко стана, пресегна се ядосано за чинията му и се втурна към мивката. Тръшна я вътре с остатъците от храна. След това мъката надви. Опря се с треперещи ръце на плота и като сведе глава, потъна в безпомощни ридания.

Не го чу да се приближава, но усети в гласа му истинска нежност.

— Съжалявам. Нямаше да те насилвам, ако знаех. Беше неразумно от моя страна.

Ан избърса сълзите си.

— Няма значение. — Но имаше. Месеци бе плакала и все не можеше да спре. Когато изтриваше сълзите, на тяхно място избликваха нови. За неин ужас, ставаха по-обилни, докато нещастно подсмърчаше.

Беше напълно сигурна, че в мига, в който ръцете му докоснеха раменете й, щеше да се изплаши. Но сега не бе в състояние да мисли ясно. Имаше нужда от успокоение и той й го предложи. Обръщайки я към себе си, Мич притисна главата й към гърдите си и я прегърна, докато цялото й тяло се тресеше.

— По-добре ли си? — промълви той, когато най-накрая тя притихна. Погали я по косата, като отметна падналите кичури от мокрите й бузи, а тя кимна. Чак когато обхвана лицето й, за да го разгледа, тя осъзна, че го бе прегърнала през кръста.

Засрамена, Ан се изчерви, отстъпи назад и се обърна да си върви.

— Чакай — нареди й той, но този път нежно. — Защо не седнеш? Ще направя закуска за двамата. Ако искаш, дори може да разредиш кафето си. — Мич се поколеба. В паузата тя видя искрици смях в очите му. — Смешно. Когато бях на шестнадесет години, пиех кафето силно и черно. Някой ми бе казал, че така щели да ми се появят косми по гърдите. Предполагам, че ти не искаш това, нали?

Ан се усмихна тъжно.

— Не, естествено. — Гласът й все още трепереше, но очите й бързо изсъхваха. Сега се чувстваше по-спокойна и пречистена.

— Седни — повтори той, — докато сготвя. После ще решим какво да правим с тази… бъркотия.

Ан се подкрепи с чаша прясно кафе, като добави гореща вода направо от чешмата. После се върна в креслото. Мич работеше мълчаливо. Разби яйцата в тежката желязна тенджера, препече нови филийки хляб, наля две чаши портокалов сок и сервира закуската.

Тя изяде всичко в чинията си наравно с него — яйца, хляб и сок. След това й наля втора чаша кафе, напълни каната с вода и също я сложи пред нея.

Мич седна отново и каза:

— Снощи прекарах голяма част от времето си в мислене за това. Възнамерявах да ловя риба, да се разхождам в планината, да чета и много да спя. Какви бяха твоите планове?

Ан повдигна брадичка.

— Четене. Работа. Да се разхождам, да разгледам околностите и да се наслаждавам на самотата.

Той погледна през прозореца. Ярко слънце огряваше двора.

— Виж, може да ти прозвучи налудничаво, но мисля, че е възможно и ти, и аз да останем тук. Явно и двамата искаме тишина и уединение. Просто всеки ще прави своето. — Мич я погледна. — Познавам областта и повярвай ми, за толкова кратко време не би могло да се намери подходящо място.

Тя прибра кичур коса зад ухото си. Не беше почивката, която си бе представяла, но той имаше своя гледна точка. Явно беше, че не желае да си тръгва. Като се изключеше вариантът със собственото й завръщане в Ню Йорк, нямаше друга алтернатива.

Палецът й се плъзна по керамичната чаша.

— Не исках точно това.

— Също и аз. Но така е най-справедливо. Ако се примиря с твоите горещи душове, ти ще трябва да се примириш с моето черно кафе.

— А какво ще кажеш за леглата? При всяко твое движение таванът скърца. Искам да спя.

— Да, и аз искам това, но леглото горе е прекалено малко и неудобно. Защо не опиташ ти да спиш там?

— Защото ти си там.

— Тогава защо да не спя долу?

— Защото аз съм там.

— По дяволите! — въздъхна той. — Не искам да деля леглото с теб. Защо просто не се разменим?

