Флора Спиър
Весела Коледа, Карол (2)

Глава втора

— Каролайн, скъпа, събуди се. Как можеш да спиш в такава важна вечер?

— Кой е? Какво става? — Последното, което си спомняше, беше задушаващият аромат на лавандула и отчаяната й борба да се измъкне от ледените прегръдки на привидението. Нямаше представа кой й говори, но гласът й бе странно познат.

— Скъпа сестричке, сигурно още сънуваш. — Едно младо лице, обградено с къси руси къдрици, се бе надвесило над нея.

— Сънувах ли? — глупаво повтори Карол, но после си спомни. — Не, всичко това е дело на лейди Огъста.

— О, скъпа! — Хубавото момиче, надвесено над нея, избухна във весел смях. — Да не би леля Огъста да е сварила някоя от специалните си отвари с билки и да те е приспала, когато трябва да се приготвяш за бала?

— Леля? — повтори Карол. — Какъв бал?

— Коледният бал, глупавичката ми. О, хайде, събуди се, Каролайн. Време е да се облечеш, а ти ми обеща, че аз ще бъда единствената, която ще ти помогне. Хайде, веднага ставай от това кресло.

При тази настойчива покана Карол не можеше да стори друго, освен да се подчини. Седеше в дълбокото кресло, което бе същото, като се изключи тапицерията, в което бе седяла, докато ядеше самотната си вечеря и разговаряше с призрака на лейди Огъста. Ала стаята, в която се намираше, сега не бе същата. Тази хубава и просторна стая бе разкошно обзаведена, със светлосини стени и с таван, богато украсен с гипсови отливки. Подобни орнаменти се виждаха и по стените. В камината гореше силен огън, навсякъде горяха свещи в сребърни свещници, разпръснати по масичките и върху поставки, закрепени към стените, а старата протрита зелена тапицерия на креслото бе заменена с нов, лъскаво син брокат.

— Започвам да вярвам, че в крайна сметка леля Огъста е права — усмихна се младото русокосо момиче и повдигна края на роклята, която бе разстлана върху широкото легло, покрито със син балдахин. — Прасковеният цвят ти отива много повече от белия.

Това непознато, но прекрасно младо създание бе облечено в бяла рокля с висока талия, ниско изрязано деколте и малки бухнати ръкави. На шията й висеше златен медальон, прикрепен на тънка, златна верижка, а от ушите й висяха малки перлени обици във формата на изящни капчици. По нежното й лице нямаше и следа от грим. Въпреки че Карол никога не бе виждала момичето, изпитваше странно привличане към него, сякаш го познаваше и то бе особено важно за нея.

— Свали си робата — нетърпеливо рече момичето и дръпна колана. Карол се погледна и установи, че не е облечена в стария си пеньоар и вълнената нощница, а в светложълта копринена роба с волани по краищата. Когато девойката свали робата, Карол смаяно се втренчи в непознатото долно бельо. Носеше фино избродирана тънка ленена долна риза, бял корсет и дълги атлазени гащички. Прозрачните светлобежови чорапи бяха закопчани с жартиери на колената й.

— Хайде, ела — момичето я задърпа към леглото. — Вдигни ръце и внимавай. Платът е много фин и не бива да го късаме.

Карол се подчини, без да протестира, докато девойката внимателно пъхна главата й през деколтето и роклята се спусна по тялото й. Със забележителна скорост непознатата закопча малките копчета на гърба и нежно приглади воланите на роклята. — Готово. Не съм ли чудесна камериерка? Скъпа моя, никога не си била по-красива. Монфор ще бъде пленен още щом те види. Погледни се в огледалото!

— Монфор? — Карол се подчини на настоятелното побутване, обърна се и погледна в голямото огледало в ъгъла на стаята. Отражението, което видя, й причини истински шок.

Наистина, това беше нейното лице, но дългата й до раменете светлокестенява коса бе подрязана на малки къдрици, подредени в сложна прическа, подобна на прическата на непознатата. Роклята й в прасковен цвят приличаше по стил на бялата рокля на девойката, а от ушите й висяха перлени обици.

Обаче това, което най-много я смая, бе осезателната разлика между нейното лице и това, което я гледаше от огледалото. Чертите бяха същите, ала с изключение на редките моменти, когато се връщаше от самотните си разходки из улиците на Лондон и когато лицето й се зачервяваше и оживяваше, тя бе свикнала да вижда едно изпито, бледо и равнодушно лице. Лицето на жената, която я гледаше от огледалото, нямаше грим, но розовите страни говореха за отлично здраве, а очите й блестяха от оживление. Карол се запита дали тези зачервени страни и блясъкът в очите й не се дължаха на някаква треска. Възможно ли е очите й да са толкова светли? Младата жена съзря сянката на страха в сивите дълбини, които бяха така подобни на нейните.

— Да я закопчея ли? — Гласът на момичето я изтръгна от смайването и Карол сепнато се огледа. Непознатата държеше в ръцете си великолепна перлена огърлица с изящна закопчалка, украсена с блестящи сапфири.

— Не мога да си сложа това — възкликна Карол. — Вероятно струва цяло състояние.

— Скъпа моя, нали Монфор вече ти обясни, че огърлицата е част от семейните скъпоценности. Длъжна си да я сложиш. Не можеш да обидиш годеника си, като откажеш да носиш тази вечер годежния му подарък. А освен това нали вече му заяви, че огърлицата много ти харесва.

— Наистина ми харесва. Тъкмо това е лошото… — въздъхна Карол, но покорно наведе глава и девойката я закопча около шията й. Погледна се в огледалото и нагласи красивите перли, които меко блестяха върху бялата й кожа.

— О, Каролайн, как ти завиждам! — възкликна момичето. — Понякога се чудя дали лорд Саймънс някога ще се реши да ми направи предложение, но той е единственият мъж, за когото искам да се омъжа. Никой друг не ме интересува.

— Лорд Саймънс?

