Валери Андровски
Изгревът на Червената звезда (32)

Мутанти канибали

Приближи спокойно ръба на скалата, но това, което видя, го накара да се хвърли на земята. Пое дълбоко дъх няколко пъти, опитвайки се да се успокои. Надяваше се, че не са забелязали силуета му, открояващ се на върха на хълма. Движейки енергично ръце и крака, запълзя напред, прилепен плътно към скалата. Спря на самия край на хълма. Внимателно надникна, подавайки само глава и то толкова колкото е необходимо, за да разгледа местността под себе си. Не се бе излъгал в това, което бе видял само с крайчеца на окото си. На около триста метра на север от него, скрити зад един невисок хълм, имаше няколко превозни средства. Около тях се суетяха малките фигурки на хората или поне това, което в началото реши, че са хора. Извади бинокъла и активира сканиращия режим. Лещите се фокусираха автоматично, докато вграденият датчик автоматично маркираше всяка движеща се фигура. Алекс разглеждаше внимателно хората и машините. И това, което видя, изобщо не му хареса. Повечето от фигурите бяха почти голи или облечени в дрипи. Хората, ако можеше да се нарекат така, представляваха човешки гротески — изкривени тела с различни по дължина ръце и крака. Деформирани глави и кожа със сраснали в нея малки тибериумни кристали. Това, което правеше впечатление и вдъхваше опасения, бе, че всичките бяха въоръжени. Основно със самоделно направени оръжия — бухалки със забити в тях метални шипове, метални копия от арматурно желязо, мечове, направени от листови ресори на кола и т.н. Тук-там някой от изродите бе въоръжен с нещо по-сериозно: ловни двуцевки или карабина, а няколко дори и с автоматично оръжие — някой разпаднат калашник или М-16. Събираха се на малки групички от по няколко и ако се съдеше по жестикулациите им, оживено обсъждаха нещо. Алекс имаше усещането, че цялата сган се е събрала с някаква цел. Виждаше се, че изродите са възбудени и нетърпеливо чакат нещо. Алекс завъртя бинокъла и започна да разглежда превозните средства. Машините общо бяха пет, една огромна и четири малки. Всичките бяха ръждиви и изглеждаха така сякаш всеки момент ще се разпаднат. Личеше, че колите са сглобявани от каквито резервни части са им попаднали под ръка. Както изглежда, мутантите си мислеха, че имат чувство за красота и естетика. Декорирайки всяка от машина със стърчащи метални шипове и колове с набучени на върховете им човешки черепи. А на носа на най-голямото превозно средство имаше прикован цял човешки скелет. Машината отговаряше на описанията от разказите на скитниците, кръстосващи пустинята. Това бе сандер, още известен като пясъчен кораб на пустинята. Алекс прецени, че за негова основа е послужил някой тежкотоварен влекач или тир. За разлика от бъгитата, които имаха само двигател, шаси и някакво подобие на седалки, пясъчният кораб имаше петосно шаси. С повдигнат над колелата грубо изграден корпус от листове ръждиво желязо и метални греди, укрепен от чували с пясък за допълнителна защита. Над корпуса се издигаха три кули — една в предната част, над кабината на шофьора. Втора, по-висока, се разполагаше по средата на кораба, а последната бе разположена в края. Както изглежда, кулите служеха както за наблюдение, така и за стрелба от тях. Орлов отново насочи бинокъла към изродите. Ако се съдеше по това, как размахваха оръжията, едва ли се бяха събрали за пикник край лагерен огън.

— Мутанти — произнесе с отвращение Алекс и бръкна под бронята, за да извади комуникатора. Трябваше да се свърже с конвоя и да предупреди Михаил. Включи криптиращата програма и зачака Михаил да му вдигне. От слушалката се разнесе недоволният глас на Миша.

— Знаеш, че това е криптирана връзка само за спешни случаи. Разбрахме се да спазваме радиотишина, докато…

Алекс безцеремонно го прекъсна.

— В момента съм залегнал на един хълм. И гледам през бинокъла си как един двуметров изрод с мускули, напомпани като футболни топки, размахва картечница и крещи на една камара мутанти. Нахъсва ги за бой. Това случайно да те интересува?

— Няма нужда от ирония! Колко са и с какво разполагат? — веднага стана сериозен Михаил.

— Разполагат с четири бъгита и един голям сандер — пясъчен кораб. Всичките са в отвратително състояние, но както изглежда са в състояние да се движат. Според вградения в бинокъла ми датчик за движение мутантите са 27. Но може да има още скрити вътре в кораба.