Ан не беше глупачка.

— След като ми каза колко малко и неудобно е леглото на тавана? В никакъв случай!

— Тогава не се оплаквай от шума. — Мич се изправи с рязко движение, събра чиниите и ги стовари в мивката. Когато се обърна към нея, един сребрист кичур бе паднал над веждата му. — Ти изчисти, аз сготвих. — Излезе от стаята толкова бързо, че протестът на Ан свари само полъх от присъствие.

— Но… това беше… моя храна… — Бавно извъртя поглед към чиниите. Ако това бе увертюра към предстоящата седмица, нещата изглеждаха отчайващи.

Но тя бе изтощена от отчаяние, затова предприе позитивен подход. Започвайки с дълга разходка в гарата, Ан продължи да върви покрай ниската каменна ограда, която опасваше върха на хълма, надолу по гладко изравнения склон, докато шосето не пресече пътя и. Гледката бе внушителна — гората обграждаше селцето долу, където високата бяла камбанария на църквата улавяше следобедното слънце.

Ан тръгна обратно по прашния път към къщата. Изкачването ставаше все по-изморително и тя спря да почине за минута-две. Всичко бе спокойно. Шепотът на лекия ветрец бе единственият шум, който долиташе до ушите й, свикнали с грохота на града. Буйната папрат по горските пътеки с нищо не напомняше каменната улична настилка. Игривите катерици в храстите бяха много по-приятни от вързаните край тротоарите кучета пазачи.

Свикнала със сивотата на гълъбите, тя се усмихна на птичето с черна шапчица и бяло лигавниче върху червеникавите си гърдички. Гледаше играта на слънчевите лъчи през клоните на гъстата млада гора. Свежестта на въздуха — хладен, без да е студен — я тонизира.

Когато най-накрая се върна в къщата, Мич не се виждате никъде. Нито колата, нито той, никой. Изтощена от чистия въздух и безсънието, Ан се просна върху леглото си и заспа дълбок и отморяващ сън.

Напрежението от последните седмици взе полагаемото. Когато се събуди, вече се смрачаваше. След като се освежи в банята, тя си приготви вечеря — супа и сухи бисквити. После се настани пред огъня, за да довърши криминалето, което бе започнала. Но въздействието на разказа бе изчезнало. Ан бе станала неподвластна на ужаса.

Щом прочете и последната страница, тя се облегна назад и се загледа в пламъците. Тяхната игра я омайваше, успокояваше, унасяше я в лек транс и може би за първи път смъртта на Джеф й се стори някак далечна.

Беше кошмар — първите новини за катастрофата на самолета, после адът, когато спасителните отряди започнаха да работят, надеждата при появата на оцелели, пълното отчаяние, щом най-лошото се превърна в реалност. Но сега на сърцето й беше леко, както никога оттогава. Не знаеше дали е от промяната в обстановката, или е началото на истинското оздравяване. Но се почувства обнадеждена.

Разбира се, Мич още го нямаше. Макар че минаваше девет, той не беше се върнал. И по-добре. Те бяха като огъня и водата.

Трябваше да му признае и някои положителни черти. Не бе започнал да я окайва какво нещастие е, че е останала млада вдовица, колко трагично е бил отнет животът на Джеф в разцвета на силите му… Беше събрала съжаление, достатъчно за цял живот.

Затова не можеше да е толкова лош, дори и ако правеше още по-горчиво кафе.

Вечерта премина спокойно. Ан стана от креслото само за да подхрани огъня. След време клепачите й натежаха. Тя потъна в дълбок сън, от който по-късно я събуди усещането за движение. Отвори сънено очи и разбра, че е в обятията на Мич.

— Какво правиш? — извика Ан и започна да се измъква.

Той я хвана по-здраво.

— Нося те в леглото. — Бяха стигнали почти до вратата на стаята й.

— Пусни ме! Нямам нужда от помощта ти.

Мич я остави на леглото.

— Не се притеснявай. Не ти правя услуга. Мисля за себе си. Ти спеше в моето кресло.

