Мишел Джафи
Целуни и предскажи (2)

2

Осем часа по-рано…

„Секси момичетата знаят, че мълчанието е злато, но само за четири секунди“. Секунда повече, и ще те пратят в разреда на странните птици — прочете Миранда и се намръщи над книгата. — Ако усещаш, че броячът цъка, предложи му нещо! Едно най-просто „Искаш ли ядки?“, казано с усмивка, може изведнъж да разруши застоя на мълчанието. Запомни, секси поведението прави момичето секси.

Миранда започваше да изпитва дълбоко недоверие към книгата „Как да хванеш — и да целунеш! — твоето момче“.

Облегната на черното такси, паркирано в товарната зона на общинското летище на Санта Барбара през онази юнска вечер, тя си припомняше как се изкефи, като я намери в книжарницата. Изглеждаше като мечтата за дълъг и щастлив живот след сватбата под формата на книга — кой не би искал да научи „Петте изражения на лицето, които ще променят живота ти“ или „Тайните на езиковата тантра, известни само на профитата?“. Но след като изпълни всички упражнения, тя никак не бе убедена в преобразователните сили на Обаятелната усмивка или половиндневното смучене на гроздово зърно. Не за пръв път книга за самопомощ я разочароваше — и „Стига си отлагала!“ и „Сприятели се със СЕБЕ СИ“ бяха пълна катастрофа, но беше потискащо, защото този път тя хранеше такива надежди! И защото, както наскоро бе изтъкнала най-добрата й приятелка Кензи, всяка гимназистка от последния клас, която се държеше като Миранда, когато възлюбленият й беше наблизо, има голяма, ама много голяма нужда от помощ.

Тя зачете друг пасаж.

„Перифразирай един от неговите въпроси и му го задай ти, като прибавиш и намек за флирт с вдигната вежда. Или пък завържи разговор с остроумна реплика. Ти: Тук отделът за порцелан ли е? Той: Не, защо? Ти: Защото си фин. Ако не си падаш по порцелан, ето ти едно, на което винаги се хващат: Ти: Космически гащи ли носиш? Той: Не, защо? Ти: Защото дупето ти е…“

— Здравейте, мис Кис.

Миранда погледна и се вторачи в брадичката с трапчинка и мургавото лице на младши сержант Кейлъб Рейнълдс.

Явно съвсем се беше отнесла, за да не чуе биенето на сърцето му, когато е дошъл. То биеше отчетливо, с леко ехо накрая, малко като ритъма едно-две-три-ча-ча-ча (беше научила за ритъма на ча-ча от „Ти можеш да танцуваш!“, друго твърде нещастно преживяване с цел самопомощ). Той сигурно щеше да има проблем с това като остарее, но на двайсет и две то явно не му пречеше да ходи на фитнес, поне така можеше да се съди по вида на гърдите, бицепсите, раменете, ръцете, китките…

Стига си зяпала.

И тъй като получаваше пристъп на „Смахнатата уста“ всеки път, когато заговореше на някой сладур, да не говорим за най-младия заместник-шериф в Санта Барбара, само четири години по-голям от нея, който всеки ден преди работа ходеше да сърфира, и който беше толкова готин, че можеше да му простиш носенето на тъмни очила, въпреки че беше почти осем вечерта, тя каза:

— Здравейте, заместник-шериф. Често ли идвате тук?

Въпросът й го накара да се намръщи.

— Не.

— Не, защо да идвате, нали така? Аз също. Е, не чак толкова често. Може би веднъж седмично. Недостатъчно често, че да науча къде са тоалетните. Ха-ха! — Не за първи път й хрумна, че в живота не е излишен авариен изход. Малка вратичка, през която можеш да изчезнеш, когато си се изложил напълно и докрай. Или когато спонтанно на лицето ти изригне пъпка.

— Добра ли е тая книга? — попита той, взе я от нея и прочете на глас подзаглавието: „Ръководство за добри момчета, които (понякога) искат да бъдат лоши“.

Но в живота авариен изход нямаше.

— За едно училищно задание е. За домашно. За… ъъ… ритуалите по ухажване.

— Мислех, че повече си падате по кримките. — Той я порази с една от полуусмивките си. Беше твърде куул, че да се ухили до уши. — Смятате ли скоро пак да осуетите някой обир на супермаркет?

Беше грешка. Не това, че спря типовете, обрали Денонощния магазин на Рон номер 3, а че се задържа там достатъчно, че да я видят полицаите. Кой знае защо им беше трудно да повярват, че просто се е облягала на осветителния стълб, когато той падна точно пред профучаващата през кръстовището кола на крадците. Колко са подозрителни хората, чак да ти дожалее, особено хората от силите на реда. И от училищната администрация. Но тя беше научила много неща оттогава.

