Флора Спиър
Весела Коледа, Карол (21)

Глава двадесет и първа

Официалната вечеря на Никълъс в чест на семейство Кинкайд и семейство Баскъм имаше голям успех. Мъжете се забавляваха, увлечени в спомени за училищни истории, за които Карол подозираше, че са доста преувеличени. Докато те разговаряха, жените се опознаха и към края на вечерта Карол бе сигурна, че скоро ще станат добри приятелки.

Всъщност вечерта бе подобна на онази, на която Карол се бе наслаждавала в бъдещето, в Лонд, в кухнята на полуразрушената Марлоу Хаус. Този път разговорът беше по-весел и безгрижен.

— Осведомих се по въпроса, който те интересуваше — обърна се Уил към Никълъс. — Според мен ще можеш да купиш съседната къща, онази, която сега се дава под наем.

— Да не би да възнамерявате отново да съедините двете къщи? — обади се Карол.

— Къщата ще стане твърде голяма и няма да е практично, тъй като ще се поддържа по-трудно, а и кой знае какво ще стане занапред — отвърна Никълъс. — Бихме могли да задържим и двете къщи — така, както са разделени. Уил, мисля, че ти и Джоана можете да се настаните на горния етаж на съседната къща, а долния да го използваме за канцеларии на благотворителния фонд Монфор-Марлоу. Може би Лусиъс ще ми препоръча някои от енориашите си, които бих могъл да назнача на работа. Поговори с него, Уил, той познава хората и знае кой се нуждае от работа. — Последните думи бяха казани, придружени с дяволита усмивка, по посока към Лусиъс.

Следващата седмица бе по-натоварена, отколкото Карол си бе представяла. Никога не си бе мислила колко много задължения изисква голямото богатство. Заедно с Никълъс посетиха адвокатите на лейди Огъста и тя не се поколеба да им заяви как, според нея, покойната й работодателка би искала да разпредели парите си. Скоро й стана ясно, че Никълъс е бил прав и завещанието не може веднага да влезе в сила — необходимо бе да се платят наследствени данъци и да се уредят доста подробности.

Ала, благодарение на бързите действия на Никълъс, към края на седмицата успяха да учредят фонд за благотворителната столова към църквата „Сейнт Фиъкър“. Парите бяха от личните средства на новия собственик на Марлоу Хаус. Той разговаря с Кремптън и мисис Маркс относно възможността да работят за църквата „Сейнт Фиъкър“. И двамата веднага се съгласиха.

— Не се съмнявам, че вие ще предпочетете да си назначите по-млад иконом и по-млада готвачка, ако възнамерявате да се установите в Лондон — каза Кремптън. — И макар че мисис Маркс никога няма да си признае, през последните дни доста се преумори.

— Разбира се, че не съм — протестира възрастната готвачка. — Мога да продължа да си изпълнявам задълженията в тази къща още с години, но чувствам, че ще бъда по-полезна в църквата „Сейнт Фиъкър“. Както и да е, нито аз, нито Кремптън ще напуснем, преди да сте назначили нови хора на нашите места.

— Благодаря ви, мисис Маркс — сериозно отвърна Никълъс и готвачката одобрително го изгледа. — Благодарен съм ви за този жест. Ако някой от вас чуе, че квалифицирани работници търсят подобна работа, кажете на мен или на мис Саймънс.

Нел и Хети щяха да останат в Марлоу Хаус. Никълъс увеличи заплатите им, а Хети бе записана в курсове за ограмотяване. Таксата за обучението бе платена от Никълъс.

— Вие наистина проявихте голяма щедрост — каза Карол.

— В замяна ще получа преданост и по-добри услуги — отвърна той. — Ако тези две млади жени са умни, както мислите, те няма да останат дълго време обикновени прислужници. Ще се радвам, ако помогна за обучаването на добри бъдещи служители.

Ремонтът в Марлоу Хаус щеше да започне веднага след Нова година и Никълъс обсъди с Лусиъс Кинкайд и Уил Баскъм какви средства ще бъдат необходими и за основния ремонт на църквата „Сейнт Фиъкър“. Дарението, което смяташе да направи, щеше да покрие всички разходи.