Преди да успее да му извика да се маха, той се обърна и излезе, като затръшна вратата след себе си.

Неделята донесе и други подобни изненади. Времето беше прекрасно. Ранната утринна мъгла беше скривала един свеж и ясен, неповторим есенен ден. Напълно бодра, Ан стана рано, сложи собствената си кафеварка, за да си осигури чаша кафе по свой вкус, преди да вземе душ и да се облече. Вратата към тавана беше затворена. Ако Мич още спеше, то сънят му бе дълбок. На горния етаж бе напълно тихо.

След закуската тя отново мина по вчерашния маршрут, като този път го продължи до поточето, което ромолеше надолу по склона. Първите листа на брезите започваха да жълтеят. Слънцето сякаш ги отделяше от другите и ги караше да блестят.

Ан събу маратонките си, нави джинсите и там, където водата бе плитка, тръгна по гладките речни камъни. Това беше едно от нещата, които биха направили, ако бяха двамата с Джеф. Сега бе сама, но се чувстваше странно спокойна. Забавлявайки се, леко подскачаше от камък на камък.

Изпълнена с енергия, Ан се върна в къщата и се захвана с първите страници на ръкописа. Напредна значително в превода от английски на испански, когато стомахът й закъркори. Тогава се чу движение на горния етаж. Продължи да работи, докато Мич беше в банята, а после се занимаваше с разни неща в кухнята, преди да се върне в стаята си. Когато слезе долу, тя работеше, седнала до малкото бюро, разположено под страничния прозорец в дневната.

Тогава започнаха проблемите. Почти десет минути Мич гледа над рамото й, докато тя се стараеше да работи възможно най-добре. После той предизвика цяла каскада от трясъци на тенджери и тигани в кухнята. Щом това приключи, се чу свирукано, пронизително и непрекъснато. Един и същ мотив се повтаряше отново и отново.

Най-лоши бяха прекъсванията от типа: „Хей, къде е…“ Първо беше: „Хей, къде е солта?“ После: „Хей, къде е кетчупът?“ След това: „Хей, къде е голямата лопатка?“

Тогава осъзна, че той я измъчва напълно съзнателно, затова не се разкрещя. Спокойно остави химикалката, сложи очилата отстрани и отиде в кухнята, за да направи цивилизовано оплакване.

— Имаш ли още някакви питания? Какво правиш? — Тя изтича през стаята само за да отпусне безпомощно протегнатата си ръка и да вдигне очи към небето, молейки се за търпение.

— Какъв е проблемът? — Той беше самата невинност.

Ан надникна още веднъж в полупразния буркан в ръката му.

— Това са моите захаросани бадеми. Пазех този скъпоценен буркан за почивката!

— Ще ти купя друг буркан. Толкова ли си стисната?

Тя се намръщи. Взе буркана и сложи капачето, преди той да успее да си вземе още.

— Проблемът не е в парите, а в принципа. Обичам захаросани бадеми.

— Ще ти взема още — спокойно повтори Мич.

Ан върна буркана в шкафа.

— Мога ли да ти се доверя и да го оставя тук? Или трябва да го прибера в моята стая?

Той се захили и скръсти ръце пред гърдите.

— Не съм ял захаросани бадеми от години. Бях забравил колко са вкусни. Но можеш да ми се довериш. Поне по отношение на ядките.

За частица от секундата й се стори, че долавя някакъв сексуален намек в неговия провлечен говор. После, отхвърляйки го като плод на въображението си, се обърна и гордо излезе.

В понеделник пъзелът сякаш започна да се подрежда. Ан ставаше рано сутрин и се разхождаше из околността. Мич спеше до късно, за да си осигури достатъчно количество гореща вода за един продължителен душ. Яденето бе щедро споделяно, но изяждано самостоятелно, а продуктите останаха разделени и не се смесваха.

Във вторник Ан се почувства отпочинала и отморена. Ако Мич продължаваше да се мята в съня си, то тя или беше свикнала с шума, или спеше достатъчно дълбоко, за да не го чува.

