Валери Андровски
Изгревът на Червената звезда (21)

Жилото на НОД

В същото време база „Навахо“, летище Гумран

Беше известен като Жилото и му се носеше славата на най-добрия наемен убиец атентатор на НОД в източните жълти зони. Вече никой не си спомняше истинското му име, дори той самият. На негова сметка бяха едни от най-известните терористични актове и политически убийства. Като убийството на един от изпълнителните директори от борда на ГДИ преди няколко години. Разузнаването, управление на ГДИ го търсеше под дърво и камък и бе обявило награда за него, жив или мъртъв, от 1000000 кредита за информация, довела до залавянето му и 10000000 кредита за главата му. Бе започнал като обикновен войник в редиците на НОД през Втората тибериумна война, отличи се със смелостта си и безпогрешния си мерник. Имаше талант за това, да отнася с първия изстрел главите на джидиайските офицери. Не след дълго преките му началници забелязаха скрития в него потенциал и го изтеглиха от фронтовата линия. Изпратиха го в лагер за обучение на снайперисти в Сомалия. Така започна неговата кариера на снайперист и убиец. В момента се намираше на 72 етаж на недостроения небостъргач на „Enron World Corporation“, чийто строеж бе прекъснат от настъпилата преди 9 години Втора тибериумна война. Небостъргачът се намираше на пет километра от командния център на базата „Навахо“ край летището Гумрак.

Жилото се бе покрил със своя плащ „Хамелеон“, една от последните стелт разработки на НОД. Наметалото поглъщаше радарните сигнали и маскираше топлинното излъчване на тялото. Повърхността му бе изработена от полимерни материали с вградени десетки хиляди миниатюрни холоизлъчватели, пресъздаващи картината около тях. Технологията на активния стелт правеше човека практически невидим за простото око. Знаеше, че докато стои неподвижно, нямаше как го засекат. Извади от паласката на гърдите си втория пълнител и го положи до снайпера си. След което взе мощния бинокъл „Zeiss“, който винаги носеше със себе си, и започна да разглежда противниковата база.

Разположението и типа на сградите бе стандартно. Най-отвън бе охраняемият периметър, изграден от поредица бункери и инженерни заграждения, а зад тях защитна стена с голям брой адаптивни отбранителни кули. Следваха гаражите със съвременна бойна техника и общежитията на танковите екипажи. В северозападния край бе разположена рафинерията за тибериум, а до нея няколко електроцентрали, осигуряващи електричество на цялата база. В югоизточната част бяха разположени казармите, където се помещаваха редовите пехотинци и военната фабрика, произвеждаща тежкото снаряжение на ГДИ. Широк път минаваше между заводските корпуси и свързваше фабриката и складовата зона, където в оръжейните депа се съхраняваше старото въоръжение и оборудване. В центъра се намираше старото гражданско летище на Гумрак, допълнено с няколко нови полетни площадки за самолетите с вертикално излитане и кацане „Orca“. До сградата на летището се виждаше гигантската сателитна чиния на центъра за спътникова връзка. От другата страна на дългата няколко километъра летателната писта бе и неговата цел — командния център на базата. Огледа внимателно за признаците, характерни при вдигане на бойна тревога, но не забеляза нищо подозрително. Известно време обмисляше ситуацията, след което реши да действа. Започна да подготвя оръжието си. По принцип, във всеки снайперистки екип трябваше да има двама души. Единият откриваше целите и коригираше стрелбата, а другият стреляше. Но Жилото бе вълк единак и всичко вършеше сам. Бе направил няколко лични модификации върху реактивната пушка „Ястребово око“, която използваше за снайпер, като мерника, който използваше „Зенит-Орбита“. Той бе с вграден балистичен изчислител и автоматична компенсация и позволяваше автоматично прихващане на целите в обсега на пушката. Патроните, които използваше, също бяха специални. Стандартните реактивни куршуми оставяха след себе си ясно видима следа — трасьор, по която снайперистът лесно се засичаше и на свой ред ставаше мишена за врага. Тези, които използваше Жилото, бяха бездимни и с връх от рафиниран тибериум, увеличаващ бронепробиваемостта и правещ всяко раняване смъртоносно. Дори ако една частица рафиниран тибериум попаднеше в кръвта на човек, той бе обречен. Заразата се разпространяваше с всеки удар на сърцето, затова такива ранявания бяха фатални. Жилото обичаше да играе на сигурно, не бе спечелил професионалната си репутация, рискувайки често. Провери батериите на оръжието и се намести по-удобно, прилепвайки се към приклада на тежкото оръжие. Мишената му дори не подозираше, че скоро ще има среща със Създателя. Допика му се, винаги ставаше така, когато беше под напрежение, имаше слаб пикочен мехур. Нямаше как, трябваше да търпи. Включи мерника и се зае с настройките, целта бе на 5143,70 метра. Това щеше да е един от най-далечните изстрели, които щеше да произведе. Започна да следи целта през оптикоелектронния мерник. За да произведе точен изстрел, обектът трябваше да остане неподвижен поне няколко секунди. Започна да диша равномерно, заслушан в ритъма на сърцето си, опитваше се да изчисти всяка мисъл от съзнанието си, освен една — поразяването на мишена. Концентрацията му достигаше до това ниво, когато той и оръжието ставаха едно. Трябваше му още малко, за да се слее с оръжието, когато чу постоянно нарастващо бръмчене.