— За бога, Каролайн, не можеш ли да кажеш нещо друго, освен само да повтаряш думите ми? — Тя се засмя и я прегърна. — Както и да е, сигурна съм, че когато доживея деня на моя годеж, аз ще бъда не по-малко замаяна, така че сега нямам право да упреквам сестра си.

Карол едва се удържа да не повтори думата сестра. Чувстваше се напълно объркана. Нямаше сестра, никога не бе имала, а и никога не бе искала да има.

— Ти стори ми се, спомена, че тази вечер ще има коледен бал. — Това бе единственото, която успя да измисли и което да не звучи като въпрос на смахната лунатичка. — А сега ми казваш, че тази вечер ще бъде и моят годеж, така ли?

— Отлично знаеш, че коледният бал ще бъде и твоят годежен бал — отново се засмя момичето. — Ние трите с леля Огъста решихме, че така ще бъде най-добре, а и Монфор се съгласи с нас. Трябва да ти кажа, че леля Огъста отлично организира всичко. Къщата е пълна с цветя, а тя е ангажирала най-добрите музиканти в Лондон. Но да не забравяме, че тя харесва Монфор. Мога да се закълна, че ако беше по-млада, самата тя щеше да се омъжи за него.

— Хм, значи той се казва Монфор. — Карол прехапа устни. Хубавото момиче беше право: повтарянето й ставаше навик. Ала споменаването на едно познато име й даде надежда, че може би не се е побъркала окончателно. — Леля Огъста… — започна тя.

— Да. Тя каза, че иска да те види веднага щом бъдеш готова. Ето. — Девойката взе чифт дълги бели ръкавици, които лежаха на леглото, подаде й ги и й помогна да ги сложи. Сетне закопча малките копчета. Ръкавиците стигаха до лактите. — А сега и ветрилото. — То бе изработено от слонова кост и светлобежова коприна, по която бяха изрисувани нежни цветя и листенца.

— Ще дойдеш ли с мен? — Младата жена не знаеше кое предпочита — момичето да я придружи или да отиде сама. Ако „леля Огъста“ е онази лейди Огъста, която познаваше и която бе причината да попадне в тази невъзможна ситуация, тогава предпочиташе да се срещне насаме с нея. От друга страна, ако това не бе лейди Огъста, по-добре ще е да остане с непознатата.

Карол изпитваше някакво особено възбуждащо чувство към тази млада персона — сякаш я бе виждала в сънищата си или я бе срещала за кратко преди много, много време. Погледна я внимателно. Искаше й се да я попита как се казва, ала едва ли би било уместно да пита за името на собствената си сестра. Въпреки че Карол отлично знаеше, че момичето не й е сестра. При тази мисъл изпита странна болка. Би било чудесно да има такава сестра.

— Тя вече ме видя — каза девойката. — Ти ще отидеш сама. След малко ще се присъединя към вас. Искам да оправя прическата си, за да изглеждам хубава.

— В случай, че лорд Саймънс се появи на бала, така ли? — Нежната шеговитост в гласа й я изненада. Звучеше така, сякаш наистина изпитва дълбока привързаност към момичето.

— О, надявам се, че ще дойде. — При тези думи меките сини очи заблестяха, а нежните й устни се извиха в плаха усмивка. — Може би ще ме покани да танцувам първия валс с него.

— Е, да, това наистина е много вълнуващо — промърмори Карол, а после избъбри смутено извинение, че трябва да отиде при „леля Огъста“, и бързо излезе от стаята. Озова се в дълъг коридор, осветен от множеството свещи, поставени върху поставки на стените.

Коридорът й бе непознат, но тя тръгна напред. В дъното бе по-светло и тя внезапно го разпозна. Стълбището! Не би могла да сбърка тази красиво извита стълба с изящни перила, по която се бе качвала и спускала по няколко пъти на ден през последните пет години и половина. Само няколко стъпала по-надолу се намираше вратата, която водеше към апартамента на лейди Огъста. Младата жена пое дълбоко въздух, като се надяваше да не е сбъркала, приближи до вратата и почука. Отвори й жена на средна възраст в черна рокля с бяла престилка.

— Кой е? — чу се добре познат глас от вътрешността на стаята.

— Аз съм — отвърна Карол и мина покрай прислужницата. Декорът се оказа различен — стените бяха облицовани с копринени тапети в светлобежово и бяло, прозорците бяха закрити със светлозелени завеси от тафта, чийто цвят хармонираше с драпериите около леглото, ала стаята беше съща както по времето, когато Карол бе платена компаньонка лейди Огъста. Жената пред огледалото до тоалетната масичка, приковала поглед в кутията с бижута, приличаше на лейди Огъста, която тя познаваше.

— Ела да те огледам — заповяда възрастната дама. — Мари, свободна си. Ще те повикам, когато ми потрябваш.

— Да, мадам. — Слугинята почтително се поклони и бързо излезе от стаята, като остави Карол сама в стаята с дамата, за която младата жена бе сигурна, че е привидение.

— Добър вечер, лейди Огъста. — Този поздрав предизвика учудено повдигане на веждите на старата дама.

— В тази къща и в това време е по-добре да ме наричаш леля Огъста — рече тя. — В противен случай всички ще бъдат много изненадани.

— Наистина ли сте тази, за която ви мисля? — настоятелно запита Карол. — Защото, ако наистина това сте вие, трябва да ви кажа, че започвам да губя търпение от странната ви игра.

— Какъв е проблемът, Карол?

Когато чу истинското си име, младата жена облекчено въздъхна, но в следващия миг отново я обзе гняв.

— Как смеете да ме оставяте насаме, без да ме предупредите, с момиче, което смята, че съм нейна сестра? Ако не бях проявила достатъчно разум да не задавам глупави въпроси и само да слушам, бедното момиче щеше да се изплаши до смърт. Как мислите, че щеше да реагира, ако й кажех, че е жертва на садистичната игра на един дух?