Този ден той се събуди по-рано от обикновено, приготви пакет с обяд и изчезна, оставяйки Ан със самотата, която желаеше. Беше странно, че между работата, книгите и другите случайни занимания непрекъснато мислеше за него.

Живееше заедно с мъж. Вярно, не в прекия смисъл. И все пак приятелите й щяха да бъдат смаяни, ако разберяха, а семейството й — ужасено. Но тя се чувстваше удобно тук — физически и емоционално. Живееше в друг свят, откъснат от този, който тя познаваше. Същото се отнасяше и за Мич. Не знаеше фамилията му. Тук анонимността бе нещо напълно естествено.

В сряда с утрото дойде и мисълта, че почивката й бе към своя край. В петък следобед щеше да потегли обратно към града. Разсъждавайки върху това над сутрешното кафе, Ан почувства остро разочарование. По всичко личеше, че почивката се бе оказала успешна. Мястото щеше да й липсва, когато го оставеше зад гърба си.

Решена да оползотвори максимално оставащите дни, прекара в гората повече време от всякога, откривайки красотата в дивия свят и наслаждавайки се на самото време. Минаваше обяд, когато се върна в къщата. Облегна се на стъблото на едно старо ябълково дърво в задния двор и потънала в неговия сладък аромат, опря глава назад и погледна през плодовете към слънцето.

После усети вдъхновение, съблече жакета си и го постла върху меката трева. След това започна да бере ябълки, като избираше само най-зрелите и най-червените от всички, прибавяйки ги към растящата купчина. Когато последната от най-хубавите ябълки бе поставена върху жакета й, Ан прецени своята ловкост, като изучи по-горните клони и си набеляза опори. Зарязвайки благоразумието, тя закрепи единия си крак върху ствола и внимателно се повдигна върху първия клон, докарвайки си цяла нова партида плодове с едно протягане. Като балансираше внимателно, откъсна една, после още една и бавно напълни свободната си ръка.

Точно тогава погледна надолу и видя Мич в подножието на дървото. Сепната, тя загуби равновесие. Ябълките полетяха към земята като пурпурен град. Пропадайки, Ан се опита да сграбчи най-долния клон, за да се спре. Мич я хвана в мига преди да се приземи, но не и преди твърдата кора и стърчащите издънки да я издерат до кръв.

— Как можеш да ме дебнеш по такъв начин? — извика тя в мига, в който краката й докоснаха земята. Мич веднага я пусна, но тя отбеляза, че бе трепнал от болка. С охкане от собствените си страдания тя потъна в тревата, опипвайки наранените си колене.

— Добре ли си? — поинтересува се той.

Ан разглеждаше охлузения си лакът.

— Да. Добре Съм.

— Винаги ли си толкова несръчна?

— Не съм несръчна. Ти ме изплаши, като се появи изневиделица.

— И кой помисли, че е? — сухо попита Мич. — Тук няма много хора наоколо. Или не си забелязала? — Намръщи се и се наведе да събере падналите ябълки. — Трябва повече да внимаваш. Можеше да си счупиш крака.

— Гласът на опита ли говори?

Долната му челюст бе стисната.

— Може и така да се каже. — Хвърли повечето ябълки върху жакета й. Използваше само дясната си ръка. Лявата висеше отпуснато.

— Ръката ти добре ли е? — запита тя.

Мич я изгледа остро.

— Добре е.

— Предпочиташ дясната.

— Добре е. Можеш ли да ходиш?

Докато Ан се изправяше, опирайки се на коляното си, той уви жакета й на вързоп, взе го и се запъти към къщата.

Тя куцукаше след него. Когато стигна до кухнята, Мич бе сложил ябълките отстрани на мивката и бе изчезнал. Благодарна на самотата, Ан се отпусна в креслото и извъртя ръката си, за да види драскотините по лакътя.

— Нека да го погледна.

Преди да успее да се възпротиви, той постави шишенце с дезинфектираща течност и марля на масата, придърпа стол и пое ръката й. Докосването му беше топло. Щом се опита да изтегли ръка, Мич я хвана по-здраво. Тя трепна при щипането на антисептика.

— Ох! Това е достатъчно!