Карол бе доволна, защото вярваше, че всички тези промени ще се отразят благоприятно на бъдещето. Сега я тревожеше повече настоящето, защото Никълъс продължаваше да се държи сдържано с нея, като работодател с подчинения си. Повече не пусна плочата със старинния валс. Не беше трудно да се досети, че той не възнамеряваше да допуска по-близки отношения помежду им. „Навярно — тъжно реши Карол — в този живот не ни е отредено да бъдем нищо друго, освен бизнес партньори и може би приятели.“

В средата на седмицата се случи един малък инцидент, който я озадачи. Карол изгаряше от нетърпение да поговори с лейди Огъста за това при следващата им среща. Уил Баскъм заяви, че възнамерява да купи билети за следващата вечер за една нашумяла пиеса. Покани Никълъс и Карол да се присъединят към него и Джоана.

— Това е чудесна идея, Уил. Имаме нужда от малко развлечение, а след театъра можем да отидем на вечеря — реши Никълъс. — Мис Саймънс, ще информирате ли Кремптън и мисис Маркс за промяната на плановете ни? Може би те също ще пожелаят да ползват свободна вечер.

— Разбира се, мистър Монфор. — Официалното му държание с нея я огорчи, но тя не каза нищо и побърза към кухнята. Там завари мисис Маркс с огромен нож в ръка да се бори с един варен омар. Карол й предаде съобщението, без да направи някакъв коментар. Вече добре познаваше готвачката и знаеше, че тя няма да се колебае дълго, за да каже какво я безпокои.

— Сигурна съм, че мога да се възползвам от свободната вечер — каза мисис Маркс и хвърли гневен поглед към омара. — Навярно другите също се зарадват на свободната си вечер и ще отидат в града. Нел е започнала да се вижда с онзи млад мъж, с когото се запозна на благотворителната вечеря в църквата „Сейнт Фиъкър“. Мисис Кинкайд ми каза, че той е добър момък, но не може да си намери работа. Когато ходят на кино, билетите плаща Нел, а след това го черпи и с чай. По време на моята младост един благоприличен млад мъж никога нямаше да позволи на една жена да му плаща. Мисис Кинкайд казва, че времената са се променили, но на мен ми се струва, че не е за добро.

— Какъв млад мъж? — попита Карол, без да обръща внимание на останалите оплаквания на възрастната жена. — Не знаех, че Нел си има приятел.

— Нямаше до миналата седмица. Ето ги, идват — прошепна мисис Маркс.

Разходката навън бе освежила Нел — русите й къдрици весело се мятаха, а пълничките й бузи бяха порозовели от удоволствие и вълнение. Висок, русокос млад мъж вървеше след нея, следван от Кремптън. Той говореше строго, което прозвуча на Карол като откъс от лекция на някаква сериозна тема.

— Очаквам да доведете Нел вкъщи не по-късно от единадесет часа — предупреди той младия мъж. — Аз съм й като баща и нося отговорност за нея. Искам да ми обещаете, че ще я доведете навреме в къщата.

— Разбира се, мистър Кремптън. Ще се погрижа тя да се върне навреме — хладно отвърна младежът.

— О, мис Саймънс — възкликна Нел, като я видя. — Това е Алън Симс. Ал, това е дамата, за която ти говорих.

— Ал? — Младият мъж й подаде ръка и Карол я пое, но не можа да измисли какво да му каже. Изглежда нито той, нито Нел забелязаха смущението й.

— Ние отиваме да гледаме онзи нов филм — сподели момичето с Карол и добави с по-тих глас: — Можете да си помислите, че Кремптън и мисис Маркс са ми баба и дядо. Винаги се тревожат, когато излизам от къщи.

— Те се безпокоят за теб — отвърна Карол. — Приятно прекарване. — Тя продължи да гледа втренчено след тях, докато двамата излизаха през слугинския изход. — Нел и Ал заедно? — промърмори на себе си и поклати глава. — Не разбирам това развитие на нещата… Интересно, какво ли би казала лейди Огъста по въпроса.

— Наистина е любопитно, мис Саймънс, и аз съм напълно съгласен с вас. — Кремптън бе застанал близо до нея и бе чул забележката й, но той, естествено, не можеше да знае защо Карол не възприемаше тази двойка.

— Младите днес не държат сметка за много неща — недоволно поклати глава мисис Маркс. — Ако питате мен, този младеж не е подходящ за Нел.

Карол се чувстваше объркана и не можеше да си обясни защо две толкова различни двойки — семейство Кинкайд и Нел — са се объркали във времето. Всичко би трябвало да е съвсем различно. Ала въпреки това Лусиъс Кинкайд и съпругата му изглеждаха напълно щастливи в брака си. Може би един мъж и една жена невинаги се намираха отново във всеки следващ живот. Тази идея й се стори доста потискаща.