— Опитвам се да ги ограничавам до един обир седмично — каза тя, както се надяваше, с лек, „ха-ха-майтап-си-правя-секси-поведението-те-прави-секси“ тон. — Днес просто си изпълнявам постоянните работни задължения на вземане на ВИП личности от летището. — Миранда чу как ча-ча пулсът му леко се ускори. Може би се кефеше на ВИП-ове.

— В това, вашето училище интернат, Чатсуърт Академи, позволяват ли ви да напускате кампуса, когато си искате, или само в определени дни?

— В сряда и в събота следобед, ако си в последния клас. Тогава нямаме часове — отвърна тя и чу, че пулсът му се ускори още малко.

— В сряда и в събота следобед сте свободна. А как се забавлявате?

Дали я канеше да излязат. Не. Може. Да. Бъде. НЕМОЖЕДАБЪДЕНЕМОЖЕДАБЪДЕ! Флиртувай! — заповяда си тя. Обаятелна усмивка! Кажи нещо! Каквото ще да е! Бъди секси! Веднага!

— А вие как се забавлявате? — повтори тя въпроса му и вдигна вежда, за да намекне за флирт.

Той като че се слиса за миг, а после каза много официално:

— Аз работя, мис Кис.

Моля, посрещнете сърдечно Миранда Кис, нашата нова Мис Идиотка на годината! — помисли си тя. А на глас каза:

— Да, и аз. Тоест, аз или развозвам клиенти, или съм на тренировки с отбора. Аз съм от „Момичетата Би“ на Тони Босън? Отборът по Ролър Дерби? Затова и работя — тя искаше да посочи таксито, но вместо това го тресна с длан. — За да си в отбора, трябва да си шофьор в компанията на Тони, Луксозен транспорт „Пет Бъди“. Обикновено имаме мачове само в почивните дни, но в сряда имаме тренировка, понякога и в други дни… — дърдореше Смахнатата уста.

— Гледал съм как играят Би. Това нали е професионален отбор? И позволяват на гимназистка да играе?

Миранда преглътна.

— О, да. Разбира се.

Той я погледна над слънчевите си очила.

— Добре, де, трябваше да излъжа, за да ме вземат в отбора. Тони си мисли, че съм на двайсет. Нали няма да ме издадете?

— И ви е повярвал, че сте на двайсет?

— Трябваше му нов стопер.

Заместник-шериф Рейнълдс се изкиска.

— Значи вие сте стоперът? Добра сте! Разбирам защо вероятно е направил изключение. — Пак я огледа. — Нямаше да ви позная.

— Ами, то е, защото слагаме перуките и златните маски на очите, за да изглеждаме еднакви. — Едно от нещата, които харесваше в Ролър Дерби, беше точно анонимността, това, че никой не те знае кой си и какви са уменията ти. Това я караше да се чувства неуязвима, сигурна. Никой не можеше да те посочи заради… нищо.

Заместник-шериф Рейнълдс чак свали слънчевите си очила, за да я огледа:

— Значи обличате онзи сатенен костюм в червено, бяло и синьо? С късите поли и онези сладурски наметалца? Искам да ви видя някой път.

Той й се усмихна, погледна я право в очите, коленете и омекнаха, а мислите и започнаха да разиграват сценарий, в който той беше без риза, но носеше кана кленов сироп и голяма…

— Е, моята госпожа дойде — каза той. — Ще се видим. — И после си тръгна.

… купчина палачинки. Миранда го видя как отиде при едно момиче на двайсет и няколко — гъста руса куса, слаба, но мускулеста, обви с ръка раменете й и я целуна по врата. От онези жени, които носят сутиени, на чийто етикет пише Размер 90 C, а не спортни модели. И го чу да казва възбудено:

— Чакай само да се приберем! Купил съм страхотни нови играчки, нещо специално, само за теб! — с дрезгав глас и разтуптяно сърце.

Когато подмина Миранда, той вдигна брадичка и каза:

— И да се пазите от бели.

— Да, и вие — отвърна му Смахнатата уста. Искаше й се да си удари главата в колата, такава идиотка беше. Опита се да докара Чаровен Смях (израз номер четири от книгата), но вместо това се задави.

Докато вървяха по паркинга, тя чу, че момичето пита коя е и заместник-шериф Рейнълдс отговори:

— Местна шофьорка на такси.

— Тя е шофьорка? — възкликна момичето.

— Прилича на мадамите от Хавайските аеролинии, с които излизаше ти, но по-млада. И по-сладка. Знаеш как започваш да мислиш, когато наблизо има сладки момичета. Сигурен ли си, че нямам повод за притеснение?

Миранда го чу как се смее, чу искреното забавление в гласа му, когато каза:

— Тя ли? Милинка, тя е просто гимназистка, която си пада по мен. Повярвай, няма от какво да се тревожиш.

И си помисли:

Авариен. Изход. Веднага. Моля.

Понякога е супер гадно да имаш супер остър слух.