Но той не се съгласи. Няколко пъти почисти раната, преди да коленичи и да посегне към коляното й.

— То е добре — настоя жената.

Мич вдигна глава. Долната му челюст бе стисната, бузите — хлътнали, но очите бяха изненадващо нежни. Нещо трепна у нея.

— Ще се постарая да не те заболи, но трябва да се почисти. — Много внимателно избута джинсите й нагоре покрай коляното. Сложи дезинфектант върху одраното, като го попиваше, за да не щипе.

Ан гледаше как играят мускулите на гърба и раменете му, докато работеше. Не беше трудно да се види, защото пуловерът с висока яка прилепваше плътно по тялото му, както и всички останали, които носеше. Този беше тъмнозелен. Сребристорусата му коса силно изпъкваше в контраст с него.

— Готово — промърмори Мич. — Не беше толкова страшно, нали? — Хванал с ръце краката й, той разглеждаше работата си. Тонът му беше гальовен, а докосването — дори повече. Когато вдигна очи, те бяха натежали от нежност.

Дъхът й спря.

Мич протегна ръка към лицето й. Палецът му докосна леко устните й. Поколеба се за миг и Ан затаи дъх.

Безкрайно бавно повдигна уста към нейната за целувка, която бе по-скоро докосване. Когато тя не запротестира, той го задълбочи, примамвайки устните й да се разтворят с нежност, която бе много далеч от грубата сила през първата нощ.

Ан бе като замаяна. Не бе в състояние да реагира, защото случилото се не влизаше в плановете й. Но можеше да чувства и това, което усещаше, бе завладяващото непосредствено удоволствие от срещата на устните и докосването на езика му.

Той се отдръпна рязко и благоразумието се възвърна.

С въздишка Ан скочи от стола и пренебрегвайки болката в коляното, отиде в далечния край на стаята. Мич се изправи, но остана с гръб към нея, докато дишането му се стабилизира. Когато най-накрая се обърна с лице, страстта му бе обуздана.

Досега се бе опитвала да разбере себе си. Но тъй като не бе успяла, тя се нахвърли върху него:

— Не трябваше да правиш това.

Той стисна устни.

— Ти не се противопостави.

— Не ми даде възможност.

Мич се приближи, като изучаваше очите й, червенината по бузите и лекото потрепване на устните. Намръщи се.

— Отдавна не ти се е случвало, нали?

— Не искам съжалението ти.

— Съжаление? — Лицето му се изопна. — Това няма нищо общо със съжалението. През последната година видях толкова много, че вече ми се повдига от него. Не, Ан, ако не можеш да разпознаеш основната физическа потребност, тогава заблуждаваш себе си. — Присви очи. — Нека кажем, че съм получил наградата си за това, че бях бавачка на едно разглезено палаво момиченце.

Тя отвори уста от изненада, но той вече излизаше от стаята, което също беше добре. По този начин нямаше да се чувства неловко, защото Мич беше прав. Щеше да излъже, ако откажеше да признае, че целувката й хареса. Беше възбудена от едно чисто физическо въздействие.

Но това бе целувка, само една целувка при странни обстоятелства. Следващата седмица къщата, целувката, мъжът и всичко друго щяха да бъдат спомени.

Постепенно се успокои. Започна да бели ябълките и да ги реже, като трупаше обелките върху салфетката, а резените подреждаше в стъклена чиния за пай и ги поръсваше с канела. Запасите й с продукти се стопяваха, но намери достатъчно количество брашно, масло и захар за заливката. След като постави пая във фурната, се зае с неизползваните ябълки. Изми всяка една, лъсна ги до блясък и започна да ги подрежда в чинията в средата на масата. Преди да успее да я напълни, забеляза, че Мич я наблюдава от вратата.

Бързо премина в защита:

— Нещо не е наред ли?

— Просто исках да видя дали си добре.

— Добре съм. Направо забравих… — Тя посочи към драскотините със срамежлива физиономия.

— Радвам се да го чуя. — Мич наведе глава и излезе от стаята, а скоро след това — и от къщата.