— Но ти не си й казала истината и не си я изплашила, нали? Чудя се защо. Да не би да си почувствала нещо като сестринска привързаност към нея?

— Не си въобразявайте подобни глупости — рязко отвърна Карол. — Тя не означава нищо за мен. Между другото, как се казва? И защо тя ме наричаше Каролайн?

— След като не означава нищо за теб, защо се интересуваш от името й?

— Вие ме доведохте тук против волята ми и очевидно сега съм друг човек. Облечена съм в дрехи, в които изглеждам като излязла от книгите на Джейн Остин, а момичето, което се мисли за моя сестра, ми заяви, че тази вечер е моят годежен бал. А аз дори не знам кой е годеникът ми! Ако не желаете да направя някоя ужасна грешка на публично място, която да постави вас и момичето в неудобно положение, е по-добре да ми дадете повече информация.

— Дали да си сложа рубините? Или сапфирите? — попита лейди Огъста. — Обикновено с тази синя рокля нося сапфирите, но днешната вечер е посветена специално на теб и не бих искала да те засенчвам. Твоята огърлица е изключително красива, нали? Спомням си времето, когато покойната майка на Монфор си я слагаше. Знаеш ли, че тя бе една от най-добрите ми приятелки?

— Не! — Карол гневно стисна зъби. — Не знам. И откъде бих могла да знам?

— Е, да, имаш право. — Лейди Огъста повдигна двете огърлици. Едната блестеше с рубини и диаманти, а другата представляваше тежка златна верижка, на която се олюляваха три едри сапфира в златни обковки, а всеки камък бе заобиколен с малки диаманти. — Как мислиш, коя да избера?

— Сложете си проклетите сапфири! Искам да ми кажете какво трябва да знам, за да не изглеждам като глупачка на този бал, както се опасявам, че ще стане. Или по-добре ме изпратете обратно там, където ми е мястото.

— Много си нетърпелива. — Лейди Огъста поднесе към шията си първата огърлица, после втората и изпитателно се огледа в огледалото. — Мисля, че си права. Ще си сложа сапфирите. — Закопча огърлицата, изправи се и се приближи към Карол.

— В този момент ти се намираш точно там, където трябва — рече лейди Огъста. — Годината е 1818. Ти живееш в Марлоу Хаус, както и в твоето време.

— Коя съм аз? — рязко запита Карол.

— Ти си лейди Каролайн Хайд. По-малката ти сестра е лейди Пенелопи. Вие винаги сте били много привързани една към друга, а сега, четири години след смъртта на родителите си, които загинаха при нещастен случай, сте по-близки от всякога. Като ваша леля, аз се погрижих за образованието ви и поех задължението да ви представя в обществото. Въпреки че ти вече си на двадесет и четири години и вече си малко възрастна, за да се омъжиш щастливо, твоят годеж е най-блестящият за тази година. Ще се омъжиш за Никълъс Марлоу, граф Монфор, който е далечен братовчед на покойния ми съпруг.

— Той роднина ли е на Никълъс Монфор, който е ваш племенник? — запита Карол, учудена от повтарянето на името.

— Който ще бъде мой племенник през следващия век — поправи я лейди Огъста. — Моят бъдещ племенник е пряк потомък на лорд Монфор.

— Значи всички тези хора, за които ми говорите, са действителни? — Карол се замисли, преди да заговори отново. — Означава ли това, че сега вие и аз обитаваме телата на други хора? Да не би да сте сторили нещо на тази лейди Каролайн? Или на леля й Огъста?

— Докато сме в това време, ти и лейди Каролайн, както аз и леля Огъста, сме едни и същи хора. Не се тревожи за тяхната безопасност. Този, който ни е възложил тази мисия, никога няма да позволи чрез нас да бъде наранена друга жена. Обаче чувствата, които ще изпитваш, ще бъдат твои собствени. Точно това е целта на това посещение в миналото — да се събудят у теб чувства, които отдавна са мъртви, да се предизвикат чувства, които никога не си изпитвала.

— Всичко това ми се струва изключително безнравствено — настоя Карол. Разумът й не можеше да приеме доводите на привидението. — Не бих ли могла да съсипя живота на лейди Каролайн, като направя нещо глупаво, което би могло да накара годеника й да се откаже от брака с нея?

— Не се притеснявай за това. Монфор няма да развали годежа. Нито пък ти, докато си в това време, ще можеш да промениш с нещо историята, което да се отрази на бъдещето.

— Сигурна ли сте? — Карол си спомни, че бе чела роман, в който се описваше как бъдещето бе изцяло променено вследствие на незначителни промени в миналото.

— Напълно — уверено кимна лейди Огъста. — Радвам се да чуя, че се тревожиш за хора, които още не познаваш. Уверявам те, че всичко, което трябва да правиш, е да не разкриваш на никого истинската си същност, да слушаш и да наблюдаваш внимателно, а най-важното е — отвори сърцето си и се остави на течението.

— Да се оставя… на течението? — Карол изненадано се засмя. — Никога не съм ви чувала да говорите по този начин.

— Да, не е ли странно? — Лейди Огъста изглеждаше доволна от себе си, но след миг лицето й придоби сериозно изражение. — Слушай внимателно, Карол. Трябва да научиш нещо важно, преди да започне балът, защото Пенелопи всеки момент ще се присъедини към нас. Оригиналната Марлоу Хаус е два пъти по-голяма от тази, която познаваш. След Втората световна война бе преустроена и бе разделена на две къщи, от които едната се дава под наем. — След това лейди Огъста й даде подробна информация за семействата Марлоу и Монфор, а освен това й изброи цял списък с правилата за държание и етикет, които в деветнадесети век бяха много строги.

— Не можете да очаквате от мен да запомня всичко това! — уплашено извика Карол след десетина минути.

— Ако срещнеш затруднения, съветвам те да поемеш дълбоко дъх, да се отпуснеш и да се оставиш да те водят инстинктите на лейди Каролайн.

