Флора Спиър
Весела Коледа, Карол (4)

Глава четвърта

Карол, Пенелопи и лейди Огъста отидоха най-напред на театър, а след това на бала на лейди Линвил. Просторната бална зала беше претъпкана с елегантно облечени дами и кавалери.

— Каква блъсканица! — простена Пенелопи. — Навярно лейди Линвил е доволна, че толкова много хора са я почели с присъствието си.

— Да не би успехът в обществото да се измерва по това, колко неудобно се чувстват гостите? — недоволно измърмори Карол, като се опитваше да си пробие път през тълпата. — Ако е така, миналата нощ ние не сме имали особено голям успех, нали? Марлоу Хаус не беше толкова пълна.

— Да не би да искаш да кажеш, че си го забелязала? — Както обикновено момичето се смееше, а красивите й сини очи светеха радостно. — Мога да се закълна, че вниманието ти бе изцяло погълнато от Никълъс. А и освен това прекара доста време в библиотеката сама с него.

— В този дом има богата библиотека — чу се познат глас зад Пенелопи. — С удоволствие ще ти я покажа, скъпа моя.

— Никълъс — възкликна тя, — не бива да ми правиш подобно предложение! — Погледна към мъжа до него и страните й порозовяха. — Добър вечер, лорд Саймънс.

След миг Пенелопи и лорд Саймънс танцуваха, а Карол се понесе по дансинга в прегръдките на Никълъс и така започна втората й вечер в Лондон, в началото на деветнадесети век. Карол танцуваше и разговаряше в задушната и препълнена зала с различни мъже, които не познаваше. Никълъс винаги беше близо до нея и тя внимателно повтаряше сложните стъпки на непознатите танци. Пенелопи прекара повечето от времето с лорд Саймънс, с изключение на няколко танца с други младежи, за да не се нарушават изискванията на благоприличието. Лейди Огъста не се виждаше, вероятно играеше карти с лорд Фелънър. Единствено Никълъс бе постоянно до нея.

— Не ти ли е добре? — попита я той някъде след полунощ, когато я откри застанала до големия френски прозорец.

— В балната зала е прекалено горещо — отвърна Карол и пое дълбоко свежия и студен нощен въздух, — а освен това всички са си сложили твърде много парфюм. Исках да подишам чист въздух.

— Можеш да настинеш — смъмри я той. Изминаха няколко мига и той отново заговори: — Искаш ли да те отведа у дома, Каролайн?

— Сега ли? — Обърна се и погледна високата тъмна фигура. Както и миналата нощ, бе облечен в черен костюм. Наоколо бе сенчесто и в полумрака се виждаха само очертанията на снежнобялата ленена риза и контурите на лицето му. — Да не би да искаш да ми кажеш, че можем да се махнем от тази блъсканица, както я нарече Пенелопи, без да предизвикаме неодобрението на обществото или без да обидим домакинята?

— Може да се уреди, ако наистина искаш да си тръгнеш по-рано.

Тонът в гласа му й подсказа, че в предложението му да я отведе в Марлоу Хаус се съдържа намек за още нещо. Внезапно перспективата да прекара още няколко часа, танцувайки и бъбрейки с непознати мъже, в общество на глупави млади жени, чиито интереси бяха насочени единствено към намирането на богат и благороден съпруг, й се стори непоносима.

— Чувствам се ужасно уморена — отвърна Карол, като се опитваше да имитира начина на говор на младите дами. Примигна грациозно с мигли и добави: — Усещам, че започва да ме боли глава, а освен това ми се струва, че съм настинала.

— Достатъчно уважителни причини, за да напуснеш бала — сериозно отвърна Никълъс, но тя можеше да се закълне, че той искрено се забавляваше.

— Можеш ли да уредиш да се измъкнем бързо и незабележимо?

— С удоволствие. Позволи ми да ти предложа ръката си.

Никълъс откри домакинята и й обясни, че лейди Каролайн се чувства неразположена, и я помоли да ги извини. През това време Карол дръпна Пенелопи настрани и й прошепна, че се чувства изморена и си тръгва с Никълъс, като я помоли да не се тревожи за нея. Лейди Огъста не се виждаше, но Пенелопи обеща, че ще й предаде съобщението.

— Не мога да си представя къде е отишла — рече Пенелопи. — Преди няколко минути надникнах в игралната зала, но тя не беше там. Лорд Фелънър също се опитва да я открие.