Въпреки че се безпокоеше за приятелите си, Карол престана да мисли, за тях, за да се концентрира върху връзката си с Никълъс Монфор или по-скоро — върху липсата на такава. Дори и когато приключи вечерята със семейство Баскъм, след посещението в театъра, той продължи да се държи към нея по същия любезен, но официален и строго служебен начин. Младата жена започна да вярва, че той не чувства нищо към нея.

След като изпиха по чашка след завръщането си в Марлоу Хаус, Уил и Джоана решиха да си лягат. Никълъс и Карол ги изпратиха по стълбите до горния етаж и им пожелаха лека нощ. Вратата на спалнята се затвори зад тях и двамата останаха сами.

— Лека нощ мистър Монфор. — Карол изкачи първото стъпало на стълбата към своя етаж.

Не можеше да си обясни какво я накара внезапно да погледне през перилото към Никълъс, който стоеше на долната площадка. Може би защото усети лекия полъх на лавандула или може би защото той не отговори на пожеланието й.

Той стоеше до вратата на апартамента на лейди Огъста, с една ръка на дръжката. Тя зърна лицето му в мига, когато учтивата маска бе паднала. Той гледаше след нея с такъв копнеж и желание, че Карол застина на мястото си.

— Никълъс? — За пръв път го наричаше с малкото му име.

— Карол. — Гласът му беше почти шепот, но тя го чуваше. Зелените очи не се отделяха от нейните и тя не помръдваше. Младият мъж бавно приближи и сложи ръка върху нейната, облегната на перилото. Когато заговори отново, гласът му бе същият дрезгав шепот. — Коя си ти?

— Аз съм Карол Ноел Саймънс.

— Нямах предвид това, когато попитах коя си ти. — Говореше трудно, сякаш се бореше с някакви чувства, които не искаше да признае. — Коя си ти? Защо имаш такова въздействие върху мен?

Тя не отвърна нищо. Вместо това се наведе и погали лицето му с другата си ръка. Никълъс затаи дъх, хвана ръката й и я стисна, за да не може да я издърпа от неговата.

— Ние сме се срещали някъде преди — промълви той. — Сигурно е било така. Иначе не мога да си обясня това, което става с мен през последните няколко дни.

— Какво е то, Никълъс? — Карол бавно пристъпи към него. — Кажи ми какво чувстваш.

— Ти си… много важна за мен. — После, сякаш повече не можеше да се контролира, добави с нисък, но настоятелен глас. — Господи, как очакваш да се чувствам? От първия миг, в който те видях, не мога да мисля за нищо друго, освен как те държа в прегръдките си, как те любя в леглото си. До коледната нощ аз изобщо не те познавах, никога преди не съм те виждал, но не мога да престана да мисля за теб. Не мисля, че съм спал повече от час, откакто съм пристигнал в Лондон. Освен това всеки ден те виждам, работя с теб, а трябва да крия това, което чувствам.

— Никой нищо не е разбрал — отвърна тя. Стори й се забавно, че гласът й беше спокоен, докато Никълъс бе загубил контрол. Стисна ръката му и го погледна в дълбоките, зелени очи. — Не предполагах. Мислех, че си безразличен към мен. Надявах се само, че може би един ден ще станем добри приятели.

— Приятели? — едва не се задави той. — Нещо много повече от това. Не мога да повярвам, че всичко това се случва. Аз съм разумен, практичен бизнесмен. Това, което чувствам, се случва само в приказките и в древните легенди. Един интелигентен мъж никога няма да се влюби от пръв поглед в една жена или пък да си въобразява, че я познава от началото на света. Струва ми се, че съм полудял — заключи той.

— Би ли се съгласил с вероятността, че може би е предопределено да бъдем заедно?

— Искаш да кажеш, че такава е нашата съдба? Познавам хора от източните страни, които вярват в подобни неща. — Никълъс изпитателно я изгледа. — И ти ли вярваш в това? И ти ли се чувстваш по същия начин като мен?

— От първия миг, в който те видях — отвърна младата жена, — аз знам, че между нас съществува дълбока връзка. Единственото, от което се страхувах бе, че ти никога няма да го разбереш… поне в това време.

— Карол. — Той не обърна внимание на последните й думи. Може би по-късно щеше да я попита, какво е искала да каже. Ако го стори, тя щеше да му каже истината. Никога не би могла да го излъже. Гледаше го как бавно приближи към нея.

Вдигна ръцете й и ги целуна. В същия миг тя освободи ръцете си и ги обви около врата му. Той я обгърна и я притисна към себе си. Зелените му очи я изгаряха.

— Никълъс — прошепна Карол в отговор на безмълвния му въпрос, — прегърни ме по-силно. Никога повече не ме напускай и не ми позволявай и аз да си отида.