Ан отново потъна в работата си, докато ароматът на печени ябълки изпълни въздуха. По нейната нескромна оценка паят беше превъзходен, идеален завършек на ранната вечеря, която изяде сама. Мракът отново я свари да чете пред огъня.

— Нещо интересно ли е?

Тя вдигна поглед и се изчерви.

— Просто любовен роман. — Ан наистина му се наслаждаваше, без мисълта й да се отплесва към Джеф при всяко отгръщане на страницата. Щом Мич се запъти към кухнята, му извика: — Има ябълков пай на плота. Вземи си. — И се засмя, когато той се обърна и повдигна вежда. — Разглезените палави момиченца също имат своите достойнства.

— Благодаря.

— Моля.

— Между другото сложих обелките отвън за сърните.

— Чудех се къде ли са. Сърните обичат ли ябълки?

Отговора получи на следващата сутрин.

Една топла ръка я събуди с леко побутване.

— Хайде, Ан. Има нещо, което трябва да видиш!

Не успяваше да се ориентира до мига, в който видя Мич, все още по халат, да стои до прозореца и да й маха. Измъкна се от леглото, за да се присъедини към него, и проследи сочещия му пръст. Под облак мъгла в двора, в подножието на старото ябълково дърво, една млада сърна ядеше остатъците, които Мич бе занесъл навън. Докато я гледаха, грациозното животно се вдигна на задните си крака, за да си откъсне пресни плодове.

— Сърните наистина обичат ябълки, не мислиш ли? — Дъхът му опари ухото й. Неговата топлина засили удоволствието от мига.

— Беше красиво — промърмори тя, когато най-накрая сърната изчезна в мъглата. — Благодаря ти, че ме събуди. — Ан се обърна и го намери толкова близо, че веднага си спомни за онази целувка. Но всичко, което направи сега, бе леко да стисне ръката й и да си тръгне.

Когато взе душ и отиде в кухнята, Мич вече бе облечен и гледаше разсеяно през прозореца. Свежестта на утрото смекчаваше чертите му.

— Кафе? — тихо предложи тя.

— Ъмм. — Спря, като бавно се обърна да я погледне. — И парче от онзи ябълков пай. Моите комплименти за готвачката.

— Ябълков пай? За закуска?

— Да. Може идеята да те притеснява, но беше вкусен.

Ан започна да приготвя кафето, но някак си загуби мярката и си помисли, че сигурно е прибавила една допълнителна лъжичка. Остави го така.

— Шведски ябълков пай. Рецептата е на майка ми. Лесен е за приготвяне и хубав. Всъщност, като си помисля, баща ми също бе свикнал да закусва с него. — Изплашена, че бе казала прекалено лични неща, замълча.

Мич трябва да се бе учудил на млъкването й, защото попита:

— Баща ти мъртъв ли е?

— О, не! Но от години не съм живяла вкъщи.

— Живееш в къщата, в която си била със съпруга си?

— Да.

— Това притеснява ли те?

— Понякога. — Меко казано.

— Имаш ли деца?

— Не. — Със съжаление.

— Имаш късмет.

Ан се намръщи и намали газта под врящото кафе.

— Защо говориш така? Често си мисля, че щеше да ми бъде по-лесно, ако бе останала частица от него.

— Не е така — каза рязко той. — Повярвай ми.

Ан долови желанието му да сподели лични изживявания. Искаше да пита още, но беше извън правилата. Когато сам не поде, разбра, че и той е на същото мнение. Анонимността бе най-доброто. Определено.

Мич довърши кафето и пая и минавайки, закачливо подхвърли през рамо: „Става все по-добре!“ — и я остави да долива кафе в чашата си. Скоро след това излезе от къщата.

По-късно следобед шум от кухнята обяви неговото завръщане. Ан довърши откъса, който превеждаше, грижливо прибра листовете, после се спря. Подуши въздуха. Имаше нова, неприятна миризма.

— Ходил си за риба! — изсумтя тя от кухненската врата, като с ужас гледаше бъркотията на плота. Сбърчи нос от отвращение.