— Но това е истинска лудост! — протестира младата жена. — Знаете, че е лудост, нали?

— На мен всичко ми се струва изключително лесно — безгрижно и самодоволно заяви лейди Огъста и се обърна към огледалото, за да си сложи сапфирените обици, които бяха в комплект с колието. Опъна белите си ръкавици и сложи върху едната тежка златна гривна, също украсена със сапфири. Сетне се изправи и се обърна към Карол. — Е, как изглеждам? Много харесвам облеклото и накитите от това време. Високата талия на роклите отлично прикрива телесните недостатъци, които неизбежно съпътстват една жена на средна възраст.

— Със сигурност не се държите като някой, който се опитва да спаси душата си. Обзалагам се, че всичко това искрено ви забавлява! — заяви Карол, докато оглеждаше високата и нежна фигура, облечена в тъмносиня рокля. Възнамеряваше отново да я упрекне, че е въвлечена в тази мистификация против волята си, ала веселите пламъчета в очите на лейди Огъста смекчиха думите й. — Изглеждате много добре. Сега косата ви има различен цвят. Не е толкова сива, по-скоро е прошарена и е много по-гъста и блестяща. Лейди Огъста… искам да кажа, лельо Огъста, сигурна ли си, че тази вечер няма да направя някоя идиотска грешка?

— Напълно съм сигурна в теб, скъпа моя. — Зад вратата се чуха леки стъпки и тя погледна над рамото на Карол. — А, ето я и Пенелопи. Закъснявате, мис. Да слизаме ли долу? Навярно нашите гости скоро ще пристигнат.

 

 

Докато се спускаха надолу по стълбите, Карол разбра какво имаше предвид лейди Огъста, когато й каза, че Марлоу Хаус е различна. Входният салон, покрит с черни и бели мраморни плочки, бе двойно по-голям, отколкото този, който Карол помнеше. От едната страна на салона имаше просторна приемна, в която се влизаше през висока извита врата, която не съществуваше в двадесети век. Зад тази приемна се намираше балната зала със светли стени, украсени със златисти орнаменти, красиви огледала и множество свещници, в които горяха стотици восъчни свещи. Край стените бяха наредени позлатени столове. На тях сядаха придружителките на младите момичета или тези, които не танцуваха. Дървеният под бе излъскан с восък и блестеше на меката светлина на свещите.

В дъното на балната зала имаше двойна врата, която водеше към трапезарията, където щеше да бъде сервирана късна вечеря за гостите. В другата стая се виждаха малки масички за игра на карти и зарове. До трапезарията, в тази част от къщата, която Карол добре познаваше, се намираше библиотеката — тихо и приятно място, където можеха да си починат тези, които искаха да избягат от шумната тълпа. Зад къщата се простираше голяма градина, оградена с каменна ограда.

Докато оглеждаше просторната къща, Карол разбра защо коридорът на втория етаж й бе непознат. Стаята на лейди Каролайн се намираше в другата половина на къщата, която в двадесети век не принадлежеше към Марлоу Хаус.

— Колко жалко, че къщата е преустроена — прошепна тя.

— Данъците — ясно, но тихо отвърна лейди Огъста, — които трябваше да платим след смъртта на дядо ми, ни принудиха да го сторим. Наистина жалко, както отбеляза, още повече че по-късно баща ми натрупа голямо състояние, което щеше да ни позволи да задържим къщата. Макар че в края на двадесети век вече не се дават големи балове. — Повиши глас и добави: — Каролайн, струва ми се, че твоят годеник пристигна.

— Аз не мога… не съм готова…

— Готова или не, той е тук. Добър вечер, Никълъс.

— Милейди. — Никълъс Марлоу, граф Монфор, се наведе почтително над ръката на домакинята, а сетне я целуна по бузата.

— Сигурна съм, че предпочиташ да целунеш Каролайн, а не старица като мен — усмихна се лейди Огъста и го потупа по ръката със затвореното ветрило.

— За мен ще бъде удоволствие, мадам. — Монфор се извърна от лейди Огъста и насочи блестящите си зелени очи към Карол.

Младата жена едва не припадна от вълнение. Той бе висок мъж, с широки рамене и тънка талия. Черният му вечерен костюм бе безупречно ушит по модата, въведена от Бо Бръмъл^[1]. Черната му къдрава коса бе късо подстригана, носът му бе дълъг и аристократичен, а устните му сякаш бяха създадени само за да се усмихват. Или само за целувки. Той пое облечената в ръкавица ръка на Карол и се наведе, за да я целуне по бузата, както му бе наредила лейди Огъста. Облъхна я лек аромат на лимон.

— Не можеш ли да се опиташ да се усмихнеш? Знаеш, че не съм чудовище — прошепна той в ухото й. Въпреки кожената ръкавица младата жена почувства силата и топлината на пръстите му. Когато се изправи, тя продължаваше да го гледа втренчено, без да може да проговори.

— Колко романтично! — извика Пенелопи и притисна ръце към гърдите си. — Моята разумна по-голяма сестра е онемяла при вида на любимия си.

— Здравей, сладка Пени — усмихна й се Монфор. — Май не е нужно да питам как се чувства бъдещата ми малка сестра тази вечер. Достатъчно е само да те погледна, за да се убедя, че ще плениш сърцата на всички млади мъже.

— Монфор — намеси се лейди Огъста и се усмихна, като чу сподавеното кискане на лейди Пенелопи, — мисля, че е по-добре да насочиш вниманието си към моята по-голяма племенница. Освен ако не си решил да си обзаведеш харем.

— О, лельо Огъста, каква ужасна идея! — възкликна девойката и се засмя още по-силно. — Сигурна съм, че Никълъс не забелязва никоя друга, освен Каролайн.