Бавно и много нежно той я притисна до себе си, погледите им се срещнаха и си казаха всичко. Сетне устните им се срещнаха в дълга и страстна целувка. Когато най-накрая я пусна, и двамата бяха останали без дъх.

Карол отметна глава назад и простена, когато устните му се плъзнаха по шията й. Тя необуздано се вкопчи в широките му рамене и извика, когато топлият му език погали чувствителната й кожа.

— Тихо — промърмори Никълъс, — или ще събудим Джоана и Уил, а точно сега не се нуждая от компания. Ти също, нали?

Тя не отговори, а само се сгуши в топлата му прегръдка. Никълъс я повдигна и я понесе на ръце към спалнята си. Мислено му благодари, защото чувстваше, че повече не може да стои права. Краката й трепереха, главата й бе замаяна от изгарящо желание.

Той затвори вратата с рамо и я понесе към голямото старинно легло. Внимателно я положи върху него и започна да разкопчава копчетата на роклята й. Устните му следваха пътя на пръстите и Карол потръпна от удоволствие.

— Тази стая… — прошепна тя — е спалнята на лейди Огъста.

— Това е спалнята на господаря на Марлоу Хаус — поправи я той. — Когато бях момче, това беше спалнята на дядо ми. Сега е моя.

— Не знам нищо за твоя дядо — тихо отвърна Карол и отметна глава назад, за да приеме страстните му целувки, — но по някакъв начин съм сигурна, че лейди Огъста не би имала нищо против, че сме заедно.

Устните на Никълъс отново се впиха в нейните и тя страстно отвърна на целувката. Ръцете му бързо свалиха роклята. Карол почти не забелязваше трескавите му движение. Бе прекарала последните пет дни и нощи в изгарящ копнеж по този мъж и сега с наслада пиеше сладкия нектар на устните му. Тя простена недоволно, когато той се отдръпна, вдигна глава и я погледна.

— Карол, скъпа моя, колко си красива. — Тя се погледна и се изненада, когато видя, че Никълъс я е оставил само по долно бельо. Инстинктивно скръсти ръце пред гърдите си.

— Бих искала — прошепна младата жена — да съм облечена в красиво копринено бельо с дантели…

— Бельото не ме интересува. — Нежно отдръпна ръцете от гърдите й и ги разтвори отстрани на широкото легло. Сетне свали гащичките и сутиена. — По-важна е не опаковката, а какво има под нея. Ти, мила моя, си наистина прекрасна. Никога не съм познавал толкова щедра и благородна жена, с такова нежно сърце. Ще бъдеш ли щедра тази нощ с мен?

— Не само тази нощ… винаги — промърмори тя. Беше толкова сигурна в чувствата им, че не се страхуваше да бъде искрена докрай. — Цял живот съм те чакала. Когато на Коледа те видях там долу, в подножието на стълбите, си помислих, че това е най-хубавия коледен подарък, който съм получавала.

— Аз също помислих, че ти си моят коледен подарък — ухили се Никълъс. — Карол… — Устните му отново докоснаха нейните и телата им потръпнаха от наслада.

Движенията им бяха бавни, сякаш имаха пред себе си вечността. Карол разкопча копчетата на ризата му и бавно я плъзна по мускулестите му рамене. После леко погали гърдите му. Той лежеше тихо, без да протестира, позволяваше й да прави всичко, което иска.

— Нямаш белези — промърмори тя, докосвайки мястото, където Ник имаше голям белег. Може би в бъдещето ти няма да имаш белези, ако свърша добре работата си в този живот. — Пръстите й погалиха гладката кожа и той изохка от едва сдържано желание. — Мечтаех да те докосна по този начин.

— Докосни ме тук. — Никълъс взе ръката й и я постави върху твърдата, пулсираща мъжественост. После нежно я погали между бедрата и я целуна. Тялото й се изви под неговото, тръпнещо и молещо да я обладае.

Той беше въплъщение на двамата мъже, които бе обичала — на Никълъс в миналото и на Ник в бъдещето. Това беше същият мъж и вековете не можеха да го променят. Сърцето й не грешеше — той беше нейната единствена любов през цялата вечност. А тя бе неговата. В това време никога нямаше да се разделят, бе сигурна в това.

Карол погледна в зелените дълбини на очите му и той буйно проникна в нея. Тя отвърна на страстта му, отдавайки се докрай, без свян и срам. Телата им се движеха ритмично, издигнати от вълните на страстта, докато накрая двамата едновременно достигнаха върховния миг.