Валери Андровски
Изгревът на Червената звезда (1)

Зоната

Тибериумът — врата към рая или ада, въпрос на гледна точка.

д-р Мобиус

22 юни 2039 г. Руините на град Сев. Източноевропейска жълта Зона У-1/С.

Денят беше като всеки друг ден в червената зона. Мастилено сивите облаци плуваха по небето и пречеха на слънчевата светлина да проникне през дебелата облачна покривка, за да освети земята. В далечината се чуваха гръмотевиците от заформящата се йонна буря, а светкавиците осветяваха небето в причудливи пурпурно червени и сини цветове. Слънчевите лъчи, които успяваха да си пробият път през облаците, придаваха странен, пепеляво сив цвят на руините, останали от многомилионния град. Простиращ се на стотици квадратни километри и някога гъсто населен, сега той бе мъртъв, оставен на произвола на природните стихии и милостта на тибериума^[1]. Тибериумът постепенно и с все по-нарастваща скорост поглъщаше големи части от изоставения град. Понастоящем, сред простолюдието, градът бе известен под наименованието Сев.

През лето господно 2039 г. от раждането на Христа голямата част от града вече бе покрит от зелените кристали на тибериума — едно проклятие и същевременно благословия, за вечно гладното за ресурси човечество. В крайните жилищни и промишлени квартали на града тибериумът основно доминираше в панорамата на някога славещия се с красотата си черноморски град. Зеленият кристал се вплиташе по причудлив начин в сградите, които поддаваха на неговия постоянен и неумолим натиск. Тибериумът бавно преобразуваше бетона и желязото на носещите конструкции в още тибериум. Разпространяващ се във всички посоки като раков тумор, зеленият кристал пронизваше като копие етажите и фасадите на 5 и 10-етажните тухлени и панелни блокове, които съставяха основната част на жилищното строителство в крайните квартали. Асфалтът и паветата, използвани някога като пътна настилка за транспортните комуникации, се напукваха или превръщаха в прах под натиска на разрастващите се тибериумни кристали.

Централните райони на града все още не бяха засегнати от тази неземна зелена чума, започнала разпространението си на планетата Земя в далечната 1994 г. В централната част на града, в район Октомврийски^[2], където някога бе разположена градската администрация, някои от обществените сгради бяха относително запазени. На прикачените към разкривените стълбове, ръждясали табелки, макар и с труд, все още се четяха надписите с наименованията на улиците и площадите.

От източната страна се намираше булевард „Нахимов“^[3]. Булевардът стигаше до площад „Калинин“, където се намираше детският парк. Някога забележителен със своите фонтани, цветни градини и катерушки за децата, сега паркът бе оставен на произвола на природните стихии.

Сивкавата светлина, която с мъка успяваше да пробие през скупчените облаци придаваше особен зловещ вид на конгломерата от сгради, заобикалящи парка. Запустели и бавно рушащи се, с олюпена мазилка, те бяха построени основно в стил неосоциализъм.

Сградата на общината, някога помещавала в себе си кметската управа, представляваше гол скелет с паднала фасада и изронени вътрешни стени. На мястото на прозорците зееха празни черни отвори, гледащи като очи към един унищожен свят на границата на апокалипсиса. Единствено скелетът на сграда, направен от дебел железобетон по технологията на пълзящ кофраж, все още се държеше и устояваше на природните стихии.

От другата страна на дългия сто и петдесет, и широк петдесет метра парк се намираше 7-етажната сграда на регионалната управа, заобиколена от по-малки частни кооперации. И те не бяха в по-добро състояние от сградата на кметството. Комплексът от сгради, заобикалящи парка, някога помещаваше в себе си различни държавни и общински учреждения: ВиК, Енергоснабдяване, Централна поща, Общинска банка и др. В противоположния край на парка, срещу булевард „Ленин“, се намираше 4-етажната масивна сграда на Централната градска библиотека. Въпреки че надписът върху фасадата на сградата бе избелял, все още можеха да се прочетат големите златисти букви: „БИБЛИОТЕКА МАКСИМ ГОРКИ“. Сградата имаше правоъгълна форма с масивни колони, поддържащи леко издадена извън фасадата арка на широкия централен вход. Над входа, хоризонтално на земята, имаше два месингови пилона, на които висяха два разкъсани и провиснали парцала, в които с малко повече въображение, човек можеше да разпознае знамената на някогашната свободна Руска федеративна република.

За разлика от другите сгради библиотеката бе построена от здрави гранитни блокове още в първата половина на двадесети век. През 1937 г. тя бе символ на комунизма, стремящ се към просвещение на народа и културен прогрес. Построяването й бе включено в план-графика на 5-годишната програма за регионално развитие или т.нар. петилетка.

В процеса на строежа бяха подобрени редица стахановски рекорди^[4], тъй като крайният срок на откриването бе по случай годишнината от Октомврийската революция — един свят празник за съветската власт. Въпреки над 100-годишната си възраст, библиотеката, благодарение на здравия градеж и качествените материали, използвани при построяването, продължаваше да устоява на капризите на времето и природните стихии. Които ден след ден, месец след месец, година след година, съсипваха и разрушаваха по-новите и модерни сгради, превръщайки ги в купчина развалини и съборетини. Но времето и честите йонни бури взимаха своя дан: мазилката на много места беше паднала, фасадата бе напукана, като някои от пукнатините започваха от самите фундаменти на сградата и стигаха до гредите, поддържащи покрива. През обширните дупки в покрива се виждаха бавно плаващите в мрачното небе облаци.