— Сега, сега — сгълча я той. — Отначало може да мирише лошо, но когато този костур се изпържи, резултатът ще си струва. Ще вечеряш с мен, нали?

Поканата звучеше искрено. Изглеждаше откровен, когато я отправи. Беше последната й вечер в къщата. Една седмица бе разполагала с времето, пространството и самотата си.

Олиото зацвърча в тигана. Звукът бе неочаквано подмамващ.

— Ако си наловил достатъчно — благосклонно отвърна Ан и бе възнаградена с усмивка.

— О, достатъчно е! Дори повече от достатъчно. Каквото не успеем да изядем довечера, ще го изхвърлим. Това е страхотен костур. Довери ми се. Аз съм рибар шампион.

— И скромен при това — допълни тя, като му върна усмивката. Нито за минута не се усъмни във възможностите му. Беше почти сигурна, че е добър във всяко едно нещо. Създаваше впечатление за компетентност, което добре прилягаше на арогантната му гримаса.

Рибата наистина беше превъзходна. Както и прясно изстисканият портокалов сок, който намери за закуска на следващата сутрин. Той сякаш беше момче за всичко.

Това бе последната сутрин на Ан във Върмонт. За нейна изненада, когато пое към гората, Мич тръгна с нея. Разходката беше спокойна като никоя досега. Беше тихо — само леките шумове от природата и случайните коментари на Мич нарушаваха тишината. Той познаваше горските пътеки и притежаваше неизчерпаеми запаси от информация. Разказваше за видовете дървета и цветя, за навиците на горските обитатели и историята на самата област. Правеше го леко и непринудено. Добре разбираше Ан и знаеше кога да говори и кога да замълчи. Стана й мъчно, когато се върнаха в къщата, защото следващата й задача беше да събере багажа си.

Твърде скоро и това бе сторено. Подредила чантите в багажника, тя пъхна ключа в таблото и за един кратък миг бе обзета от надеждата, че моторът няма да заработи. Беше възможно, нали? Нито веднъж не бе припалила колата през цялата седмица.

Задави се при първото завъртане, но след като загря, забръмча равномерно. Сега й оставаше едно-единствено нещо.

Тъкмо се канеше да изскочи от колата, когато това единствено нещо се показа иззад къщата.

— Нали нямаше да си тръгнеш, преди да ми кажеш довиждане? — запита той, навеждайки се да говори през спуснатото стъкло на колата.

— Точно тръгвах да те търся.

— Всичко ли взе?

— Аха. Оставих остатъка от ябълковия пай за теб.

Очите му топло заблестяха.

— Благодаря. Наистина правиш хубав пай, макар че кафето ти все още е прекалено слабо.

— Тогава ще си доволен да се отървеш от мен. — Усмихна му се накриво. — Кога тръгваш?

— По-късно днес.

— О! — Какво друго да каже? Пръстите му бяха вкопчени в ръба на стъклото. Бяха силни, хубави пръсти.

— Някога ще дойдеш ли пак? — бързо попита Мич.

Ан повдигна рамене:

— Не знам. Не съм мислила толкова занапред. Беше приятна седмица. Съжалявам, че заминавам.

— Не беше толкова лошо, нали? — Той сякаш изведнъж се поколеба. — Виж — започна нерешително, — ще идвам тук седмицата преди Деня на благодарността. Нещо като самоподпомагане преди празниците. Имай го предвид. — Мич се спря, въздържайки се от открита покана, но идеята бе ясна.

Ан се сети, че вероятно и тя щеше да изпита потребност от самопомощ.

— Ще запомня. — Прочисти гърлото си. — Е, довиждане тогава.

Той се усмихна, удари веднъж по ръба на стъклото и се изправи.

— Лек път.

Когато се отдръпна, Ан включи на задна, зави и се насочи към пътя, като през цялото време си мислеше, че една целувка щеше да й дойде добре. Беше странна мисъл. Или не толкова странна — поне докато стройната му фигура постепенно се смаляваше в огледалото за обратно виждане. Щом колата взе завоя и той изчезна, тя насочи поглед към реалността и Ню Йорк.