Карол си каза, че навярно привидението е отишло за кратка визита някъде другаде, за да получи по-нататъшни инструкции за мисията си и вероятно да измисли нови мъчения за нещастната си жертва.

Ала бързо престана да мисли за това. Всъщност в този момент не се чувстваше като жертва. След като я загърна в топлата, поръбена с кожи наметка на лейди Каролайн, Никълъс я изведе от голямата къща на лейди Линвил и я поведе към каретата, която ги очакваше. Това не беше малката открита кола, в която се бяха разхождали следобед, а затворена каляска с двама лакеи, които им помогнаха да се настанят в нея. Отвътре каретата бе тапицирана със светлосива кожа и имаше пухкаво кожено одеяло за покриване на краката. Никълъс внимателно подпъхна краищата му отстрани и се настани — Сега се чувствам отлично — облекчено въздъхна Карол. — Благодаря ти, че ме изведе оттам. Дойде ми твърде много.

— Спомням си как веднъж ми спомена, че не обичаш шумните места.

— Никога не съм ги обичала. — Това беше самата истина.

— Радвам се да чуя, че поне в едно отношение не си се променила, защото, както знаеш, аз също предпочитам да живея далеч от столицата и от скучното общество.

— Ти непрекъснато повтаряш колко много съм се променила. — Карол замълча, като се надяваше, че той ще й каже още нещо за лейди Каролайн. Никълъс взе ръцете й в своите и когато отново заговори, в гласа му се долавяше едва потисната страст.

— Не знам защо сега се държиш толкова различно от обичайното си студено и равнодушно поведение, но искрено те моля, Каролайн, никога не ставай отново предишната. Няма да понеса, ако го направиш.

— Отначало ми се стори, че ти не одобряваш моето ново държание. — Карол се опитваше внимателно да подбира думите си, за да не направи отново някоя грешка, която би могла да се окаже пагубна за лейди Каролайн.

— Бях изненадан. Промяната бе толкова внезапна. Каролайн, когато решихме да се оженим, не сме говорили за това, а днес следобед ти не ми отговори. Сега искам отново да ти го кажа. Знам, че моето предложение бе продиктувано от практични съображения, а ти ми каза, че и твоето съгласие е по подобни причини. Ти ми каза, че ме харесваш и ме уважаваш, ала аз ясно долових, че гледаш на бъдещите си съпружески задължения с безпокойство, да не кажа с отвращение.

— Така ли си мислил? — Карол се опитваше да спечели време и да го накара да й каже нещо по-конкретно, което ще й помогне да разбере каква е била връзката между граф Монфор и лейди Каролайн Хайд.

— Мога ли да се надявам, че вече гледаш по друг начин на перспективата да… Да го кажа ли на глас, Каролайн? На перспективата да споделяш леглото ми? Държанието ти през изминалата нощ ме изпълни с надежди. В противен случай никога не бих си позволил днес следобед да говоря толкова дръзко.

— Милорд, карате ме да се изчервявам — промърмори младата жена, като се надяваше да научи нещо повече. Какво, за бога, не бе наред с лейди Каролайн, след като отблъскваше такъв красив и чувствен мъж? Да не би да била е фригидна? Какво възпитание са получавали момичетата в тази епоха? От малкото, което бе успяла да види, Карол бе разбрала, че младите момичета ги учат да потискат чувствата си на публични места. Не се съмняваше, че непрекъснатите придружителки и строгите закони на общественото поведение не позволяваха на едно младо момиче да загуби девствеността си преди сватбата. Обаче нямаше ни най-малка представа как са ги учили да се държат, когато са насаме с годениците или съпрузите си.

— Когато миналата нощ те целувах, ти не се изчерви — каза Никълъс и в гласа му внезапно прозвуча стоманена нотка. Това й напомни, че независимо от уважението, с което се отнасяше към годеницата си, дълбоко в сърцето си той си оставаше високомерен и надут аристократ. В каретата бе полутъмно, ала през прозорчетата проникваше слаба светлина и тя успя да види как той й хвърли многозначителен поглед. Когато отново заговори, тонът му не се промени.

— Отговори ми честно, Каролайн.

