Валери Андровски
Изгревът на Червената звезда (25)

Duck and cover

Крие седеше пред огледалото и се любуваше как му стои роклята, когато нещо просвистя край главата му и се вряза в стената, оставяйки след себе си кратер с големината на човешки юмрук. Кратерът бързо започна да се изпълва с нещо зелено, приличащо на кристали. Една-две секунди Крие стоя като вкопан, докато се опитваше да разбере какво става. Разпозна кристалите тибериум и това го извади от вцепенение, обърна глава и погледна през рамо. Видя идеално кръглата дупка, оставена в бронирания прозорец. Оттам нататък се задействаха рефлексите, изработени при едногодишния престой във форт Беннинг. Командирът на учебния взвод, мастер сержант Дик Сандерс, им набиваше в главата всеки божи ден, че това, на което ги учи, един ден може да им спаси живота. Както изглежда, този ден бе настъпил за Крие Крисчънсън. Свлече се на земята и пропълзя на четири крака до бюрото. То му изглеждаше най-солидно. И тъкмо навреме. Три мощни последователни удара разтърсиха бюрото и се чу пукането на разрастващия се тибериум, превръщащ части от бюрото в още тибериум. Крие само можеше да благодари на Бога, че предният комендант бе параноик и бе поръчал бронирано бюро с вграден паникбутон в него. Крие седеше свит и само една мисъл се въртеше в ума му. Искаха да го убият, искаха да го убият. Страхът го беше парализирал. Изминаха няколко минути, а нищо не ставаше. Крие успя да се опомни малко. Постепенно страхът отстъпи място на яростта. Какво си позволяваха тези нагли нодовски кучета! Искаха да убият него, дългогодишния служител в държавната администрация на щабквартирата на ГДИ във Вашингтон! Знаеха ли с кого си имат работа! Вече никой не стреляше по него, но Крие знаеше, че спокойствието е измамно. Някой някъде навън го дебнеше и чакаше Крие да направи една-единствена грешка. Осъзна, че ако иска да оцелее, трябва да действа. Най-логично бе да се затича към врата, но тогава трябваше да пресече цялата стая и щеше да е като на длан пред неизвестния убиец. Трезво прецени, че това е лудост. Който и да му бе вдигнал мерника, решавайки да го елиминира, със сигурност бе изпратил най-добрия професионалист да свърши работата. Така че отчаяното бягство през вратата отпадаше. Оставаше другия вариант — да натиска паникбутона и да се моли адютанта му Дейвид Смит още да не си е тръгнал от работа. Протегна ръка над бюрото си и с опипване намери паникбутона. Не успя да се сдържи и започна да го натиска неистово. Минаха няколко минути и Крие вече се бе отчаял, когато се чу шум и вратата на приемната се отвори и влезе Дейвид Смит, прозяващ се, докато закопчаваше мундира си. Изглеждаше сънен, а на лицето му бе изписана досада. Огледа стаята и видя шефа си, свит зад бюрото, облечен в женска рокля. Ченето му увисна, а очите му се разшириха и станаха кръгли. Крие замаха с ръка на Дейвид да залегне, но подчинения му не разбираше какво става. Новият тибериумен куршум, който профуча на пет сантиметра от ръба на бюрото и издълба нов кратер в стената, извади адютанта от вцепенението. Смит се метна на пода като при команда „граната“, миг по-късно на мястото, където бе стоял, просвистя нов тибериумен куршум. Смит отчаяно работеше с лакти и колене, пропълзя дистанцията от вратата до бюрото за отрицателно време. Двамата с шефа му се свиха зад бюрото, плътно един до друг. Смит прочисти гърлото си:

— Шефе, какво, по дяволите, става тука?!

— Не виждаш ли, или си сляп? Опитват се да ме убият!

— Ахааа, ааа… — погледът му се плъзна по черната вечерна рокля на коменданта. — Това не е твоя работа! — се озъби Крисчънсън. — И в твой интерес е да си мълчиш!

— Ок, бос — Смит знаеше да си държи устата затворена. Не беше станал адютант, като задаваше въпроси или си вреше носа, където не му е работа.

— А сега какво ще правим, шефе?

— Мене ли питаш, глупак!! Очаквах да доведеш помощ! А ти дойде сам! Идиот!

— Но, шефе, реших, че има повреда или че по невнимание сте натиснали бутона — започна да се оправдава Смит.

— Млъкни и ме остави да мисля. Трябва да се измъкнем по някакъв начин, преди онова псе да ни е видяло сметката.

— Бюрото изглежда надеждно — отбеляза Смит и допълни: — Може да изчакаме до сутринта, нашите хора ще дойдат и тогава…

— В момента бюрото се разяжда от тибериум! Имаш ли желание да станеш на кристал?! Аз не! Единственият изход е вратата. Добре, че я остави отворена.

И двамата обърнаха поглед към широко отворената врата, която сякаш ги подмамваше. Все по-ясно се долавяше шумът от разрастващия се тибериум, който бавно поглъщаше бюрото. Първи не издържа на мълчанието Смит.

— Ако двамата се хвърлим към вратата едновременно, единият от нас може и да оцелее. Шансът е 50% на 50%.

— Някакви други брилянтни идеи? Не съм положил толкова усилия, за да стигна до този пост, за да може накрая да ме гръмне някакво нодовско нищожество! — след което изгледа внимателно Смит: — Нали знаеш, че мога да ти заповядам да отидеш да доведеш помощ?

— Да ви приличам на балама? Естествено, че няма да се подчиня! Предпочитам трибунал и да прекарам няколко години в затвора, отколкото да отнеса някой куршум с тибериум.

Крие мислеше да каже нещо ядно, но се отказа. Нямаха време за глупости.

— Тогава трябва да измислим нещо друго — замислено каза Крисчънсън. — Но какво друго, какво?

— Шефе, достигаш ли до контролите на стаята?

— Да, и какво?

— Ами може да променим поляризацията на външните стъкла. Може да ги направим напълно тъмни. На копелето ще му трябва секунда да превключи мерника от стандартния оптичен режим на термовизора.

— И тогава ще се хвърлим към вратата?!

— Само единият от нас, шефе. Ако сме двамата, ще си пречим, а и ако снайперистът е добър, в което не се съмнявам, ще успее да улучи единия от нас. Като гледам, аз съм в по-добра форма, затова кандидатствам за длъжността на бегач!

Крисчънсън потупа по рамото Смит.

— Ако го направиш, ще получиш Бронзова звезда! За показана смелост под вражеския огън и за спасяването на командващ офицер!

— И ще ми увеличите заплатата?

— И ще ти увелича заплата.

— И ще ми давате премиални на три месеца?

— Започваш да ставаш нагъл, но добре, ще го обсъдим. Стига да си затваряш устата какво си видял тук.

— Гроб съм, шефе. Ще мълча като рибите.

— Добре, приготви се сега, ще настроя контролерите. В момента, в който стане тъмно, започваш да тичаш, колкото сили имаш!

— Ясно!

Крие протегна ръка и с напипване започна да настройва контролерите. В това време Дейвид приклекна, опирайки едното си коляно в земята, заемайки позиция на бегач лекоатлет. На Крие му трябваха няколко минути, за да успее да задейства светлофилтрите. Изведнъж в стаята стана тъмно и Дейвид се хвърли тичешком към вратата. Нов тибериумен куршум проби бронираното стъкло и пресече стаята, но не улучи бягащия Смит, който вече се бе скрил в коридора. Единственото, което му оставаше на Крисчънсън, бе да чака.