— Мамка му, почти колкото нас са — изпсува сподавено Михаил. — Как са въоръжени?

— Това е добрата новина. Повечето имат само метателни копия или бухалки. Преброих само девет въоръжени с огнестрелни оръжия, като само един — главатарят на тази сган има картечница, още трима са с автомати, а останалите са с ловни оръжия.

— Е, това вече е добра новина — каза поуспокоилият се Михаил. — Не може ли да ги заобиколим, не ми се губи време с тези отрепки?

Алекс отново вдигна бинокъла и огледа хоризонта.

— Няма как да стане, Миша, на юг има плътно тибериумно поле, разположено е на огромна площ. Според картата ще ни трябват два-три дена, за да го заобиколим. На север има редица от високи хълмове, просто няма как камионите и джиповете да минат оттам. А дори да успеем да намерим проход, зад хълмовете започват оранжериите. Не мисля, че е добра идея да се срещнем с военните патрули на Източна Крайна. От едната страна са хълмовете, а от другата — тибериумно поле. Заедно образуват нещо като долина, която постепенно се стеснява в нещо като проход.

— Е, тогава значи ще минем през тях. По думите ти едва ли ще е толкова трудно.

— Стоят и чакат — продължи замислено Орлов — и знаеш ли, имам усещането, че чакат точно нас. Сигурен съм, че от известно време ни следят и знаят, че идваме, видели са с какви оръжия разполагаме и въпреки това се готвят да ни нападнат. И точно това ме притеснява. Според мене изродите са ни подготвили капани и са много повече от тези тук. Ще ни изчакат да стигнем средата на равнината и тогава ще ни нападнат от няколко страни. Тези, на които попаднах, най-вероятно е само една от групите. В данните, които получи от твоя човек, работещ за ГДИ, имаше информация за номадски племена мутанти, колко големи бяха?

— От няколко десетки човека до неколкостотин — отговори Михаил. — Винаги си бил доста черноглед, но често пъти се оказваш прав. Затова този път съм склонен да се съглася с теб.

— Добре, какво ще правим Миша? — тихо попита Алекс. Чу твърдия глас на приятеля си:

— Нямаме избор, връщайки се назад, рискуваме също толкова, колкото и ако продължим напред. Зад гърба ни са ГДИ и НОД, не искам да попадна под кръстосания огън на нито една от двете фракции. Предпочитам да се изправя срещу мутантите. С тях поне имаме по-голям шанс. А и ние имаме едно голямо предимство.

— Какво?!

— Ние знаем, че те са там, а те не знаят, че ние знаем, че те са там — доволно се изхили Миша. — Ние ще сме готови и ще ги чакаме, нещо, което те няма да очакват.

— Ок, звучи като разумен самоубийствен план. Какво се иска от мене?

— Дай си координатите.

Алекс изпрати GPS координатите, където се намираше.

— Ахаа, така вече сме близко до теб. Стой там и ако настъпи някакво раздвижване или промяна, ми съобщи. Когато наближим, ще те потърся. Ще предупредя хората си и другите скаути. И още нещо…

— Да?

— Гледай по-весело, Алекс, отиваме на война! А войната е единствената истинска проверка, показваща дали един мъж има топки от стомана, или е малко циврещо момиченце.

— Да бе да, няма що. Ега ти проверката за мъжествеността, от типа да ти ръгнат кол в гъза — песимистично добави Алекс.

Но приятелят му вече бе прекратил връзката, оставяйки Алекс насаме с тревожните мисли. Колоната на конвоя се появи изненадващо на гребена на пясъчните дюни. Първо се появи водещият джип, след него последователно един след друг три камиона и накрая вторият джип. Машините се движеха бавно по огрятата от обедното слънце равнина, оставяйки дълбоки дири в пясъка. Всичко изглеждаше спокойно и керванът навлизаше все по-навътре в равнината. Алекс забеляза раздвижване в лагера на мутантите и веднага предупреди приятеля си.

— Миша, скоро ще имате компания!

— Ясно, наредил съм на останалите скаути да не се намесват. Остани на позиция, ти ще си нашите очи.

— Разбрано, край на връзката.

Алекс остави радиостанцията и отново вдигна бинокъла. Направи каквото зависеше от него. Сега му оставаше само да наблюдава битката и да стиска палци за Миша и неговите хора.