— Ти си прав — бавно изрече тя. — Аз се промених. След като знам, че бъдещето ни е осигурено и аз повече няма да се чудя…

— Да — прекъсна я младият мъж. — Когато ми каза, че приемаш предложението ми, ти ми довери, че понякога се страхуваш за бъдещето си, както и за това на сестра си.

— Спомняш ли си точно какво съм ти казала?

— Ти ми каза, че доброволно си се съгласила да станеш компаньонка на лейди Огъста и стоически понасяш униженията на новото си положение, но не желаеш подобна съдба за сестра си. Доколкото си спомням, по това време ти се канеше да прехвърлиш и своята зестра на Пенелопи, за да може тя да си намери подходящ съпруг. За щастие, аз успях да те убедя, че сестра ти никога не би приела подобна жертва, и тогава ти се съгласи да се омъжиш за мен. Смятам, че решаваща роля за решението ти изигра предложението ми да прехвърля значителна сума като зестра на Пенелопи.

— Всеки би желал да осигури по-добър живот за Пенелопи — тихо каза Карол.

— Твоята привързаност към Пенелопи спечели симпатията ми, Каролайн. Аз нямам братя или сестри и за мен любовта и нежността между вас са нещо много красиво и свято.

— А аз скъпа ли съм за теб?

— С всеки изминат ден ми ставаш все по-скъпа.

— О! — Карол бързо потисна внезапното чувство на ревност към лейди Каролайн. Знаеше, че тя никога няма да изживее любовта на Никълъс. Нямаше право да ревнува лейди Хайд. Не беше нейна вината, че Карол се бе преселила в тялото на жена от деветнадесети век. Всъщност Карол бе започнала да харесва лейди Каролайн Хайд. В тази епоха, когато възможностите на жените бяха много ограничени, желанието й да се жертва заради любимата си сестра заслужаваше искрено възхищение. Карол просто искаше да разбере какви са истинските чувства на лейди Каролайн към Никълъс. Според нея да се омъжи за Никълъс, да се люби всяка нощ с него и да зачене и износи децата му, би било върховно щастие, а не съдба, по-лоша дори и от смъртта. Животът с него сигурно щеше да прилича на живот в рая.

— Няма да кажеш, че се страхуваш от мен, нали? — прошепна Никълъс и топлият му дъх опари ухото й. — Не и след изминалата нощ.

— Не се страхувам, поне не по този начин, за който ти мислиш. Има някои неща, които ти не знаеш за мен… искам да кажа за истинската Карол, аз не съм това, което ти се струвам.

— Каквато и да си, аз те желая. Искам да те държа в прегръдките си и се моля, когато се оженим, да дойдеш при мен с надежда и радост. Не мога да ти опиша колко щастлив ще бъда, ако ми признаеш, че изпитваш по-топли чувства към мен. От начина, по който отвърна на целувката ми, аз започнах да вярвам, че ти не си безразлична към мен. Не бива да се срамуваш от реакцията си, скъпа моя. Уверявам те, че тя бе напълно нормална.

— Ти говориш за физическата любов. — Думите излизаха мъчително от устата й. Сърцето й биеше силно, можеше да чуе как ударите му отекваха в ушите й и тялото й трепереше. Това не бе само реакция на Карол Саймънс. Ставаше нещо с тялото на лейди Каролайн. Младата жена не разбираше какво е то, но не можеше да спре да трепери. — Трябва да ти кажа… да ти обясня…

— Смея ли да се надявам, че ти очакваш с нетърпение тази част от нашия брак? Сега, след като започваме да се опознаваме по-добре, ще можем ли да изградим щастлив и пълноценен семеен живот?

— Ами, виждаш ли… — Искаше да му разкаже всичко за лейди Огъста и за начина, по който е върнала Карол назад във времето. Искаше да му признае за своята глупава младежка и разрушителна връзка с Робърт Дръмонд… А сетне жадуваше да чуе от него, че всичко това няма значение и че той продължава да я обича. Искаше той да знае всичко и да се люби с нея, защото желае нея, Карол Саймънс.

Опита се да заговори, но думите не излязоха от устата й. Предупреждението на лейди Огъста и страхът й, че може да промени историята, не й позволиха да заговори.

— Всичко е толкова сложно — прошепна тя.

— Тогава нека заедно да открием как да направим нещата по-прости. — Никълъс я прегърна и страстно я целуна.