— Мога да те уверя, че е така, Пени — галантно се поклони Никълъс и хвана Каролайн под ръка. — Не се съмнявам, че ако бях направил предложение на теб, вместо на по-голямата ти сестра, ти щеше да разбиеш сърцето ми с отказа си. Ако не греша, твоите предпочитания са на страната на лорд Саймънс, който възнамерява тази вечер да те покани за валса.

При тези думи младото момиче силно се изчерви, но Монфор не забеляза. Цялото му внимание бе насочено към Карол, но тя имаше чувството, че това не се дължи на факта, че е влюбен в нея.

— Каролайн, изглеждаш разстроена. Да не се е случило нещо лошо?

— Просто съм замаяна от вълнението — избъбри Карол, като се питаше какви са истинските чувства на този мъж към лейди Каролайн Хайд. Беше очевидно, че той се отнася с искрено уважение към лейди Огъста, а закачливото му отношение към Пенелопи бе отношение на по-възрастен зет към по-малката сестра на жена му, но тя не можеше да разбере каква е връзката между лорд Монфор и Каролайн Хайд. Искаше й се да бе попитала лейди Огъста дали Каролайн Хайд е богата наследница, или Монфор е богатият.

— Приятно ми е, че си сложила огърлицата, която ти подарих. — Погледът на младия мъж бе насочен към перлите и сапфирената закопчалка. Сетне се плъзна по-надолу към дълбоко изрязаното деколте и Карол знаеше, че той се любува на разголените й гърди. Усети как мускулите на ръката му леко потръпнаха. Това неволно движение сякаш се предаде и на нея и тялото й изтръпна от сладостно усещане.

За бога — отчаяно си помисли тя, — в какво ме въвлече лейди Огъста? Как бих могла да устоя на този мъж ако той поиска да се люби с годеницата си преди сватбата! Или Монфор и лейди Каролайн, вече са любовници? Защо ме е грижа за това? Тези хора не означават нищо за мен.

Нямаше време да си отговори на тези въпроси, защото гостите започнаха да пристигат. Лейди Огъста поведе племенниците си и Монфор към приемната зала, където те застанаха в редица, за да приемат поздравленията за новата годежна двойка. Монфор бе застанал между лейди Огъста и Карол, а Пенелопи — от другата й страна. Младата жена не бе доволна, тъй като това я лишаваше от възможността да попита лейди Огъста кои са тези хора, които се предполагаше, че отлично познава. Карол реши да се ограничи до лек любезен и нищо незначещ разговор. Ситуацията й напомни за големите коктейлни приеми, които някога родителите й устройваха.

Тя стоеше с учтива усмивка на лицето и разсеяно слушаше възрастния джентълмен, към когото Монфор се бе обърнал с името лорд Фелънър. Той тъкмо й казваше, че подаграта в крака му отново се е обадила, а това означавало, че преди Коледа ще завали силен сняг.

— О, извинете ме — прекъсна тя възрастния лорд, — но тези дни бях толкова заета, че забравих кой ден сме днес. Още колко остава до Коледа?

— Само три дни — бе отговорът. — Обзалагам се, че Монфор ви е приготвил специален подарък. Ха! Ха! Знам какво щях да ви подаря, ако бяхте моя годеница.

Карол се опита да прикрие изчервяването си, като се стараеше да не гледа към Монфор. Подаде ръка на следващия гост и се насили да се усмихне. Имаше толкова много гости, че младата жена се опасяваше, че ще се изтощи напълно, докато всички й поднесат поздравленията си. Запита се дали лицето й няма да се схване от усилието непрекъснато да се усмихва. От друга страна, докато приветстваше гостите и приемаше поздравления, нямаше опасност да направи някаква грешка и да се изложи. Първата трудност се появи, когато дойде време да открие танците с годеника си. Без да каже дума, Монфор взе ръката й и я поведе към средата на балната зала.

— Надявам се, че първият танц ще бъде валс — каза тя, обезпокоена от мълчанието му. Сърцето й се сви от тревожно предчувствие, какво ще стане през следващите няколко минути.

— Отлично знаеш, че първият танц на всеки бал винаги е менует. — Гласът на Монфор бе равен и студен. — Вярвам не си забравила, че преди няколко дни се реши каква да бъде музиката на бала.

— Дори и да са решили, никой не ми е казал. — Карол се закова на място, а гостите изненадано се втренчиха в тях. — Не умееше да танцува менует. Нито пък знаеше какви танци са се танцували през тази епоха. Смътно си спомняше, че бе виждала на кино подобни танци и те всички бяха с някакви сложни и объркани стъпки. Бе сигурна, че ако се наложи да танцува менует, ще се изложи напълно. Знаеше, че годеникът й ще се ядоса, но нямаше друг избор. Умееше да танцува само валс.

— Каролайн. — Очите на Монфор бяха потъмнели от гняв и сега Карол бе сигурна, че той не се интересува от лейди Каролайн Хайд. Той щеше да се ожени за нея по някаква друга причина, но не и по любов. Младата жена горчиво си каза, че не е нужно да рови много назад в собственото си минало, за да разбере каква е тази причина. Изправи рамене, вирна брадичка и предизвикателно го изгледа.

— Или ще танцувам валс, или въобще няма да танцувам. Това е моят годежен бал. Ще го открия, както аз искам.

Можеше да види, че той е бесен. Ала забеляза и още нещо — дълбоко в очите му проблесна весело пламъче и като че ли за миг уважението му към нея рязко нарасна.

— Мадам, по същия начин ли ще се опитате да промените и клетвите, когато застанем пред олтара?

— Ще видим — отвърна Карол. — Както и какво ще стане след това.

— Наистина ли? — Монфор няколко мига изучаваше лицето й, сетне рязко се обърна и се отдалечи от нея. Карол не знаеше какво да прави, страхуваше се, че той ще я остави сама в центъра на балната зала. Стисна зъби и остана неподвижна. Монфор каза нещо на един слуга, който забързано го пресрещна, а след това се отправи към подиума на музикантите. След това, за голямо облекчение на Карол, годеникът й се върна при нея.