Карол не протестира, защото го желаеше. Опита се да не обръща внимание на треперещото си тяло и на слабия вътрешен глас, който я предупреждаваше, че всяко мъжко докосване би трябвало да я отвращава. Друг, много по-силен глас й казваше, че нищо свързано с Никълъс не би могло да бъде отвратително.

Никълъс продължаваше да я целува, а ръката му разкопча пелерината й. Ръцете му се плъзнаха под тежките дипли, разтвориха я и достигнаха до роклята. Тя бе облечена в тънка жълта вечерна рокля с висока талия с ниско изрязано деколте. Пръстите му нежно погалиха гърдите й. В каретата бе студено, но топлите му устни сякаш опариха разголената й кожа. Никога мъжки ръце не я бяха докосвали толкова нежно и главата й се замая.

Карол простена, притисна се към ръцете му и усети как зърната на гърдите й се втвърдяват под дланите му. Той дръпна надолу тънката материя и в същия миг тя остана гола до кръста, тръпнеща под милувките и пламенните целувки.

— Красива си — промърмори младият мъж, въпреки че едва ли можеше да я види в тъмната карета. Сега устните му галеха гърдите й — първо едната, а сетне другата. По тялото й се разля сладка топлина. Ръката му се плъзна по бедрото, а после слезе по-надолу. — Прелестна си, Каролайн, Каролайн…

Карол се отпусна на сивата кожена седалка, а Никълъс легна върху нея. Ръката му бавно я галеше от вътрешната страна на бедрото. Тънката рокля не бе преграда и тялото й потръпна от сладостно желание. Тя повдигна крака, за да се отмести, защото силното му тяло й тежеше, но не го отблъсна.

Диамантената игла на ризата му драскаше гърдите й, но тя се изви и се надигна, за да потърси устните му… изгарящи и страстни… и ги откри…

Внезапно каретата се раздруса и спря. Като в просъница Карол чу стъпките на лакея, който скочи на земята и тръгна по скриптящия сняг към вратичката на каретата.

— Господи, Каролайн, какво правя? — Никълъс бързо я изправи и вдигна корсажа на роклята. Карол чу ясен звук от разпаряне на плат. Несръчно се опита да се загърне в пелерината, преди вратичката на каретата да се отвори. Облечените й в ръкавици ръце трепереха толкова силно, че тя не можа да се справи със закопчалката. Изохка отчаяно, но кукичката на закопчалката отново се изплъзна от пръстите й.

— Почакай, аз ще ти помогна. — Никълъс отмести ръцете й и ловко я закопча секунда преди лакеят да отвори вратичката, за да спусне стълбичката. От двете страни на главния вход на Марлоу Хаус горяха факли. Карол видя за миг отражението на светлините в очите на Никълъс. После той бързо слезе и й подаде ръка.

Самообладанието му бе смайващо. Нищо във високомерното изражение на лицето му не издаваше какво бяха правили само преди няколко минути двамата с Карол. Той я съпроводи до вратата с надменното хладнокръвие на роден аристократ.

— Ще се видим утре вечер — рече той, покланяйки се, докато икономът наблюдаваше с възхищение изисканите му маниери. — Ще запазиш ли първия валс за мен? И ще ми позволиш ли да те заведа на вечеря?

— Разбира се, милорд. — Карол му подаде треперещата си ръка. — Ако не греша, утре е Бъдни вечер.

— Да. Когато се срещнем на бала, ще се възползвам от възможността да ти предам по-специалните си пожелания за тази Коледа. — За миг в очите му проблесна искра, която придаде на думите му особено значение, но сетне бързо си възвърна хладното и официално държание. — А сега ми позволи да ти пожелая лека нощ, скъпа моя.

Икономът затвори вратата след него и се обърна към Карол.

— Пелерината ви, лейди Каролайн? — Бе застанал пред нея с протегнати ръце.

— Ще я сваля горе в стаята си пред камината — смутено избъбри тя. — Струва ми се, че настинах, докато се прибирах. — Наистина трепереше, но това не беше от студ. Тялото й още гореше от целувките на Никълъс и интимните му милувки. Не знаеше доколко роклята й е скъсана и се страхуваше да съблече пелерината пред иконома. Искаше да го стори, когато остане сама.

Трябваше да знае, че аристократите рядко остават сами — камериерката Ела я очакваше в спалнята на лейди Каролайн и нямаше причина да не й позволи да свали пелерината.

— Мисля, че настъпих полата си, докато слизах от каретата. Може би роклята се е скъсала — каза тя първото, което й хрумна.

— Съвсем леко се е разпрала, лесно ще се зашие — кимна Ела, без да оспорва обяснението на господарката си. — О, но вие треперите! Веднага си легнете, милейди. Ще сложа топла тухла на краката ви, иначе можете да се разболеете.

Ела се засуети около нея, помогна й да се съблече и да си легне в затопленото легло, пожела й лека нощ и най-после Карол остана сама.

Топлата, увита във фин вълнен плат тухла обаче не можа да спре треперенето на тялото й. Чувстваше, че това е свързано с Никълъс, защото тялото й започна да трепери, когато той заговори за споделянето на леглото в бъдещия им съпружески живот.

— Лейди Каролайн — прошепна младата жена. Думите извираха, от сърцето й. — Той ще ви обича. Не бива повече да се страхувате. Никълъс няма да ви нарани. Можете да му вярвате.

Бавно, много бавно треперенето престана. Сякаш ласкавите думи и нежната ръка бяха успокоили малко птиче, затворено в клетка, и то най-после се бе укротило.

Какво ставаше? Карол лежеше неподвижно, като се страхуваше с някое неволно движение или дума да не изплаши отново създанието, което навярно беше подсъзнанието на лейди Каролайн. Лейди Огъста ми каза, че докато съм в това време, аз и тя ще бъдем едно същество и аз няма да я нараня. Да не би сега да се е събудила от някакъв ужасен страх, когато Никълъс се опита да ме люби? И защо?

Карол дълго време лежа, втренчила поглед в огъня в камината и в трептящите сенки, които хвърляше по стените на красивата спалня на лейди Каролайн. Опита се да не мисли за нея и за нейния годеник. Ала знаеше, че последното е безнадеждно. Младата жена болезнено ясно разбираше, че никога няма да престане да мисли за Никълъс. Обичаше с цялото си сърце мъж, който не беше неин и никога нямаше да бъде.

 

 

Марлоу Хаус бе в процес на преобразяване. Докато приемните зали, балната зала и голямата трапезария бяха украсени за годежния бал на лейди Каролайн, останалата част от къщата, която се използваше от семейството, се подреждаше за традиционната сутрин на Бъдни вечер.

При влизането си в салона Карол едва не се сблъсках един лакей, който носеше огромна ваза с елови клонки, бръшлян и зеленика.

— Извинете, милейди, не ви видях. — Лакеят постави вазата върху масата в средата на салона и побърза да изпълни следващите заповеди на иконома на лейди Огъста.

Приемната зала в бяло и бежово бе изпълнена с уханието на свежи зелени клонки и зимни цветя. Карол знаеше, че коледното дърво бе станало част от празника едва в средата на деветнадесети век и затова не се изненада от липсата му. Ала главата й се замая от уханието на зеленината и големите букети — от червени и бели цветя, привързани с красиви копринени панделки.

На видно място бяха поставени огромните букети, получени сутринта от лорд Монфор за лейди Каролайн и от лорд Саймънс за лейди Пенелопи.

„Никълъс — прошепна Карол, като извади картичката от букета, — какво да правя с теб? — Треперещите й пръсти докоснаха кадифените тъмночервени рози. — Как мога да продължавам да те мамя?“

— Леля Огъста излезе. — Пенелопи подаде русата си глава на вратата. — Тъй като ти още спеше, тя ми нареди да надзиравам украсяването, но то вече почти привърши. Ела да закусим заедно в малката трапезария. Там е тихо и ще можем спокойно да си поговорим.

Пенелопи обви ръка около кръста й и Карол тръгна с нея. Ръката й несъзнателно се плъзна по талията на момичето. През по-голямата част от живота си Карол бе винаги сама и допреди няколко дни смяташе, че това е нормално. Едва сега започна да разбира колко много й е липсвало присъствието на близък човек. У Пенелопи тя бе открила истинска сестра. Дори мисълта, че скоро щеше да се завърне в двадесети век и отново ще бъде сама, не помрачи радостта й от компанията на момичето.

Малката трапезария в светложълто също бе празнично украсена и в средата на дългата маса се виждаше ваза със зеленика. На бюфета бяха поставени блюда с пържени бъбреци, бекон, яйца, препечени филийки тънко нарязан хляб и хрупкави кифлички с масло. Когато Карол се настани зад масата, един от слугите побърза да й налее чаша димящо кафе.