— Ако изчакаш малко, за да могат музикантите да сменят партитурата, те ще изсвирят валс.

— Благодаря, милорд — поклони се тя, като се опита гласът й да звучи спокойно, без да трепери. В следващия миг музиката започна и тя се озова в силната прегръдка на Монфор. Сега трябваше само да го следва, но това бе лесно, защото той бе отличен танцьор.

— Ти ме смайваш — прошепна Монфор, докато се въртяха по блестящия под.

— Така ли, милорд? — Карол реши, че е по-безопасно да се държи студено и резервирано с този мъж. От първия миг, в който го видя, разбра, че Никълъс Марлоу представлява опасност за нея. Ако не внимаваше, щеше да загуби емоционалната стабилност, която бе постигнала след предателството на мъжа, когото бе обичала. Преди много години се бе заклела, че няма да позволи на никой мъж да я нарани отново. Ако все пак допуснеше да се размекне щеше да бъде истинска лудост да позволи да я завладеят някакви чувства към този мъж в ситуацията, в която се намираше.

— Мислех, че те познавам много добре — след кратко мълчание промълви Монфор. — А сега ми се струва, че сякаш не си ти. Държиш се съвсем различно.

— Защо мислите така, милорд?

— Никога досега не си ми поставяла изисквания, искам да кажа, до преди половин час.

— Може би отдавна е трябвало да го направя. Не е зле да се научите да се съобразявате и с другите. Това може да се отрази благоприятно на душата ви. — Тя видя как устните му се извиха в лека усмивка, ала той бързо я потисна и строго заговори.

— Смятах, че съм избрал за съпруга жена, която ще ми бъде покорна, ще ми роди наследник и няма да се намесва в живота ми.

Ти си една отвратителна шовинистична свиня! Почти щеше да го изрече на глас, но навреме се спря. Разбира се, че беше шовинистична свиня, всички мъже в деветнадесети век са били такива, а особено представителите на английската аристокрация, които са си въобразявали, че целият свят им принадлежи. Вероятно имаше няколко любовници, които бе настанил в хубави апартаменти в Лондон и без угризения на съвестта щеше да напуска леглото на съпругата си, за да ги посещава. Карол реши да се опита да помогне на лейди Каролайн.

— За бога, сър — подигравателно рече тя и примигна с дългите си мигли, докато говореше, — за какво е съпругата, ако не се намесва в удоволствието на мъжа?

— Очаквам да спазваш условията на нашето съглашение — рязко отвърна той.

— А ако не го сторя? — Карол се закова на място, като го остави да се крепи на един крак по средата на валсовата стъпка. За миг лицето му заприлича на буреносен облак и младата жена си помисли, че ако можеше, щеше да я изпепели с поглед. Сетне съвсем неочаквано той й се усмихна. Взе ръцете й в своите и поднесе пръстите й към устните си. Отстрани изглеждаше така сякаш тя бе казала нещо много забавно и той я поздравява за остроумието и находчивостта й. Ала когато заговори през стиснатите си зъби, гласът му бе толкова тих, че Карол едва различаваше думите.

— Не разбирам каква игра играеш, Каролайн, но няма да ти позволя да устройваш сцени за удоволствие на злите езици.

— Ако не одобряваш начина, по който се държа, можеш да развалиш годежа! — ядосано процеди тя през зъби.

— Няма да се откажа от нашето споразумение. — Монфор продължаваше да се усмихва ослепително и тези, които ги наблюдаваха, щяха да помислят, че той нашепва нежни любовни слова. — Нито пък ще позволя ти да го сториш, Каролайн. Ние сключихме сделка, Каролайн, и ти трябва да я спазиш. И то докрай.

Разбира се, че няма да си позволи да развали нечий годеж. Ала думите и постъпките й можеха да причинят нещастие на лейди Каролайн, когато Карол се завърнеше в своето време, а нещастната дама от деветнадесети век се омъжи за този надут аристократ. Не знаеше много за брачните закони от този период, но предполагаше, че съпругът изцяло контролира жена си, богатството и живота й. Заради щастието на лейди Каролайн трябваше да бъде по-внимателна, обаче нямаше да отстъпи толкова лесно.

— Чувствам се изтощена от вълненията и приготовленията — рече тя. — Искам да остана няколко минути сама, за да събера мислите си, и тогава отново ще се държа както трябва. Ще отида за малко в библиотеката.

— Направете реверанс, мадам, и аз ще бъда щастлив да ви придружа до библиотеката. — Монфор любезно се поклони, а в отговор Карол направи дълбок реверанс.

Докато я извеждаше от балната зала, музикантите засвириха нова мелодия. Един мъж се приближи с поклон, за да я покани, но Монфор се извини вместо нея, преди тя да успее да каже каквото и да било. Излизането им бе съпроводено с любопитни погледи и няколко възрастни дами си размениха шепнешком многозначителни реплики.

— Ще бъде ли благоприлично, ако те помоля да затвориш вратата? — обърна се Карол към Монфор, когато останаха сами. — Не трябва ли да имам придружителка? Може би леля Огъста? — добави с надежда тя.

— Аз съм ти годеник и бъдещ съпруг, така че мога да си позволя да остана за малко насаме с теб. — Приближи се към нея с решителното изражение на мъж, който възнамерява строго да порицае провинилата се годеница. — Каролайн, трябва да разбереш, че няма да ти позволя да се отметнеш от дадената дума.

— Никога не съм се отмятала от дадена дума, така както и баща ми не го е правил. Чувствам се оскърбена, че можеш да си помислиш подобно нещо.

— Радвам се да го чуя. Някои мъже смятат, че жените нямат чувство за чест. Не съм от тях и очаквам съпругата ми да спазва обещанията си.

— Монфор, защо искаш да се ожениш за лейди Каролайн… искам да кажа, за мен? За пари ли?