— Говори ли с леля Огъста, преди да излезе? — Карол не беше виждала лейди Огъста от предишната вечер и се чудеше къде може да е тя. Вече бе свикнала привидението да е непрекъснато край нея и да я наблюдава и сега отсъствието му й се струваше странно. Искаше да сподели с лейди Огъста, че миналата вечер имаше чувството, че в спалнята й витаеше духът на истинската лейди Каролайн. Може би лейди Огъста щеше да й обясни това странно явление.

— Казала е на иконома, че има някаква работа — отвърна Пенелопи и отхапа от глазираната кифличка със стафиди. Карол наблюдаваше усмихнато как розовото езиче на момичето облиза захарта от долната устна. Явно Пенелопи обожаваше сладките неща. Карол бе забелязала, че където и да се намира девойката, винаги край нея има чиния с някакви сладкиши или кутия с бонбони. Пенелопи преглътна и заговори: — Тъй като вече украсата е готова, ние можем да посветим останалата част от сутринта на по-приятни неща.

— Сутринта ли? — засмя се Карол. — По-скоро бих казала ранния следобед. Какво искаш да правим, Пенелопи?

— Да пазаруваме — бе мигновеният отговор. — Имам нужда от чифт ръкавици. Те се цапат толкова бързо, че никога нямам достатъчно. А освен това Мери Ан Хемптън ми каза миналата вечер, че мадам Сейл е получила нови шапки. Иска ми се да пробвам някоя от тях. Можем да вземем Ела с нас.

— Тогава да обиколим магазините — съгласи се с готовност Карол, доволна, че ще излезе да се поразсее. Искаше за известно време да не мисли за лейди Каролайн и за… Никълъс.

Двете млади жени прекараха един приятен час в магазините по Бонд стрийт. Карол се наслаждаваше на възможността да сравни елегантните магазини, които посещаваха, с онези, които познаваше от края на двадесетия век. Хареса си чифт ръкавици и малко шишенце с розова есенция. Не успя напълно да изхвърли от главата си мислите за лейди Каролайн и Никълъс, но се опита да слуша внимателно бърборенето на Пенелопи. Младото момиче оживено говореше за бала на Бъдни вечер, който се устройваше в една от големите лондонски къщи, за плановете на леля Огъста да заведе двете си племенници на църковната служба сутринта на Коледа и за празничната трапеза, която ги очакваше.

— Много обичам коледната вечеря! — възкликна Пенелопи. — Надникнах в кухнята. Там всички са заети с приготвянето на блюдата. Ще имаме чудесна угоена гъска, захаросана торта със сметанов крем и най-големия коледен пудинг, който си виждала! Има толкова много храна, така че е добре, че Никълъс ще вечеря с нас. Ще трябва да имаме голям апетит, за да можем да изядем всичко. Леля Огъста каза, че е поканила лорд и лейди Фелънър, както и тяхната племенница. Иска ми се бащата на Алвин да не настоява синът му да остане вкъщи и той да се присъедини към нас.

— Може би ще е по-добре лорд Саймънс да не се присъединява към нас — сериозно рече Карол. Когато Пенелопи учудено я изгледа, тя добави: — Ако лорд Саймънс види колко много сладкиши ядеш, може да се отчая и да развали годежа си с теб.

— О, Каролайн, престани да ми се подиграваш! — Пенелопи избухна в смях.

По време на обиколката си из магазините срещнаха няколко познати дами и господа. Карол не се изненада, когато видя и лорд Саймънс. Той зърна Пенелопи и бързо се насочи към тях. Поздрави много учтиво Карол, но тя веднага схвана коя от двете го интересува.

— Мога ли да ви поканя на чаша шоколад и сладкиши? — попита младият благородник.

— О, да — задъхано отвърна Пенелопи, а сините й очи радостно светнаха. — Би било чудесно!

Младежът се обърна към Карол, за да получи съгласието й, и в този миг внезапно я осени една идея. Може би срещата им с лорд Саймънс не бе съвсем случайна. Обаче бе уверена, че двамата млади никога няма да се осмелят да пристъпят законите на благоприличието. Ала с тях бе и Ела, натоварена с многобройните пакети с покупките. Карол си каза, че репутацията на Пенелопи няма да пострада, тъй като прислужницата можеше да изиграе ролята на придружителка.