— Едва ли, след като моето богатство е много по-голямо от твоето. — Той я погледна изпитателно, сякаш искаше да прочете мислите й. — Винаги си знаела, че съм богат. Защо ме питаш за това? Каролайн, тази вечер не приличаш на себе си.

— Сигурно е така. — Почувства облекчение, че богатството не е причина за годежа му с лейди Каролайн, и продължи с по-мек тон: — Съжалявам. Говорих, без да мисля.

— Кажи ми какво не е наред и аз ще се опитам да ти помогна.

— Ако ти кажа, ще си помислиш, че съм полудяла. — Младата жена видя загрижеността в погледа му и за миг се запита дали да не му каже истината, ала бързо отхвърли тази мисъл. Не вярваше, че Монфор ще й повярва. Още повече, когато Карол се завърнеше в двадесети век, нещастната лейди Каролайн ще трябваше да дава обяснения за необичайното си държание, без да има и най-малка представа за ситуацията. Всички щяха да решат, че лейди Каролайн е полудяла.

Самият факт, че се тревожеше за съдбите на двама души, които не познаваше и които би трябвало да й бъдат безразлични, бе непознато усещане и я озадачаваше. Вдигна ръка и разтърка челото си. Монфор възприе жеста й като израз на отчаяние и се приближи към нея, за да я успокои.

— Вероятно си се убедила, че можеш да ми вярваш — настоя той.

— Дали наистина мога? Как бих искала да съм сигурна.

— Защо точно днес проявяваш недоверие към мен? Откакто сключихме нашата сделка и се съгласи да станеш моя жена, никога не си се държала по този начин.

— Освежи паметта ми, Монфор. Обясни ми точно каква е тази сделка и защо съм се съгласила на нея.

— Не можеш да забравиш нещо толкова важно, нещо, което касае бъдещето ти! — възкликна младият мъж. — Особено бъдещето на сестра си — добави той.

— Може би искам да ми припомниш всички подробности, за да се убедя, че ти не си забравил нищо. — Карол го погледна с очакване. Надяваше се, че той ще й каже някои факти, които ще я предпазят от евентуални грешки, които биха могли да объркат живота на лейди Каролайн и да я накарат да страда. — Взря се в дълбоките му зелени очи и се усмихна. — Прости ми глупостта, Монфор. Моля те.

— Да не би да флиртуваш с мен? Това не ти е присъщо, Каролайн. — Той изглеждаше объркан. Изкашля се смутено и продължи: — Добре, щом искаш още веднъж да чуеш фактите, ще ти ги кажа. Нашите бащи бяха много близки приятели. Когато родителите ти загинаха, моят баща направи всичко възможно, за да осигури добър живот на теб и сестра ти, Пенелопи. Той предложи на леля Огъста да ви покани да живеете при нея и да се погрижи за въвеждането ви в обществото. Отначало тя отказа, защото не искаше да се нагърбва с подобна отговорност, можеше да има неприятности, а и вероятно щеше да й струва много пари. Няма нужда да ти обяснявам, че понякога леля Огъста се държи ужасно. Както и да е, накрая тя се съгласи и аз съм уверен, че не съжалява за решението си да помогне на теб и Пени да си намерите подходящи съпрузи. Когато баща ми почина, аз станах граф Монфор и неговите задължения се прехвърлиха върху мен.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че се жениш за мен от съжаление? — Гласът й прозвуча предизвикателно и той остро я изгледа.

— Не съвсем. Като се изключи фактът, че нямаш богатство, ти си изключително подходяща за съпруга и аз съм сигурен, че баща ми би го одобрил. Ние винаги сме се разбирали и между нас съществува топло приятелство. Трябва да се погрижа за наследник на титлата и на богатството ми и бракът ни изглежда най-доброто решение.

— Значи аз трябва да родя наследник — промълви тя, след като той замълча за миг.

— Едно или две деца — добави Монфор, — тъй като много от бебетата не оцеляват след първата си година. Трябва да сме сигурни, че ще остане поне един наследник на богатството и титлата на рода Монфор. В замяна аз се съгласих да те обезпеча в случай, че умра рано. Ти няма да имаш нужда от нищо и ще живееш в охолство до края на дните си, както подобава на една графиня Монфор.

— Разбирам — промърмори Карол. — Финансова сигурност за мен в замяна на тялото ми, което ще трябва да ти създаде наследник. Наистина е много разумно, но ми се струва ужасно коравосърдечно да се урежда брак по този начин.

— Ти се съгласи с това „коравосърдечие“. Нещо повече, съвсем хладнокръвно ми заяви, че моето предложение напълно те удовлетворява. А освен това не забравяй и за сестра си.

— Какво за Пенелопи? — Знаеше, че гласът й звучи отбранително, но в този миг не я беше грижа. Това сладко момиче заслужаваше да има по-голяма сестра, която да я защитава и да бди над нея. Този път не се запита защо се чувства по този начин. Просто прие непознатите усещания и внимателно се заслуша в думите на Монфор.

— В деня, когато се оженим, аз ще дам значителна зестра на Пенелопи, за да може тя да сключи подходящ брак. Няма да се изненадам, ако лорд Саймънс й направи предложение.

— Значи аз се омъжвам за теб заради бъдещето на сестра си?

— Таях плахата надежда, че и ти ще бъдеш щастлива с мен. — В този момент изглеждаше по-смутен отвсякога. — Тъй като имаш съвсем малка зестра, а освен това си прекрачила най-добрата възраст за женене и… нямаш други по-добри предложения… — Той не довърши изречението, но Карол разбра какво искаше да каже. В тази епоха единственото щастие на жените от благородно потекло бе да сключат изгоден брак и да се посветят на майчинството. Лейди Каролайн нямаше много богат избор. Лорд Монфор беше красив, от добро семейство и богат. Той беше превъзходна партия, с едно малко изключение — любовта не участваше в тази отлична сделка. Карол изпита леко съжаление към лейди Каролайн.