— Аз искам да направя още някои покупки — обърна се Карол към лорд Саймънс. — Но мисля, че няма причина Пенелопи да не дойде с вас. Ще привърша с покупките и ще наема карета, която да ме заведе в Марлоу Хаус, а Пенелопи може да вземе нашата карета. — По смаяното изражение на двамата Карол разбра, че не бе обичайно сама дама да си наема карета, но това в момента не я интересуваше. Намираше правилата за поведение на младите дами за все по-досадни и глупави. А освен това в момента й хрумна нещо и тя искаше да остане сама. Ала първо трябваше да разбере къде е Никълъс.

— Може би ще срещна лорд Монфор в някой от магазините — оживено каза тя. — Той може да ме съпроводи вкъщи. — Докато говореше, гледаше към лорд Саймънс и той веднага отговори:

— Съмнявам се, че ще го откриете в някой от магазините. Миналата вечер Монфор ми каза, че през целия ден ще бъде в Монфор плейс, тъй като имал някаква важна работа. Нали разбирате, лейди Каролайн, няколко дни преди Коледа мъжете, които имат големи имоти, са по-заети от обичайното. Монфор вероятно ще трябва да разпредели и коледните подаръци за служителите си.

Бе научила това, което искаше. Карол се усмихна и кимна разбиращо. Тя харесваше лорд Саймънс и по начина, по който Пенелопи го гледаше, нямаше съмнение, че по-малката сестра на лейди Каролайн е щастлива в любовта.

— Е, тогава сама ще се прибера в Марлоу Хаус. Не се тревожете за мен, мога да се оправя.

Отправи им най-лъчезарната си усмивка и им пожела приятно прекарване. Не смяташе, че те ще бъдат много опечалени от оттеглянето й. Когато двамата се скриха от погледа й, тя трескаво се огледа за карета, която да наеме, ала повечето от минаващите екипажи бяха частни, а тези, които бяха свободни, не спираха да вземат жени без придружители. Все едно да се опитва да намери свободно такси в дъждовен следобед в Ню Йорк.

Не след дълго Карол се отказа от идеята да наеме карета и реши да си върви пеша. Къщата на лорд Монфор не беше много далече. От самотните си разходки познаваше добре тази част на Лондон. За нещастие, малките й пантофки не бяха подходящи за дълги разходки и скоро краката й се намокриха и изстинаха. На няколко пъти се подхлъзна и едва не падна. Улицата бе заледена и Карол вървеше бавно. Когато застана пред главния вход на Монфор плейс и дръпна звънеца, вероятно бе изминал час, откакто се раздели с Пенелопи на Бонд стрийт.

Икономът, който й отвори вратата, се втренчи смаяно в нея. В погледа му личеше явно неодобрение — младите дами не се появяваха пред домовете на благородниците пеша и без придружители. Карол нито за миг не се усъмни за каква жена я сметна той, въпреки елегантните й и скъпи дрехи.

Ала по време на краткото си пребиваване в този век тя бе научила някои неща за държанието на аристократите. Вирна нос и с надменно изражение на лицето мина покрай иконома.

— Аз съм лейди Каролайн Хайд. Искам да се видя с годеника си по изключително важна работа.

— Милейди… — Със сериозно изражение на лицето икономът леко наклони глава. — Не знаех, че лорд Монфор ви очаква. Ако бъдете така любезна да почакате в приемната, ще му докладвам, че сте дошли.

Икономът я въведе в малка, просто обзаведена стая, чиято врата водеше направо към коридора. Карол си помисли, че мъжът все пак не е уверен, че тя е тази, за която се представя. Но нали отиде да съобщи на Никълъс, а това бе най-важното в момента. Бе решила да разговаря с Никълъс и не бе излъгала иконома, че има да му съобщава нещо важно. Всъщност нещо изключително важно.

През цялата сутрин младата жена бе размишлявала и бе стигнала до един извод — бе се уморила да мами. Обичаше Никълъс и не можеше да продължава да го лъже. Въпреки предупрежденията на лейди Огъста и въпреки собствените й страхове, че може да промени хода на историята, тя бе решила да му каже истината. Щеше да му признае, че е дошла при него от бъдещето.