— Какво чудесно малко споразумение — замислено промълви тя.

— И аз мислех така — отвърна той, повдигна брадичката й и обърна лицето й към себе си. — Поне до тази вечер, когато ти се превърна в жена, която ми се струва, че изобщо не познавам.

— Ядосва ли те тази промяна? — прошепна тя, останала без дъх от близостта му.

— Възбужда любопитството ми. Знам, че обичаш твърде много сестра си и си готова заради нея да се омъжиш за мъж, когото смятат за развратник. Мислех си, че те познавам добре, Каролайн, и че знам отлично какво мога да очаквам от теб. Никога не съм предполагал, че зад сдържаното ти и равнодушно поведение се крие такъв очарователен дух. — Устните му бяха много близо до нейните и Карол изпита мигновена паника.

— Напоследък трябваше да преживея и да науча доста неща, а това ме промени — избъбри тя.

— Наистина ли? Тази промяна ме заинтригува още повече. Може би ще ми позволиш да опитам новопридобития ти дух?

— Не смятам, че е много разумно. — Думите й прозвучаха задъхано и уплашено.

— Защо не, след като аз съм бъдещият ти съпруг? — Свободната му ръка се плъзна около талията й и той я притисна към себе си. — Кой ще ме упрекне, че искам да опитам нещо, което скоро ще бъде изцяло мое?

Карол бе замаяна от топлината на мускулестото му тяло. Трябваше незабавно да го спре. Откри, че не бе безразлична към чара на красивите мъже, както си бе въобразявала, а този мъж на всичко отгоре принадлежеше на друга жена. Отвори уста, за да изрази яростния си протест.

— Милорд, аз не бива… — Беше твърде късно. Устните му докоснаха нейните. Пръстите му се вплетоха в косите й и тя не можеше да помръдне. Ръката около кръста й я притисна още по-силно.

Бяха изминали почти шест години, откакто се бе целувала с мъж. Никога не я бяха целували с подобно умение. Нямаше смисъл да се бори с него. Той беше прекалено силен. Ала още по-ужасното беше, че тя не желаеше да се бори с него. Карол простена и разтвори устни пред настойчивия му език. Забрави за разума, обви ръце около шията му и остави чувствата да я завладеят.

Устните на Монфор бяха горещи и страстни и Карол им отговори със същата пламенност. Вихреното му желанието я зашемети. Те стояха притиснати един до друг, а Карол се бе повдигнала на пръсти. Ръката му се плъзна по бедрата й и ги притисна до твърдата му мъжественост. Тя не протестира. Той продължаваше да я целува и тя забрави за всичко, блажено отпусната в силните му прегръдки. Когато най-сетне той отдели устни от нейните, лицето му бе опънато от желание, а зелените му очи горяха от страст.

— Господи, Каролайн — дрезгаво прошепна той, — как съм могъл да греша толкова много за теб? Никога не съм си помислял, че ще ми отговориш по този начин. О, колко много те искам!

Зарови лице в гърдите й, а ръцете му ги обхванаха. Ръцете й все още бяха около шията му. Тя наведе главата му, за да насочи целувките му към гърдите си разкриващи се от дълбокото деколте на роклята. Думите излизаха накъсано от устните й, като отглас на неговите.

— Нямах представа… не знаех… о, Монфор!

— Никълъс — изохка той. — Името ми е Никълъс. Искам да ме наричаш Никълъс.

— Никълъс — повтори Карол със затворени очи, наслаждаваща се на ласките му. Ръцете му се плъзнаха под роклята, повдигнаха лявата й гърда и устните му лакомо се впиха в розовото зърно.

— О! — Карол не можеше да се владее. Тялото й потръпна в отговор, а ръцете й се впиха още по-силно в косите му и притиснаха главата му гърдата й. — Никълъс!

— Никълъс, естествено — чу се недоволният глас на лейди Огъста. — Монфор, какво правиш с моята племенница?

Никълъс повдигна глава от гърдите й и за секунда Карол видя как дивата страст в очите му се превръща в изгаряща ярост. Разбираше как се чувства. Тя също беше бясна, че ги прекъснаха. Искаше й се да изкрещи на лейди Огъста да се маха и да ги остави сами.

— Е, Монфор? — Гласът прозвуча още по-остро и по шумоленето на коприната Карол разбра, че тя се приближава към тях.

Младият мъж бавно се изправи. Широките му рамене закриваха изцяло Карол. Очите му останаха втренчени за миг в малкото розово зърно, което стърчеше над деколтето. Никълъс многозначително повдигна вежди и се усмихна, докато годеницата му припряно започна да оправя роклята си. Когато тя свърши, той бавно се извърна, но все още я закриваше с тялото си, за да й даде време да приглади косата си, да поеме дъх и да се опомни.

— Монфор, говорех на теб!

— Извинете ме, лейди Огъста. Не ви чух, защото целувах бъдещата си съпруга.

— Виждам — отвърна тя и отправи въпросителен поглед към племенницата си. Благодарение на тактичността на Никълъс, Карол се бе съвзела и сега можеше да я гледа сравнително спокойно. — Сигурна съм, че си се забавлявал — рече тя към Никълъс, но острият й поглед бе насочен към Карол.

— Направих поразително откритие — отвърна Никълъс. — Смятам да го повтарям толкова често, колкото е възможно.

— Каролайн, искам да поговоря с теб. — Лейди Огъста не отделяше обвиняващия си поглед от лицето на Каролайн.

— Ще трябва да ни извините, мадам — обади се Никълъс. — Каролайн ми обеща един танц и аз няма да го пропусна. — Обърна се към младата жена и й подаде ръка. — Милейди — рече той, а очите му блестяха от вълнение за общата им тайна, — надявам се, че следващият танц е мой.

— Да, милорд. — Карол хвана ръката му. Двамата минаха невъзмутимо покрай лейди Огъста, която остана да гледа след тях с отворена уста, и излязоха от библиотеката.